Теодор Траянов
Кръстоносци

О, братя, свивайте платната,

дигнете моя черен флаг,

земя вълшебно непозната

извишва светлия си бряг!

Как странно ни сърцето бие,

през сълзи погледа гори,

над нас орел се царствен вие

и сипе утренни зари!

 

Да паднем, братя, на колени,

пред нас е бащин свят покров,

макар и погледи студени

да срещне нашата любов!

О, майко, твоят поглед морен

прощава всеки сторен грях,

към бога — горд, но син покорен

към теб, родино, сявга бях.

 

Потайни краища, морета

кръстосвах аз, надлъж и шир,

дълбока горест, тук в сърцето,

за теб ми спомняше безспир!

През грешна плът и през душата

проправях път към светъл дух,

но взорът търсеше земята

и твойте песни — жаден слух!

 

Заплака твоя лик страдален,

изрязан в моя меден щит,

когато с кораба запален

летях към гибелен гранит!

Там, щом заспеше морна памет,

през сънища политах аз,

към знаци нивга що не мамят,

към тайната на смъртен час.

 

Днес мрачни и дълбоки буни

слова стоманени коват,

кънтят из лири седмострунни

и клетва огнена мълвят!

Молитвата ти недочута

възнасят те към гневен бог,

плача на твойта рана люта,

вика на дял неземно строг.

 

О, майко, идем ний, най-верни

прокудените синове,

и тук под ризниците черни,

сърце синовно те зове!

И нека сълзите ни, братя,

да багрят бащината пръст,

да свържем с нея клетва свята,

ний, рицари на черний кръст!