Метаданни
Данни
- Серия
- Загадките на Рейчъл Голд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Grave Designs, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Албена Митева, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“
Първо издание
Превод: Албена Митева, 1991
Библиотечно оформление и корица: Тандем G
Формат: 32/84/108. Печатни коли: 17.
Набор: ИСМ & К.
Печат: „Образование и наука“.
„Атика“, София, 1993
История
- —Добавяне
Глава 11
Живеех на последния етаж на триетажна кооперация в парка „Ийст Роджърс“, само на няколко преки от кафене „Хартленд“, където Бени остави колата си. Той вървеше до мен. По пътя му разказах за телефонния си разговор с Кент Чарлс и съгласието си да се срещна с него в яхтклуба утре следобед.
Бени се намръщи.
— Нов случай, а? Може би. Ако питаш мен, мисля, че Кент се опитва да те вкара в леглото си. Отваряй си очите с него, Рейчъл.
— Не се безпокой, Бени. Аз съм голямо момиче. — Целунах го по бузата.
— Обади ми се утре, Рейчъл.
— Пази се, Бени.
Той се запъти надолу по улицата и се стопи в тъмнината, а аз се приближих до входната врата на кооперацията си. Първо пощата. Сметки от „Илинойс Бел“, „Маршал Фийлдс“, писмо от клуба „Харвард“ в Чикаго, вестник „Ню Йоркър“ и пощенска картичка от Сан Франциско. На предната страна на картичката се виждаше изглед от остров Алкатраз. Прочетох съобщението, написано на гърба с четлив и до болка познат ми почерк:
„Скъпа Рейчъл,
Извинявай, че изпуснах рождения ти ден. Семинарът свърши миналата сряда. Ще си бъда вкъщи, когато ти получиш картичката. Може би?
Прибрах пощата в куфарчето си, отключих външната врата и се качих на площадката на първия етаж. Ози сигурно ме беше чул, защото драскаше от другата страна на вратата на апартамента.
Ози е ловджийско куче. По-голямата част от деня той прекарваше със собствениците на кооперацията, Джон и Линда Бърнс. Джон свиреше на тромбон в Чикагския симфоничен оркестър. Допреди да роди първото си дете преди пет години, Линда бе социален работник. Имаха две деца: Кейти — момиче на пет години, и Бен — момченце на две години. Линда гледаше децата вкъщи, а Ози им правеше компания през деня. За всички нас бе прекрасна уговорка: аз намерих кой да гледа Ози през деня, а Линда имаше едно голямо приятелско куче, което й помагаше да се грижи за децата. Ози харесваше всичкото това внимание, което му оказваха.
— Рейчъл? — Гласът на Линда звучеше приглушено иззад вратата.
— Аз съм.
Ключалката на вратата прещрака два пъти и тогава Линда я отвори. Ози се втурна иззад Линда, подскочи и сложи нежно предните си лапи на ръцете ми.
— Хей, Ози, приятелю, какво правиш?
Ози ме лизна по дясната буза и после застана пред мен, махайки с опашка.
— Всичко добре ли мина днес? — попитах Линда.
— Прекрасен ден — каза тя. Линда бе облечена с червена рокля, дългата й черна коса бе завита на върха на главата й около празна кутия от сок. — Заведох децата и Ози надолу по брега. На Ози му хареса. Прекара цялата сутрин във водата.
Тя погали кучето по главата.
— Права ли съм, Ози?
Той размаха опашка два пъти.
— Заспали ли са децата? — попитах аз.
— Бен да. Кейти — не знам. Днес тя ти рисуваше картинка и каза, че ще те изчака да се прибереш.
— Нека я видя. Имаш ли нещо против?
— За бога, не. Влизай вътре.
Влязох в нейната стая. Тя си бе в леглото, обърната към стената, и си бе лапнала палеца. Бе полузаспала. До възглавницата й се виждаше рисунка с флумастер на момиче с куче. Наведох се над нея и нежно я целунах по нослето.
