Артър Кларк
Градът и звездите (22)

XXI

Те кацнаха близо до сцената на древната трагедия и запазвайки дъха си, бавно тръгнаха към огромния разбит корпус, надвиснал над тях. От кораба бе останала само малка част — носът или кърмата, — вероятно експлозията беше унищожила останалото. Докато наближаваха останките, в ума на Алвин бавно се зароди мисъл, тя ставаше все по-силна и по-силна, докато се превърна в увереност.

— Хилвар — каза той, откривайки, че е трудно да говори и да върви едновременно, — мисля, че това е корабът, който се е приземил на първата планета.

За да не си хаби въздуха, Хилвар само кимна. Вече му бе хрумнало същото. Добър нагледен урок за непредпазливи посетители, помисли той. Надяваше се Алвин да си вземе поука.

Те стигнаха до корпуса и погледнаха нагоре, към откритата вътрешност на кораба. Сякаш надничаха в огромна сграда, грубо разцепена на две; етажите, стените и таваните, разкъсани на мястото на взрива, оформяха разкривен чертеж на напречното сечение на звездолета. Какви ли странни същества, запита се Алвин, все още лежаха там, където са загинали при крушението на кораба си?

— Едно не разбирам — внезапно каза Хилвар. — Тази част от кораба е пострадала зле, но все още е чудесно запазена. Къде е другата част? Да не би в космоса да се е разчупил на две и това парче да е рухнало тук?

Узнаха отговора едва когато изпратиха робота на разузнаване и сами разгледаха зоната около останките. Нямаше място за съмнение, всички възможни колебания отпаднаха, когато върху малкото възвишение край кораба Алвин откри редицата ниски могилки.

— Значи те са кацнали тук — замислено произнесе Хилвар — и не са обърнали внимание на предупреждението. Били са любопитни като тебе. Опитали да отворят онзи купол.

Той посочи към другия край на кратера и към гладката, все още незасегната от времето черупка, в която покойните владетели на този свят бяха укрили своите съкровища. Но това вече не беше купол, оказваше се почти цяло кълбо, защото почвата, в която е било заровено, лежеше отхвърлена настрани.

— Те разрушили кораба си и много от тях загинали. Но въпреки това успели да направят ремонт и да си заминат, като отрязали тази секция и отнесли всичко ценно от нея. Какъв труд е било!

Алвин почти не го чуваше. Той гледаше към странния знак, който най-напред го привлече тук — стройна колона, обкръжена с хоризонтален кръг на две трети от височината си. Тъй чужд и непонятен, той все пак можеше да пренесе безмълвната си вест през хилядолетията.

Под тези камъни, ако решеше да наруши покоя им, би открил отговора поне на един въпрос. Но можеше да го остави без отговор; които и да бяха тези същества, те бяха заслужили правото си на покой.

Хилвар едва дочу какво прошепна Алвин, докато бавно се връщаха към звездолета.

— Надявам се, че са стигнали до дома — казваше той.

 

 

— А сега накъде? — запита Хилвар, когато отново се озоваха в космоса.

Преди да отговори, Алвин замислено се вгледа в екрана.

— Мислиш ли, че би трябвало да се върна? — попита той.

— Това е най-разумното. Късметът може да ни изневери, а кой знае какви други изненади ни чакат по планетите.

Това бе гласът на разума и сега Алвин беше по-склонен да се вслуша в него, отколкото преди няколко дни. Но той бе изминал дълъг път и цял живот бе чакал този момент, нямаше да се върне, когато го чакаха още толкова много открития.

— Отсега нататък ще стоим в кораба и няма да кацаме никъде — каза той. — Така сигурно ще е безопасно.

Хилвар вдигна рамене, сякаш отхвърляше каквато и да било отговорност за всичко, което може да се случи занапред. Сега, когато Алвин започваше да става малко по-предпазлив, той смяташе за неразумно да признае, че и него го измъчва копнежът да продължат експедицията, макар че отдавна бе изоставил надеждите да срещнат разумен живот върху някоя от планетите.

