Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (27)

Глава 27

КОГАТО ДЖАК и Дейл влизат на хлад в бар „Санд“, където работи климатична инсталация, всички маси са незаети, Клюна и Доктора седят на бара и се наливат с безалкохолни напитки — от това по-сигурен знак за свършека на света, здраве му кажи, смята Джак. Сгушен в сенките в дъното на помещението (още една крачка назад и ще озове в кухнята), се спотайва Вонящото сирене. Днес от двамата мотоциклетисти се излъчват странни вибрации — лоши вибрации — и той не иска да се забърква. Първо на първо, никога не е виждал Клюна без Мишока, Съни и Кайзера Бил. Второ… Господи, та това са калифорнийският детектив и проклетият началник на полицията.

Джубоксът е изключен, но телевизорът работи и Джак изобщо не се изненадва, че в днешната рубрика „Филмово матине“ излъчват Филм с участието на майка му и Уди Строуд. Мъчи се да си спомни заглавието и след миг то изплува в съзнанието му „Експрес «Екзекуция»“.

— Не бива да участваш, Беа — казва Уди. В този Филм Лили играе Беатрис Лодж, наследница на богат бостънски род, която заминава на Запад и се присъединява към една банда, преследвана от закона, напук на баща си, суров пуритан. — Това май ще е последният поход на бандата.

— Добре — отвръща Лили. Гласът й е леден, изражението — каменно. Самият Филм е пълен боклук, но както винаги Лили Кавано блестящо пресъздава образа на героинята. Джак неволно се усмихва.

— Какво ти става? — накриво го поглежда Дейл. — Защо се смееш? Целият свят се е побъркал, а ти се хилиш!

В същия миг на екрана Уди Строуд казва: — Какво значи това „добре“? Целият свят се е побъркал, по Дяволите. Джак Сойер прошепва:

— Ще изпозастреляме колкото можем. Ще им дадем да се Разберат! Във Филма Лили отправя същата реплика на Уди. Двамата тъкмо се готвят за наказателна акция — ще хвърчат глави… наред…

Дейл зяпва изумено.

— Знам повечето й реплики — едва ли не се оправдава Джак. — Тя ми е майка, нали разбираш? Без да даде възможност на събеседника си да отговори (в случай, че изобщо му хрумне подходящ отговор), застава на бара при Клюна и Доктора. Рекламният часовник на светло пиво „Кингсланд“, окачен до телевизора, показва единайсет и четирийсет. Ще започнат точно по пладне — това е задължителното условие при подобни ситуации.

— Здрасти, Джак — кима за поздрав Клюна. — Как я караш, приятелю?

— Горе-долу. Какво носите, момчета?

Док вдига елека си и показва ръкохватката на револвер.

— Колт трийсет и осми калибър. Клюна има същия. Яко желязо, надлежно регистрирано и прочие. — После вдига поглед към Дейл. — И ти ще дойдеш, така ли?

— Това е моят град — отвръща Дейл, — а Рибаря уби чичо ми. Джак ми ги наговори едни, дето много-много не ги разбирам, но това ми е ясно. А щом той казва, че има надежда да спасим момчето на Джуди Маршал, смятам, че си струва да опитаме. — Обръща се към Сойер и добавя: — Донесох ти служебно оръжие.

Ругър автоматик. В колата е.

Джак кима разсеяно. Оръжията не го вълнуват особено, защото оттатък сигурно ще се превърнат в нещо друго. Я в копия, я в Бог знае какво. Може би дори в прашки. Че акцията ще е наказателна, е ясно — последният поход на бандата на Сойер — но надали много ще прилича на бандитския набег в архивния Филм от шейсетте години. Все пак ще вземе ругъра. Може да му влезе в работа, докато е в нормалния свят. Човек никога не знае, нали така?

— Ще потегляме ли? — пита го Клюна. Очите му са хлътнали, тревожни. Джак подозира, че нощес почти не е спал. Поглежда отново часовника и решава — от чисто суеверие — че още не му се тръгва. Ще напуснат бара в мига, в който стрелките на рекламния часовник застанат на дванайсет, не по-рано. Магическият час на Гари Купър.

— Ей-сега. Взе ли картата, друже?

— Разбира се, обаче имам усещането, че много-много не ти трябва.

— Може би — признава Джак, — но искам да се презастраховам.

Клюна кима:

— Виж, тук съм съгласен с теб. Дори изпратих жената в Айдахо при майка й. След тая история с клетия Мишок не ми се наложи да я увещавам дълго. Да знаеш, че досега с нея не сме се разделяли. Ама ме е налегнало някакво кофти предчувствие. — Поколебава се, но все пак решава да го сподели: — Имам чувството, че няма да се върнем.

Джак стисва месестата му ръка точно под лакътя.

— Още не е късно да се откажеш. Това с нищо няма да промени мнението ми за теб.

Клюна се замисля над думите му, после клати глава:

— Понякога насън ми се явява Ейми и двамата си говорим. Как ще я погледна в очите, ако не се застъпя за нея? Не, братле, ще участвам.

Джак поглежда Доктора, който бърза да отговори: — Аз съм с Клюна. Има моменти, в които трябва да си отстояваш мнението. Пък и след случилото се с Мишока… — Свива рамене. — Бог знае какво може да сме прихванали от него. Или от оная скапана къща. Току-виж бъдещето се окаже много кратко, независимо от изхода на днешната акция. — Как се разви заболяването на Мишока? Доктора горчиво се усмихва: — Точно както той предрече. Към три часа нощес отмихме стария Мишок в канала на ваната. Остана само пяна и коса. — Бърчи нос, опитвайки се да превъзмогне повдигането, на един дъх изгълтва кока-колата си.

— Ако ще правим нещо, да тръгваме — намесва се Дейл. Джак отново поглежда часовника. Стрелките показват единайсет и петдесет.

— Ей-сега.

— Не ме е страх да умра — отсича Клюна. — Не ме е страх дори от онова дяволско куче. Вече установихме, че ако изпразниш в него достатъчно куршуми, можеш дори да го раниш. Проблемът е, че самото място поражда много особени усещания. Въздухът се сгъстява. Получаваш главоболие, мускулите ти омекват. — После добавя с изненадващо добър британски акцент: — Махмурлукът ряпа да яде, старче.

— Мен най-много ме заболя стомахът — уточнява Доктора. — Освен това… — Внезапно млъква. Не е споделил с никого за Дейзи Темпърли — девойката, която уби с една погрешна драскулка на рецептата, но и до ден-днешен тя е пред очите му, образът й изпъква съвсем отчетливо като каубоите на телевизионния екран в бара. Беше руса. С кафяви очи. Понякога успяваше да я накара да се усмихне (въпреки ужасните й болки), като й пееше оная песен на Ван Морисън за момичето с кафявите очи.

