Артър Кларк
Градът и звездите (10)

IX

За Алистра не бе никак трудно да проследи незабелязано Алвин и Хедрон. Те изглеждаха много забързани — сам по себе си твърде необичаен факт — и нито веднъж не се обърнаха. Момичето се забавляваше да ги преследва по подвижните пътища, да се крие в тълпата, без да ги изпуска от око. Към края на пътуването вече нямаше съмнение в целта им — след като изоставиха лабиринта на улиците и навлязоха в парка, те можеха да отиват само към Гробницата на Ярлан Зей. В парка нямаше други сгради, а когато двама души бързат така, едва ли ги интересува красивият пейзаж.

В пространството на последните петстотин крачки до Гробницата нямаше къде да се скрие, затова Алистра изчака, докато Хедрон и Алвин изчезнаха в мраморния вход. Веднага щом се изгубиха от поглед, тя побягна напред по тревистия склон. Уверена бе, че ще може достатъчно дълго да се укрива зад някоя от големите колони, за да разбере какво правят двамата; изобщо не мислеше, че после могат да я забележат.

Два концентрични пръстена от колони ограждаха кръглия вътрешен двор на Гробницата. Вътрешността бе напълно закрита, погледът можеше да проникне към нея само откъм входа, но Алистра заобиколи този сектор и се промъкна отстрани. Тя предпазливо пресече първия ред колони, не видя никого и на пръсти се упъти към втория. През пролуките забеляза Ярлан Зей, загледан през отвора към парка, който бе построил, и отвъд него — към града, който бе гледал толкова векове.

И сред цялата тази мраморна пустота нямаше никой друг. Гробницата бе празна.

В този миг Алвин и Хедрон се намираха на сто стъпки под земята в малка като кутийка стаичка. Стените и сякаш упорито течаха нагоре. Това бе единственият признак за движение, нямаше и следа от вибрация, за да подскаже, че бързо се спускат под земята, понесени към цел, за която дори и сега не се досещаха напълно.

Всичко ставаше абсурдно лесно, защото пътят им беше подготвен. (От кого, питаше се Алвин. От Централния компютър? Или от самия Ярлан Зей, още когато е преустройвал града?) Екранът на монитора бе показал дългата отвесна шахта, потъваща в земните недра, но малко след като започнаха да я изучават, образът изчезна. Алвин знаеше, че това означава едно — изискваха информация, с каквато мониторът не разполагаше и може би никога не бе разполагал.

Едва му бе хрумнала тази мисъл, когато екранът отново оживя. На него се появи кратко съобщение, изписано със стилизирания шрифт, който машините използваха в диалозите си с хората, откакто се бяха изравнили с тях по интелект:

СТОЙ ТАМ, КЪДЕТО СТАТУЯТА ГЛЕДА, И СИ СПОМНИ:

НЕ ВИНАГИ Е БИЛ ПОДОБЕН ДИАСПАР.

Последните шест думи бяха изписани по-едро и Алвин веднага разбра смисъла на цялото съобщение. От векове насам мисленият код се използваше за отваряне на врати или за заключване на машини. Колкото до „Стой там, където статуята гледа“ — това бе прекалено просто.

— Чудя се колко души са чели това съобщение? — замислено изрече Алвин.

— Четиринадесет, доколкото знам — отвърна Хедрон. — А може да е имало и други.

Той не добави нищо към тия загадъчни думи, а Алвин прекалено бързаше да стигне до парка и не настоя повече.

Не можеха да бъдат сигурни, че механизмите все още се подчиняват на мисловния импулс. Когато стигнаха в Гробницата, само за миг определиха сред всички плочи по пода единствената, към която се насочваше погледът на Ярлан Зей. На пръв поглед изглеждаше, че статуята се взира към склона, ала ако застанеше пред нея, човек можеше да забележи, че очите са сведени и че неясната усмивка се отправя към една точка, разположена точно на входа на Гробницата. Алвин провери това — премести се на съседната плоча и откри, че Ярлан Зей вече не гледа към него.

Той се върна до Хедрон и мислено повтори думите, които Шута изрече на глас: „Невинаги е бил подобен Диаспар.“ И бдящите машини се подчиниха моментално, сякаш не съществуваха милионите години бездействие. Голямата каменна плоча, върху която стояха, плавно ги понесе към дълбините.

