Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (30)

Глава 29

Синди и аз пиехме билков чай в кухнята ми. И двете бяхме по нощници, готови за лягане. Ози бе заспал на кухненския под до краката ми.

Пол Мейсън се бе обаждал отново и бе оставил съобщение на телефонния секретар: „Просто искам да разбера какво правите двамата с Ози. Обади ми се, Рейчъл. Целуни Ози от мен.“ Бе почти полунощ, твърде късно, за да се обадя на Пол. Отпих от чая. През последните два дни Пол бе много настоятелен. Не ставай толкова подозрителна, казах си аз. Приятно е някой да е загрижен за теб.

— Опитвам се да свържа този Греъм, когото познавах, с Греъм, организирал тайната лотария — каза Синди. — С човека, решаващ спокойно, че двама души трябва да загинат при самолетна катастрофа. Двама мъже, които не е познавал. Мъже със съпруги, деца и приятели. — Тя потръпна.

Сипах си нова чаша чай.

— Ти си познавала един Греъм Маршал, а аз — друг. Никоя от нас не е познавала третия.

— Как е могъл да направи това? — попита Синди. — Как може някой да реши да убие двама души просто за удоволствие? Само за да задоволи амбициите си.

— Не мисля, че той е разсъждавал по този начин. — Потърках босите си крака в козината на Ози. — Той не е мислел, че убива двама души при самолетна катастрофа. Греъм просто е виждал това като продължение на делото на прародителя си. Достатъчно арогантен бе за подобно нещо. Басирам се, че това е било почти като религиозна причина за него.

— Кога мислиш, че за пръв път е решил да организира лотарията?

— През 1984 година. Тогава той за малко не умрял. — Разказах на Синди за сърдечната му операция, направена в Хюстън.

— Жена му твърди, че това преживяване е оказало силно влияние върху него. Той вече е имал големи успехи — водил е и е спечелил много процеси, защитавал е доста случаи пред Върховния съд. Какво още би могъл да постигне? — Отпих глътка чай. — Ако наистина е вярвал, че родът му произхожда от старейшините на Ханаан, тогава 1985 година — годината, в която за малко не умрял — е била наистина значителна за него. Помисли за това. Тогава са се навършвали триста години от провеждането на първата лотария. И тридесет години от ужасната смърт на сестра му и майка му. Помисли за късмета. — Поклатих глава. — Не бива да подценяваш влиянието на това нещастие върху него.

Синди кимна.

— За хора като Греъм — продължих аз, — едвам завърна и се от смъртта, 1985 година е била един от онези редки моменти, когато сякаш всичко е предопределено. Може би той си помислил, а защо не?

— Но защо е спрял? — попита Синди.

— Какво имаш предвид?

— Цялата тази организация, наетите хора са имали за цел провеждането на лотарията. Но защо само една година е правил лотарията? Защо не е продължил?

— Сигурно е било твърде трудно и сложно, за да се провежда повече от една година. Или може би още от самото начало е планирал тя да действа за една година — в чест на онези годишнини. Или пък — продължих аз — може и да не е спрял. Може да я е провеждал до деня на смъртта си.

Синди се намръщи:

— Но тогава защо е заровил ковчега?

— Защото през 1986 година е узнал, че може да умре всеки момент. — Разказах на Синди за дефектната сърдечна клапа и решението на Маршал да я остави в сърцето си.

— Какъв ужас!

Кимнах с глава.

— За сърцето си е имал своя собствена частна лотария. Може би се е опасявал, че ако умре неочаквано, никой нямало да узнае какво е извършил. Затова е заровил ковчега и е написал тайната добавка към завещанието си. Да съхрани информацията за това, което е направил. Спомняш ли си какво е записано в тази добавка? Той пише, че иска да бъде отбелязан малкият му принос във вечния живот на Ханаан. Човекът е желаел хората да узнаят за това. — Аз потръпнах. — Предполагам, че е бил горд от деянието си.

— Господи, но това е отвратително!