— Аз тръгвам заради Мишока — продължава. — Длъжен съм. Но онова място… онова място е извратено. Сигурно си мислиш, че знаеш какво е, ама всъщност хабер си нямаш. — Знам много повече, отколкото си въобразяваш — отвръща Джак, сетне млъква и се замисля. Спомнят ли си двамата думата, която изрече Мишока, преди да умре? Помнят ли думата д’ямба? Би трябвало, нали бяха там и видяха как когато и той я изрече, книгите се плъзнаха от лавицата и увиснаха във въздуха… но е почти сигурен, че ако им припомни, ще го изгледат слисано, може би недоверчиво. Отчасти защото д’ямба се помни трудно като точното местоположение на алеята, водеща от магистрала №35 към Блак Хаус. Но най-вече защото думата беше предназначена за него, за Джак Сойер, сина на Фил и Лили. Той е главатар на бандата на Сойер, защото е различен. Пътувал е, а пътуването разширява кръгозора.

Доколко да се довери на тези хора? Може би не бива да споделя с тях всички подробности. Но те трябва да повярвят, а за тази цел трябва да прибегне до думата на Мишока. Дълбоко в себе си знае, че трябва да я използва много пестеливо — в това отношение д’ямба е като огнестрелно оръжие, стреля, докато свършат патроните — и макар да му е адски неприятно да я изрича тук, толкова далеч от Блак Хаус, ще го направи. Защото те трябва да повярват. В противен случай смелата акция за спасяването на Тайлър Маршал ще завърши безславно — четиримата ще коленичат пред Черния дом с разкървавени носове и кръвясали очи, ще повръщат и ще плюят зъби в отровния въздух. Джак може да им обясни, че отровата идва най-вече от собствените им мозъци, но приказките са вятър работа. Приятелите му трябва да повярват.

При това е едва единайсет и петдесет и три.

— Лестър — казва.

Напълно забравен, барманът се спотайва до летящата врата към кухнята. Не подслушва — намира се твърде далеч — но не смее да помръдне, за да не привлича вниманието. Ала явно не е успял.

— Имаш ли мед?

— М-мед ли?

— Пчелен мед, Лестър. Далавераджиите правят пари, а медът се прави от пчели.

В очите на Лестър припламва нещо като разбиране.

— Аааа, мед… Разбира се, че имам. Използвам го за коктейла „Бегълци от Кентъки“. И за…

— Дай го тук! — прекъсва го Джак. Дейл нервно пристъпва от крак на крак:

— Ако наистина нямаме време, както предполагаш…

— Важно е. — Проследявайки с поглед как Лестър Мун слага на бара малка пластмасова туба с мед, Джак се улавя, че мисли за Хенри. Как ли щеше да се забавлява с „миничудото“, което приятелят му възнамерява да извърши! Но, разбира се, с него нямаше да се налага да хаби безценната сила на магическата дума. Защото безусловно щеше да повярва, както вярваше, че може да шофира от Тремпло до Френч Ландинг — какво ти до Френч Ландинг, направо до Луната — стига някой да му предостави подобна възможност, както и ключа от колата си.

— Ей сега ще ти го подам — смело заявява Лестър. — Не ме е страх.

— Ти само го сложи в другия край на плота. Това е напълно достатъчно.

Барманът се подчинява. Пластмасовата туба има формата на мече. То седи на бара, озарявано от лъчите на слънцето, до пладне остават само шест минути. На телевизионния екран тъкмо започва епизодът с престрелката. Джак въобще не поглежда към телевизора. Мислено се откъсва от всичко и съсредоточава съзнанието си като светла точка, фокусирана в увеличително стъкло. Отначало го оставя празно, после го изпълва с една-единствена дума:

(Д’ЯМБА)

На секундата долавя тихо жужене, което постепенно се усилва до монотонно бучене. Клюна, Доктора и Дейл се оглеждат. Не забелязват нищо, но изведнъж отворената врата на заведението, през която допреди миг проникваше светлината на обедното слънце, се затулва, сякаш в бара нахлува малък дъждоносен облак…

Вонящото сирене изпищява, размахва ръце и полита назад:

— Оси! Мамка му, оси! Пазете се!

Но това не са оси. Доктора и Лестър Мун може и да не правят разлика между видовете насекоми, но Клюна и Дейл Гилбъртсън са израснали в провинцията. Разпознават пчелите от пръв поглед. Джак не откъсва поглед от рояка. По челото му е избила пот. Съсредоточава цялата си воля върху онова, което иска от пчелите.

Те се скупчват около тубата с меда толкова плътно, че почти я закриват. Жуженето им се усилва, а пластмасовото мече започва да се издига, клатушкайки се наляво-надясно като тържествено се насочва към бандата на Сойер, стъпило върху летящо килимче от пчели.

Джак протяга ръка и разтваря длан. Прозрачната туба се плъзва върху нея. Той я стисва. Скачването е осъществено.

Пчелите закръжават около главата му, жуженето им почти заглушава думите на Лили, която крещи:

— Оставете дългия мръсник на мен! Копелето изнасили Стела!

После роякът насекоми излита през отворената врата и изчезва.

Рекламният часовник показва единайсет и петдесет и седем.

— Пресвета Дево — шепне Клюна. Очите му така са се изблещили, че всеки миг ще изхвръкнат от орбитите.

— Не сме и подозирали що за човек живее сред нас — с треперещ глас отбелязва Дейл.

Нещо тупва зад бара. Лестър Мун по прякор Вонящото сирене за пръв път в живота си припада.

— Сега вече тръгваме — обявява Джак. — Клюна и Доктора, вие водите. Ние с Дейл ще ви следваме с колата. Като стигнете до табелата „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, не завивайте по алеята. Само оставете мотоциклетите. Ще изминем остатъка от пътя с патрулката, но най-напред ще си мазнем под носа от това. — Показва пластмасовата туба с формата на Мечо Пух, която е изцапана от пръстите на Лестър. — Не е зле да си сложим дори в ноздрите. Ще ни лепне, но е за предпочитане, отколкото да дерем лисици.

Дейл явно се досеща за какво става въпрос, защото одобрително се усмихва:

— Аха, нещо като камфорова мас при оглед на местопрестъпление, където е извършено убийство.

Предположението му изобщо не отговаря на истината, но Джак кима. Важното е да повярват.

— Ще подейства ли? — недоверчиво пита Доктора.

— Да. Прилошаването няма да ни се размине, но няма да е толкова тежко. Като влезем, ще се озовем… ъ-ъ, на едно друго място. После, каквото сабя покаже.

— Мислех, че малкият е в къщата — отбелязва Клюна.

— Струва ми се, че са го преместили. А къщата… тя е като дупка, проядена от червей. Води към… — „Друг свят“ е първото, което му идва наум, но някак си няма усещането, че онова, което ги очаква там, наистина е свят като Териториите. — Друго място.

На екрана Лили тъкмо е простреляна от пет-шест куршума. В този Филм героинята й умира — от което като малък Джак много се ядосваше — но поне не се предава и стреля докрай. Най-малкото вижда сметката на доста гадняри, включително на върлинестия, който е изнасилил приятелката й. Джак се надява да бъде храбър докрай като нея. Но повече от всичко се надява да върне Тайлър Маршал на майка му и баща му. Стрелките на часовника до телевизионния екран застават точно на дванайсет. — Хайде, момчета — подканя ги той. — Да яхваме конете.

