Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (3)

Глава 3

НАПУСКАМЕ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА стаята на Тайлър, поемаме диагонално на югозапад и Либъртивил бързо остава зад нас — край на разходките, вече имаме конкретна задача и е време здраво да размахаме криле. Насочваме се към Бащата на водите, чиято повърхност като хелиограф отразява лъчите на утринното слънце, и най-голямата бирена фабрика в света. На път от огромните й хранилища към междуградския път Оо (можем да го наричаме Нейлхаус Роу, ако предпочитаме — вече сме нещо като почетни граждани на Френч Ландинг) се минава покрай радио-телевизионна кула, чийто предупредителен червен сигнал не се вижда, удавен в ярката светлина на новородения юлски ден. Земята се затопля, ухае на треви, а наближавайки бирената фабрика, ни лъхва характерната животворна миризма на бирена мая.

До телевизионната кула в промишлената зона източно от Пенинсюла Драйв се издига ниска бетонна сграда с неголям паркинг, който побира точно шест коли и полицейската патрулка — старичък Форд „Еконолайн“, розов като захаросана ябълка. С напредването на деня, когато умореният следобед започне да клони към залез слънце, цилиндричните сенки на най-големите бирени кутии на света закриват най-напред табелата сред проскубаната морава до входната алея, после протягат пръсти към сградата и накрая поглъщат паркинга. „KDCU-AM — ВАШИЯТ ГЛАС В КУЛИ КЪНТРИ“ гласи надписът. Върху него с розов спрей — почти в тон с полицейската кола — е написана пламенна декларация: „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН! ЙЕС!“ По-късно днес Хауи Соул — тонтехникът от екипа на радиостанцията, ще го заличи (може би по време на шоуто на Ръш Лимбо, което се излъчва изцяло на запис по сателита), но засега съществува и сякаш ни разкрива всичко, което е нужно да знаем за любовта в един малък град в централните американски щати. Май все пак открихме нещо наистина хубаво.

Пристигаме тъкмо навреме — от страничния вход на радиостанцията излиза строен мъж със спортно-елегантни бежови панталони с идеален ръб, бяла памучна риза със закопчана яка, без вратовръзка и с червеникавокафяви тиранти (те са толкова шик, че са несравними с просташките ластици на Веселяка Макстън и Сони Хартфийлд от погребалното бюро). Сребровласият господин е издокаран с подчертано шикарна сламена шапка, на вид доста старомодна, но много добре запазена. Червеникавокафявата лента, която я опасва, е в тон с тирантите. Очите му са скрити зад авиаторски очила. Застава встрани от вратата под очукания високоговорител, от който неспирно кънти програмата на радио KDCU: в момента вървят местните новини. Следва земеделският бюлетин от Чикаго, което прави общо десет минути почивка, преди изисканият франт отново да заеме своето място зад микрофона.

С нарастващо изумление наблюдаваме как от джоба на ризата си изважда пакет „Американ Спирит“ и запалва цигара с позлатената си запалка. Този елегантен тип с тиранти, бежови панталони и кожени мокасини със сигурност не е Джордж Ратбън. Вече мислено сме си изградили портрет на радиоводещия, който няма нищо общо с този изискан господин. Представяме си го с карирани панталони с бял колан, над който е провиснало огромно шкембе (резултат от многото наденички, изядени на стадиона), керемиденочервено лице (от многото бири, изпити по време на мачовете, да не говорим за крясъците по адрес на ония некадърници — реферите) и къс, широк врат (какъвто се полага за азбестови гласни струни като неговите). В нашите представи — нужно ли е да уточняваме, че и в представите на целия окръг Кули Кънтри — Джордж Ратбън е вечно ококорен, трътлест и рошав чичко с бели дробове като кожени мехове, които непрестанно се тъпче с антиацидни хапове, кара шевролет, гласува за Републиканската партия, а претовареното му сърце е изложено на ежеминутен риск от инфаркт — Ратбън е като контейнер, пълен със спортни термини, налудничав ентусиазъм, идиотски предразсъдъци и висок холестерол.

Този човек не е онзи, когото си представяме. Той се движи с градията на балетист. Можем да го оприличим на чаша студен чай в горещ летен ден; изглежда строг и изискан като аристократ от старата поколение.

Но именно това е комичното, нали? Все едно наблюдаваме шишкав диджей с тъничък гласен, само че наопаки. Джордж Ратбън не съществува в истинския смисъл на думата. Той е действащо хоби, фикция, облечена в плът, едно от многобройните превъплъщения на стройния господин с очилата. Хората в KDCU) знаят истинското му име и се гордеят, че са посветени в шегата (финалната реплика „и слепец ще види“ е запазена марка на Джордж, разбира се) — но не знаят и половината от истината. Не го казваме метафорично. Колегите от радиото са запознати едва с една трета от истината, тъй като човекът с памучните панталони и сламената шапка има не едно алтер его, а цели четири.

Във всеки случай Джордж Ратбън е спасителят на KDCU — това е последната радиостанция, която излъчва на средни вълни в условията на хищния пазар на FM станциите. Джордж Ратбън е истинска златна мина — седмица след седмица всеки делничен ден гласът му кънти в ефира точно по времето, по което хората отиват на работа. Екипът на Ю-то (както сами се наричат служителите на радиостанцията) го обожава едва ли не до смърт.

Докато оглеждаме изискания господин, високоговорителят над главата му ехти:

— … до момента не са открити никакви улики, твърди полицейският началник Дейл Гилбъртсън. Той нарече репортера Уендъл Грийн от вестник „Хералд“ „страничен наблюдател и търговец на страх, за когото е по-важно как да си продаде вестника, а не какво се случва при нас, във Френч Ландинг“.