— Здравей, сладка — прошепнах аз.
Кейти бавно се обърна по гръб.
— Здравей, Рейчъл — каза тя сънено с палец в уста.
— Майка ти ми каза, че си ми нарисувала специална картина.
Кейти бавно кимна с глава, а очите й се отвориха.
— Тази ли е? — попитах аз и вдигнах рисунката.
Кейти кимна отново.
Седнах на ръба на леглото.
— Прекрасна е, Кейти. Обичам те. Благодаря ти.
Кейти се усмихна и извади палеца от устата си.
— Ще я закачиш ли в офиса си, Рейчъл?
— Разбира се. Това е първото нещо, което ще направя утре сутринта. До другите ти рисунки. И на всеки ще разказвам, че моята специална приятелка Кейти ми ги е нарисувала.
— Написах името си върху нея — „Кейти“. Виждаш ли?
— Да. — Наведох се отново, целунах я по челото и после се изправих. — Благодаря ти, скъпа. Лека нощ.
— Лека нощ, Рейчъл. — Тя отново пъхна палеца в устата си.
Върнах се в хола с рисунката на Кейти.
— Не беше заспала — казах аз, показвайки й рисунката.
Линда се усмихна.
— Оркестърът на Джон в зала „Равиния“ ли свири? — по питах.
— Всяка вечер тази седмица.
— Хайде, Ози. — Той се изправи. — Ще се видим утре, Линда.
— Лека нощ, Рейчъл.
Ози и аз се изкачихме още два етажа до апартамента ми. Сложих куфарчето си върху шкафа, събух обувките си и отидох в кухнята, където Ози ме чакаше да го нахраня.
— Гладен си, а?
Той размаха опашка.
Извадих две консерви с кучешка храна и ги изсипах в купичката му. Надробих шепа хляб и сложих яденето му на дървения под.
— Добър апетит. — Потупах го по гърба.
Отидох в спалнята, облякох си боксьорския халат в златно и лилаво (подарък за Деня на влюбените от Пол), взех си чаша бяло вино от кухнята и влязох в дневната. Извадих пощенската картичка от куфарчето, запалих лампата и седнах на фотьойла.
Прочетох я отново. Значи се е върнал. След като бе провел ежегодния си едномесечен семинар в Станфордския университет за детективите в американската литература. „Ще си бъда вкъщи, когато ти получиш картичката. Може би?“ — Господи. — „С обич: Пол“ — Захвърлих пощенската картичка към прозореца с изглед към залива. Тя се удари в каучуковия храст и падна.
Пол Мейсън. Професор Пол Мейсън. Тъмнокосият, зеленоок млад познавач на американската литература. Бяхме се запознали миналото лято, точно след като Пол се бе преместил в Северозападния университет. Аз карах колелото си към сградите на Северозападния университет в Еванстън, следвана от Ози. Ози влезе да се изкъпе в езерото, аз седнах на речните камъни и гледах към водата близо до обсерваторията. Четях една криминална книга от Робърт Паркър, когато Пол ме заговори:
— Мога ли да седна на камъка до вас?
— Можете — промърморих аз, вдигайки поглед от книга та си.
Бе висок, загорял и както можеше да се съди по останалото извън синия му бански костюм, в отлична физическа форма. Бени Голдберг наричаше мъжките бански костюми „мраморни торби“. Не и в случай с Пол. Той гъвкаво седна до мен на камъка. Носеше авиаторски слънчеви очила и имаше елегантна черна брада.
— Прекрасен ден, нали? — каза той, повдигайки очилата на главата си, където те почти се скриха от гъстата му къдрава коса.
Погледнах към тъмнозелените му очи и кимнах. Аз бях облечена в това, което Пол по-късно описваше като мечтаната екипировка за мокро време: плътно прилепващо розово горнище на бански костюм и черни сатенени шорти, изрязани високо на бедрата. Бе удобно и просто облекло за един топъл следобед — или поне така си бях казала, когато се гледах тази сутрин на огледалото в спалнята.