* * *

Клюна и Доктора яхват мотоциклетите. Джак и Дейл тръгват към патрулната кола, но изведнъж спират, защото в паркинга на бар „Санд“ връхлетява Форд „Експлорър“, който поднася по чакъла и се носи насреща им, вдигайки след себе си облак прах.

— Господи! — мърмори Дейл. Детската бейзболца шапка, нелепо килната на главата на водача, подсказва на Джак, че това е Фред Маршал. Но ако си въобразява, че ще участва в спасителната мисия, не е познал.

— Слава Богу, че ви хванах! — крещи Фред и буквално се изсипва от седалката. — Слава Богу!

— Кого чакаме още? — прошепва Дейл. — Уендъл Грийн или Том Круз? Джордж У. Буш под ръка с проклетата мис Вселена ли?!

Джак почти не го чува. Вниманието му е привлечено от действията на Фред, който се мъчи да измъкне от купето някакъв продълговат пакет. Може да е пушка, ала нещо му подсказва, че не е. Ненадейно изпитва усещането, че е като пластмасовата туба с мед, понесена от рояк пчели — не инициатор, а обект на действието. Запътва се към Фред.

— Ей, брато, да потегляме! — подвиква Клюна. Моторът му се събужда с рев. — Хайде…

В следващия миг изкрещява. Изкрещява и Доктора, който стреснато подскача и едва не се прекатурва от ревящия си мотоциклет. Джак има чувството, че мълния пронизва главата му; олюлявайки се, пристъпва към Фред, който пък ломоти несвързано. За миг двамата сякаш танцуват с дългия опакован предмет или се боричкат за него.

Само Дейл Гилбъртсън, който не е бил в Териториите, не се е доближавал до Блак Хаус и не е баща на Тай Маршал, остава незасегнат. Но дори и той чувства как в съзнанието му се надига нещо като писък. Светът потреперва. Изведнъж като че ли се изпълва с повече цветове, с повече измерения.

— Какво беше това? — изкрещява полицейският началник. — Хубаво или лошо? По дяволите, какво става тук?

Отначало никой не му отговаря. Всички са прекалено замаяни.

* * *

Докато рояк пчели, понесли пластмасова туба с мед, прелитат по цялата дължина на един бар в друг свят, Бърни заповядва на Тай Маршал да се обърне към стената.

Намират се в отвратителна барачка. Дрънченето на машините отеква съвсем наблизо. Чуват се писъци, хлипане, дрезгави крясъци и характерното плющене на бичове. Вече са много близо до Голямата комбинация. Тай дори я видя — безкраен лабиринт от метал над димяща яма, извисяващ се чак до облаците и отдалечен на близо километър в източна посока. Прилича на небостъргач в представите на безумец — странна грамада от шахти, въжета, трансмисии и платформи в стила на Руб Голдбърг^[1], управлявани от залитащи дечица, които задвижват трансмисиите и дърпат грамадните лостове. От металната конструкция на талази се носи вонящ червеникав пушек.

Докато пътуваха с количката за голф — Тай зад волана, Бърни на съседната седалка, извит на една страна с насочена електрошокова палка — на два пъти ги задмина цял взвод зловещи зелени човечета с грозновати лица и с люспеста кожа като на влечуги. Носеха туники от недоощавена кожа, от която на места още стърчеше козина. Повечето бяха въоръжени с копия, неколцина имаха камшици.

— Надзиратели — обясни Бърни. — Грижат се за необратимия ход на прогреса.

Избухна в смях, но след миг изстена, сетне нададе дрезгав, задъхан писък на болка.

„Чудесно! — безмилостно си помисли Тай. И за пръв път използва любимата дума на Ъби Уекслър: — Дано пукнеш в най-скоро време, олигофрен такъв.“

На около три километра от задния двор на Блак Хаус, вдясно от пътя се издигаше огромен дървен ешафод. На него бе монтирано нещо като мостик. Най-отгоре стърчеше дълъг прът, който стигаше почти до пътя. На пръта бяха провесени опърпани въжета, които се поклащаха под напора на горещия вятър с дъх на сяра. Мъртвата земя под ешафода, невиждала никога слънце, бе осеяна с кости и купчинки белезникав прахоляк от памтивека. Отстрани се издигаше грамада от обувки. Защо вземат дрехите, а оставят обувките, бе въпрос, на който Тай вероятно не би могъл да си отговори дори да не беше с шапката (збедзиални играджги за збедзиални мумдженза), но в съзнанието му изплува откъслечна фраза: „Така е прието в тази сграна.“ Май я беше чувал от баща си, но не е много сигурен. В момента дори не си спомняше ясно лицето му.

Бесилката бе заобиколена от гарвани, които се обърнаха да изгледат количката. Тай не забеляза сред тях „специалния“ гарван, чието име не можеше да си спомни, но знаеше защо са тук. Чакаха прясна плът за кълване. И очи за изтръгване. Да не говорим за босите стъпала на мъртъвците.

Оттатък грамадата от захвърлени гниещи обувки, започваше лъкатушна пътека, водеща на север, отвъд билото на димящ хълм.

— Пътят за гарата — обяви Бърни. Изглежда, говореше по-скоро на себе си отколкото на Тай, вероятно дори започваше да изпада в делириум. Но все така насочваше електрошоковата палка към врата на пленника си. — Там трябва да закарам специалното момче. — „Да загарам зпедзиалнодо мумдже.“ — Там отиват специалните. Муншун се качи на еднорелсовия влак. Едно време имаше още два такива влака. Патриша… и Блейн. Но вече ги няма. Полудяха. И се самоубиха.

Тай мълчаливо караше количката и си мислеше, че луд е не друг, а самият Бърн-Бърн. Виждал е еднорелсов влак, дори се е возил на такъв в „Дисни Уърлд“ в Орландо, но никога не е чувал за влакове, които се казват „Блейн“ и „Патриша“. Да, старецът очевидно съвсем е превъртял.

Пътят за гарата остана назад. Отпред се издигаше ръждивочервеникавата грамада на Голямата комбинация. Тай забеляза мравки, пъплещи по усукани ремъци. Не, не бяха мравки, а деца. Може би сред тях имаше и хлапета от други светове, съседни на този, но мнозина бяха от неговия свят. Известно време снимките им са били отпечатвани на картонените опаковки за прясно мляко^[2], след което са били забравени. Разбира се, те завинаги оставаха в сърцата на родителите си но накрая „прашасваха“ дори там и от ярки спомени се превръщаха в избледнели фотографии. Тук бяха почти всички деца, за които се смяташе, че са мъртви, закопани в плитък гроб от някой извратен маниак, който ги е изнасилил и след това ги е захвърлил. Мъчеха се да натискат лостовете, да въртят колелата, да задвижват трансмисиите, а жълтооките, зеленокожи надзиратели плющяха с бичовете.

Пред очите на Тай една от мравчиците се откъсна от спираловидното здание, обгърнато от облаци пара. Стори му се, че долавя далечен писък… или вик на облекчение.

