Теодор Траянов
Прорицател

Нощта е като пропаст,

смълчана, неприветна,

пред всяка стъпка гине

едва-що виден път,

пред моя поглед всичко

се дръпва неусетно,

като пред меч насочен

безсилна робска гръд.

 

Аз дар неземен нося,

горящи небосклони,

скръбта на мрачен север,

лъча на светъл юг,

звънтящата стомана

на химни непреклонни

и обичта безмерна

за тъжний роден звук.

 

И тихо аз пристъпям

в безрадостни долини,

залени от сълзите

на моя род проклет.

Без отзвук мойта стъпка

и днес ли ще премине?

Тук споменът витае

за робство и за гнет.

 

Покой из запустели

олтари и амвони

в душата ми вазпива

студени пипала,

безмълвни дървесата

разперват черни клони,

на мъртъв дух полюшват

сразените крила.

 

Но в нечий поглед светва

разискрена отрова,

през гневна обич блика

скръбта със тих въпрос,

аз истината зървам

и в тая маска нова,

и себе си познавам

в нечакания гост.