Артър Кларк
Градът и звездите (25)

XXIV

Амфитеатърът бе предвиден за цялото будно население на Диаспар и едва ли някое от десетте му милиона места остана незаето. Седнал високо горе, Алвин погледна огромния вдлъбнат склон и неволно си припомни Шалмиран. Двата кратера имаха еднаква форма и почти еднакви размери. Приблизително така би изглеждал Шалмиран, ако се натъпчеше с хора.

Но имаше и една основна разлика. Колосалната чаша на Шалмиран съществуваше реално, този амфитеатър — не. И никога не бе съществувал, той беше просто фантом, схема от електронни заряди, дремещи в паметта на Централния компютър, докато станеше нужно да я повикат. Алвин знаеше, че в действителност седи в стаята си и целият човешки безброй, който привидно го обкръжаваше, също е пръснат по домовете. Ако не правеше опит да се премести, илюзията оставаше съвършена. Готов бе да повярва, че Диаспар е изчезнал и всичките му жители са се събрали тук, в тази огромна низина.

Много рядко, едва ли веднъж на хиляда години, животът в града замираше и всичките му жители се срещаха на Велика асамблея. Алвин знаеше, че и в Лис провеждаха нещо подобно на това събрание. Там щяха да се срещнат умове, но може би щеше да има и също такава привидно реална среща, както в Диаспар.

Познаваше повечето от лицата наоколо, чак докъдето му стигаше погледът. На повече от миля разстояние и хиляда фута по-ниско се разполагаше малкият кръгъл подиум, към който се насочваше всеобщото внимание. Трудно бе да повярва, че от такова разстояние ще види всичко, но Алвин знаеше, че когато речта започне, ще чува и наблюдава не по-зле от всеки друг в Диаспар.

Подиумът се изпълни с мъгла, от нея изплува Калитракс, ръководител на групата, натоварена да възстанови миналото според информацията на Ванамонде. Начинанието бе изумително, почти невъзможно, и то не само заради огромните отрязъци от време, които обхващаше. Само веднъж, с духовната помощ на Ванамонде, Алвин успя да надзърне в ума на странното същество, което откриха… или което ги откри. За Алвин мислите на Ванамонде бяха безсмислени като хиляди гласове, крещящи едновременно в просторна, кънтяща пещера. Ала хората от Лис можеха да ги разплетат, да ги запишат и да ги анализират на спокойствие. Вече се носеше слух — нито отречен, нито потвърден от Хилвар, — че откритието е поразително, че няма почти нищо общо с официалната история на човечеството от милиард години насам.

Калитракс заговори. За Алвин, както и за всички в Диаспар, ясният, звънлив глас сякаш долиташе от няколко сантиметра. После по някакъв необясним начин, също както геометрията на съня руши всяка логика, ала не поражда изненада у сънуващия, Алвин се оказа край Калитракс и в същото време си оставаше високо в амфитеатъра. Парадоксът не го смущаваше, той просто го приемаше както всички други победи на науката над времето и пространството.

Калитракс накратко описа общоприетата история на човечеството. Спомена за незнайните народи на Ранните цивилизации, които не оставили след себе си нищо освен шепа велики имена и повехналите легенди за Империята. Още от самото начало, разказваше историята, Човек пожелал звездите… и накрая ги достигнал. Милиони години той разширявал царството си из Галактиката, събирал в своя власт система подир система. После от мрака отвъд ръба на Вселената налетели Завоевателите и изтръгнали от ръцете му всичко спечелено.

Отстъплението към Слънчевата система било горчиво и навярно траяло дълги хилядолетия. Самата Земя едва била спасена, благодарение на легендарните сражения около Шалмиран. Когато всичко отминало, Човек останал сам със спомените и родния си свят.

От този момент нататък имало само дълъг упадък. Като върховна ирония на съдбата, расата, която се надявала да владее Вселената, изоставила почти целия си мъничък свят и се разцепила като две изолирани същества — Лис и Диаспар, — живи оазиси в пустинята, която ги разделяла по-жестоко от бездните между звездите.

Калитракс помълча; както всички други в огромната асамблея, Алвин виждаше как историкът го гледа с очи, видели толкова чудни неща, че и досега не можеше да им повярва докрай.