— Прекрасен ден — с немощен глас отбеляза Бърни. — Като похапна, ще се почувствам още по-добре. Похапването винаги ме… винаги ме ободрява. — Той впери в Тай старческите си очи и замечтано се поусмихна. — Най-вкусно е бебешкото дупенце ама и твоето няма да е никак лошо. Хич даже. Той каза да те закарам в гарата, но не съм сигурен, че ще си получа своето. Искам си комисионата. Може би е почтен… може би все още ми е приятел… но за всеки случай смятам да прибера своя пай предварително. Посредникът обикновено прибира десет процента от горницата. — Протегна ръка и мушна Тай под кръста. Дори през джинсите момчето усети твърдия, притъпен нокът. — Аз обаче ще си взема моя от болницата. — Той прегракнало се изкиска, а Тай с радост забеляза кръвта, която избликна между напуканите старчески устни. — От болницата, схващаш ли? — Нокътят отново се заби в задника на хлапето.

— Схващам.

— После пак ще можеш да си пърдиш. Просто всеки път ще я пускаш по терлщи! — Отново хъхрещ смях. Рибарят наистина се държеше така, сякаш е в делириум, но продължаваше да насочва електрошоковата палка към жертвата си. — Карай, момче. На километър по-нататък по Конджър Роуд ще видиш малка барака с ламаринен покрив, сгушена в една клисура. Пада се отдясно. Това е специално място. Има особено значение за мен. Там завиваш.

Тай нямаше избор освен да се подчини. А сега…

* * *

— Прави каквото ти казвам! Обърни се с лице към скапаната стена! Вдигни си ръцете и ги мушни в халките!

Тай няма представа какво означава думата „евфемизъм“, но знае, че да се наричат металните обръчи „халки“ е пълна дивотия. Железата, прикрепени към задната стена на баракаката са чиста проба окови. Паниката припърхва в съзнанието му като рояк дребни птички, които заплашват да затулят всичките му мисли. С нечовешко усилие той се мъчи да не й се поддаде. Ако й позволи да го надвие, ако се разпищи и закрещи, свършено е с него. Или старецът ще го накълца, или приятелят на стареца ще го заведе на някакво ужасно място, наречено „Дин-та“. И в двата случая никога повече няма да види майка си и баща си. Нито пък Френч Ландинг. Но ако успее да запази самообладание… и да изчака удобен момент…

Ах, толкова е трудно. Всъщност чудатата шапка малко му помага в това отношение — притъпява сетивата и пречи на паниката да се развихри — но въпреки това му е трудно. Защото не е първото дете, което старецът мъкне тук, както не беше и първият малчуган, който броеше дългите, протяжни часове на нощта в онази килия в къщата. В левия ъгъл на бараката е поставена почерняла, мазна скара за барбекю, монтирана под комин, облицован с ламарина. С помощта на маркуч скарата е свързана към няколко газови бутилки с надпис „ЛА РИВИЕР ПРОПАН“. Отстрани са окачени кухненски ръкохватки, лъжици, щипци, готварски четки и вилици за месо. Както и ножици, чукчета за месо и най-малко четири различни ножа с наточени като бръснач остриета. Единият е дълъг почти колкото церемониален меч.

До него е окачена мръсна престилка, на която пише „РАЗРЕШЕНО Е ДА ЦЕЛУНЕТЕ ГОТВАЧА“.

Във въздуха се носи миризма, която напомня на Тай за миналогодишния излет по случай Деня на труда^[3], на който го заведоха майка му и баща му. Мероприятието се наричаше „Мауи Уауи“, защото гостите уж трябваше да се чувстват като в Хавай. Насред Ла Фолет Парк, недалеч от речния бряг, беше монтирана грамадна скара, около която се суетяха жени с поли от трева и мъже в крещящи ризи с щамповани птици и палми. Над огън, накладен в яма в земята, се печаха няколко прасета на шиш и миришеше като тук, в бараката. Само че тази миризма е застояла… едновремешна… и…

„И не точно на свинско — казва си момчето. — Това е…“

— Цял ден ли ще те чакам, нещастнико?

Електрошоковата палка изпуква, от накрайника проблесват искри. Сякаш пчела забива жилото си в шията на Тай и го парализира. Пикочният му мехур не издържа, той подмокря гащите, но дори не забелязва. Някъде (в една далечна галактика) една трепереща, но все още ужасяващо силна ръка го тласва към стената и оковите, запоени в стоманени плочи на височина около метър и половина.

— Каквото повикало, такова се обадило! — възкликва Бърни и надава уморен, истеричен кикот. — Знаех си, че рано или късно ще трябва да те парна още веднъж! Хитрец си ти, а? Малък wisenheimer^[4]! Пъхай си скапаните ръце в халките и престани да се лигавиш!

Тай е вдигнал ръце да се предпази от удара в стената на бараката. Дървените греди са на една педя от лицето му та има възможност хубавичко да разгледа пластовете засъхнала кръв, напомняща на обков, с които са покрити. От нея се излъчва застоял металически дъх. Земята тук е някак пореста. Подобна на желе. Гнусна. Което може и да е илюзия, ала усещането е съвсем реално. Това е земя, в която са заровени трупове. Вероятно старецът не винаги приготвя тук ужасяващите си блюда — едва ли може да си позволи подобен лукс — но мястото със сигурност му допада. Както сам каза, има особено значение за него.

„Ако се оставя да заключи и двете ми ръце в тия пранги — размишлява Тай, — свършено е с мен. Ще си отреже парченце. А започне ли веднъж да ме кълца, няма гаранция, че ще може да спре — било заради Мънчинг, било заради другиго. Затова бъди готов.“

Последното изречение не прилича на собствените му мисли. В съзнанието му сякаш отеква гласът на майка му. Или на някой като нея. Тай се взема в ръце. Пърхащите птички на паниката изведнъж отлитат и мислите му се избистрят, доколкото шапката позволява. Знае какво трябва да направи. Или поне да се опита.

Електрошоковата палка се промушва между краката му, из виквайки спомена за острозъбата змия, която се гърчеше по обраслата с треволяци алея.

— На секундата си пъхни ръцете в халките, иначе ще ти опържа топките като стриди. — Думата прозвучава като „здриди“.

— Добре — пискливо хленчи Тайлър. Надява се, че създава впечатление на хлапе, изплашено до смърт. Бог му е свидетел, че ролята не го затруднява особено. — Добре, добре, само не ми причинявай болка, ето, слагам ги, виждаш ли? Виждаш ли?

Пъхва китките си в халките, които са прекалено широки.

— По-високо! — настоява в ухото му ръмжащият глас, но за щастие електрошоковата палка вече не е насочена към тестисите му. — Протегни ги колкото се може по-високо!

Тай се подчинява на заповедния тон. В призрачния полумрак на бараката дланите му приличат на морски звезди. Не вижда какво става зад него, но чува познато дрънчене, издаващо, че Бърни рови в торбата. Изведнъж се досеща какво търси Рибаря. Шапката може и да му позамъглява съзнанието, но това вече е твърде очебийно. Старият канибал предвидливо е взел белезници. Използвал ги е много, много пъти. Ще ги щракне на китките на затворника и малчуганът ще си стои тук — или ще виси, ако припадне — докато старото чудовище го разфасова.

— Слушай какво — започва Бърни. Говори запъхтяно, но и доста разпалено. Перспективата да похапне му е подействала ободряващо. — Насочил съм палката право в теб. С другата ръка ще нахлузя белезници на лявата ти китка. Ако мръднеш… само да трепнеш, малкия… ще те парна. Ясно ли е?