Късчето синева над главите им примигна и изчезна. Шахтата отново се затваряше — така нямаше опасност някой случайно да пропадне в нея. Мимоходом Алвин се запита дали горе не се е материализирала нова каменна плоча вместо тази, която ги поддържаше сега, сетне реши, че не е така. Вероятно оригиналната плоча все така покриваше пода на Гробницата, а тази, върху която стояха, навярно съществуваше само безкрайно малки частици от секундата и последователно се материализираше все по-дълбоко под земята, създавайки илюзията за постоянно движение надолу.

Докато стените безшумно се носеха край тях, двамата не отрониха нито дума. Хедрон отново се бореше със съвестта си, питаше се дали този път не е прекалил. Нямаше представа накъде може да води този тунел, ако изобщо водеше нанякъде. За пръв път през живота си започваше да разбира истинския смисъл на страха.

Алвин не се боеше, бе прекалено развълнуван. Същото чувство бе изпитал в Кулата Лоран, когато погледна недокосваната от човешки крак пустиня и видя звездите да настъпват по нощното небе. Тогава просто виждаше непознатото, сега се носеше към него.

Стените край тях прекратиха своя бяг. От едната страна на загадъчната подвижна стаичка се появи светло петно, то ставаше все по-ярко и изведнъж се превърна във врата. Двамата преминаха през нея, направиха няколко крачки по късия коридор отвъд… и се озоваха в огромна кръгла подземна зала. Стените и описваха величествена дъга, за да се срещнат триста стъпки над главите им.

Колоната, от която излизаха, изглеждаше прекалено тънка, за да поддържа милионите тонове скала над нея; всъщност тя изобщо не приличаше на част от залата, изглеждаше плод на допълнително хрумване. Хедрон проследи погледа на Алвин и стигна до същия извод.

— Тази колона… — запъна се той, сякаш се чудеше какво да каже — е била изградена просто да побере шахтата по която пристигнахме. В никакъв случай тя не би могла да поеме цялото движение, минавало оттук по времето, когато Диаспар е бил още открит град. То е идвало през ей тия тунели, познаваш ли ги?

Стените на залата бяха на повече от сто метра. Алвин погледна към тях. На равни разстояния един от друг зееха входовете на дванадесет широки тунела, устремени на всички страни, точно както се разпределяха и до днес подвижните пътища. Забеляза, че те се издигат плавно нагоре, после различи познатата сива повърхност на пътищата. Това бяха откършени клонки от големите магистрали; сега необикновеният материал, който им даваше живот, бе застинал неподвижно. При изграждането на парка центърът на пътната система беше погребан, но не и унищожен.

Алвин тръгна към най-близкия тунел. Едва направи няколко крачки, когато усети, че нещо става с плочата под краката му. Тя ставаше прозрачна. Измина още няколко метра и сякаш увисна във въздуха без видима опора. Младежът спря и се вгледа надолу, в пустотата под себе си.

— Хедрон! — извика той. — Ела да видиш!

Шута се приближи и двамата заедно погледнаха чудото под краката си. На неопределена дълбочина, едва забележима, лежеше огромна карта — колосална мрежа от линии, които се събираха в точката под централната шахта. Известно време гледаха мълчаливо, сетне Хедрон спокойно произнесе:

— Разбираш ли какво е това?

— Мисля, че да — отвърна Алвин. — Това е карта на цялата транспортна система, а тия кръгчета трябва да са другите градове на Земята. Струва ми се, че забелязвам имена край тях, но са прекалено дребни, за да ги разчета.

— По-рано сигурно е имало някакво вътрешно осветление — разсеяно промърмори Хедрон. Той следеше с поглед как линиите под краката им се отдалечават към стените на залата.

— Така си и мислех! — внезапно извика той. — Виждаш ли, че всички лъчеви линии водят към малките тунели?

Алвин вече бе забелязал, че освен големите коридори на подвижните пътища, от залата излизат и безбройни по-тесни тунели — тунели, насочени надолу, а не нагоре.

Без да чака отговор, Хедрон продължаваше:

— Трудно може да се измисли по-проста система. Хората се спускат по подвижните пътища, избират мястото, което желаят да посетят, и после тръгват по съответната линия на картата.

— И какво е ставало с тях? — попита Алвин.

