Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (25)

Глава 25

ТОЧКА ПО ТОЗИ въпрос. Знаем къде отиде Джак Сойер, като изчезна от ливадата, знаем и с кого ще се срещне, като пристигне. Достатъчно внимание му отделихме. Искаме разнообразие, искаме тръпка! За наш късмет старият шегаджия Чарлс Бърнсайд, който все ще измисли нещо — я на банкет ще пъхне пърдяща възглавничка на стола на губернатора, я ще капне лют сос в манджата, я ще пръдне по време на молитва — в този миг тъкмо изплува от клозетната чиния в една от кабинките в мъжката тоалетна в „Маргаритка“. Прави впечатление, че Олд Бърни, нашият Бърн-Бърн, с две ръце притиска към хлътналите си гърди градинарската ножица на Хенри Лейдън, гушнал я е като бебе. От дълбоката рана на кокалестото му рамо струи кръв и се стича към лакътя му. Вдига крак, обут в пантофа на друг обитател на пансиона, стъпва на ръба на тоалетната чиния, изтласква се нагоре и, залитайки, скача на пода. Лицето му е помръкнало, очите му приличат на дупки от куршуми, но и през ум не ни минава, че на плещите му тегне бремето на неизлечима скръб. Панталонът и предницата на ризата му са подгизнали от кръвта, която блика от прободна рана в корема.

Бърни потръпва от болка, отваря вратата на кабинката и излиза в празната тоалетна, флуоресцентните лампи на тавана се отразяват в дългото огледало над редицата мивки; белите плочки на пода блестят от чистота благодарение на Буч Йъркса, който кара двойно дежурство, понеже човекът от нощната смяна се обади, че не може да дойде на работа поради махмурлук. На фона на искрящата белота кръвта по дрехите и тялото на Чарлс Бърнсайд изглежда още по-алена. Той смъква ризата, хвърля я в една от мивките, после, накуцвайки, прекосява помещението и застава пред шкафчето, на което е залепено парче лейкопласт с ръкописен надпис: „ПРЕВРЪЗКИ“. Възрастните хора често се подхлъзват в тоалетната и бащата на Веселяка предвидливо беше поставил аптечка на удобно място. Белите плочки са изпръскани с кръв.

Бърни накъсва цяло кълбо хартиени салфетки, навлажнява ги със студена вода и ги оставя на ръба на най-близката мивка. После отваря шкафчето за превръзки, изважда пакет марля и широк лейкопласт и откъсва парче с дължина петнайсетина сантиметра. Почиства кожата около раната на корема и притиска мокрите салфетки към разреза. След известно време ги маха, поставя марля и несръчно я прикрепва с помощта на лейкопласта. Превързва раната на ръката по същия начин.

По белите плочки вече са се образували локви от кръв.

Застава до мивката и пуска студената вода да тече върху ризата. Водата се обагря в червено. Бърни търка вехтата дреха, докато тя добива бледорозов цвят, с два-три тона по-светъл от тена на кожата му. Доволен от постижението, изцежда ризата, тръсва я веднъж-дваж и отново я надява. Тя прилепва по тялото му, но това ни най-малко не го безпокои. Целта е не да се издокарва, а да не привлича вниманието на обитателите на пансиона и на персонала — иска да остане незабелязан, доколкото изобщо е възможно. Маншетите на панталона му са изцапани с кръв, а пантофите на Елмър Джесперсън са мокри и са придобили тъмночервен цвят, но надали някой ще го заглежда в краката.

В съзнанието му нечий дрезгав глас настойчиво повтаря: „Бо-бърззу, Бърн-Бърн, бо-бърззу!“

Единствената му грешка е, че докато закопчава влажната риза, се поглежда в огледалото. Като се вижда, се вцепенява от ужас. Въпреки грозотата си Чарлс Бърнсайд винаги е харесвал образа си, отразен от огледалото. Смята, че изглежда като човек, който винаги излиза сух от водата — лукав, непредвидим, коварен. Човекът в огледалото няма нищо общо със стария тарикат от спомените на Бърни. Този тук изглежда слабоумен изхабен, тежко болен. Има изпито лице, зачервени очи, страните му са хлътнали като кратери, плешивата му, черепоподобна глава е осеяна с вени… дори носът му изглежда по-съсухрен и по-крив от едно време. Накратко — прилича на грозен старик, който всява ужас в децата.

„Ми ди дрябвва да взяваж ужжаз у дедзада, Бърн-Бърн. Дреме е да зе бозабързаж.“

Не, не е възможно да изглежда толкова зле. Ако беше истина, отдавна да го е забелязал. Неее, Чарлс Бърнсайд не може да се показва пред света в подобен вид. Просто проклетата тоалетна е твърде бяла, това е. Насред подобна белота човек прилича на одран заек. Умиращото старо чудовище в огледалото прави крачка напред и старческите петна по кожата му като че потъмняват. Зъбите му са толкова грозни, че той бързо затваря уста.