Тай кима на окървавената стена.

— Няма да помръдна — бърбори. — Честна дума, няма.

— Първо едната ръка, после другата. Винаги правя така. — Гласът на Рибаря издава отвратително самодоволство. Притиска стоманеното дуло между плешките на хлапето толкова силно, че му причинява болка. Задъхвайки се от болка, се навежда над лявото му рамо. Тай усеща миризма на пот, кръв и старост. Всичко е досущ като в „Хензел и Гретел“, само дето няма пещ, в която да тикне мъчителя си.

„Знаеш какво трябва да направиш — с ледено спокойствие го съветва Джуди. — Може и да не ти се отвори възможност. Като не става — значи не става. Но ако извадиш късмет…“

Бърни нахлузва металната гривна на лявата му китка. Противното му пръхтене отеква право в ухото на малкия. Протяга ръка… палката се отмества… но не достатъчно. Докато Рибаря се занимава с белсзницата, Тай не помръдва. Лявата му ръка вече е прикована към дървената стена. Гривната, която Бърни възнамерява да надене на другата му китка, се полюшва на металната верига, свързваща двете части на приспособлението.

Продължавайки да пуфти мъчително, старецът го заобикаля и застава отдясно. Протяга ръка пред лицето му и се мъчи да улови поклащащата се метална гривна. Палката отново се забива в гърба на пленника. Ако старецът докопа гривната, на Тай му е спукана работата. Онзи почти успява, но изведнъж металната халка му се изплъзва и вместо да я почака сама да се върне на принципа на махалото, Бърни още повече се привежда. Мършавата му страна се притиска към рамото на момчето.

Тъкмо когато се навежда да улови поклащащата се гривна, Тай усеща как натискът на стоманеното дуло отслабва, след което съвсем изчезва.

„Сега! — изкрещява в съзнанието му Джуди. Може и да е Софи. Или двете викат в един глас. — Сега е моментът Тай, сега е моментът, втори шанс няма да имаш!“

Той рязко дръпва дясната си ръка и я освобождава от халката. Безсмислено е да се опита да отблъсне Бърни — старото чудовище е поне с трийсет килограма по-тежко от него — затова не се и опитва. Вместо това се извърта наляво, при което нечовешка болка пронизва рамото и китката му, прикована към халката.

— Какво… — започва Бърни, но в този миг опипващата десница на хлапака намира онова, което търси: провисналите топки на стареца. Стиска ги с все сила. Тестисите на чудовището се смачкват един в друг, единият се спуква и течността изтича. Бърни, който изобщо не е очаквал нападението, изкрещява от болка. Опитва се да се отдръпне, но Тай се е впил в него като харпия. Пръстите му — толкова мънички и напълно неспособни (ще рече човек) на сериозна самоотбрана — са се превърнали в орлови нокти. Сега е моментът да използва палката… но смаяният Бърни неволно я е изпуснал. Оръжието лежи на утъпкания пръстен под на бараката, просмукан с човешка кръв. — Пусни ме! БОЛИ! Бо…

Не успява да довърши, защото Тай дръпва гъбестата, спадаща торбичка, скрита във вехтия памучен панталон; дръпва я с цялата сила, която му дава паниката, и нещо се раздира. Думите на Бърни секват, от гърлото му се изтръгва хриплив, агонизиращ вой. Никога не е предполагал, че такава болка съществува… най-малкото не е очаквал, че ще я изпита, въпреки че я причиняваше на жертвите си.

Но и това наказание не е достатъчно. Гласът на Джуди твър, че не е, а може би Тай го знае. Вярно, причини на стареца болка — направи му нещо, което Ъби Уекслър несъмнено би нарекъл „пробиване на изолацията“ — но това не е достатъчно. Пуска го и се обръща наляво, завъртайки се около прикованата си ръка. Старецът стои пред него и се олюлява. През отворената врата зад него се вижда количката за голф, която се откроява на фона на мрачното небе, прихлупено от облаци и дим от огньове. В изцъклените очи на старото чудовище напират сълзи. Изумено се блещи срещу малчугана, който успя да му причини такова неописуемо страдание.

Скоро способността му да разсъждава ще се възвърне. Тогава сигурно ще грабне я нож, я вилица за месо — и ще го забива в окования пленник, докато го убие, изричайки ругатни и грозни клетви. Споменът за изключителния талант на Тай ще бъде напълно заличен. И помен няма да остане от страха за собствената му кожа, ако Муншун — и Абала — не получат ценната плячка, в действителност Бърни е само един психопат, едно животно; след миг истинската му природа ще вземе връх и той ще изкара гнева си върху прикованото дете.

Тайлър Маршал, син на Фред и безстрашната Джуди, не предоставя на Бърни подобна възможност. По време на последния етап от пътуването насам мислите му бяха изцяло заети с думите на стареца за Муншун — „Той ме рани, дърпаше ми червата, не му вярвам“ — и се надяваше и на него самия да му се удаде подобна възможност. Ето че му се предостави случай. Без да обръща внимание на неистовата болка в изтерзаното си рамо, Тай буквално увисва на китката си, а дясната му ръка се стрелва напред. Право в дупката в ризата на Бърни. И потъва в прореза от автоматичния нож на Хенри. Ненадейно напипва нещо усукано и мокро. Сграбчва го и издърпва кълбо черва. Бърни отмята глава. Конвулсивно стиска зъби, жилите на врата му се опъват като въжета, от гърлото му се изтръъгва атонизиращ рев. Опитва се да се откопчи — възможно най-неуместното хрумване, когато някой ти е бръкнал в корема и едва ли не те стиска за черния дроб. Изпуквайки като тапа, излизаща от гърлото на бутилка шампанско, от прореза изскача още едно сивосинкаво черво.

Последните думи на Чарлс Бърнсайд, по прякор Приятелчето, са:

— ПУСНИ МЕ, МАЛКА СВИНЬООО!

Тайлър обаче не го пуска, а яростно размахва кълбото мокри вътрешности като териер, който е стиснал в зъбите си плъх. От прореза в корема на детеубиеца шурва гейзер от кръв и жълтеникава течност.

— Пукни! — чува собствения си писък Тайлър. — Пукни, дърта гад! ПУКНИ!

Бърни се олюлява и прави още една стъпка назад. Долната му челюст увисва, зъбната му протеза пада на пода. Взира се в собствените си черва, проточени от зейналата червено-черна дупка в ризата му до ръката на проклетото дете. Но забелязва и нещо още по-ужасно: хлапакът е обкръжен от белезникаво сияние, което му дава необикновена сила. Дава му сила да измъкне вътрешностите на Бърни… о, как боли, как боли само, как болиии…

— Пукни! — пискливо крещи малчуганът. — НЯМА ЛИ НАЙ-СЕТНЕ ДА ПУКНЕШ?