— Толкова за приказките, в които сме вярвали, откакто започват записите ни — каза Калитракс. — Сега трябва да ви съобщя, че те са фалшиви… фалшиви в най-малката подробност… толкова фалшиви, че още не можем да ги съгласуваме с истината.

Той изчака да осъзнаят истинския смисъл на думите му. После с бавни и подбрани думи изложи пред Лис и Диаспар знанието, извлечено от ума на Ванамонде.

Не беше вярно дори това, че Човек е достигнал звездите. Цялата му мъничка империя стигнала до орбитите на Плутон и Персефона, защото няма сили да прекоси междузвездното пространство. Цялата му цивилизация се била сгушила около Слънцето и била още твърде млада, когато… звездите го открили.

Навярно ударът бил страхотен. Въпреки неуспехите, Човек не се съмнявал, че някой ден ще покори космическите дълбини. Вярвал още, че във Вселената може да има равни нему, но не и по-велики. Сега откривал, че и двете основи на вярата му са грешни, че звездните умове са далеч по-могъщи от неговия. Много векове Човек изследвал Галактиката — отначало в корабите на други цивилизации, а по-късно в машини, построени с подарените знания. Навсякъде откривал култури, които можел да разбере, но не и да настигне, а тук-там срещал умове, които скоро щели да надхвърлят дори границите на разбирането му.

Да, ударът бил страхотен, но той закалил човечеството. Печален и безкрайно помъдрял, Човек се завърнал в Слънчевата система да размисли над насъбраните знания. Готов бил да приеме предизвикателството и бавно разработил обнадеждаващ план за бъдещето.

Някога физическите науки най-силно привличали Човека. Сега той още по-стръвно се обърнал към генетиката и науките за мисълта. Независимо от цената, той щял да се издигне до границите на своите възможности.

Великият експеримент погълнал цялата енергия на човечеството за милион години. Всички усилия, цялата саможертва и труд се побираха в шепа думи от разказа на Калитракс. Те донесли на Човека най-великите му победи. Той прогонил болестите; ако желаел, можел да живее вечно, а като овладял телепатията, покорил и най-изтънчената от всички енергии.

Вече бил готов отново да излезе навън и опрян на собствените си възможности, да тръгне из безкрайните простори на Галактиката. Щял да застане като равен с равните пред народите на световете, от които някога избягал. И щял да изиграе пълната си роля в историята на Вселената.

Той сторил това. От тази може би най-обширна ера в цялата история извираха легендите за Империята. Империята се крепяла на много народи, но това се забравило в страхотната драма, когато дошъл краят.

Империята живяла поне милион години. Сигурно е претърпяла редица кризи, може би дори войни, но всички те се губели в устрема на великите народи към зрелостта.