Сетне господарят му, заседнал в съзнанието му като рибарска кука, започва да го тегли към вратата, мърморейки: „Дреме е, дреме е.“

Бърни знае защо е „дреме“: господарят Муншун иска да се върне в Блак Хаус. Той обитава някакво неописуемо далечно място и някои крила на черната къща, която построиха заедно, напомнят неговия свят — това са най-отдалечените кътчета, които Чарлс Бърнсайд рядко посещава, но случи ли се да мине оттам, се чувства като хипнотизиран, прималява му от копнеж и го присвива стомахът. Като се опита да си представи какъв е светът, родил Муншун, въображението му рисува мрачен каменист пейзаж, обсипан с черепи. По голите склонове и чукари са накацали къщи като замъци, които, примигнеш ли, променят размерите си или изчезват. В мрачните проходи между скалите проблесват огнени отражения, отеква какофоничен грохот на машини, примесен с писъците на изтезавани дечица.

И Бърнсайд изгаря от нетърпение да се върне в Черния дом, но той копнее за по-простичките удоволствия на своите владения, където може да си почива, да хапва консерви и да прелиства албумите с вестникарски изрезки. Наслаждава се на специфичната миризма, с която са пропити тези помещения — в нея се смесват дъх на гнилоч, пот, засъхнала кръв, плесен, клоаки. Ако можеше да дестилира този аромат, би го носил като одеколон. Освен това в Блак Хаус го очаква апетитно мъниче на име Тайлър Маршал, заключено в килия, намираща се на друго ниво и в друг свят; Бърни изгаря от нетърпение да поиздевателства над малкия Тайлър, да прокара сбръчканите си ръце по гладката му кожа. Тайлър Маршал изпълва Бърни с трепетно вълнение.

Но в този свят има още удоволствия, които предстоят да бъдат изживени, и вече е „дреме“ да се заеме с тях. Надниква през един процеп във вратата на тоалетната и вижда Буч Йъркса, който е надвит от умората и голямата порция руло „Стефани“. Седи на стола като грамадна кукла, подпрял е лакти на бюрото, а странното образувание на мястото, където у нормалните хора се намира шията, завършва с тлъста брадичка. Любимият му изрисуван камък, който свърши такава добра работа на Рибаря, се намира на сантиметри от ръката му, но Бърни вече не се нуждае от него, защото вече разполага с много по-универсален инструмент. Де да беше открил по-рано възможностите на ножицата за плет! Вместо едно острие — две. Едното нагоре, другото надолу, щрак-щрак. При това наточени! Отначало нямаше намерение да ампутира пръстите на слепеца. Тогава още си мислеше, че стригачката е просто по-голяма, по-примитивна разновидност на нож, но когато слепецът го наръга в ръката, ножицата сама подскочи и му отсече пръстите, както едновремешните касапи в Чикаго нарязваха бекона на тънки парчета.

Хубавичко ще се позабавлява с Веселяка Макстън, който напълно си го заслужава. Бърни подозира, че това, дето изглежда съсипан, е по вина на Веселяка. Заставайки пред огледалото, откри, че е отслабнал с десет, ако не и с петнайсет кила — нищо чудно, като се има предвид какви буламачи се сервират в стола. Бърни е сигурен, че почитаемият господин Макстън не само икономисва от храната, ами и от средствата, отпускани от щатската управа, от правителството, от „Медикеър“, от „Медикейд“^[1] — краде откъдето му падне. На няколко пъти, убеден, че Чарлс Бърнсайд е твърде слабоумен да разбере какво става, Веселяка го накара да подпише формуляри в уверение на това, че са му правени хирургически манипулации, операция на простата, операция на белите дробове. Бърни смята, че половината от парите за тези фиктивни операции се полагат на него. Та нали на бланката фигурира неговото име?

Измъква се в коридора и се затътря към фоайето, оставяйки след себе си кървави следи от джвакащите пантофи. Тъй като се налага да мине покрай стаята на сестрите, затъква но жицата в колана си и я покрива с ризата. Крадешком надзърта към регистратурата и вижда провисналите бузи, златните очила и бледолилавата коса на една безполезна стара чанта на име Джорджет Портър. Можеше да извади и по-лощ късмет, успокоява се той. Откакто един ден с валсова стъпка влезе в стаята му и го завари съсвсем гол да се опитва да мастурбира, Джорджет Портър изпитва неистов ужас от него.

Сега хвърля поглед към стареца, полага видимо усилие да подтисне полазващите я тръпки и отново свежда поглед, връщайки се на прекъснатото си занимание, каквото и да е то. Или плете, или чете някоя кримка, в която котката залавя престъпника. Бърни пристъпва към стаята, обмисляйки дали да поработи с ножицата върху лицето на Джорджет, но решава че не си струва да си хаби силите. Като се изравнява с регистратурата, надниква отзад и вижда, че дежурната държи книга с меки корици, тъкмо както бе очаквал.

Жената вдига поглед, изпълнен с неописуемо подозрение.

— Тази вечер си много апетитна, Джорджи.

Тя поглежда към коридора, извръща очи към фоайето и разбира, че ще трябва да се справи сама.

— Би следвало да сте в стаята си, господин Бърнсайд. Късно е вече.

— Гледай си работата, Джорджи. Имам право да се поразходя.

— Господин Макстън не одобрява пациентите да се разхождат в чужди отделения, затова ви моля да не излизате от „Маргаритка“.