Най-сетне… най-най-сетне — Бърни пада на колене. Пред очите му причернява, ала като вижда електрошоковата палка, протяга към нея треперещата си ръка. Но не я достига, защото съзнанието му угасва като пламък на свещ под напора на си лен вятър. Не е изтърпял и една стотна част от страданието, което е причинил на жертвите си, ала немощното му тяло не може да понесе повече. От гърлото му се изтръгва хриплив звук, той пада по гръб, а от прореза в корема му се изсипват още черва. Но Бърни вече не усеща нищо.

Карл Биърстоун, известен още като Чарлс Бърнсайд, наричан още Приятелчето Бърнсайд, е мъртъв.

В продължение на трийсет секунди светът сякаш замира. Тайлър Маршал е жив, но виси вцепенен на лявата си ръка, а в другата продължава да стиска вътрешностите на кръвожадния канибал. Стиска ги в смъртоносна хватка. След малко изражението му подсказва, че мозъкът му отново функционира. Спуска крака на пода и се изправя, облекчавайки донякъде напрежението върху ябълката на рамото си. Ненадейно осъзнава, че дясната му ръка е изцапана с кръв чак до бицепса и че стиска вътрешностите на мъртвеца. Пуска ги и хуква към вратата, забравяйки, че е прикован — рамото му отново се раздира от болка.

„Добре се справи — шепне Джуди-Софи в съзнанието му. — Но трябва да изчезваш оттук, при това бързо.“

По мръсното му пребледняло лице отново се търкулват сълзи, той закрещява с цяло гърло:

— Помощ! Помогнете ми! Аз съм в бараката! АЗ СЪМ В БАРАКАТА!

* * *

Доктора се е вкаменил и сякаш не забелязва ръмженето на мощната машина, която е яхнал. Клюна изключва двигателя на своя мотоциклет, рита стойката с тока на ботуша си, подпира машината и се приближава към Джак, Дейл и Фред. Сойер се е добрал до опакования предмет, но Фред се е вкопчил в него. Дейл се опитва да ги разтърве, ала в този миг за Фред Маршал не съществуват други хора освен него и Холивуд Джак Сойер.

— Той беше, нали? Тай беше. Моето момче беше, чух го!

— Да — отвръща Джак. — Наистина беше той и ти наистина чу гласа му.

Клюна забелязва, че Сойер е доста пребледнял, но е спокоен. Въобще не му прави впечатление, че бащата на изчезналото дете се е вкопчил в ризата му и я е измъкнал от панталона. Цялото му внимание е съсредоточено върху опакования предмет.

— Какво, за Бога, става тук? — изнервено възкликва Дейл и поглежда Клюна: — Ти знаеш ли?

— Хлапето е в някаква барака — отговаря Сейнт Пиер. — Прав ли съм?

— Да — казва Джак. Фред неочаквано го пуска и хлипайки, полита назад. Сойер не му обръща внимание, не посяга да напъха измачканата риза в панталона си. Взира се в предмета, опакован с амбалажна хартия. Страхува се, че ще види „марки“, изрязани от пакетчета захар, но това е най-обикновена пощенска пратка. Каквото и да съдържа, доставена е с „Бърза поща“ на името на господин Тайлър Маршал, Робин Худ Лейн № 16, Френч Ландинг. Адресът на подателя е написан с червено мастило: „Г-н Джордж Ратбън, KDCU, Пенинсюла Драйв № 4, Френч Ландинг“. Отдолу с големи черни букви пише:

И СЛЕПЕЦ ЩЕ ВИДИ

ЧЕ КУЛИ КЪНТРИ ОБИЧА ГОЛЯМОТО ДЖАБАЛА НА ПИЯЧИТЕ!

— Хенри, никога не се предаваш, а? — мърмори Джак. Сълзи парват очите му. Като си представи как ще живее без скъпия си приятел, болката за пореден път го пронизва с цялата си сила, оставяйки го безпомощен, залутан, оглупял и наранен.

— Какво за чичо Хенри? — нетърпеливо пита Дейл. — Джак, чичо Хенри е мъртъв. Но Джак вече не е толкова сигурен.

— Да вървим — подканва ги Клюна. — Трябва да намерим детето. Живо е, но е в опасност. Чух гласа му. Да вървим да го търсим. Останалото ще го изясним после. Но Джак — който не само чу вика на Тай, а за миг дори погледна през неговите очи — няма какво толкова да си изяснява. Всъщност изясняването се свежда само до един факт. Сякаш забравяйки за Клюна и Дейл, пристъпва към ридаещия баща:

— Фред!

Онзи продължава да плаче.

— Ако искаш да видиш сина си, се съвземи и ме слушай внимателно.

Маршал вдига глава, от очите му се леят сълзи. Абсурдно малката шапка продължава да се мъдри на главата му.

— Какво има вътре, Фред?

— Сигурно наградата от онази томбола, дето провежда Джордж Ратбън всяко лято, „Голямото джабала на «Бруърс»“. Но въобще не ми е ясно как е възможно Тай да спечели. Преди няколко седмици се тръшкаше и хленчеше, че е забравил да подаде заявка за участие. Питаше ме дали аз не съм се сетил да подам вместо него, и аз му се… ъ-ъ, поскарах. — При спомена за тази случка брадясалото лице на Фред отново се облива със сълзи. — Беше тъкмо по времето, когато Джуди започна да се държи… странно… и бях притеснен за нея, затуй му се… поскарах. Нали разбираш? — Гърдите му се повдигат, сподавено ридае, адамовата му ябълка подскача. Избърсва сълзите си и добавя: — А Тай… той само каза: „Добре, тате, няма страшно.“ Не ми се разсърди, не ми се нацупи или нещо такова. Такъв си беше той. Такъв си е той.

— Как ти хрумна да донесеш на мен пратката?

— Твоят приятел ми се обади. Каза, че пощальонът ми бил оставил нещо, което незабавно трябвало да ти донеса. Преди да си тръгнал. Нарече те…

— Нарекъл ме е Пътника Джак.

Фред Маршал учудено го поглежда:

— Точно така.

— Добре. — Джак говори любезно, някак разсеяно. — Сега отиваме да приберем твоето момче.

— И аз идвам. Ловната пушка е в багажника…

— Където и ще си остане. Прибери се у дома. Подготви се за завръщането му. Подготви се да посрещнеш жена си. И ни остави да си свършим работа. — Джак поглежда първо Дейл, после Клюна.

— Да тръгваме.

* * *

Пет минути по-късно служебната кола на началника на ПУФЛ вече лети на запад по магистрала № 35. Клюна и Доктора предшестват автомобила като почетен конвой, слънцето се отразява от никелираните повърхности на мотоциклетите им. От двете страни на шосето напират дървета в пищни летни премени. В главата на Джак зазвучава характерното бучене, подсказващо близостта на Блак Хаус. Наскоро откри, че стига да поиска, може да го изолира и да му попречи да заглуши с електрически смущения мисловния му пъроцес, но въпреки това усещането е много неприятно, Дейл му връчи ругър 0.357 — служебното оръжие на полицаите — който вече е затъкнат в колана на джинсите му. Изненадващо бе усещането в мига, в който докосна ръкохватката му — напомняше на завръщане в родния дом. Може би оръжията ще бъдат безполезни в онзи свят отвъд Блак Хаус… но първо трябва да се доберат дотам, нали? Ако се съди по разказа на двамата мотоциклетисти, Черният дом се охранява добре.