Хедрон мълчеше, мъчеше се да открие с поглед загадката на тия слизащи тунели. Те бяха тридесет или четиридесет и всички изглеждаха съвършено еднакви. Само имената върху картата позволяваха да се различат, ала сега тия имена бяха нечетливи.

Алвин се отдалечи, вървейки покрай централната колона. След малко до Хедрон долетя леко приглушен възглас.

— Какво има? — обади се Хедрон. Не искаше да помръдне, защото почти бе успял да разчете една от по-ясните групи знаци. Но гласът на Алвин настояваше и той тръгна нататък.

Далече долу другата половина на картата разпръскваше тънката си паяжина към всички посоки на света. Ала сега не всичко по нея тънеше в мрак. Една от линиите — само една — бе ярко осветена. Тя изглеждаше откъсната от останалата система и като светла стрела сочеше към един от слизащите тунели. Близо до края си линията пресичаше кръгче златиста светлина и край това кръгче бе изписана една-едничка дума: ЛИС. Това бе всичко.

Алвин и Хедрон стояха дълго, загледани в този безмълвен символ. Шута знаеше, че никога не би могъл да отвърне на скритото в него предизвикателство и всъщност би искал то да не съществува. Но за Алвин кръгчето предричаше сбъдването на всичките му мечти; думата „Лис“ не значеше нищо за него, но той я въртеше на езика си, опитваше звуците и като някакъв екзотичен вкус. Кръвта му бясно туптеше, бузите му пламнаха като в треска. Той оглеждаше огромната гара и се мъчеше да си представи как е изглеждала в ония древни времена, когато бе дошъл краят на въздушния транспорт, но градовете на Земята все още поддържали връзка помежду си. Мислеше колко ли милиона години са изминали, докато движението постепенно замирало и светлините на голямата карта изгасвали една по една, за да остане най-сетне само тази единствена линия. Питаше се колко ли дълго бе блестяла тук, сред помръкналите си посестрими, очаквайки да поведе стъпките на пътника, а той все не идвал откакто Ярлан Зей запечатал подвижните пътища и откъснал Диаспар от света.

И това се беше случило преди милиард години. Още тогава ЛИС бе изгубил връзка с Диаспар. Изглеждаше невъзможно да е оцелял до днес — в края на краищата картата едва ли доказваше нещо.

Най-после Хедрон прекъсна мислите му. Той изглеждаше нервен, потиснат и с нищо не напомняше спокойната, самоуверена личност от града над тях.

— Мисля, че сега не трябва да продължаваме — каза той. — Може и да не е безопасно, докато… докато се подготвим по-добре.

Съветът бе разумен, но Алвин долови в гласа на Хедрон прикрита нотка на страх. Ако не бе тя, Алвин можеше да послуша Шута, но надценяването на собственото му аз и презрението към боязънта на Хедрон го тласна напред. Истинска глупост бе да стигнат толкова далече, само за да се върнат, когато вече виждат целта.

— Ще сляза по този тунел — упорито заяви той, сякаш предизвикваше Хедрон да го спре. — Искам да видя накъде води.

Младежът решително тръгна напред над сияйната стрела и след кратко колебание Шута го последва.

Щом стъпиха в тунела, двамата усетиха познатия тласък на перисталтичното поле и след миг без усилия бяха всмукани към дълбините. Пътуването трая по-малко от минута; когато полето ги отпусна, те се озоваха в края на дълга и тясна полуцилиндрична зала. От другата и страна към безкрайността потегляха два мътно осветени тунела.

Това обкръжение би изглеждало напълно познато за хората на почти всички цивилизации, съществували от времето на Началото до епохата на Диаспар, но за Алвин и Хедрон то напомняше поглед към друг свят. Явно бе за какво служи дългата аеродинамична машина, насочена като снаряд към по-далечния тунел, ала това не намаляваше нейната загадка. Отгоре тя беше прозрачна и през стените Алвин забеляза редица луксозно тапицирани седалки. Не се виждаше никакъв вход. Цялата машина висеше на около стъпка над единствената метална релса, която се простираше в далечината и изчезваше в един от тунелите. На няколко метра от нея друга релса водеше към втория тунел, но над нея нямаше машина. Без сам да разбира откъде, Алвин твърдо знаеше, че нейде под незнайния далечен Лис в също такава зала чака втората машина.

