Теодор Траянов
Горският чар

Гората се дига в почуди,

полюшват се тежки листа,

и техният шепот събуди

заспалите нощни цветя.

 

И тъмните брястове блесват,

затихнал върхът им шуми,

низ грани се мълком надвесват

невидени бледни моми.

 

Обтягат те сребърни струни,

свенливите лунни мечти,

по устни ме всяка целуне,

целуне и пак отлети.

 

Луната изплува полека,

пониса се в облачен свод,

към заник тя дири пътека,

през бездни — спасителен брод.