— Дейл, имаш ли джобно ножче?

— В жабката е — отвръща полицейският началник и поглежда продълговатия пакет в скута на Сойер. — Искаш да го отвориш, предполагам.

— Точно така.

— Може ли междувременно да ми пообясниш това-онова? Например има ли вероятност, като влезем в онази къща, Чарлс Бърнсайд да изскочи с брадва от някоя тайна врата и да започне…

— Мина му времето на Приятелчето Бърнсайд да се нахвърля върху хората. Той е мъртъв. Тай Маршал го уби. Това беше новината, която ни застигна пред бар „Санд“.

Патрулната кола поднася и навлиза в платното за насрещно движение, а Клюна се обръща, стреснат от видяното в огледалцето. Джак му махва, сякаш да каже: „Карай си, не се безпокой за нас“, и мотоциклетистът отново вперва поглед в платното.

— Какво?! — ахва Дейл.

— Старият мръсник беше ранен, но подозирам, че Тай е постъпил дяволски смело. Хем смело, хем умело. — Джак знае, че Хенри е подготвил почвата за смъртта на Бърнсайд, а Тай е довършил делото. Джордж Ратбън несъмнено би нарекъл тази схема „чудна комбина“.

— Как…

— Изкормил го е. С голи ръце. По-точно ръка. Почти съм сигурен, че другата е прикована към нещо.

Дейл млъква и се заглежда в мотоциклетистите, които тъкмо взимат завоя; дългите им коси се развяват изпод каските, които носят, подчинявайки се на правилника за движение в Уисконсин. Междувременно Джак разрязва кафявата опаковъчна хартия и отдолу се подава продълговата бяла кутия. Като я преобръща, нещо изтрополява вътре.

— Искаш да ми кажеш, че едно десетгодишно момче е изкормило сериен убиец. Сериен канибал. А ти по неведом начин си го разбрал.

— Точно така.

— Много ми е трудно да повярвам.

— Реакцията ти е съвсем естествена, ако решим, че момчето е наследило характера на баща си. Фред е… — „Мухльо“ е първата дума, която му хрумва, но подобно определение е хем нечестно, хем невярно. — Фред е добродушен и милостив човек. Виж Джуди е…

— Куражлийка — допълва Дейл. — Чувал съм, че действително е много храбра.

Джак печално се усмихва. Ограничил е бученето в далечно кътче на съзнанието си, но звукът става все по-пронизителен — пищи като противопожарна аларма. Сигурен признак, че наближават Черния дом.

— Определено — отвръща. — Същото важи и за малкия. Той е… смел. — Едва не изтърси: „Той е принц“

— При това е жив. — Да.

— И е окован в някаква барака.

— Именно.

— Зад къщата на Бърнсайд.

— Ъ-хъ.

— Ако правилно се ориентирам, това сигурно се пада някъде в гората край Шубърт и Гейл.

Джак само се усмихва.

— Добре — въздиша Дейл. — Къде греша?

— Няма значение. И без друго е невъзможно да го обясня. — Дано само мозъчната кутия на Дейл да е здраво завинтена, защото в следващия час й предстои сериозно разхлопване.

Разкъсва тиксото, с което е запечатана кутията. Вдига капака. Предметът е увит с опаковъчен найлон. Джак издърпва опаковката и вижда наградата на Тай Маршал от „Голямото джабала на «Бруърс»“ — награда, която хлапакът е спечелил, макар да не е подал заявка за участие.

Ахва благоговейно. Запазил е детското у себе си дотолкова, че да се развълнува при вида на предмета в кутията, макар да не играе бейзбол откакто надхвърли възрастовата граница за участие в Детската лига. Има нещо особено в бейзболната бухалка, не мислите ли? Нещо, което събужда примитивната ни вяра в непоквареността на състезанието и силата на играчите, сплотени в един отбор. Бърнард Маламъд със сигурност го е знаел — Джак безброй пъти е препрочитал „Самороден талант“ с надеждата книгата да свърши другояче (но когато Филмът предложи различна развръзка, страшно се подразни) и най му харесва названието, което Рой Хобс е дал на бухалката си — „Чудо момче“. Майната им на критиците с тъпите им клишета за легендата за Артур и фалическия символ — понякога пурата си е просто пура, а бухалката — просто бухалка. Голяма тояга. Нещо, с което се удря топката.

— Леле-мале! — възкликва Дейл и се кокори. Изглежда подмладен, все едно отново е хлапак.

— Чия е?

Джак внимателно изважда бухалката от кутията. В удебелената част с черен маркер е написано следното послание:

 

На Тайлър Маршал Бъхтай Все така здраво!

Твой приятел, Ричи Сексън

— На Ричи Сексън. Кой е Ричи Сексън?

— Един страхотен батър от отбора на „Бруърс“.

— По-добър ли е от Рой Хобс?

— Рой… — Дейл се ухилва. — А, оня от Филма. С Робърт Редфорд, нали? Не, не мисля, че… Ей, какво правиш?

Без да изпуска бухалката (за една бройка да забие дръжката в лицето на Дейл), Сойер се пресяга и натиска клаксона:

— Спри. Тук е. Въпреки че са били тук вчера, тия умници пак щяха да го подминат.

Дейл отбива на банкета, натиска рязко спирачката и премества скоростния лост в положение за паркиране. Като се обръща към спътника си, е пребледнял като мъртвец:

— Божичко, Джак… никак не ми е добре. Сигурно е от закуската. Леле, дано не повърна…

— А бученето в главата ти и то ли е от закуската?

Дейл се облещва:

— Откъде…

— И аз го чувам. Усещам го и в стомаха си. Причината не е закуската, а Блак Хаус. — Подава му тубата с меда и добавя: — Намажи се около носа. Сложи и в ноздрите. Ще се почувстваш по-добре. — Излъчва непоколебима увереност. Защото въпросът не опира до тайни оръжия и формули — работата не е в меда.

Важна е единствено вярата. Напуснали са царството на разума и вече се намират в селенията на упадъка. Уверява се още щом отваря вратата на колата.

Мотоциклетите правят обратен завой и се връщат. Клюна клати глава с раздразнение: „Не, не, не е тук.“

Дейл застава до Джак пред колата. Още е блед, но стъпва уверено, а кожата около и под носа му лъщи от меда.

— Благодаря ти, Джак. Чувствам се значително по-добре. Не знам каква е връзката между носа нушите ми, но и бученето позаглъхна. Премина в едва доловимо бръмчене.

— Не е тук! — гневно въкликва Клюна и заковава мотоциклета пред патрулката.

— Грешиш — спокойно отвръща Джак, взирайки се в гъстата гора. Слънчевите лъчи по зелените листа контрастират с налудничавите криволици на черните сенки. Всичко наоколо вибрира, разбивайки на пух и прах принципите на перспективата, — Тук е. Скривалището на Муншун и бандата на Блак Хаус.

Доктора спира до Сейнт Пиер и се включва в разправията:

— Клюна е прав! Нали вчера бяхме тук, тъпако! Да не мислиш, че не знаем какво говорим?