В Ардън пожар отне живота на възрастен фермер и съпругата му. Хорст П. Леплемие и жена му Гъртруд, осемдесет и две годишни…

— Хорст Леплемие — повтаря стройният мъж и дръпва от цигарата, което очевидно му доставя огромно удоволствие. — Я опитай да го кажеш десет пъти по-бързо, кратуна такава.

Макар да се намира точно под кънтящата радиоуредба, пушачът отлично чува как вратата зад гърба му се отваря повторно. Очите му, скрити зад авиаторските очила, са незрящи по рождение, но слухът му е остър.

Новодошлият има нездрав тен и примигва на утринните лъчи като къртиче, което е било изровено от земята от безпощаден плуг. Главата му е гладко избръсната с изключение на гребен от коса като на индианец от племето мохок, а от тила до раменете му се спуска дълга опашка. Кичурът е боядисан в яркочервено, а опашката — в електриковосиньо. На едното му ухо се поклаща обица с формата на мълния, която подозрително напомня на свастиката на СС. Носи опърпана черна фланелка с надпис: „МРЪНКАЩИТЕ ЛИГЛЬОВЦИ ’97: ПОДГРЯВАМЕ ЗА ТУРНЕТО НА ИСУС“. Колоритният младеж стиска компактдиск.

— Здрасти, Морис — подхвърля стройният господин със сламената шапка, без да се обръща.

Хлапакът едва не хлъцва от изумление и в изненадата си заприличва на симпатичен евреин, какъвто е всъщност. Морис Розен е на лятна практика при екипа на Ю-то, инак следва в уисконсинския университет „Ошкош“. Твърди се, че директорът на радиостанцията Том Уигинс бил казал, злорадо потривайки ръце: „Ах, как обичам този общественополезен, безплатен и неприятен труд!“ Ничии счетоводни книги не се пазят с такова настървение, с каквото Уигинс охранява финансовите дела на KDCU. Той е като Дракона Смог^[1], застанал върху купчинка злато (само че в счетоводния баланс на KDCU не фигурират подобни купчинки благородни метали — както вече казахме, радиостанцията излъчва на средни вълни и има късмет, че въобще съществува).

Изненадата, изписана на лицето на Морис — или по-право смущението — се изпарява и на устните му грейва усмивка:

— О-хо! Браво, господин Лейдън! Това се казва попадение! Страшен слухар сте! — После се намръщва. Въпросният господин Лейдън се намира точно под високоговорителя — дори да е чул как вратата се отваря и някой излиза, как е отгатнал точно кой излиза? — Как разбрахте, че съм аз?

— Само двама от колегите от ранни зори ухаят на марихуана — обяснява Хенри Лейдън. — Единият освежава дъха си с дъвка след сутрешния джойнт, а другият — имам предвид теб, Морис — не се престарава толкова.

— Не е истина! — възхитено възкликва младежът. — Супер яко!

— Аз самият съм суперяк — тихо и замислено се съгласява Хенри. — Трудна роля, но все някой трябва да я играе. Що се отнася до навика сутрин да посягаш към джойнта, ще позволиш ли да те открехна на една стара индианска мъдрост?

— Целият съм слух. — Това е първият истински разговор на Морис с Хенри Лейдън и младежът се уверява, че слуховете за чудачествата на по-възрастния колега са напълно оправдани. Дори бледнеят пред истината. Вече не му е толкова трудно да повярва, че човекът има алтер его… тайно алтер его като Брус Уейн. И все пак… това си е жива перверзия.

— Навиците от детинство остават за цял живот — продължава Хенри със същия мек тон, който е пълна противоположност на крясъците на Джордж Ратбън. — Това е моят съвет към теб, Морис.

— Абсолютно — отговаря Морис, въпреки че няма представа за какво говори господин Лейдън. Колебливо му подава компактдиска. Хенри не посяга да го поеме и младежът се чувства съкрушен, все едно отново е седемгодишно хлапе, опитващо се да привлече вниманието на вечно заетия си баща с рисунката, над която се е трудило цял следобед. После си казва: „Той е сляп, бе, тъпак. Надушва тревата, а слухът му е като на прилеп, ама отде да знае, че държиш диск, ега ти?“

Постреснат от собствената си смелост, той колебливо хваща китката на Хенри. Онзи леко трепва, но позволява на младежа да пъхне в ръката му пластмасовата кутийка.

— А, диск. И какво е записано на него, ако смея да попитам?

— Може ли довечера в предаването да пуснете седмото парче? Моля ви.

Хенри изведнъж се вцепенява. Дръпва от цигарата за последен път и я хвърля (без въобще да гледа — ха-ха!) право в пластмасовата кофа с пясък до вратата.

— Кое предаване имаш предвид?

Морис не отговаря, само примлясва като лакомо облизващо се хищно животинче. За капак надава любимия възглас на Уисконсинския плъх, популярен сред връстниците му като „и слепец ще види“ сред по-възрастните, а именно: „Сдъвчи го, преглътни го, прокарай го с бира, всичко на едно място отива!“

Имитацията не е много добра, но няма никакво съмнение чий този възглас: на единствения и неповторим Уисконсински плъх, чието предаване се излъчва по радио KWLA-FM всеки делничен ден, точно по времето, по което хората се връщат от работа, и се ползва с известност навсякъде в Кули Кънтри (но може би трябва да се доуточни — „ползва се с лошата си слава“). KWLA-FM е малка университетска радиостанция в Ла Ривиер, едва видима точица на картата на уискоисинските радиостанции, но Плъха се радва на огромна аудитория.

Открие ли някой, че беззлобният Джордж Ратбън — запален привърженик на отбора на „Бруърс“, който гласува за републиканците и всяка сутрин се дере в ефира на местната радиостанция — е същевременно Плъха, който веднъж възпроизведе в ефир прочистването на червата си на фона на песен на „Бекстрийт Бойс“, съпровождайки „изпълнението“ с радостни възгласи — ще възникнат неприятности. При това сериозни неприятности, които ще имат отзук извън пределите на сплотената радиообщност на Кули Кънтри.