— Наистина ли? — попита той.
— Кое да е истина?
— Тениската ти.
Тениската ми беше подарък от един доктор, с когото бяхме живели заедно почти една година, докато той стажуваше в болницата „Майкъл Рийс“. Той се бе върнал обратно вкъщи, в Кливланд, бе започнал частна практика. Предложи ми да се омъжа за него и да се установим в Кливланд. Но не ми беше дошло времето за това. Аз все още горях от желание за кариера. Постепенно спряхме да се срещаме след няколко епизодични пътувания през събота и неделя. На тениската ми имаше надпис:
„ВСИЧКО ТОВА… СЪЩО И ГЛАВА“
— Абсолютно — отвърнах аз, усмихвайки се. — Имам писмена декларация от мъжа, който ми я подари.
Той се усмихна.
— Обичате ли Спенсър? — заинтересува се той, посочвайки книгата, която четях.
— Всъщност харесвам Хоук — казах аз.
— Аз обичам Сюзан Силвърман.
— Значи вие сте любител на криминалното четиво?
— Трябва да бъда — отговори той. — Професионално задължение. Водя семинар в Северозападния университет за детективите в американската литература. Казвам се Пол Мейсън.
— Професор, а?
— По американска литература. Бях в университета в Лос Анжелос през последните шест години. Току-що започнах работа тук.
И двамата се загледахме по минаващата голяма яхта.
— Сама ли сте тук? — попита той накрая.
— Не — отговорих аз. — С приятеля си Ози съм.
— О — прокрадна се нотка на разочарование.
Изглеждаше прекалено добре. Загледах се в златната верижка на врата му.
— Той плува там. — И му показах Ози, който си играеше във водата.
Пол свали слънчевите си очила и се вгледа.
— Аха. — Усмихна се и се обърна към мен, вдигайки отново слънчевите си очила. — Жадна ли сте?
— Малко — отговорих аз.
— Наел съм къща на улица „Шеридан“. Хладилникът ми е пълен с бира. Мога да намеря вода за вашия приятел.
Погледнах към него за момент, а после присвих рамене.
— Звучи примамливо.
Отидохме в дома му. Аз получих бира, Ози — купа с вода. Съгласих се да се срещна с Пол за вечеря в италианския ресторант. След вечеря се разходихме покрай езерото и после се върнахме в къщата му, където след още две бири аз наруших едно от моите основни правила: „Никога да не лягам с мъж още при първата ни среща.“ Казах си, че някои правила са създадени, за да бъдат нарушавани. След две седмици бях преместила повечето от нещата си при Пол и прекарвах при него съботите и неделите.
Всичко ми допадаше в Пол Мейсън: какви филми харесваше („Ани Хол“, „Големият студ“, „Китайският квартал“), чувството му за хумор, любимите му автори (Джейн Остин, Уолъс Стивънс[1]), гладкото му мускулесто тяло, брадата му, очите му, усмивката му, миризмата му, неговата романтичност. За пръв път през живота си бях безумно влюбена. Еротичният волтаж между нас нарастваше с всяка измината седмица. Една вечер, по време на един тъп факултетски коктейл, ние се качихме горе и се любихме изправени в банята за гости. Докато се отпуснем на студения под, огледалото вече се бе замъглило.
През следващите почти осем месеца бе чудесно. И тогава това се случи. Обръщайки се назад, то ми прилича на сцена от любовен роман — клишетата навсякъде са еднакви. Всеки четвъртък Пол имаше часове от десет до дванадесет часа по обяд. Обикновено той ги провеждаше в къщата си и бе свободен следобеда. Реших да го изненадам романтично един четвъртък, когато съдебните заседания, определени за този ден, бяха отложени. Отидох в тях към дванадесет и половина часа на обяд, натоварена с голяма торба, пълна с френски франзели, сирене и бутилка с изстудено бяло вино. Щяхме да си запалим огън в камината и да си направим пикник на килима отпред.