— Можем да се гордеем — продължаваше Калитракс — с ролята на нашите прадеди в тази история. Дори когато отминали епохите на възход, те не загубили ентусиазма си. Все още разполагаме само с догадки, но изглежда, че именно Човекът вдъхновил и ръководил експериментите, които довели едновременно до рухването на Империята и до нейното възвеличаване. По всяка вероятност тези експерименти се основавали на следните философски идеи. Контактът с други видове показал на Човека колко дълбоко се влияе мирогледът на един народ от формата на физическото тяло и сетивата, с които е надарено. Говорело се, че ако истинският образ на Вселената изобщо може да се постигне, то може да го стори само ум, освободен от подобни физически ограничения… всъщност мисъл в чист вид. Тази концепция била разпространена сред повечето от древните земни религии и изглежда странно, че една лишена от рационалност идея в края на краищата станала най-великата цел на науката. В реалната Вселена не бил срещан безплътен разум. Империята решила да го създаде. Сред толкова много неща, ние сме забравили уменията и знанията, които съпътствували този замисъл. Учените на Империята овладели всички сили на Природата, всички тайни на времето и пространството. Както нашите умове са резултат от изключително сложна комбинация на мозъчни клетки, свързани с паяжината на нервната система, така и те се мъчели да създадат мозък — не от материални съставки, а от схеми, гравирани върху самото пространство. Подобен мозък, ако можем да го наречем така, щял да действува чрез електромагнитни или още по-висши енергии и завинаги щял да се освободи от тиранията на материята. Той можел да мисли далеч по-бързо от който и да било органичен разум, можел да работи докато във Вселената остава поне един ерг свободна енергия, и нямало граници за неговата мощ. Веднъж създаден, той щял да развие неподозирани дори от създателите му възможности. Може би именно заради опита, който натрупал в собственото си възраждане, Човек предложил да се започне създаването на подобни същества. Разумът във Вселената никога не бил срещал по-голямо предизвикателство и след многовековни спорове то било прието. Всички народи на Галактиката се обединили за изпълнението на програмата. Повече от милион години делят мечтата от реалността. Цивилизации изгрявали и залязвали, хилядолетният труд на световете пропадал отново и отново, но целта не се забравяла. Някой ден можем да узнаем цялата истина за това най-дълго начинание в историята. Днес знаем само едно — то завършило с катастрофа, която едва не разрушила Галактиката. Умът на Ванамонде отказва да навлиза в този период. Тясна ивица от време е блокирана за него, но вярваме, че причината е само собственият му страх. В началото виждаме Империята на върха на славата си, напрегната в очакване на идващия успех. В края, само няколко хилядолетия по-късно, Империята е рухнала и дори звездите са помръкнали, сякаш нещо е изсмукало енергията им. Над Галактиката надвисва булото на страх, свързано с едно име: „Лудия ум“. Не е трудно да се досетим какво е станало през този кратък период. Чистата мисъл била създадена, но е била или безумна, или по-вероятно, както сочат други източници, била безмилостен враг на материята. Много векове опустошавала Вселената, докато я покорили енергии, каквито не можем и да си представим. Незнайното оръжие, използувано от отчаяната Империя, изтощило звездите; от спомените за този конфликт извира част от легендите за Завоевателите. За другите ще спомена след малко. Лудия ум не можел да бъде унищожен, той бил безсмъртен. Откарали го до границите на Галактиката и по непонятен за нас начин го затворили там. За затвор му служела странна изкуствена звезда, наречена Черното слънце. Той е там и досега. Когато Черното слънце се разпадне, отново ще бъде свободен. Никой не знае кога ще дойде този ден.

Зареян в мислите си, Калитракс замлъкна, сякаш бе забравил, че очите на целия свят се отправят към него. В дългото мълчание Алвин огледа множеството около себе си. Мъчеше се да разбере какво мислят за това разкритие… и за незнайната заплаха, която заменяше сега мита за Завоевателите. Лицата на повечето му съграждани бяха застинали в недоверчива гримаса, те все още се мъчеха да отхвърлят фалшивото минало, ала засега не можеха да приемат още по-странната истина, дошла на негово място.

Калитракс заговори отново. С по-мек, спокоен глас той описа последните дни на Империята. Докато картината се разгръщаше пред него, Алвин разбра — това бе епохата, в която би искал да живее. Тя бе изпълнена с приключения и великолепна, неустрашима храброст — храброст, способна да изтръгне победа от зъбите на катастрофата.

— Макар че Лудия ум оставил след себе си една опустошена Галактика, Империята все още разполагала с огромни ресурси и с несломим дух. Можем само да се възхищаваме на смелостта, с която подновили великия експеримент и започнали да дирят грешката, довела до катастрофата. Разбира се, сега мнозина възразявали и предсказвали нови катастрофи, ала те били малцинство. Проектът продължавал и този път горчиво спечеленото знание довело до успех. Новородената раса имала неизмерими интелектуални възможности. Но тя била в зората на детството си; не знаем дали създателите са предвиждали това, ала вероятно са знаели, че е неизбежно. Нужни били милиони години, за да стигне до зрелост, и нищо не можело да ускори процеса. Ванамонде бил първият от тези умове, сигурно нейде в Галактиката има и други, но предполагаме, че са били създадени броени единици, защото Ванамонде не е срещал нито един от своите събратя. Създаването на чистите умове било най-великото постижение на галактичната цивилизация, в него Човекът играел главна, а може би и ръководна роля. Не споменах за самата Земя, защото нейната история е просто нишка от огромния гоблен. Вечно лишавана от най-смелите си умове, нашата планета неизбежно изпадала в краен консерватизъм и се обявила против създателите на Ванамонде. Тя едва ли е играла роля в заключителното действие. Делото на Империята било завършено, хората от оная епоха погледнали опустошените в отчаяната борба звезди и взели решение. Щели да оставят Вселената на Ванамонде. Тук има загадка. Може би никога не ще я разрешим, защото Ванамонде не е в състояние да ни помогне. Знаем само, че Империята установила контакт с… нещо… много странно и много велико, далеч по дъгата на Космоса, чак в другия край на пространството. Какво е било? Можем само да предполагаме, но зовът му трябва да е бил безкрайно настоятелен и обещаващ. Не след дълго нашите прадеди и другите народи потеглили на пътешествие там, където не можем да ги проследим. Изглежда, мислите на Ванамонде се ограничават в рамките на Галактиката, но чрез тях видяхме началото на това велико и загадъчно приключение. Ето възстановената картина, сега ще се върнете повече от милиард години назад.

