Теодор Траянов
Старинен романс

Безследно глъхне мойта песен,

нечута все от теб,

като молба на скръбна есен

на безконечна степ.

 

Понесено в нощта трепери

молитвено ела,

то нивга отглас не намери

в студената скала.

 

Над бездни някъде тъмнеят

далечни върхове,

там бъдни мълнии живеят

и волни ветрове.

 

Ще звънне гордо мойта лира

в изгубения рай,

под твойта царствена порфира

робиня ще ридай.