Теодор Траянов
Магесник

Далеко в здрача синкав потъват бели сгради,

там чужд съм аз на всичко, на всеки храм и дом,

забравил съм злините, не помня и наслади,

а мило ми е всичко — и сетния атом!

 

Но неми са нещата и нищо не обади

за втория си смисъл, за тайний лик, и щом

разискрен взор, аз виждах заключени огради,

а твърд не разрушиха — ни псалми, нито лом!

 

И претворих аз всичко, всесилният магесник,

среднощно отражение, на звезден ход предвестник,

миражите събудил в пустинните сърца!

 

Но често в свежа утрин над гроб далечен спирам,

най-бедния от всички, с набожна скръб да сбирам

от твойте първи рози случайни листенца!