— За Бога, какво те кара да мислиш, че аз съм Уисконсинския плъх, Морис? Да ти кажа честно, само съм чувал за него. Кой ти пусна тая щурава идея?

— Един осведомен източник — лукаво се измъква хлапакът. Няма да издаде Хауи Соул дори да му изтръгват ноктите с нажежени пинсети. Освен това Хауи случайно се е натъкнал на информацията — един ден посетил служебния кенеф след Хенри и там намерил портфейла му, който очевидно бил изпаднал от задния му джоб. Логично е да се предположи, че човек с толкова изострени сетива веднага ще усети липсата на ценната вещ, но сигурно умът на Хенри е бил другаде — личи си, че е дълбок човек и в главата му по цял ден му се въртят дълбоки мисли. Във всеки случай в портфейла (който Хауи преровил „в духа на приятелското любопитство“) имало служебен пропуск от KWLA. Вместо име на празния ред бил поставен малък мастилен печат с изображение на плъх. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

— През живота си не съм стъпвал в KWLA — заявява Хенри и това е самата истина. Записва шоуто на Уисконсинския плъх (и някои други предавания) в домашното си студио, после изпраща лентите от пощенската служба в центъра на града, където е наел кутия под името Джо Стръмър. Картата бе нещо като покана от екипа на KWLA, която Хенри така и не прие… но запази документа.

— А ти успя ли да влезеш в ролята на осведомен източник. Морис?

— А?

— Споделил ли си с някого хрумването, че аз съм Уисконсинския плъх?

— Не! Естествено, че не съм! — Но както знаем, всички казват така. За щастие в конкретния случай думите отговарят на истината. Поне засега, но денят едва що започва. — И няма да го направиш, нали? Защото слуховете са упорити. Като лошите навици. — Хенри се прави, че пафка цигара. — Умея да си държа езика зад зъбите — може би малко самонадеяно заявява Морис.

— Надявам се. Защото ако изтропаш на някого, ще се наложи да те убия.

Да „изтропаш — размишлява Морис. — Няма такава дума! Тоя е върхът.“

— Н-да, ще се наложи да ме убиете — смее се в отговор.

— И да те изям. — Но Хенри не се смее — дори не се усмихва.

— Да, бе, да — продължава да се подхилква Морис, но има усещането, че смехът му не звучи много убедително. — Като Ханибал Лектър.

— Не, като Рибаря. — Хенри бавно извръща авиаторските очила към Морис. Слънцето се отразява в огледалната им повърхност и стъклата за миг проблесват като ръждивочервеникави огнени очи. Хлапето неволно отстъпва назад. — Албърт Фиш си е падал по задните части, нали знаеш?

— Н…

— И твърдял, че сочно парче от крехко задниче е апетитно като телешки котлет. Това са точните му думи. Написал го е в писмо до майката на едната от жертвите си.

— Стига, бе! — възкликва Морис. Струва му се, че гласът му звучи досущ като немощното гласче на прасенцето, което е отказало на големия страшен вълк да отключи вратата. — Е, как да ви кажа, не се безпокоя, че вие сте Рибаря.

— Така ли? Защо?

— Ами например, защото сте сляп!

Хенри не отвръща, а продължава да фиксира с огромните си пламтящи очила поизплашения младеж, който се пита: „Абе, тоя наистина ли е сляп? За слепец се оправя страхотно… и как ме разпозна веднага щом излязох, ама че странна работа.“

— Ще си мълча. Заклевам се в Бога.

— Това е единственото, което искам от теб — меко отвръща Хенри. — Я да видим сега какво си ми донесъл?

Размахва диска, но за голямо облекчение на Морис няма вид на човек, който го разглежда.

— Ами, такова… това е една група от Расин, казва се „Дъртиспърм“. И те нали имат един кавър на „Къде отиде любовта ни“. На едно старо парче на „Сюприйм“, обаче в ритъма на рап. Ега ти майтапа. Искам да кажа, че разбива естрадното парче отвсякъде!

— „Дъртиспърм“, значи. Преди време не се ли казваха „Джейн Уайътс Клит“?

Морис се пули с благоговение, което лесно може да прерасне в обожание.

— Солокитаристът на Дъртиспръм е основателят на „Клит“. Обаче изпаднаха в идеологически разногласия с Дийн Кисинджър и Хенри Ачесън и тогава Ъки Дъки — китаристът, създаде нова група, която кръсти „Дъртиспърм“.

— „Къде отиде любовта ни“ — гласно размишлява Хенри и подава диска на хлапака. Сякаш забелязва как лицето му помръква и добавя: — Помисли малко — не бива да ме видят с туй чудо. Пъхни го в шкафчето ми.

Разочарованието на Морис на мига се изпарява и лицето му грейва в слънчева усмивка:

— Ама, разбира се! Дадено, господин Лейдън!

— И гледай някой да не те види. Особено Хауи Соул. Хауи много обича да си пъха носа в чуждите работи. Добре е да не взимаш пример от него.

— Определено! — Очарован от развитието на събитията, хлапакът се ухилва до уши и се обръща да си върви.

— А, Морис, чакай малко.

— Да?

— След като вече знаеш моята тайна, можем да си говорим на „ти“.

— Хенри! Йе! — Дали това е най-хубавата сутрин от цялото лято? За Морис несъмнено е.

— Още нещо.

— Кажи, Хенри? — Вече дръзва да мечтае за дните, когато ще преминат на „Ханк“ и „Мори“.

— За Плъха да мълчиш като гроб.