— Шефът тук ли е?

— Да, мисля, че още не си е тръгнал.

— Много се радвам.

Обръща се и отново поема към фоайето, ала тя се провиква след него:

— Чакайте!

Той се обръща. Изправила се е — сигурен знак, че е силно обезпокоена.

— Нали нямате намерение да безпокоите господин Макстън?

— Само още една дума и ще видиш как ще те обезпокоя. Тя притиска ръка към гърлото си, в този момент забелязва пода. Зяпва от изумление, веждите й се стрелват нагоре:

— Господин Бърнсайд, какво е това по пантофите ви? И по панталона? Цапате навсякъде!

— Не можеш ли да си държиш езика зад зъбите, а?

Той гневно смръщва чело и пристъпва към бюрото. Джорджет притиска, гръб към стената и докато си помисли, че е можела да избяга, Бърни вече се намира пред нея. Тя протяга ръка да го спре.

— Дърта кранта!

Бърнсайд със замах измъква ножицата от колана си, сграбчва за дръжките и без никакво усилие прерязва пръстите на жената, сякаш са вейки.

— Глупачка!

— Джорджет се намира в състояние на вцепеняващо неверие, което напълно я парализира. Втренчено зяпа кръвта, бликаща от четирите чуканчета.

— Проклета тъпачка!

Разтваря ножицата и забива едното острие в гърлото на Джорджет. Тя надава сподавен, гъргорещ стон, посяга към ножицата, но Бърнсайд я измъква от гърлото й и я размахва пред лицето й. Сестрата ужасено размахва ръце, на всички страни хвърчи кръв. Бърни изглежда като човек, който най-сетне се е сетил, че е крайно време да почисти пясъка от „тоалетната“ на котката. С всичка сила забива окървавеното острие в окото на Джорджет, която умира преди още тялото й да се е свлякло по стената и да се е сгърчило на пода.

Десетина метра по-нататък по коридора Буч Йъркса промърморва нещо насън.

— Никога не те слушат — бръщолеви си Бърни. — Човек как ли не се опитва да им го спести, но в крайна сметка те сами си го изпросват. Което доказва, че си го търсят — като дребните келешчета в Чикаго. — Той издърпва ножицата и я избърсва с престилката на Джорджет. При спомена за едно-две от въпросните келешчета по члена му пробягва тръпка, органът започва да се втвърдява. Брей, чак да не повярваш! Ах… магията на нежните спомени. Макар насън да получава по някоя и друга ерекция, както вече видяхме, наяве това се случва толкова рядко — почти никога — че Бърни се изкушава да си смъкне гащите и да види какво ще излезе. Ами ако Буч Йъркса се събуди? Ще си помисли, че отдавна тлеещата похот на Бърни се е възпламенила при вида на Джорджет Портър или при вида на трупа й. Което е недопустимо. Дори чудовищата имат достойнство. Най-добре да побърза към кабинета на Веселяка Макстън и да се надява, че чукът няма да омекне, преди да е заковал гвоздея.

Затъква ножицата отзад на колана си и подръпва мократа риза да не му лепне. Помъква се по коридора на отделение „Маргаритка“, прекосява безлюдното фоайе и стига до полираната врата, отличаваща се още с пиринчена табелка с надпис: „УИЛЯМ МАКСТЪН — ДИРЕКТОР“. Отваря я почтително, извиквайки в съзнанието си образа на отдавна починало десетгодишно момченце на име Хърман Флаглър, известно още като Пухчо, което бе сред първите му завоевания. Пухчо! Крехкият Пухчо! Спомня си сълзите и риданията, предизвикани от болката и осъзнаването на пълното безсилие: спомня си засъхналите струпеи на коленцата и тънките ръчички на момченцето. Спомня си горещите сълзи, гейзера урина от пишлето на ужасения Пухчо.

Разбира се, Веселяка едва ли ще му достави подобни удоволствия, но все нещо ще му предложи. Време е да побърза — в Блак Хаус го очаква истинската наслада в лицето на Тайлър Маршал, който лежи вързан и е абсолютно безпомощен.

Докато влачи нозе, прекосявайки мъничката канцелария на Ребека Вилас, в съзнанието му изниква споменът за бялото пълничко задниче на флаглър Пухчото. Поставя длан върху слепващата брава, дава си секунда време да се успокои и безшумно завърта валчестата дръжка. Вратата се открехва колкото да разкрие Веселяка Макстън — абсолютен господар на своето кралство — който се е привел над писалището, подпрял е с юмрук главата си и нанася с жълт молив бележки по две купчини листа. Извивката на строго свитите му устни е смекчена от едва загатната усмивка; във влажните му очи се таи намек за радостен блясък; неуморният молив се плъзга назад-напред между двете купчини хартия и оставя ситни драскулки. Веселяка така се е задълбочил в заниманието си, та въобще не усеща, че вече не е сам — забелязва посетителя едва когато онзи влиза и с ритник затръшва вратата.

Изненадано вдига поглед, с раздразнение се втренчва в създанието насреща си и набързо надява маската на мазна, неприятна фамилиарност, която намира за обезоръжаваща:

— По вашия край не чукате ли, преди да влезете, господин Бърнсайд? Или направо връхлитате, а?

