Теодор Траянов
Лунен воал

Склонява есенния лес главата си

над рамото на нощна самота,

луната в лъстен танец се понася

на сенчести задремали листа.

 

Лети, безкраен бял воал развява,

но в миг притихва шеметна игра,

в светливите извиви се явява

отсянката на майската зора:

 

скръбта говори в царствена осанка,

ням укор мъртви устни е сковал,

в леса по тъмни върхове и гранки

загасва бавно сребърен воал.