— Нали вече ти казах…

— Вярвам ти. Но изкушението ни дебне, Морис — дебне ни като нощен крадец или като убиец, който причаква нова жертва. Поддадеш ли се на изкушението, неминуемо ще разбера. Кожата ти веднага ще замирише, все едно си се пръскал с долнопробен одеколон. Вярваш ли ми?

— Ъ-ъ… да. — Не лъже. По-късно, като размисли на спокойствие, ще заключи, че това е пълна измишльотина, но в момента му вярва искрено. Вярва на Хенри. Сякаш е хипнотизиран.

— Радвам се. А сега изчезвай. След малко трябва да застана пред микрофона.

— Дадено.

— Колкото до снощния мач…

— Уикман изкарва зад линията в края на осмия, а? Беше много яко. „Бруърс“ направо надминаха себе си. — Не, по-скоро хоумръна на Марк Лорета в петия. Него много не го бива, но феновете го харесват. Изобщо не мога да проумея защо. И слепец ще види, че няма обхват. Хайде, синко. Пъхни диска в шкафчето ми — ако видя Плъха, ще му го дам. Сигурен съм, че ще го пусне. — Парчето е…

— Седмо, седмо, римува се с „ведро“. Няма да забравя и той няма да забрави. Хайде, да те няма.

Морис го поглежда с благодарност и се връща в студиото. Хенри Лейдън, още Джордж Ратбън, още Уисконсинския плъх, още Хенри Шейка (ще стигнем и до него, но не сега — денят вече преваля), пали втора цигара и с наслада всмуква дима. Няма да успее да я допуши — земеделският бюлетин отдавна започна (цените на прасетата се покачват, фючърсите на пшеницата спадат, котировките на царевицата скачат стремглаво), но се нуждае от няколко дръпвания, за да си възвърне самообладанието. Очаква го дълъг, предълъг ден, който ще завърши с Празника на ягодите в пансиона „Макстънс“ — истински музей на ужасите. Често се моли на старини да не свърши в ръцете на Уилям „Веселяка“ Макстън. Ако трябва да избира между кончина в заведението на Макстън или в крематориума, без колебание ще избере втория вариант. По-късно, стига тазвечерното предаване да не го изтощи напълно, съседът ще прескочи на гости и може би най-сетне ще започнат дългоочакваното четене на „Студеният дом“^[2]. Ще бъде истинско удоволствие.

Хенри се пита докога ли Морис Розен ще съумее да запази тайната. Е, ако малкият изплюе камъчето, веднага ще си проличи. Изпитва особена слабост към Плъха и в никакъв случай не иска да се отказва от него — това поне е неоспорим факт.

— Дийн Кисинджър — мърмори той. — Хенри Ачесън. Ъки Дъки. Бог да ни е на помощ.

Дръпва от цигарата и хвърля фаса в пластмасовата кофа. Време е да се връща в студиото, да разнищи снощния хоумрън на Марк Лорета и да приема в ефир обажданията на спортните запалянковци от Кули Кънтри.

Ние пък трябва да си вървим. Часовникът на лютеранската църква удари седем.

* * *

Във Френч Ландинг вече цари голямо оживление. Хората по тези места не се излежават дълго, време е да побързаме към последната спирка от нашето пътешествие. Скоро ще започнат да се случват разни събития, които може би ще се развият с шеметна бързина. Все пак засега се справяме добре и ни остава само една спирка, преди да се насочим към крайната точка на нашата обиколка.

Издигаме се, понесени от топлите летни въздушни течения, описваме кръг около кулата на KDCU (преминаваме толкова близо, че долавяме тихото прещракване при въртенето на сигналния фар и ниското, зловещо бучене на електрическия трансформатор) и заставаме с лице на север, за да се ориентираме. На тринайсет километра нагоре по течението на реката се намира град Грейт Блъф. Името идва от оголените варовикови скали, за които се говори, че били обитавани от духове. През 1888 година вождът на индианското племе фокс (наречен Зорки очи) събрал воините, шаманите, жените и децата и им наредил да скочат от високата скала в пропастта, за да се спасят от ужасяващата съдба, която била предречена от съня му. Подобно на последователите на Джим Джоунс^[3] те го послушали и скочили.

* * *

Но ние няма да стигнем чак дотам — достатъчни са ни призраците във Френч Ландинг. Нека прелетим над Нейлхаус Роу (мотоциклетите „Харли Дейвидсън“ ги няма — членовете на „Гърмящата петорка“ ги яхнаха и начело с Клюна Сейнт Пиер отпратиха на работа в пивоварната), над пансиона „Макстънс“ (където Бърни продължава да съзерцава гората — пфу!) и да се насочим към Блъф Стрийт. Отново сме на открито. Дори днес, в началото на двайсет и първи век, градовете в Кули Кънтри без бой се предават под натиска на горите и полята.

От Блъф Стрийт завиваме наляво по Хърман Стрийт, която ни отвежда в краен квартал, който по-приляга на някое село.

Забелязваме масивна тухлена къща, издигаща се в дъното на дълга почти километър поляна, все още неоткрита от строителлните предприемачи (такива се срещат дори тук и служат като неволни посредници на всеобщия упадък). Къщата е обитавана от Дейл Гилбъртсън, съпругата му Сара и шестгодишният им син Дейвид.

Не разполагаме с много време, но нека за миг да надникнем в кухнята. И без друго прозорецът е отворен, а между каната със сок и тостера, поставени на кухненския плот, има достатъчно място за кацане. До масата седи стопанинът на дома, чете вестник и машинално загребва овесената каша, без изобщо да усеща вкуса й (като видя името на Уендъл Грийн, отново изтипосано на първа страница в „Хералд“, от потрес забрави да прибави захар и нарязан банан) — това е самият полицейски началник Гилбъртсън. Тази сутрин е несъмнено най-нещастният човек във Френч Ландинг. Скоро ще се запознаем с другия претендент за тази титла, но за момента оставаме при Дейл.