— Направо връхлитаме — отвръща новодошлият.

— Няма значение. Всъщност идвате тъкмо навреме — имах намерение да разговарям с вас.

— Да разговаряте с мен ли?

— Да. Заповядайте, седнете. Опасявам се, че възникна малък проблем. Бих искал да обсъдим възможните решения.

— О! Проблем. — Бърни подръпва ризата и тромаво пристъпва към бюрото, оставяйки след себе си все по-бледи следи, което за беда собственикът на старческия дом не забелязва.

— Настанявай се и нека да си говорим на „ти“. — Веселяка посочва стола пред бюрото си. — Седни на кнехта и дай отдих на старите кокали. — Фразата е заимствана от Франки Шелбарджър, кредитен инспектор от Първа фермерска банка, който постоянно я пробутва на срещите на Ротарианския клуб; макар да няма представа какво е „кнехт“, Веселяка Макстън намира фразата за изключително изискана. — Виж какво, старче, трябва да проведем един задушевен разговор.

— А! — отвръща Бърни и се настанява на стола, като изпъва гръб заради ножицата. — Зъдужевен, знаджи.

— Н-да, нещо такова. Ей, тая риза мокра ли е? Мокра е! Не можем да допуснем подобно нещо, дядка — може да настинеш и да пукнеш, което не е в ничий интерес, нали? Трябва ти суха риза. Ей-сегичка ще се погрижа…

— Не си давай толкоз зор, скапана маймуна такава.

Веселяка Макстън вече се е изправил и подръпва своята риза, но думите на стареца за миг го изваждат от релси. Бързо се съвзема, ухилва се и отвръща:

— Не мърдай от тук, Чикаго.

Когато Бърни чува името на родния си град, по гръбнака му пропълзява ледена тръпка, но той не се издава, а невъзмутимо наблюдава как Макстън заобикаля бюрото и прекосява кабинета си. Чикаго. Градът, в който флаглър Пухчото, Сами Хутън, фърд Броган и всички останали хлапета се бяха родили и намерили смъртта си, мир на праха им. Дечица, напомнящи на стръкчета трева — толкова мръсни, толкова прелестни, толкова съблазнителни със своите усмивки и писъци. Като при всички бели деца от бордеите под засъхналата нечистотия се крие чиста кожа с цвят на слонова кост — характерният рибешкобял тен на бедняците от големия град, които са обречени на гибел. В съзнанието му изниква споменът за крехките костици на плешките им, щръкнали през прозирната плът, сякаш всеки миг ще я пробият. Старото хоботче на Бърни се раздвижва и се втвърдява, сякаш и то си припомня отколешните лудории. „Тайлър Маршал — припява си наум, — хубавичък, сладък, малък Тайлър Маршал, с теб ще се позабавлявам, преди да те предам на шефа, да да, да да, наистина, да да.“ Вратата зад гърба му се хлопва и шумът го изтръгва от еротичните му мечтания. Но след като вече се е пробудил, малкият Бърни е още по-нагъл и безочлив отколкото в в славното минало. — Във фоайето няма никого — оплаква се Макстън. — Обзалагам се, че оная дърта чанта, как й беше името… Джорджет Портър, сигурно пак се е завряла в кухнята и се тъпче с храна, а Буч Йърк си хърка на стола си като разпран. Какво ми остава — да тършувам из стаите на хората за суха риза ли?!

С енергична крачка подминава Бърнсайд и негодуващо разперва ръце, после се тръшва на стола си. Както обикновено играе роля, но Бърни е виждал далеч по-добри изпълнения Веселяка не може да го сплаши, макар да знае нещичко за Чикаго.

— Не ми трябва друга риза — отвръща и добавя: — Гъзолизец такъв!

Шефът се обляга на стола и сключва ръце на тила си. Ухилва се — този пациент е много забавен, страхотна скица.

— Хайде, хайде. Ще се обиждаме ли сега? Не можеш да ме заблудиш, дядка. Номерът с Алцхаймеровата болест вече не минава. Всъщност вече никой номер не минава.

Държи се любезно, не е напрегнат и излъчва увереността на комарджия, който държи четири аса. Бърни долавя, че му крои някакъв номер или се кани да го изнудва, което прави изживяването още по-вълнуващо.

— Длъжен съм обаче да призная — продължава Веселяка, — че измами всички тук, включително мен. Сигурно се е изисквала нечовешка дисциплина да симулираш Алцхаймер в напреднал стадий. Да седиш като чучело в инвалидната количка, да те хранят като бебе, да се изпускаш в гащите. Да се преструваш, че не разбираш какво говорят хората.

— Не се преструвах, дръвник такъв.

— Та затова не се и учудвам, че реши да разиграеш чудодейно изцеление… кога беше това, преди година ли? На твое място и аз така щях да направя. Едно е да си инкогнито, съвсем друго е да се преструваш на вегетиращ старик, който е с единия крак в гроба. И какво, инсценираш едно малко чудо, а? Тежкото ти заболяване ту се появява, ту изчезва като най-обикновена хрема. Но в общи линии нито една от двете страни не е ощетена. Ти се разкарваш насам-натам и тормозиш хората, за сметка на което създаваш по-малко грижи на персонала. Продължаваш да си един от любимите ми пациенти, Чарли. Или да те наричам Карл? — Дреме ми как ме наричаш.