 

 

Като блед призрак на древната си слава в пустотата бавно се въртеше колелото на Галактиката. От край до край я осейваха огромните празнини, раздрани от Лудия ум. Дрейфуващи звезди щяха да запълнят тези рани през бъдните ери, но изгубеното великолепие никога нямаше да се върне.

Човекът се готвеше да напусне своята Вселена, както много отдавна бе напуснал своя свят. И не само Човекът, но и хилядите други народи, градили Империята заедно с него. Те се събираха тук, в края на Галактиката. И цялата й шир лежеше между тях и целта, от която ги деляха хилядолетия.

Въображението тръпнеше пред събраната им флота. Флагмански кораби бяха слънца, най-малките лодки — планети. Цял кълбовиден звезден рой с всичките си слънчеви системи и неизброимите им светове се готвеше да скочи през безкрая.

Дълга огнена линия удари сърцето на Вселената, пробяга от звезда на звезда. За миг бяха загинали хиляди слънца, влели енергията си в чудовищната форма, която се устреми по оста на Галактиката и сега потъваше в бездната…

 

 

— Така Империята напуснала нашата Вселена, за да дири съдбата си другаде. Когато нейните наследници, чистите умове, израснат окончателно, тя може отново да се върне. Но този ден е все още далече в бъдещето. В най-кратки и повърхностни линии това е историята на Галактичната цивилизация. Нашата собствена история, която смятаме за толкова важна, не е нищо друго освен закъснял банален епилог, макар и толкова сложен, че не успяхме да разберем всички подробности. Изглежда, много от по-старите и улегнали народи отказали да напуснат дома си, сред тях били и нашите преки прадеди. Повечето от тези народи стигнали до упадък и вече са изчезнали… може би само някои още догарят. Нашият свят едва избегнал същата участ. През Преходните векове — които всъщност продължили милиони години — знанията от миналото се изгубили или били съзнателно унищожени. Трудно е да повярваме, ала последното изглежда по-вероятно. За цели ери Човекът потънал в суеверно и все пак научно варварство. За да прогони болката от безсилието и провала, той изопачавал историята. Легендите за Завоевателите са абсолютно измислени, макар че в тях несъмнено има частици от отчаяната борба против Лудия ум. Нищо освен болния им дух не е отблъснало нашите прадеди към Земята. Когато открихме това, особено ни развълнува един въпрос. Никога не е имало Шалмиранска битка… но Шалмиран е съществувал, съществува и до днес. Нещо повече, никога не е изграждано по-чудовищно оръжие за унищожение. Доста време ни трябваше, за да решим тази главоблъсканица, но отговорът се оказа много прост. Някога в древността Земята имала един огромен спътник, Луната. Раздиращата война между приливите и гравитацията нарушила равновесието й, Луната започнала да пада и трябвало да бъде унищожена. За тази цел изградили Шалмиран, а около предназначението на крепостта били изтъкани известните на всички ви легенди.

Калитракс се усмихна съчувствено към огромната си аудитория.

— Има много такива легенди — отчасти верни, отчасти измислени. Безброй парадокси в миналото ни остават неразгадани. Но това е по-скоро задача за психолозите, отколкото за историците. Дори на записите в паметта на Централния компютър не можем да вярваме — те явно са били подправяни в древността. На Земята само Лис и Диаспар надживели периода на упадък — Диаспар благодарение на съвършените си машини, а Лис заради частичната си изолация и необикновената интелектуална мощ на своя народ. Но дори когато се издигнали до предишното си ниво, двете общества били заслепени от наследствените страхове и легенди. Вече няма от какво да се боим. Като историк не съм длъжен да предсказвам бъдещето — аз само изучавам и тълкувам миналото. Но неговият урок е достатъчно ясен: прекалено задълго сме се откъснали от реалността и идва време да прекроим живота си.