„Рибаря — печално размишлява той и мнението му много не се различава от това на Боби Дюлак и Том Лънд. — Защо не го кръсти с някое по-старо модно име, гаден драскач такъв? Да беше избрал поне нещо по-автентично, обагрено с местния колорит. Например Тиквеника или нещо от този род.“

Но Дейл много добре знае защо репортерът се е спрял тъкмо на това прозвище. Приликите между Албърт Фиш, който е действал в Ню Йорк, и тукашния юнак, бяха твърде примамливи и твърде апетитни за изпускане, Фиш удушавал жертвите си — и Ейми Сейнт Пиер, и Джони Ъркнам очевидно бяха удушени; Фиш пирувал с труповете — и двата трупа бяха нахапани; Фиш, и онзи проявяваха особен афинитет към… хм, към задните части на човешкото тяло.

Дейл поглежда закуската си, оставя лъжицата и с опакото на дланта си побутна купичката настрана.

Ами писмата? Не му излизат от главата.

Полицейският началник поглежда куфарчето си, сгушено до стола като вярно куче. Папката с писмата е вътре и го привлича с неудържима сила, както разваленият зъб — езика. Може би ще се въздържи да прегледа съдържанието й, поне докато е вкъщи, където играе със сина си и прави любов с жена си, но мисълта за нея… това е съвсем друга работа, както се казва по тези места.

Албърт Фиш изпратил на майката на Грейс Бъд — посдедната му жертва, заради убийството на която го изпържили на електрическия стол — дълго писмо, изпълнено с потресаващо гнусни подробности. (Говори се, че преди екзекуцията старият канибал казал на надзирателите: „О, това ще бъде такава тръпка! Единствената, която не съм изпитвал досега!“) И местният людоед съчинява подобни писма: едното е адресирано до Хелън Ъркнам, другото — до бащата на Ейми, ужасяващият (но според Дейл искрено съсипан от мъка) Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер. Какво облекчение ще бъде, ако могат да се залъгват, че писмата са творение на някой „шегаджия“, нямащ нищо общо с убийствата, но и двете съдържат информация, която не е предоставена на пресата и която е известна само на престъпника.

Дейл най-сетне се поддава на изкушението (Хенри Лейдън би го разбрал много добре) и взима куфарчето. Отваря го, изважда дебелата папка и я поставя пред себе си на масата, където доскоро стоеше купичката с овесена каша. Връща куфарчето на пода и разтваря класьора (означен с етикет: „СЕЙНТ ПИЕР/ЪРКНАМ“, а не „РИБАРЯ“). Прелиства първите страници, към които са прикрепени снимки на две лъчезарни деца с щърбави усмивки, при вида на които сърцето му се къса; заключението на патоанатома, което е прекалено отвратително да се чете; следват не по-малко отвратителните фотографии от местопрестъплението, които е по-добре да не гледаш (но той трябва да ги гледа, непрестанно трябва да се взира в тях — окървавените вериги, мухите, изцъклените очи на жертвите). Приложени са и копия от различни показания; най-дългият документ отразява разпита на Спенсър Ховдал, който откри малкия Ъркнам и който за кратко бе заподозрян в извършване на гнусното престъпление.

После идва ред на фотокопия на трите писма. Едното е изпратено до Джордж и Хелън Ъркнам (макар че е адресирано само до Хелън, ако това има някакво значение). Другото е получено от Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер (впрочем то бе адресирано именно до него, без да се пропусне прякора му). Третото е било изпратено на майката на Грейс Бъд от Ню Йорк след убийството на дъщеря й в в края на пролетта на 1928 година.

Дейл подрежда трите писма едно до друго на масата.

„Грейс седеше в скута ми и ме целуваше. Реших да я изям“ — това се казва в писмото на Фиш до госпожа Бъд.

„Ейми седеше в скута ми и ме прегръщаше. Реших да я изям“ — гласи цитат от писмото, изпратено до Клюна Сейнт Пиер. Нищо чудно, че обезумелият баща заплаши да изпепели полицейския участък. Дейл никак не обича този негодник, но трябва да признае, че на негово място би се чувствал по същия начин.

„Качих се горе и свалих всичките си дрехи. Не исках да ги изцапапам с кръвта й.“ — Фиш до госпожа Бъд.

„Отидох зад курника и свалих всичките си дрехи. Не исках да ги изцапам с кръвта му.“ — Анонимен до госпожа Ъркнам.

Възниква въпросът коя майка ще запази здравия си разсъдък, ако получи подобно писмо. Според Дейл това е невъзможно. Хелън Ъркнам отговаряше на въпросите му свързано, дори при последното му посещение му сервира чай, но стъкленият й поглед издаваше, че действа изцяло на автопилот.

Три писма — две нови и едно отпреди седемдесет и пет години. Въпреки това трите толкова си приличат. Съгласно заключението на експертите от щатската полиция писмата до Сейнт Пиер и Ъркнам са писани саморъчно от левак на най-обикновена бяла канцеларска хартия „Хамърмил“, каквато се продава във всяка книжарница „Офис Депо енд Стейпълс“ в Америка. Химикалката най-вероятно е марка „Бик“ — и това ако е улика.

Фиш до госпожа Бъд, 1928 година: „Не съм я чукал макарче можех стигада исках. Умря ДЕВСТВЕНА.“

Анонимен до Хелън Ъркнам: „Ако това ще ви утеши не съм го чукал макарче можех стигада исках. Умря ДЕВСТВЕН.“

Дейл знае, че това разследване не е лъжица за неговата уста, но не му се ще да го помислят за кръгъл глупак. Писмата не носят подписа на едновремешния людоед и все пак приликата е преднамерено търсена. Престъпникът им подхвърля само трохи.