— Май момчетата имат право — приглася Дейл и посочва жълтата полицейска лента, която се полюшва между две дървета на петдесетина метра по-нататък през шосето. — Ето го отклонението за закусвалнята на Ед. Мястото, което търсим, вероятно се намира по-нататък…

„Много добре знаеш, че е тук — учудено си мисли Джак. — Иначе защо си се намазал с мед като Мечо Пух?“

Отмества очи към двамата мотоциклетисти, които също са пребледнели и едва се сдържат да не повърнат. Понечва да им каже нещо… в този миг забелязва с периферното си зрение някакво припърхване. Подтиска естествения потик да вдигне глава и да определи източника на движението. Нещо в него — да речем, едновремешният Джак Пътникът — му подсказва, че н бива да го прави. Някой вече ги наблюдава. По-добре да не знае, че са го забелязали.

Подпира безболната бухалка на капака на колата, чийто двигател работи на празен ход. Взима меда от Дейл и го подава на Клюна:

— Намажи се хубаво.

— Няма смисъл, проклет глупак такъв! — пени се мотоциклетистът. — Това… не е… мястото!

— Тече ти кръв от носа — спокойно отвръща Джак. — Съвсем слабо. И на теб, Док.

Другият избърсва с пръст носа си и слисано се взира в аленото петно.

— Ама аз си знам, че не е… — започва.

Пак онова пърхане в периферията на полезрението му. Джак не му обръща никакво внимание, гледа право напред. Тримата му спътници се взират в дърветата, но Дейл пръв забелязва онова, което търсят.

— Да пукна дано! — прошепва. — Табела, на която пише „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Тук ли беше одеве?

— А-ха. Тук е поне от трийсетина години.

— Мамка му! — отсича Клюна и намазва мед около носа си, налива и в ноздрите си. В червеникавокестенявата му викингска брада проблесват смолисти капки. — Щяхме да го подминем, докторе. Още малко и щяхме да стигнем до града. Ако не и до Рапид Сити, Южна Дакота. — Подава тубата на приятеля си и се обръща към Джак: — Извинявай, братле. Трябваше да се досетим. Съжалявам, задето те обидих.

— Къде е алеята? — пита Дейл. — А. Ето я. Бях готов да се закълна, че…

— Че няма нищо, знам — прекъсва го Джак. Усмихва се. Оглежда приятелите си. Бандата на Сойер. Изобщо не поглежда черните дрипи, които неспокойно припърхват наблизо, нито ръката си, която бавно измъква ругъра от колана. Винаги го е бивало да стреля в движение. Докато работеше в полицията, имаше само една-две награди за стрелба от място, но в състезанията по стрелба в движение неизменно се класираше сред първите петима. Няма представа дали е запазил едновремешните си умения, но тъкмо случай да разбере.

Усмихва се и наблюдавайки как Доктора маже меда около носа си, казва спокойно, сякаш разговаря с приятелите си:

— Нещо ни наблюдава. Не поглеждайте. Ще се опитам да го застрелям.

— Какво е? — пита Дейл и поддържа заблудата, като се усмихва. Не вдига глава, взира се право пред себе си. Вече съвсем ясно вижда сенчестата просека, която води към къщата на Бърнсайд. Готов е да се закълне, че преди малко я нямаше, но ето, че се е появила.

— Един досадник — отвръща Джак, светкавично изважда ругъра, стиска с две ръце ръкохватката. Стреля още преди да се прицели, реакцията му заварва неподготвен грамадния черен гарван, кацнал на най-долния клон на близкия дъб. Птицата стреснато изкрещява „ООООК!“ и и се разхвърча на парчета. Към светлосиньото лятно небе изригва фонтан от кръв. Перата се посипват по земята като мрачни среднощни сенки. Мъртвата птица тупва на банкета в началото на просеката между дърветата. Черното стъклено око слисано се взира в Джак Сойер.

— С колко изстрела го свали, с пет или шест? — с искрено страхопочитание пита Клюна. — Беше толкова бърз, че не успях да ги преброя.

— Изпразних целия пълнител — уточнява Джак и си казва: „Наученото никога не се забравя. Май още не съм загубил уменията си.“

— Ега ти, какъв огромен гарван! — подмята Доктора.

— Не е обикновен гарван. Това е Горг. — Джак пристъпва към мъртвата черна птица. — Как си, братле? Как се чувстваш? — Изхрачва се върху гарвана: — На ти, задето подмамващ деца.

После най-ненадейно го изритва и го запраща в храсталака. Мъртвата птица описва дъга, крилете я загръщат като покров.

— А това е, задето издевателства над майката на Ърма.

Тримата се взират в него едновременно с почуда и благоговение, граничещи със страх. Омръзнало му е от подобни погледи, но явно ще трябва да се примири. Така го зяпаше навремето неговият стар приятел Ричард Слоут, като разбра, че онова, което нарича „измишльотини от типа «Сийбрук Айланд»“, не се ограничава до Сийбрук Айланд.

— Хайде — подканва спътниците си. — Качвайте се на колата. Време е да сложим край на тази гадна история. — Мислено добавя, че при това трябва да действат пъргаво, преди един едноок тип, подвизаващ се под името Муншун, да се втурне да търси Тай, което ще се случи всеки момент. „Окото на Краля — казва си. — Окото на Абала. Ето за кого е говорела Джуди — за този Муншун, каквото и да представлява той.“

— Хич не ми се иска да си оставяме моторите на магистралата, мой човек — мърмори Клюна. — Може да мине някой и да ги…

— Никой няма да ги види — успокоява го Джак. — Откакто сме спрели, минаха поне три-четири коли, но никой не ни погледна. Знаеш защо.

— Защото вече пристъпваме отвъд, нали? — обажда се Доктора. — Тук сме в покрайнините. На границата.

— Опопанакс — изтърсва Джак. Думата сама изскача от устата му.

— Какво?!

Той грабва бухалката на Ричи Сексън и се настанява на предната седалка на патрулката:

— Това означава „да тръгваме“. Крайно време е да приключим този епизод.

И така бандата на Сойер предприема последния си набег — полицейската кола потегля по отровната горска просека, която води към Блак Хаус. Яркото обедно слънце бързо помръква, сред дърветата надвисват мрачни сенки като в ноемврийска вечер. Сред гъсто преплетените клони от двете страни на пътеката се увиват, пълзят и прехвърчат мрачни силуети. Но Джак предполага, че те нямат голямо значение, защото са призраци.

— Ще презаредиш ли револвера? — пита Клюна от задната седалка.

— Тц — отвръща Джак и поглежда оръжието равнодушно. — То май си свърши работата.

— За какво да се подготвим? — с изтънял гласец пита Дейл.

— За какво ли не — кисело се усмихва Сойер. Пред тях се издига къща, която няма определена форма, а се завихря и трепти. Понякога изглежда не по-голяма от скромна лятна виличка; след миг се извисява като назъбен монолит, който скрива цялото небе; още секунда и пред погледа ти се открива ниска, асиметрична конструкция, простираща се под зелените корони на дърветата по протежение на десетки километри. Издава нисък, монотонен звук, все едно се чуват гласове.

— Бъдете готови за абсолютно всичко.