Пред тях се появи двоен свят — огромна планета с по-малък спътник край нея. Планетата бе двойник на втория свят, който бяха посетили, обвиваше я същото мъртвешко зелено одеяло. Нямаше смисъл да кацат тук, вече познаваха тази история.

Алвин насочи кораба ниско над повърхността на спътника; нямаше нужда от предупреждението на сложния предпазен механизъм, за да разбере, че тук няма атмосфера. Сенките бяха гладки, като отрязани с нож, и нямаше преходи между деня и нощта. На този свят за пръв път виждаше нещо подобно на нощ. Мътна червена светлина обливаше с кръв целия пейзаж.

Много мили летяха над планини — все още тъй назъбени и остри, както са били в далечните епохи на своето раждане. Този свят не познаваше промените и разрухата, никога не го бяха почиствали дъждове и ветрове. Тук нямаше нужда от системи за вечност, които да пазят предметите в отколешната им свежест.

Но щом нямаше въздух, тогава не би могло да има живот… или би могло?

— Разбира се — каза Хилвар, когато Алвин го запита. — В идеята няма нищо абсурдно от гледна точка на биологията. Животът не може да се зароди в безвъздушно пространство… но може да развие форми, които да оцелеят в него. Това сигурно се е случвало милиони пъти, когато обитаеми планети губят атмосферите си.

— Но можеш ли да очакваш, че разумни форми на живот ще съществуват във вакуум? Не биха ли се защитили от изчезването на въздуха?

— Навярно да, ако това стане след като са достигнали достатъчно ниво за да предотвратят заплахата. Но ако атмосферата изчезне, докато още са в първобитно състояние, те ще трябва да се адаптират или да загинат. След адаптацията могат да развият изключителен разум. Всъщност почти сигурно биха го развили — ще имат толкова много причини.

Разговорът бе чисто теоретичен, реши Алвин, поне що се отнася до тази планета. Никъде не се виждаше признак на някогашен живот, разумен или не. Но в такъв случай какво предназначение имаше този свят? Сега той бе сигурен, че цялата многочислена система на Седемте слънца е изкуствена и този свят трябваше да е част от грандиозния замисъл.

Можеше да предположи, че планетата е предвидена просто като украшение — за да има луна в небето на гигантския й другар. Ала дори и в такъв случай изглеждаше вероятно да са я използували за нещо.

— Виж — посочи Хилвар към екрана. — Там, вдясно.

Алвин промени курса и пейзажът под тях се наклони. Скоростта размаза образа на пурпурно огнените скали, после картината се нормализира и под тях прелетя несъмненият признак на живот.

Несъмнен, но и поразителен. Това бе редица от колони, високи по двеста стъпки и раздалечени на сто стъпки една от друга. Върволицата им се простираше в далечината, смаляваше се в хипнотична перспектива, докато я погълнеше далечният хоризонт.

Алвин зави надясно и се устреми покрай колоните, питайки се за какво може да са служили. Те бяха абсолютно еднакви и равномерно се нижеха през хълмове и долини. Не личеше някога да са поддържали нещо, бяха гладки, без орнаменти и леко се стесняваха към върха. Внезапно линията рязко зави под прав ъгъл. Алвин прелетя още няколко мили, преди да реагира и да промени посоката на кораба.

Колоните пресичаха местността със същия равномерен ритъм. На петдесет мили от последната промяна на курса те внезапно отново завиваха под прав ъгъл. Ако продължаваха така, помисли Алвин, скоро ще се върнем откъдето започнахме.

Безконечният ред от колони го бе хипнотизирал така, че когато се разкъса, прелетяха много мили отвъд пробива, преди Хилвар да извика и да накара Алвин — той не бе забелязал нищо — да върне кораба. Бавно се спуснаха надолу и докато кръжаха над откритието на Хилвар, в умовете им се зароди фантастично подозрение… макар че отначало никой от двамата не смееше да го изкаже.