Гилбъртсън въздъхва горчиво, скрива писмата в папката и отново я прибира в чантата.

— Къде си, скъпи? — еква съненият глас на Сара откъм горната площадка на стълбището.

Подскача гузно, сякаш са го издебнали на местопрестъплението, и бързо щраква закопчалката на куфарчето.

— В кухнята — подвиква, без да се безпокои, че ще събуди Дейви — синът му спи непробудно поне до седем и половина.

— Днес ще закъснееш ли?

— А-ха. — Често закъснява, но после си наваксва, като работи до късно — понякога до седем, до осем, дори до девет часа вечерта. Уендъл Грийн още не се е разсмърдял и по този въпрс… но е рано да се радваме. И после сме седнали да си говорим за канибали!

— Моля те, полей цветята, преди да тръгнеш. Такава жега е тия дни.

— Разбира се. — Дейл обича да полива градинката на Сара. В тези мигове се раждат най-ценните му идеи.

Жена му мълчи. Но Дейл не чу шумоленето на пантофите й към спалнята. Най-сетне се обажда:

— Как си, съкровище?

— Всичко е наред — отвръща той, надявайки се, че е уцелил правилната пропорция бодрост в гласа.

— Снощи продължи да се мяташ дълго след като заспах.

— Не, всичко е наред.

— Знаеш ли какво ме попита Дейви, като му мих косата? — Той забелва очи. Мрази тези разговори, когато с жена му си подвикват от противоположните краища на къщата. Но Сара явно ги обожава. Става и си долива кафе.

— Не, какво?

— Пита ме: „Татко ще го уволнят ли“?

Дейл тъкмо вдига чашата, но ръката му застива във въздуха.

— А ти какво отговори?

— Казах „Не“. Естествено.

— Значи си отговорила правилно.

Не следва продължение. Сара му инжектира поредната доза отровна тревога — сега цял ден ще се безпокои как ще се отрази тази история на чувствителната душа на Дейви и какво може да го сполети, ако малкият има нещастието да налети на определен субект — сетне стъпките й прошумоляват към спалнята, тъй като вероятно се кани да вземе душ.

Дейл се връща на масата, отпива от кафето, притиска длан към челото си и затваря очи. В този миг проличава колко е изплашен и потиснат. Той е едва четирийсет и две годишен, умерен в навиците си човек, но под безпощадната утринна светлина, проникваща през прозореца, изглежда стряскащо състарен, най-малко на шейсет и две.

Действително се безпокои за работата си, защото знае, че ако чудовището, което уби Ейми и Джони, продължава да вилнее, догодина със сигурност ще бъде отзован от поста полицейски началник на Френч Ландинг. Безпокои се и за Дейвимакар че това не е основната му грижа, тъй като и той като Фред Маршал въобще не допуска мисълта, че е възможно Рибаря да докопа собственото му дете. Не, Дейл се тревожи че за безопасността на другите деца във Френч Ландинг и дори в Сентралия и Ардън.

Най-големият му страх е, че може би му липсват умения, за да пипне тоя мръсник, и ще последва трето, пето, не дай Боже, единайсето и дванайсето убийство.

Бог му е свидетел, че потърси помощ. И я получи… в известен смисъл. В разследването се включиха двама детективи от щатската полиция, а агентът на ФБР от Мадисън постоянно се обажда да проверява как върви работата — неформално, тъй като официално бюрото не е ангажирано със случая. Но всичко е толкова сюрреалистично, включително съдействието на външните сътрудници, което донякъде се дължи на странното съвпадение на фамилните им имена. Човекът от ФБР се нарича Джон Рсдинг. Детективите от щатската полиция се казват съответно Пери Браун и Джефри Блак. Така в екипа има господин Червен, господин Кафяв и господин Черен. Сара ги нарича „Шарената потеря“. И тримата дават ясно да се разбере, че поне за момента не могат пряко да се намесят в разследването. Че Дейл Гилбъртсън трябва да се справя сам.

„Как ми се иска Джак да приеме да ми помага — размишлява Дейл. — Веднага ще го направя свой заместник като в сълзливите уестърни от едно време.“

Ама наистина. Буквално на секундата.

Когато преди четири години — Джак пристигна във Френч Ландинг за пръв път, Дейл не знаеше нищо за него, а местните полицаи веднага му лепнаха прякора „Холивуд“. После двамата заедно пипнаха Торнбърг Киндърлинг — колкото и да е странно, безобидният дребосък се оказа престъпник — и едва тогава Гилбъртсън доби съвсем ясна представа за новия колега. Джак притежаваше вроден детективски талант.

„По-точно той е единственият детектив с вроден талант, когото познавам“ — мислено се поправя Дейл.

Точно така. Единственият. И макар че споделиха лаврите (по изрично настояване на пришълеца от Ел Ей), мистерията бе разгадана само благодарение на детективските умения на Джак. Той бе почти като детективите от романите… Еркюл Поаро, Елъри Куин и прочие. Само дето не разтриваше слепоочията си и не впрягаше в работа „малките сиви клетки“ и прословутата „дедукция“. Той…

— Той слуша — смотолевя Дейл и се изправя. Тръгва към задната врата, после се връща за куфарчето. Ще го прибере в багажника на служебната кола и едва след това ще полее цветята.

Не иска тези отвратителни снимки да остават в дома му нито миг повече от необходимото.

Той слуша.

Както слушаше Джана Масънгейл — барманката в пивницата. Дейл не можеше да проумее защо Джак прекарва толкова много време с малката пачавра — по едно време дори се питаше дали пък господин Ленени панталони от Лос Анжелес не се опитва да я изчука, за да се фука пред приятелите си от Родео Драйв, че е свалил едно страшно маце в Уисконсин, където въздухът е превъзходен, а краката на мадамите — стройни и бойни. Но, разбира се, причината бе съвсем друга. Благодарение на това, че я бе слушал внимателно, Джак най-сетне бе чул онова, което му е необходимо.

