Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (100)

ДЖОДЖО

На авторското парти на „Долкин Емери“ Джослин Форсайт се мотаеше около вратата, отегчен до смърт. Откри, че му е трудно да се оттегли — все още жадуваше да действа. Но навярно бе грешка, че прие да дойде на празненството. Засега бе отчайващо разочароващо. Помещението преливаше от млади таланти. После, след като влезе, видя нещо, които изпълни сърцето му с радост.

— Джоджо Харви! Ти възкръсна от мъртвите.

Изглеждаше особено привлекателна и бе придружена от почти толкова очарователно същество, което представи като братовчедка си Беки.

— Браво на чудесната новина за Лили „Лазар“ Райт. Колко пъти досега кариерата й се смяташе за свършена? Винаги си била хазартен тип, обичаш да рискуваш сама. — Той се наведе по-близо. — Постъпката на Гант беше гадна работа. Радвам се, че накрая ти потръгна. Разбира се, ако някой може да успее, това си ти.

Джоджо отметна назад косата си и засия.

— Благодаря ти, Джослин — и отмина. Нямаше време да стои на приказки. Имаше мисия.

С Беки до себе си, тя се движеше през претъпканото помещение, приемайки поздравления и похвали. Сетивата й бяха нащрек, нервите й бяха опънати като струни, тя отмяташе коси и се смееше. Дори когато говореше само на Беки, представлението продължаваше, докато братовчедка й не просъска:

— Престани, приличаш на дрогирана.

Джоджо й отвърна по същия начин:

— Ами ако той е тук? Трябва да изглеждам щастлива.

— Джоджо, може би не си готова за това.

— Все някога ще трябва да го срещна. Не мога все да се промъквам, страхувайки се да не се натъкна на него.

Но след като изминаха двадесетина минути, тя каза на Беки:

— Не мисля, че е тук. Да хапнем от пилето и да си вървим.