Две от колоните бяха пречупени ниско над земята и лежаха проснати върху скалите отвън. Но това не бе всичко — някаква неудържима сила бе извила навън двете колони край пробива.

Страхотният извод бе неизбежен. Сега Алвин знаеше над какво са летели, често беше виждал нещо подобно в Лис, но до този момент поразителните мащаби му пречеха да го познае.

— Хилвар — каза той, едва смеейки да облече мислите си в думи, — знаеш ли какво е това?

— Изглежда трудно за вярване, но сме летели около кошара. Това нещо е ограда… недостатъчно здрава ограда.

— Щом държат домашни любимци — произнесе Алвин с нервния смях, с който хората понякога прикриват страха си, — собствениците би трябвало да са сигурни, че ще могат да ги опазят.

Хилвар не обърна внимание на пресилено лекомисления тон, замислен и смръщен, той гледаше разрушената ограда.

— Не разбирам — каза той най-сетне. — Къде може да намери храна на подобна планета? И защо е избягало от клетката си? Много бих дал, за да разбера що за животно е било.

— Може да е било изоставено тук и да е избягало от глад — предположи Алвин. — Или пък нещо го е изплашило.

— Да слезем по-ниско — каза Хилвар. — Искам да видя почвата.

Спуснаха се надолу, докато корабът едва не докосна голата скала, и сега забелязаха, че равнината е покрита с безброй дупчици, не по-широки от един-два инча. Извън стобора обаче нямаше нито един от тези загадъчни белези по почвата, те рязко спираха на линията на оградата.

— Прав си — каза Хилвар. — Огладняло е. Но не е било животно, по-точно ще е да го наречем растение. Изтощило е почвата в кошарата си и е трябвало да намери свежа храна другаде. Вероятно се е движело съвсем бавно, може би е изгубило години, докато пречупи тези укрепления.

Въображението на Алвин бързо попълни подробностите, които никога нямаше да узнае със сигурност. Не се съмняваше, че по принцип анализът на Хилвар е правилен и че някакво ботаническо чудовище, движещо се може би прекалено бавно за човешкото око, е водило мудна, безмилостна борба с преградите, които го удържали вътре. Може би след всичките тия хилядолетия то още живееше и бродеше волно по повърхността на планетата. Ала да го търсят би било безнадеждно начинание — би трябвало да претърсят цялата планета. Безпорядъчно огледаха няколко квадратни мили около пробива и откриха кръгла зона с белези, широка около петстотин стъпки. Съществото явно бе спирало тук да се нахрани… ако можеше да се употреби тази дума за организъм, който по някакъв начин извлича храната си.

Когато отново се издигнаха в космоса, Алвин усети как го изпълва странна умора. Бе видял толкова много, но узна тъй малко. Всички тези планети криеха безброй чудеса, ала онова, което търсеше, ги бе напуснало отдавна. Знаеше, че няма смисъл да посещава другите светове на Седемте слънца. Дори да имаше още разум във Вселената — къде да го дири сега? Той погледна звездите, пръснати като прашинки по екрана, и разбра, че цялото бъдеще не ще му стигне, за да изследва всичките.

Сякаш потъваше в неизпитвана до днес самота и отчаяние. Сега разбираше страха на Диаспар от необятните простори на Вселената, ужаса, който беше заставил неговия народ да се струпа в нищожния микрокосмос на града. Не искаше да повярва, че в края на краищата те ще се окажат прави.

Обърна се към Хилвар за подкрепа. Но Хилвар стоеше със здраво стиснати юмруци и изцъклен поглед. Навел глава на една страна, той сякаш напрягаше всички сетива, за да се вслуша в сетивата наоколо.

— Какво има? — напрегнато запита Алвин.