— Съгласна съм, но е отвратително от космическа гледна точка. Погледни го от земна гледна точка.

— Какво искаш да кажеш с това?

— На пръв поглед това сякаш е старата лотария — съобщения във вестникарските колонки, размени в метрото. Дори изпълнителите може да са същите, които Греъм е използвал. Но аз съм убедена, че целта на този, който я организира, сега е съвсем различна.

— Защо мислиш така?

— Погледни какво става. Кражба на ковчег, проклетата газова експлозия, претършуването на апартамента ми. Ако свържем всичко това, става ясно, че някой се опитва да заличи следите на това, което Греъм е правил, а не да ги съхрани.

— Но защо ще ме убива? — попита Синди. — Аз не знам нищо.

— Може би този човек мисли, че Греъм ти е разказал за лотарията.

Замълчах за момент, премисляйки всичко.

— Може би Греъм му е разказал за лотарията и той се е страхувал, че и на теб би могъл да ти каже.

— Господи. Нима мислиш, че Греъм си има последовател?

— Звучи правдоподобно, нали? Някой, който да продължи след неговата смърт. А може и Греъм да не е разбрал, че си има последовател. Възможно е някоя нощ да се е напил и да е изтърсил някому за лотарията, а този някой да е решил, че ще я продължи след смъртта му. Който и да е той, сигурно се е тревожел, че Греъм може би е казал за лотарията и на други хора. Ти си най-вероятният кандидат.

— Не знам — отвърна Синди. — Ако този човек е толкова умен, колкото ти казваш, той първо би се опитал да разбере дали знам нещо, преди да ме убие.

— Може би — отговорих аз. — Но може и да е било твърде рисковано за него. Не знам. Позволи ми да попитам нещо: Откъде убиецът е могъл да разбере през онази нощ, че теб те няма в апартамента?

— Това е твърде лесно — каза тя. — Трябвало е само да се обади на агенцията за модели и те ще дадат разписанието на ангажиментите ми за онази седмица. Те са щели да му кажат, че аз ще отсъствам от града през оная нощ.

— Просто така? — попитах аз.

Синди се усмихна.

— О, той само е трябвало да се представи като евентуален бъдещ клиент на агенцията. Например за някаква рекламна кампания. Много от тях изискват определени модели. Когато организират специални снимки и изискват определен човек, те предварително се осведомяват по телефона дали на тези дати той е свободен. Всеки ден в агенцията се обаждат по такива поводи много хора.

— Значи, ако е попитал за теб, са щели да го уведомят, че ти отсъстваш миналата сряда.

Синди кимна потвърдително.

— Това обяснява откъде е знаел, че няма да бъдеш в апартамента през онази нощ — казах аз.

— Но експлозията е убила другите хора — отвърна Синди.

— Може да е било и бомба с часовников механизъм — от говорих аз. — Била е настроена да се задейства около обяд, когато той си е мислел, че ще си бъдеш вкъщи.

И двете потънахме в мълчание за малко.

— Ти мислиш, че не е просто прикриване на следи, нали? — най-накрая попита Синди.

— Мисля, че е много повече от това — отговорих аз. — Който и да провежда сега лотарията, си има свои собствени планове. Това е наистина отвратително. Ами ако това, което се случи миналата седмица, е било само прелюдия? Който и да е той, изглежда решен на всякакво насилие. Надявам се да не е толкова умен колкото Маршал.

— Но какво можем да направим? — попита Синди.

— Ще уведомим полицията. Не можем много да им кажем. Но пък имаме теб. — Аз се усмихнах. — Един оживял труп би трябвало да привлече вниманието им.

Станах и занесох чашата си на мивката.

— Имам среща в понеделник сутринта с Измаел Ричард сън, за да предам моя доклад. Той има достатъчно контакти с кметството, за да накара полицията да се намеси по най-дискретния начин. Едва ли ще иска това да се разчуе.

Синди и аз проверихме дали са заключени вратите и прозорците, преди да си легнем.

Никоя от нас не спа добре.