„Н-да, и знаете ли какво, сър, хората правят много странни тикове, като пият — обяснила му Джана. — Да кажем, има един, дето като метне две-три питиета, си хваща носа ей-така“ — И започнала да пощипва носа си… но с длан, обърната навън.

Джак спокойно се усмихнал, отпил от чашата с газирана вода и попитал: „Дланта му винаги ли е обърната навън? Ето така?“ и повторил жеста.

Джана цялата засияла и била на косъм да се влюби в него: „Точно така, слънчице — бързо схващаш.“

Джак: „Е, случва се понякога. И как се казва той, пиленце?“

Джана: „Киндърлинг. Торнбърг Киндърлинг. — Изкискала се и добавила: — Само че като пийне две чашки — и като започне да се пощипва по носа — настоява всички да го наричат Торни.“

Джак (все така усмихнат, продължил да я разпитва): „А обича ли да пие джин «Бомбей», пиленце? С лед и капка горчивка?“

Усмивката на Джана се изпарила и тя го изгледала подозрително, сякаш е магьосник: „Как разбра?“

Но това няма значение, тъй като всичко се подредило идеално и загадката, елегантно се разплела. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

В крайна сметка Джак арестува убиеца и го отведе в Лос Анжелес. Торнбърг Киндърлинг — наглед безобиден очилат застрахователен агент, специалист по земеделски застраховки от Сентралия; на вид кротък, свит човек, който на мравката път прави и не би посмял през горещ летен ден да помоли майка ви за чаша вода, бе затрил две проститутки в „Града на ангелите“.

Торни не беше привърженик на удушването и бе използвал нож марка „Бък“, който, както Дейл разкри впоследствие, закупил от „Спортни стоки Лейфам“ — долнопробен, западнал универсален магазин, намиращ се през две врати от бар „Санд“, най-грънджарското заведение в Сентралия.

Резултатът от ДНК-пробите беше безспорно доказателство за вината на Киндърлинг, но Джак се зарадва, че произходът на оръжието бе разкрит. Лично се обади на Дейл да му благодари. Полицейският началник не бе пътувал по на запад от Денвър и тази любезност го трогна почти до сълзи. По време на разследването Джак няколко пъти повтори, че когато човек си има работа с истински злодей, всяко доказателтво е ценно, а Торни Киндърлинг беше архизлодей. Опита се да се изкара невменяем и да се изплъзне от отговорност; Дейл, който тайничко се надяваше да го призоват за свидетел по делото, искрено се зарадва на решението на съдебните заседатели да отхвърлят доводите на защитата и да дадат на обвиняемия няколко доживотни присъди.

И как се стигна дотам? Кой бе в основата на всичко? Човек, който умееше да слуша. Убиецът бе заловен от човек, който внимателно бе изслушал бръщолевенията на барманката, свикнала посетителите да я зяпат похотливо, а думите й да влизат в едното им ухо и да излизат през другото. А с кого бе разговарял Джак Холивуд, преди да се срещне с Джана Масънгейл? С някоя проститутка от Сънсет Стрип… или може би с цяла тайфа. („Коя е правилната дума? — разсеяно се пита Дейл на път за гаража, където държат градинския маркуч. — Тумба уличници? Тълпа курви?“) При евентуална очна ставка никоя не би разпознала Киндърлинг, тъй като онзи Торнбърг, който посещаваше Ел Ей, нямаше нищо общо с другия Торнбърг, който обикаляше фирмите за земеделски машини и консумативи в западните покрайнини на Уисконсин, а понякога прескачаше и до Минесота. Лосанжелеският Торни използваше перука, контактни лещи и тънки фалшиви мустачки.

— Най-гениалното му хрумване е тъмният фон дьо тен — коментираше Джак. — Една капка е достатъчна да придаде на кожата характерния калифорнийски загар.

— Четири години активно е участвал в драмкръжока на местната гимназия — мрачно отвърна Дейл. — Направих справка. В предпоследния клас тоя негодник е изпълнявал ролята на Дон Жуан, представяш ли си?

Бе изобретил какви ли не хитроумни начини да се маскира (по мнение на съдебните заседатели списъкът им бе твърде дълъг, за да се приеме твърдението, че обвиняемият е невменяем), но бе пропуснал един издайнически малък тик — пощипването на носа с дланта навън. На някаква проститутка й е направило впечатление и го е запомнила, после го е споменала съвсем между другото — Дейл бе готов да се обзаложи, че го е изтърсила случайно, точно както Джана Масънгейл — а Джак го бе чул. Защото слушаше внимателно.

„Обади се да ми благодари, че издирих произхода на ножа, и да ми разкаже как съдебните заседатели се върнали в залата — припомня си Дейл, — но при второто обаждане искаше нещо. Знаех какво иска. Още преди да отвори дума, се бях досетил.“

Макар да не е самороден талант като своя приятел от Златния щат, Дейл долови искреното, спонтанно вълнение, което обзе по-младия мъж, когато за пръв път видя природата на Западен Уисконсин. Пришълецът буквално се влюби в Кули Кънтри и Дейл бе готов да се обзаложи на голяма сума, че това бе любов от пръв поглед. По време на пътуването от Френч Ландинг до Сентралия, от Сентралия до Ардън и от Ардън до Милър изражението му подсказваше, че изпитва възхищение и удоволствие, граничещо с блаженство. Приличаше на човек, който пристига на ново място и неочаквано открива, че най-сетне се е завърнал у дома.