— Но истинското ти име е Карл, нали?

Бърни дори не свива рамене. Надява се Веселяка да стигне до същината на проблема, преди Буч Йъркса да се събуди, да забележи кървавите стъпки и да открие трупа на Джорджет Портър, защото колкото и да му е любопитно да слуша приказките на Макстън, иска да се върне в Черния дом без твърде големи ексцесии. А Буч Йъркса сигурно ще бъде сериозен противник.

В плен на заблуждението, че играе на котка и мишка, изпълнявайки ролята на котката, Веселяка се усмихва на стареца с розовата риза и продължава:

— Днес ми се обади един детектив от щатската полиция. Каза, че от ФБР са идентифицирали отпечатъците, които са им били изпратени от началника на полицията във Френч Ландинг. Били на един злодей на име Карл Биърстоун, когото издирват вече четирийсет години. През 1964 година бил осъден на смърт за убийство и малтретиране на няколко деца, само че на път към затвора успял да избяга от полицейската кола — с голи ръце удушил двамата си пазачи, след което изчезнал безследно. Сигурно вече е на осемдесет и пет години, а според детектива има вероятност Биърстоун да се окаже някой от нашите питомци. Какво ще кажеш по въпроса, Чарлс? Очевидно нищо.

— Чарлс Биърстоун е доста близко до Карл Биърстоун, не мислиш ли? Дадох си сметка, че всъщност не разполаме с никаква информация за теб. За всички останали имаме едва ли не цяло родословно дърво, а ти се появи… отникъде. Единственото, което знаем за теб, е възрастта ти. Като си цъфнал през 1996 година в общинската болница в Ла Ривиер, си твърдял, че си на седемдесет и осем. Което ще рече, че на възраст си точно колкото беглеца.

Бърнсаид го удостоява със зловеща усмивка:

— Тогава сигурно съм и Рибаря.

— Ти си на осемдесет и пет години. Не мисля, че си в състояние да завлечеш някакви дечица на майната си. Затова пък смятам, че истинското ти име е Карл Биърстоун, когото ченгетата все още изгарят от желание да пипнат. Което пък ме подсеща за писмото, пристигнало преди няколко дни. Исках да го обсъдим, но знаеш как е, буквално не мога да си вдигна главата от работа.

Отваря чекмеджето на бюрото и изважда жълт лист от бележник, на който на машина е напечатано лаконично послание.

— Адресът на изпращача е „Де Пер, Уисконсин“. Няма дата.

Текстът започва с „Да послужи където трябва“ и гласи: „С прискърбие Ви съобщавам, че нямам възможност повече да заплащам месечната такса на моя племенник Чарлс Бърнсаид.“ Това е всичко. Отдолу вместо подпис е напечатано името на Алтия Бърнсайд.

Веселяка оставя жълтия лист пред себе си и скръства ръце отгоре му:

— Какво става, Чарлс? Известно ми е, че няма никаква Алтия Бърнсайд, живееща в Де Пер. Пък и не би могла да ти е леля, иначе би трябвало да е поне на сто години. Даже на сто и десет. Което е невероятно, нали? Вярно е обаче, че от деня на постъпването ти в нашето заведение чековете пристигаха с точността на часовник. Явно някой стар приятел или твой съдружник се грижи за тебе, друже. А ние искаме той да продължи благородното си дело, нали?

— На мене ми е все едно, задник такъв. — Което не е съвсем вярно. Единственото, което Бърни знае за месечните вноски, е, че навремето Муншун уреди да бъдат превеждани… ако бъдат прекратени, хм… на какво ли още идва краят? В края на краищата Муншун са комбина, нали така?

— Хайде, братко — подканя го Веселяка. — Само това ли ще ми кажеш? Очаквам съдействие, да му се не види. Сигурен съм че не изгаряш от желание да те арестуват, да ти вземат отпечатъци и прочие. Ако питаш мен, аз не бих те подложил на подобно мъчение. Защото истинският мръсник е твоят приятел. Струва ми се, че който и да е той, май забравя, че сигурно знаеш нещичко за него, а? И си въобразява, че няма смисъл да ти осигурява минимални удобства. Но греши. Бас държа, че лесно ще го вкараш в правия път и набързо ще му обясниш как стоят нещата.

Малкият Бърни, проклетникът му с проклетник, е омекнал и се е спихнал като спукан балон, което допълнително разваля настроението на стария симпатяга. Откакто влезе в кабинета на тоя мазен мощеник, изгуби нещо жизненоважно: ясно поставената цел, усещането за неуязвимост, решителността. Иска да се върне в Блак Хаус. Там бързо ще се възстанови, защото Блак Хаус е магия, черна магия. При изграждането на къщата е вложена цялата горчивина, насъбрана в душата му; всяка греда е пропита с чернилката на сърцето му.