На масата в трапезарията открих червен жакет и кожена чанта, а до тях екземпляр от „Моби Дик“. Спрях се за момент, но после, наивна докрай, реших, че часовете на Пол все още не са свършили. Сложих плика с продуктите върху кухненския шкаф, закачих палтото си на закачалката и оставих куфарчето си върху фотьойла в дневната. После чух шума от душа. И тогава ми просветна. Душът. Най-неприятният навик на Пол. Винаги се къпеше, след като се бяхме любили. Винаги. Можеше да е в четири сутринта, след като се бяхме върнали от парти и пийнали се бяхме любили полуоблечени на фотьойла. Пол винаги се добираше до банята, за да се изкъпе.
Качих се бавно по стълбите, болката ми се превърна в ярост, а после отново в болка. Влязох първо в спалнята, където уплашена колежанка с дълги руси коси намъкваше избелели сини джинси. Тя подскачаше на един крак, голите й гърди се поклащаха.
— Махай се от тази къща — казах аз.
Тя сграбчи блузата и обувките в едната си ръка, с другата закри гърдите си и притичвайки покрай мен, избяга надолу по стълбите.
Извадих куфара си от гардероба, сложих го върху леглото и отворих с трясък гардероба. Хвърлих в куфара блузите и джинсите си, пуловерите и бельото си. Върнах се до гардероба и с един замах издърпах всичките си дрехи. Заедно със закачалките им. Преметнах ги през ръка, наведох се и взех обувките си и сложих всичко това в куфара. През цялото това време — дори когато го проклинах под носа си, — знаех, че действията ми наподобяват сцена, която съм гледала в дузина долнопробни филми. Това ме караше да се чувствам още по-унизена и ядосана.
— Рейчъл, скъпа, ще ти обясня.
Обърнах се. Пол стоеше до вратата, мокър и гол, а кърпата бе преметната около раменете му. Той пристъпи към мен, а гениталиите му се люлееха.
— Не е това, което си мислиш — каза той, слагайки ръка върху моето рамо.
— Спести си обясненията, кучи сине. — Зашлевих го силно през лицето, обърнах се, взех си куфара и излязох от тази къща.
Той се обади през нощта. Аз затворих веднага щом чух гласа. Той се обади отново. И отново. Накрая му позволих да говори. Той се извини, каза, че никога повече няма да го прави, обеща, че ще се промени, че ме обича.
— Колко много? — попитах аз.
— Какво колко много? — отвърна той.
— Учебни часове. Господи! С колко много млади момичета си спал в тази къща.
— Хайде, Рейчъл. Обещавам ти, че отсега нататък всичко ще бъде различно.
— Чуй ме — казах аз, повишавайки глас, — можеш да правиш каквото си поискаш, може да каниш малките си курви. Но никога повече не ми се обаждай, защото…
— Но Рейчъл?
— Следващия път, когато го направиш, ще се обадя в полицията. Ще им кажа, че ме тормозиш, и те така бързо ще те хвърлят в затвора, че няма да разбереш как се е случило.
Тръшнах слушалката.
Той спря да звъни. Накрая аз съжалявах, по-точно чувствах неудобство заради плесницата в лицето, но само за това.
И сега тази пощенска картичка.
Поклатих глава и вдигнах книгата си от масичката за кафе, където я бях захлупила предишната нощ. „Гордост и предразсъдъци“. Препрочитах я отново на всеки две или три години. Още когато Пол и аз бяхме заедно, му четях пасажи от нея на глас. Четох около час, загасих лампата в дневната и влязох в спалнята. Съблякох си халата, стъпих върху Ози (бе заспал на пода до леглото ми) и си легнах.
Втренчих се в тавана, обърнах се на една страна и после отново по гръб.
— По дяволите — промърморих аз и станах от леглото. Отново настъпих Ози, върнах се в дневната, вдигнах картичката и бавно се прибрах в спалнята.