Диана Енчева
Дом

Кое в една обикновена къща,

в този най-обикновен подслон

е тайната, която го превръща

в един уютен, топъл, свиден дом?

 

Кое в живот събужда всяка тухла,

кое рисува на прозорците зеници

и дарява и душа като на кукла?

Кое привлича силно даже птицата —

да спира в стряхата му своя полет,

превърнала се в дом, в гнездо,

в което се завръща всяка пролет?

Дали това не е домът — любов?

 

Там лято е сезонът му единствен

и гласовете му са песни звънни,

рай — реален, земен, неизмислен,

свят живян наяве и насъне.

Свят, във който има всичко —

баща и майка, брат, сестра

и пролетно гнездящи птички…

Дом събран, сплотен от любовта.

 

Какво по — хубаво от дом такъв,

със обич майка хляба си опича,

а още сънена дочувам първо —

„На татко моето добро момиче!“

Градинките с цветята, живи плетове,

смехът на бабино любимо внуче…

Такъв е дом, събуждан с песен петльова,

а нощем спящ сред звездно благозвучие.

 

А после, дом за двамата създаден.

Един магиен свят — светът вселена,

във който господарката е радост,

и домакиня — любовта му споделена.

 

Кога и как светът се сгромолясва

и сменят се боите му красиви,

градинките с цветята буренясват,

удавени в нюансите на сивото?

В прозорците, угаснали зеници,

с тъгата детска, сякаш са помръкнали,

нелюпили прогонените птици,

завинаги от този дом изхвръкнали.

С вратите само вятърът говори,

раздухва пепел в мрачното огнище,

донася ехото, как някой спори

и как превръща дом във пепелище…

 

Изтръпнала се вглеждам в този дом.

Сега не искам в него да се връщам.

Болезнено узнала как, кога, защо,

кое превръща дом в обикновена къща.