Трябваше да повтори въпроса, преди Хилвар да даде признак, че го е чул. Все така загледан в пустотата, той най-сетне бавно произнесе:

— Нещо идва. Нещо, което не разбирам.

На Алвин му се стори, че кабината внезапно се вледенява и расовият кошмар за Завоевателите отново изплува, изправя се пред него в целия си ужас. С отчаяно усилие на волята той се застави да отхвърли паниката.

— Дружелюбно ли е? — запита той. — Да бягаме ли към Земята?

Хилвар не отговори на първия въпрос — само на втория. Гласът му едва звучеше, но не издаваше тревога или страх. По-скоро в него се криеха нотки на безгранично удивление и любопитство, сякаш бе срещнал нещо толкова невероятно, че нямаше време да се разсейва с тревожния въпрос на Алвин.

— Късно е — каза той. — То вече е тук.

 

 

Откакто съзнанието на Ванамонде проблесна за пръв път, Галактиката неведнъж се бе завъртяла около оста си. Той си припомняше отчасти тези първи хилядолетия и съществата, които се грижеха тогава за него… но си спомняше и самотата, когато те си заминаха и го оставиха сам сред звездите. Оттогава ера подир ера той скиташе сред слънцата, бавно растеше и развиваше способностите си. Някога мечтаеше отново да намери онези, които присъствуваха при раждането му. Макар и избледняла сега, тази мечта беше още жива.

На безбройни светове намираше изоставени от живота обломки, но разум откри само веднъж и ужасѐн избяга от Черното слънце. Ала Вселената беше безкрайна, а търсенето едва започваше…

Ванамонде беше много далеч в пространството и времето, но мощният изблик на енергия в центъра на Галактиката, го призова през безбройните светлинни години. Избухването не приличаше на звездните лъчения и се появи в обхвата на съзнанието му внезапно, като метеорна следа в безоблачно небе. Олющвайки се от мъртвите вечни схеми на миналото, той се втурна през пространството и времето към този изблик, към последния миг от съществуванието му.

Не можеше да разбере дългата метална форма с безкрайно сложна структура — тя му бе толкова чужда, колкото почти всичко във физическия свят. По нея все още полепваше излъчената енергия, която го привлече през Вселената, но сега това не го интересуваше. Предпазливо, с нервната деликатност на готово да побегне диво животно, той посегна към двата разума, които бе открил.

И разбра, че дългото му търсене е завършило.

 

 

В опит да върне приятеля си към реалността, Алвин сграбчи Хилвар за раменете и грубо го разтръска.

— Кажи ми какво става! — помоли той. — Какво да правя?

Неземният разсеян поглед в очите на Хилвар бавно се стопи.

— Все още не разбирам — каза той, — но съм сигурен, че няма от какво да се боим. Каквото и да е, то няма да ни навреди. Изглежда просто… заинтригувано.

Алвин се канеше да отговори, когато го разтърси усещане, неизпитвано досега. По тялото му сякаш се разливаше топло трепетно сияние, то трая само няколко секунди, но когато изчезна, той вече не бе просто Алвин. Нещо споделяше мозъка му и отчасти съвпадаше с него, както един кръг може да покрива част от друг. Съвсем наблизо усещаше и съзнанието на Хилвар, също оплетено от загадъчното същество, което се бе спуснало над тях. По-скоро странно, отколкото неприятно, това чувство за пръв път показа на Алвин що е истинска телепатия — една способност, западнала толкова много у неговия народ, че сега можеше да се използува само за контрол над машините.

Когато Серанис опита да овладее ума му, Алвин се разбунтува веднага, ала този път не опита да се бори против нахлуването. Съпротивата би била безполезна, а той разбираше, че неизвестното същество не е враждебно настроено. Отпусна се и покорно прие факта, че нечий разум, безгранично по-мощен от неговия, изследва съзнанието му. Но донякъде грешеше в убеждението си.

