Георги Пехливанов
На дядо ми

В памет на дядо ми, чието име с гордост нося!

Помня детското слънчево лято,

помня вълните и морския бриз,

как си играехме с брат ми безгрижно —

бягайки двама по пясъка чист.

 

Помня морето…и шамандурите,

помня стария каменен мост,

как идваше залеза розовосинкав —

приятен, нечакан, скитащ се гост.

 

Помня талянните мрежи крайбрежни

и калдармите ръждиви в(ъв) мрака,

виж ме — аз същото босо дете съм —

макар, че времето никак не чака.

 

Помня зелените дървени лодки,

помня и пълните каси с(ъс) риба,

и винаги с мъка си тръгвах към къщи —

щом дойдеше време — от там да си ида.

 

Помня белите люспи в ръцете ти

и окачените скърпени мрежи,

щом спомних си пейката стара на двора —

погледа мой от сълзи се премрежи.

 

Помня мъжете — боси по пясъка —

теглещи дългите, здрави въжета,

помня лампата…под нея комарите —

хапещи моите тънки крачета.

 

Помня те…истински — как ме прегръщаш,

липсваш ми много — дори да отричам

и още боли ме, че тъй и не казах —

колко много…теб дядо обичам!