Муншун му помогна да прозре възможностите на Черния дом и сам направи няколко нововъведения. В тази къща има кътчета, които Чарлс Бърнсайд никога не е разбирал напълно и от които тръпки го побиват — например едно подземие, в което като че ли е заключено миналото му в Чикаго: като се залута в онзи край на къщата, чува умоляващи стонове и пронизителни писъци на стотина обречени момченца; чува и собствения си прекракнал глас как командва и крещи от екстаз. Незнайно защо близостта с някогашните му победи го кара да се чувства незначителен и угнетен — не повелител, а жалка отрепка. Благодарение на Муншун осъзна мащаба на деянията си в Чикаго, но „съдружникът“ е безпомощен да му помогне по отношение на едно малко подземно помещение в Черния Дом, в което е заключено детството на Бърни и до което Рибаря не смее да припари. И при най-малкия намек за подземието се чувства като бебе, захвърлено на студа да се вкочани до смърт.

Новината за предателството на несъществуващата Алтия Бърнсайд му въздейства почти по същия начин. Всъщност не е длъжен да го търпи.

— Ъхъ — измънква. — Предлагам да играем с открити карти. Да се споразумеем.

Става от стола, а звукът, който долита като че ли откъм центъра на Френч Ландинг, го потиква да побърза. В нощта се разнася вой на полицейски сирени, най-малко две, ако не и три. Бърни не е много сигурен, но подозира, че Джак Сойер вече е в дома на своя приятел Хенри, който преди да умре, е успял да му каже, че е разпознал гласа на убиеца. Сойер незабавно е телефонирал на ченгетата и полицейската машина се е задействала.

С една крачка се озовава пред бюрото. Хвърля поглед към бумагите и моментално схваща за какво става дума.

— Двойно счетоводство, а? Не стига, че си гъзолизец, ами на всичкото отгоре си и подъл, гнусен фалшификатор.

За удивително кратък отрязък от време — само за няколко секунди — Веселяка Макстън преминава през изумителен брой състояния. Гняв, изненада, объркване, засегнато достойнство, ярост и недоумение пробягват по лицето му, когато Бърнсайд посяга зад гърба си и изважда ножицата. Тя изглежда много по-голяма и заплашителна отколкото в дневната на Хенри Лейдън.

На Веселяка му се струва, че остриетата са колкото коси. Когато най-сетне съумява да откъсне поглед от тях и да го вдигне към стареца, изправен пред него, вижда лице на демон, не на човек. Очите на Бърнсайд блестят като червени пламъци, разтегнатите му устни разкриват страховити зъби, напомнящи на остри парченца от счупени огледала.

— Да не си посмял да ме докоснеш — изписуква Веселяка. — Ченгетата всеки момент ще бъдат тук.

— Не съм глух. — Бърни забива едното острие в устата му и кръцва потната му буза. Шурва кръв, която облива цялото писалище, очите на Веселяка се изцъклят. Бърни дръпва ножицата, от зейналата рана изхвръкват няколко зъба и късче от езика на жертвата. Веселяка успява да се изправи и посяга да хване остриетата. Бърнсайд отстъпва назад и разсича дланта му.

— Мамка му, бива си я ножицата! — възкликва доволно.

Залитайки, Макстън заобикаля бюрото, пръска кръв на всички страни и мучи като лос. Бърни отскача встрани, отново замахва и забива остриетата в коремчето на Веселяка, издуващо предницата на синята му риза. Като измъква инструмента, собственикът на пансиона се превива надве, изохква и пада на колене. Кръвта се лее от него като от преобърната кана. Полита напред и се подпира на лакти. Веселяка Макстън вече изобщо не е весел — клати глава и ломоти нещо… моли за пощада.

— Боже милостиви — възкликва Бърни, — това ли е краят на Рико? — Какъв майтап, от години не се е сещал за този Филм. Развеселен от собствената си духовитост, се навежда, нагласява остриетата така, че да обхванат шията на Веселяка, и почти успява да му отсече главата.

Мощният вой на сирените вече оглася Куин Стрийт. Полицаите всеки момент ще изтичат по алеята и ще се втурнат във фоайето. Бърнсайд хвърля ножицата върху широкия гръб на Веселяка и с прискърбие отбелязва, че няма време да го опикае или да се изходи върху главата му — Муншун неспирно повтаря проклетото си „дреме, дреме, дреме“.

— Няма защо да ми го пилиш, не съм толкова тъп! — промърморва гневно.

Измъква се на пръсти от кабинета и повторно прекосява малката канцелария на госпожица Вилас. Като излиза във фоайето, отвъд живия плет забелязва въртящите се сигнални лампи на патрулките. Колите спират недалеч от мястото, на което той за пръв път вкопчи пръсти в тънкото вратле на Тайлър Маршал. Бърни ускорява крачка. Като стига до коридора, водещ към „Маргаритка“, двама полицаи, които приличат на хлапаци, се втурват през пролуката в плета.

В другия край на коридора Буч Йъркса се изправя и потърква очи. Вторачва се в Бърни и пита:

— Какво става, бе?

— Бягай навън. Заведи ги в кабинета. Макстън е ранен.

— Ранен?!

Парализиран от изненада, Буч зяпа окървавените дрехи и ръце на Бърнсайд.

— Тичай!

Залитайки, Йъркса хуква, в същия миг двамата млади полицаи се втурват през голямата стъклена врата, от която плакатът на Ребека вече е свален.