Ванамонде веднага разбра, че един от тези умове е по-приветлив и достъпен от другия. Откри, че и двата са изпълнени с удивление от неговото присъствие, и това много го изненада. Не можеше да повярва, че са забравили — забравата и смъртта бяха извън разбирането му.

Едва успяваше да поддържа връзката, част от мислите образи в умовете им бяха тъй странни, че Ванамонде ги разпознаваше с мъка. Непрекъснатото повтаряне на страшния образ на Завоевателите го озадачаваше и дори го плашеше, това му напомняше собствените му чувства, когато за пръв път обхвана Черното слънце в полето на познанието си.

Но те не знаеха нищо за Черното слънце. Скоро въпросите им започнаха да се оформят в ума му.

— Какво си ти?

Той даде единствения възможен отговор.

— Аз съм Ванамонде.

Настъпи пауза (колко бавно се оформяха схемите на мислите им!) и сетне въпросът се повтори. Не бяха разбрали — странно, щом помнеше своето име още от рождението си, значи техният род му го бе дал. Тия ранни спомени бяха малко на брой и започваха удивително рязко в една и съща точка от времето, но за сметка на това бяха кристалночисти.

В съзнанието му отново проникнаха крехките им мисли:

— Къде са създателите на Седемте слънца? Какво е станало с тях?

Ванамонде не знаеше; те просто не можеха да повярват и през бездната, разделяща умовете им, долетя ясно и отчетливо отчаяние. Но те бяха търпеливи и той с радост им помогна, защото търсенето им наподобяваше неговото, и за пръв път, откакто се помнеше, му предлагаха дружба.

Алвин не вярваше да преживее някога по-странно нещо от този безмълвен разговор. С мъка приемаше, че е едва ли не само зрител, защото дори пред себе си не искаше да признае, че в някои отношения умът на Хилвар е далеч по-надарен от неговия. Сега можеше само да чака и да се чуди, полузамаян от потока мисли, които се лееха нейде отвъд границите на разбирането му.

Пребледнял и изтощен, Хилвар прекъсна контакта и се обърна към приятеля си.

— Алвин — уморено каза той, — тук има нещо странно. Не разбирам всичко.

Новината донякъде възстанови самочувствието на Алвин и задоволството навярно се изписа на лицето му, защото изведнъж Хилвар се усмихна съчувствено.

— Не мога да открия какво е този… Ванамонде — продължи той. — Изглежда същество, надарено с чудовищни познания, но сякаш има много малко разум. Разбира се — добави той, — умът му може да е толкова различен, че да не сме в състояние да го разберем… но не ми се вярва в това.

— Добре де, какво успя да научиш? — малко нетърпеливо запита Алвин. — Знае ли нещо за Седемте слънца?

Умът на Хилвар все още се рееше нейде надалече.

— Построили са ги много народи, включително и нашият — разсеяно каза той. — Ванамонде може да ми поднася подобни факти, но като че не разбира смисъла им. Смятам, че може да осъзнава миналото, без да е способен да го тълкува. В ума му сякаш е наблъскано всичко, което е ставало някога.

Той помълча замислено, после лицето му се проясни.

— Можем да направим само едно: по един или друг начин трябва да отведем Ванамонде на Земята, за да го изучат нашите философи.

— Дали ще е безопасно? — запита Алвин.

— Да — отговори Хилвар, мислейки колко нетипична за Алвин е подобна забележка. — Ванамонде е дружелюбен. Нещо повече, изглежда почти влюбен в нас.

И съвсем внезапно Алвин улови мисълта, която през цялото време се въртеше на крайчеца на съзнанието му. Припомни си Криф и всички дребни животинки, които непрекъснато се изплъзваха от клетките си за досада и тревога на приятелите на Хилвар. Припомни си още — колко отдавна изглеждаше това! — зоологическата цел на експедицията им до Шалмиран.

Хилвар си имаше нов любимец.