— Колко странна транспортна система! — избърза да заговори Хедрон. — Може да поеме само стотина души наведнъж, значи не са предвиждали усилено движение. И защо са си давали толкова труд да се заравят в земята, щом небето още е било свободно? Може би Завоевателите не са им разрешавали даже да летят, макар че ми е трудно да повярвам в това. Или пък са построили всичко през преходния период, докато хората все още са пътували, но не искали да им припомнят за космоса? Така се прехвърляли от град до град, без да зърнат небето и звездите. — Той нервно се изсмя. — В едно съм сигурен, Алвин. Когато е съществувал, Лис много е приличал на Диаспар. По принцип всички градове трябва да са били еднакви. Нищо чудно, че в края на краищата хората са ги изоставили и са се събрали в Диаспар. Какъв смисъл да има повече от един град?

Алвин почти не го чуваше. Съсредоточено изследваше дългия снаряд, опитвайки да открие входа. Ако машината се контролираше от някакъв мислен или словесен код, можеше да откаже да му се подчини. И тогава всичко щеше да остане подлудяваща загадка — чак до края на живота му.

Безшумното отваряне на вратата го завари напълно неподготвен. Нито звук, нито предупреждение — просто част от стената изчезна и пред очите му се разкри изящно оформеният салон.

Настъпваше мигът на избора. До този момент, ако пожелаеше, винаги можеше да се върне назад. Пристъпеше ли обаче през примамващата врата, знаеше какво ще се случи, макар и не какъв ще бъде самият резултат. Вече нямаше да бъде господар на съдбата си, щеше да се повери на незнайни сили.

Той почти не се колеба. Не смееше да се бави, боеше се, че ако изчака прекалено дълго, този миг може да отмине и никога да не се повтори — или ако се повтори, смелостта му да се изпари, оставяйки само голата жажда за знание. Хедрон отвори уста за трескав протест, но преди да произнесе звук, Алвин вече прекрачваше вътре. Той се обърна с лице към Шута, обрамчен от едва забележимия правоъгълник на вратата, и за миг настъпи напрегнато мълчание, докато всеки от двамата очакваше другия да заговори. Но не им остана време. Стената на машината проблесна и отново се затвори. Докато Алвин повдигаше ръка за сбогом, дългият цилиндър се устреми напред. Още преди да навлезе в тунела, той вече се движеше по-бързо от бягащ човек.

Имаше времена, когато милиони хора ежедневно сновяха с подобни машини между домовете си и скучните си работни места. От ония далечни дни насетне Човек бе изследвал Вселената и отново се бе върнал на Земята… бе завоювал империя и бе позволил да я изтръгнат от ръцете му. Сега отново започваше подобно пътуване — с машина, в която милиони отдавна потънали в забрава домошари биха се чувствували като у дома си.

И това щеше да бъде най-голямото пътешествие, което човешко същество предприемаше от милиард години насам.

 

 

Алистра претърси Гробницата десетина пъти, макар че и един бе напълно достатъчен — тук нямаше къде да се скрие човек. След шока на първата изненада тя се запита дали изобщо в парка е следила Алвин и Хедрон, или само техните проекции. Но това беше безсмислица — проекциите се материализираха във всяка точка, която човек желаеше да посети, без да си дава труда да отиде лично. Никой нормален човек нямаше да „ходи“ с проекцията си две мили и да изгуби половин час, докато стигне до целта си, когато можеше веднага да се озове там. Не, тя бе проследила до Гробницата истинския Алвин и истинския Хедрон.

Следователно някъде трябваше да има таен вход. Докато чакаше да се върнат, можеше и да го потърси.

Сякаш напук, тя изпусна появата на Хедрон — изследваше една колона зад статуята, когато той излезе от другата и страна. Алистра чу стъпките му, обърна се и веднага видя, че е сам.

— Къде е Алвин? — извика тя.

Преди да отговори, Шута дълго мълча. Изглеждаше потресен и колеблив. Алистра трябваше да повтори въпроса си, едва тогава той я забеляза. Не прояви ни най-малък признак на изненада, че я открива тук.

— Не знам къде е — отвърна той най-сетне. — Мога само да ти кажа, че е на път за Лис. Сега знаеш точно толкова, колкото и аз.

Неразумно бе да се приемат буквално думите на Хедрон. Но Алистра вече нямаше нужда от доказателства, че днес Шута не играе ролята си. Той казваше истината — каквото и да означаваше тя.