— В кабинета! — крещи Буч и посочва надясно, като във вълнението си забива пръст в стената. — Шефът е ранен!

Докато показва на полицаите накъде да вървят, Чарлс Бърнсайд се изнизва покрай него. Миг по-късно вече се намира в мъжката тоалетна на отделение „Маргаритка“ и бърза към една от кабините.

* * *

А какво става с Джак Сойер? Вече знаем, нали? Тоест, знаем, че заспа върху меката трева на ливадата, близо до хълм откъм западната страна на Норуей Вали. Знаем, че тялото му олекна, стана безплътно и прозрачно. Предполагаме, че преди това да се случи, Джак е изкарал един освежителен сън. Да допуснем, че в този сън небе с цвят на яйце от червеношийка внушава на обитателите на красива къща на Роксбъри Драйв, Бевърли Хилс мисълта за безкрайността на пространството; в къщата живее Джаки, който е на шест, шест, шест, или на дванайсет, дванайсет, дванайсет, или и двете едновременно, а татко надува своята тръба, тръба, тръба. (Ако беше жив, Хенри Лейдън щеше да ви обясни, че „Проклет да е този сън“ е последното парче в албума на Декстър Гордън „Татко надува тръбата“.) В този сън всички заминават само на пътешествие и никъде другаде, едно момче-пътешественик печели най-страхотната награда, а Лили Кавано Сойер улавя пчела с чаша. Тя усмихнато застава до летящата врата на бара и пуска на свобода насекомото. И така, пчелата полита към Там някъде, а докато лети, свят след свят, въртящ се по своята тайнствена орбита, потреперва и се разлюлява; Джак също следва своя тайнствен път в безкрайната синева, но придържайки се към дирята, оставена от пчелата, се завръща в Териториите, където легна да спи сред едно притихнало поле. В същия проклет сън Джак Сойер, човек на по-малко от шест и на повече от трийсет години, зашеметен едновременно от любов и скръб, в съня си е навестен от жена с нежен взор. Тя ляга до него върху уханната трева, привлича го в обятията си, а тялото му с благодарност познава омаята на нейните ласки и целувки, нейната благословия. Не ни влиза в работата какво правят двамата сред далечните Територии, но добавяме нашата благословия към тази на Софи и и ги оставяме да се занимават с нещо, което засяга само тях; нещо, изпълващо това момче и това момиче, този мъж и тази жена, тази скъпа нам двойка с онова блаженство, което може би никой не може да им даде — със сигурност не и ние.

* * *

Както обикновено завръщането е съпроводено от чистата, дъхава миризма на чернозем и царевица, и от кукуригането на петела-будилник в двора на братовчедите Гилбъртсън. Блеснала от роса паяжина е „пришила“ лявата обувка на Джак към мъхав камък. Една мравка бърза по дясната му китка и влачи стръкче трева, в чието улейче искри капка вода. Изпълнен с прекрасното усещане за свежест, сякаш е новороден, Джак отмества от кит ката си неуморната баба Мравка, освобождава обувката си от паяжината и се изправя на крака. В косата и веждите му проблесват капчици роса. На около километър се вижда ливадата на Хенри, която заобикаля къщата на Хенри. Оранжевите кремове зъзнат под полъха в хладния утринен ветрец. Оранжевите кремове зъзнат…

Като вижда предния капак на доджа, който се показва зад постройката, Джак си спомня всичко. Къщата на Хенри, студиото на Хенри, предсмъртното му послание. Полицията и разните там следователи сигурно вече са си тръгнали, останали са само кървавите петна. Вероятно Дейл Гилбъртсън и щатските детективи Браун и Блак го издирват. Джак въобще не се интересува от щатските ченгета, но с полицейския началник иска да говори. Време е да му каже истината, от която Дейл Гилбъртсън буквално ще превърти, но не бива да забравяме, че не можеш да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата. Все пак на полицейския началник ще се наложи да го изслуша, защото неговата вярна и непоколебима дружина трябва да придружи Джак до Блак Хаус.

Заобикаляйки къщата на Хенри, изпраща въздушна целувка към гората. „Хенри! За всички светове, за Тай Маршал, за Джуди, за Софи и за теб, Хенри Лейдън.“

Клетъчният телефон на седалката в кабината на пикапа е запаметил три съобщения, все от Дейл, които Джак изтрива, без да прослуша. Като се прибира вкъщи, веднага забелязва, че червената лампичка на телефонния секретар мига с безогледната настойчивост на гладно кърмаче. Джак натиска бутона за възпроизвеждане. Четири последователни пъти един все по-нещастен Дейл умолява да научи местонахождението на своя приятел Джак Сойер и споделя огромното си желание да разговаря със същия най-вече по повод убийството на своя чичо и общ приятел Хенри, държи да обсъдят и проклетото клане в „Макстънс“. Дали името Чарлс Бърнсайд му говори нещо?