— Как да ти кажа, просто не мога да го приема спокойно — веднъж сподели с Дейл. Двамата се разхождаха със стария джип „Каприс“ (който не можеше да върви по права линия, а клаксонът понякога заяждаше и можеше да постави човек в доста неудобно положение). — Даваш ли си сметка какъв късмет е да се живее тук, Дейл? Това е едно от най-красивите места на света.

Гилбъртсън, който цял живот бе живял в Кули Кънтри, не възрази.

Към края на последния им разговор по повод Киндърлинг Джак му припомни една своя стара молба (отправена полусериозно, полу на шега): ако чуе, че по тези места се продава извънградски имот, непременно да му се обади. По разтревожения му, приглушен глас Дейл веднага отгатна, че шегите са били дотук.

— Тъй че си ми длъжник, проклетник такъв — промърмори и нарами маркуча. — Длъжник си ми, мътните те взели.

Разбира се, помоли Джак да му окаже неофициално съдействие в разследването на случая с Рибаря, но Сойер отказа… едва ли не се уплаши. „Аз съм в пенсия — безцеремонно отсече. — Ако не знаеш значението на тази дума, можем заедно да го проверим в речника.“

Това не е ли пълен абсурд? Естествено. Как може човек да се пенсионира, при положение, че още няма трийсет и пет години?! Особено ако е дяволски добър в занаята си.

— Длъжник си ми, моето момче — повтаря и помъква маркуча към крана. Небето е съвършено безоблачно и ясно, редовно поливаната морава зеленее и нищо не напомня за всеобщия упадък, ширещ се дори тук, в покрайнините на града. Може би все пак има нещо. Някак наподобява фалшиво бучене, като бръмченето на електрическия трансформатор в телевизионната кула, през който минава ток със смъртоносен волтаж.

Май се заседяхме твърде дълго. Трябва отново да размахаме криле и да се отправим към крайната точка на тази утринна обиколка. Още ме знаем всичко, но научихме три важни неща: първо, градчето Френч Ландинг е в ужасна беда; второ, почти никой (с изключение на Джуди Маршал и Чарлс Бърнсайд) не разбира, че в един по-дълбок смисъл надвисналата заплаха е много по-страшна от гнусните покушения на някакъв маниакален педофнл; и трето, досега не сме срещнали нито един човек, който е в състояние да забележи и проумее характерния упадък, който се е възцарил задълго в това тихо градче на брега на реката на Том и Хък. Всички, с които се запознахме, са по своему слепци като Хенри Лсйдън. Това важи и за онези, с които още не сме имали честта да се запознаем — Клюна Сейнт Пиер, Уендъл Грийн и Шарената потеря.

Сърцата ни копнеят за герой. Дори да не намерим такъв (все пак живеем в двайсет и първи век — епохата на Д’Артанян и Джак Обри^[4] отдавна е отминала, сега е времето на Джордж Буш и „Дъртиспърм“), може би все пак ще открием някой, който е бил герой в миналото. Нека потърсим един стар приятел, с когото се видяхме за последен път на близо две хиляди километра оттук на брега на спокойните води на Атлантика. Оттогава са изминали години, които са причинили отрицателни промени в едновремешното момче — от паметта му са заличени много факти, а през по-голямата част от съзнателния си живот Джак се старае да поддържа тази амнезия. Но той е единствената надежда на Френч Ландинг, затова най-добре да размахаме криле и да поле тим на изток, над горите, полята и плавните възвишения на хълмовете.

Във всички посоки се простират безкрайни селскостопански блокове — тучните ливади с люцерна и полета, в които царевичните стъбла са строени като войници, са опасани с широки синури, обрасли с лютичета. Тесни коловози водят към бели селски къщи, заобиколени от най-различни земеделски постройки: високи хамбари, житници, цилиндрични бетонни силози и метални навеси за инструменти. По добре утъпканите пътеки между къщите и хамбарите крачат мъже с джинсови якета. Вече се долавя дъхът на слънце, в който се примесват наситените аромати на масло, мая, пръст, живот и загниване; към обяд ще напече и уханието ще се усили.

Намираме се над кръстопътя на магистрала № 93 с шосе № 35 в центъра на Сентралия. Празният паркинг зад бар „Санд“ очаква шумното пристигане на членовете на „Гърмящата петорка“, които редовно киснат тук в съботните следобеди, вечери и нощи, забавлявайки се с билярд, хамбургери и безброй кани от амброзията, на чието създаване е посветен ексцентричният им живот — най-качественият продукт на Кингсланд Бруинг Къмпани; бирата, която надминава с една пенеста глава всички свои конкуренти от разни специални пивоварни лаборатории и белгийски манастири: светло пиво „Кингсланд“. Ако Клюна, Мишока и компания твърдят, че това е най-хубавата бира на света, защо да подлагаме думите им на съмнение? Те не само знаят за пивото много повече от нас, а влагат цялото си познание, умение, вещина и инстинктивно вдъхновение за превръщането на „Кингсланд“ в произведение на изкуството. Всъщност те се преселиха във Френч Ландинг именно защото пивоварната, на която се бяха спрели след щателно проучване, прояви желание да работи с тях.

Като заговорим за светло пиво „Кингсланд“, веднага ни се приисква една халба, но устояваме на изкушението — часът е едва седем и половина, твърде рано е за други напитки освен сок, кафе и прясно мляко (изключение правят само хора като Уонда Киндърлинг, която смята бирата, била тя и „Кингсланд“ за безалкохолен разредител на водка „Аристократ“), а и нали трябва да издирим нашия приятел, с когото се разделихме на океанския бряг преди много време, когато той бе още момче. Нямаме време за губене и тръгваме да го търсим, тук и сега. Километрите се нижат под нас, полетата се стесняват и отстъпват място на хълмовете. Но колкото и да бързаме, трябва добре да се огледаме, да запомним къде се намираме.