Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (23)

Глава 23

— ОЩЕ ПО ЕДНО! — казва човекът от ESPN.

Думите му прозвучават повече като заповед отколкото като предложение. Макар да не го вижда, Хенри знае, че това мамино синче никога не е упражнявало никакъв спорт, било то професионално или за поддържане на формата. От него се излъчва мазната миризма на човек, който е „стартирал“ в живота с наднормено тегло. Чрез професията на спортен коментатор сигурно си избива комплексите и се мъчи да забрави, че си е купувал дрехите от щанда за хора с наднормено тегло в „Сиърс“, както и вечно преследващите подвиквания на съучениците му от типа на: „Дебелак, дебелак, с два на два тумбак, пишна в гащите си пак, че през вратата на кенефа влиза само десният му крак.“

Казва се Пениман.

— Фамилното ми име е като Литъл Ричард! — поясни, като се ръкува с Хенри при запознанството им в студиото. — Известен рокендрол музикант от петдесетте години, ако случайно го помните.

— Смътно — отвръща Хенри, сякаш навремето не притежаваше абсолютно всички сингъл-плочи, записани от Литъл Ричард. — Май участваше и в състава „Фаундинг Фадърс“, а?

Пениман избухва в гръмогласен смях, а Хенри си казва, че може би наистина може да направи кариера като комик. Но дали я иска? Хората се смеят и на Хауард Стърн, а Хауард Стърн е тъпак.

— Още по едно! — повтаря Пениман. Седят на бара в „Оук Три Ин“. Пениман е бутнал на бармана пет долара да превключи телевизора от АВС, по която се излъчва състезание по боулинг, на E5P1Ч, които по това време на деня предават само тъпотии — съвети за любителите на голфа и как да ловим костури. — Още по едно, да полеем споразумението!

Споразумение обаче няма, пък и Хенри не знае дали наистина го иска. Предложението предаването на Джордж Ратбън да излезе в национален ефир като част от радиопакета на ESPN наглед е много примамливо, не възразява и предаването да се преименува от „Язов Яз“ на „Спортният яз на ESPN“, тъй като ще продължи да отразява събития предимно от централните и северните щати — и все пак…

Какво?

Преди да се задълбочи в размисъл на тази тема, отново го надушва — „Май Син“, парфюмът, който си слагаше жена му в определени вечери, за да му даде определен знак. През подобни вечери, когато не усещаха нищо освен уханията, горещата си плът и близостта си, той я наричаше „Чучулига“.

Чучулига.

— Извинете, но ще ви откажа — казва. — Вкъщи ме чака работа. Но ще обмисля предложението ви. При това сериозно.

— Ааааа! — възкликва Пениман и по едва доловимото раздвижване на въздуха Хенри отгатва, че онзи размахва пръст под носа му. Интересно как ли ще реагира, ако се нахвърли върху него и му отхапе пръста до кокалчето. Ако му демонстрира малко местно гостоприемство в стил Рибаря. Колко ли силно ще изкрещи? Дали колкото Литъл Ричард преди инструменталното соло в „Тути фрути“? Или не чак толкова?

— Не можете да си тръгнете без мен — отвръща господин Дебелак Ужнепукист. — Не забравяйте, че ш’ви карам. — Вече е на четвъртия гимлет и леко заваля думите.

„О, приятел, по-скоро ще си ръгна железен прът в задника, отколкото да се кача в една кола с тебе“ — казва си Хенри и отвръща вежливо:

— Всъщност мога. — На Ник Ейвъри — барманът — днес му провървя: първо дебелакът му бутна пет долара, за да смени телевизионния канал, после, докато той беше в тоалетната — тъкмо да се освободи малко място, слепият му връчи още пет долара, за да му извика таксито на Скитър.

— Ъ-ъ?

— Казах, че ще се справя и сам. Барман?

— Отвън е, сър. Пристигна преди две минути.

Пениман се завърта и високото столче страдалчески изпъшква под тежестта му. Хенри не вижда как дебелакът се намръщва, като забелязва таксито пред хотела, но усеща гнева му.