Джак поглежда часовника си, решава, че се е повредил, и вдига поглед към стенния часовник в кухнята. Значи все пак ръчният му часовник е верен. Часът е 5:42, а петелът зад хамбара на Ранди и Кент Гилбъртсън още кукурига. Умората внезапно го надвива, по-силна от земното притегляне. На Съмър Стрийт някой несъмнено дежури на телефона, но също толкова сигурно е, че Дейл хърка в леглото си, а Джак няма желание да говори с никого друг. Прозява се като котка и мимоходом забелязва, че дори вестникът още не е доставен. Сваля си якето и го захвърля на един стол, после отново се прозява, още по-широко. Затревената полянка май все пак не е била толкова удобна за спане: вратът му е малко схванат, понаболява го гърбът. Едвам се замъква по стълбите до горния етаж, захвърля дрехите на малкото канапе в спалнята и се просва на леглото. На стената над канапето виси лъчезарната миниатюра от Феърфийлд Портър и Джак си спомня как реагира Дейл, като я видя онази вечер, когато разопаковаха и окачваха картините. Влюби се в нея от пръв поглед — сигурно откритието, че може да изпита такова удоволствие от една картина бе новост за него. Джак си казва: „Ако излезем живи от Блак Хаус, ще му подаря миниатюрата. И ще го накарам да я приеме — ще го заплаша, че в противен случай ще я накълцам на парчета и ще я изгоря в печката. Ще му кажа, че ще я дам на Уендъл Грийн!“

Клепачите му вече се затварят; той придърпва върху себе си завивката и напуска нашия свят, но този път само в преносния смисъл.

Сънува, че крачи по хлъзгава горска пътека, виеща се по нанадолнището към пламтяща сграда. От двете му страни се гърчат и надават рев какви ли не зверове и чудовища, повечето от които не се виждат — само от време на време се подава я някоя възлеста ръка, я някоя бодлива опашка, я някое черно, скелетоподобно крило. Той ги посича с тежък меч. Боли го ръката, чувства умора и отпадналост в цялото тяло. Кърви отнякъде, но не може да види или да определи къде е раната — усеща единствено кръвта, която бавно се стича отзад по краката му. Хората, които предприеха това пътуване с него, са мъртви до един, самият той може би е на прага на смъртта. Само да не беше толкова самотен, толкова скован от ужас. Приближава се към горящата сграда, която става все по-голяма. Отвътре се разнасят писъци и плач, наоколо се простира поле, осеяно с мъртви, почернели дървета и димяща пепел, Овъглената пустош се разраства с всяка изминала секунда — постройката сякаш поглъща всичко наоколо и на всяка хапка изгълтва по трийсет сантиметра. Всичко е загубено, пламтящата грамада и бездушното създание — неин затворник и неин господар — тържествуват; световете биват опожарени един след друг, амин. Дин-та, великата пещ, изяжда всико, което се изпречи на пътя й.

Дърветата вдясно се огъват, клоните протестиращо скърцат, тъмните, заострени листа претърпяват странна метаморфоза. Стенейки, грамадните стволове се привеждат, клоните като змии се усукват един в друг, а листата образуват плътна сива стена. От нея ужасяващо бавно изплува мършаво, странно издължено лице и се върти насам-натам, дирейки Джак.

То е олицетворение на всичко, което някога го е ужасявало и наскърбявало, което му е желаело злото, било то в този свят или в Териториите. Огромното лице смътно напомня на едно чудовище с човешки облик на име Елрой, което се опита някога да го насили в една долнопробна кръчма, после заприличва на Морган от Орис, сетне на Сънлайт Гарднър, после на Чарлс Бърнсайд, но докато то сляпо се оглежда, всички зли лица се наслагват едно върху друго и се превръщат в един образ. Джак е скован от неописуем ужас.

Лицето, изпъкващо на фона на гъстия листак, се свежда към пътеката, после се отмята назад и престава да се върти. Гледа право в Джак. Слепите очи го виждат, носът без ноздри го подушва. По листата пробягва тръпка на задоволство, лицето заплашително се навежда към него, увеличавайки размерите си. Джак, чиито крака сякаш са побити в земята, се обръща и вижда как гниещ мъртвец се надига от тясно легло, отваря уста и крещи:

— Д’ЯМБА!

С разтуптяно сърце и сподавен вик той скача от леглото и стъпва на пода, преди да разбере, че е сънувал кошмар. Трепери като лист, по челото му се стича пот и овлажнява гърдите му. Постепенно се успокоява и осъзнава, че вижда насреща си не огромно лице, релефно очертано върху страховита стена от листа, а познатите очертания на собствената си спалня. На отсрещната стена виси картината, която възнамерява да подари на Дейл Гилбъртсън. Избърсва потта от челото си и се поуспокоява. Трябва да вземе душ. Часовникът показва 9:47. Спал е четири часа, време е да се задейства.

Четирийсет и пет минути по-късно, изкъпан, облечен и закусил, телефонира в участъка и моли да го свържат с полицейския началник Гилбъртсън. В 11:25 заедно с недоверчивия Дейл, когото е посветил в тайната си и който настоява да получи доказателство за налудничавите истории на приятеля си, паркират патрулната кола под единственото дърво на паркинга пред бар „Санд“, прекосяват нагорещената асфалтирана площадка, пътьом подминавайки два мотоциклета „Харли Дейвидсън“, подпрени на стойките, и се насочват към задния вход.