— Слушай, Хенри — започва Пениман. — Ти май не си наясно с картинката. В небосвода на спортната радиожурналистика греят няколко звезди — греят, та се късат, Бога ми… Колоси като Божествената спортна мацка и Тони Корнхайзър от воле взимат шестцифрени хонорари, и то само от ефирно време — ти има много хляб да изядеш, за да станеш като тях. Тази врата още е заключена за теб. А ключарят, за твое сведение, съм аз. Следователно щом искам да пием още по едно, значи…

— Барман — тихо подвиква Хенри, после клати глава. — Не, не върви да те наричам просто „барман“; разбирам да бях Хъмфри Богарт, но не съм. Как се казваш?

— Ник Ейвъри, сър. — Машинално произнася думата „сър“, но истината е, че никога не би нарекъл така другия — не, за нищо на света. И двамата му дадоха по пет долара бакшиш, но този с тъмните очила е истински джентълмен. Не защото е сляп — това няма нищо общо — просто си е джентълмен.

— Ник, кой друг седи на бара?

Ейвъри се оглежда. Двама мъже пият бира в едно сепаре в дъното. Нощният пазач говори по телефона в коридора. На самия бар седят само тези двамата: единият строен, изискан и сляп, другият — тлъст и потен, на път да се вбеси.

— Никой друг, сър.

— Няма ли една… дама? — Едва не каза „чучулига“. „Няма ли една чучулига?“

— Не.

— Виж какво — подхваща Пениман и Хенри отбелязва, че никога не е чувал глас, който толкова да не прилича на гласа на Литъл Ричард. Този тип е по-бял от кита Моби Дик… вероятно и също толкова грамаден. — Разговорът едва сега започва. — Което излиза като: „Рааз’ворът е’ва саа запошва“. — Освен ако — „Ошвен’ко“ — не се опитваш да ми кажеш, че предложението не те интересува. — „Което пък е изключено — долавя в гласа му добре школуваният слух на Хенри Лейдън. — Приказвам ти за машина за пари в собствената ти дневна, драги, лично твой, собствен и персонален банкомат, тоест, пълен абсурд е да откажеш подобна оферта.“

— Ник, не усещаш ли някакъв парфюм? Нещо много леко и старомодно? Примерно „Май Син“^[1]?

Усеща на рамото си разплута длан, напомняща на грейка.

— Грях ти на душата, братле, ако ми откажеш да пием още по едно. И слепец ще види, че…

— Аз викам да си махнеш ръката — прекъсва го Ейвъри и може би Пениман не е чак такова перде, защото дланта му моментално се отдръпва от рамото на слепеца.

В следващия миг Хенри усеща допира на друга длан, само че малко по-високо. Тя с ледени пръсти погалва тила му и изчезва. Той вдишва дълбоко. Уханието на парфюма идва от ръката. Човек обикновено усеща една миризма известно време, след което рецепторите, с които я възприема, временно се притъпяват. Но не и този път. Не и тази миризма.

— Значи не усещаш парфюм? — едва ли не умоляващо се обръща към бармана. Да речем, че докосването на парфюмираната женска ръка е било халюцинация. Но обонянието му никога не го лъже.

Поне не го е лъгало до този момент.

— Съжалявам. Мирише на бира… на фъстъци… на джин… усещам и одеколона на този човек…

Хенри кимва. Грациозно се смъква от високото столче, светлината на лампите над бара се отразява от тъмните стъкла на очилата му.

— Слушай, братле, ти май все пак искаш още едно — подмята Пениман, несъмнено въобразявайки си, че тонът му изразява вежлива заплаха. — Още по едно, колкото да отпразнуваме, после те качвам на автомобила и те карам право у вас.

Хенри долавя парфюма на жена си. Сигурен е. Може би почувства на тила си и допира на ръката й. Ненадейно осъзнава, че мисли за младока Морис Розен — Морис, който искаше Хенри да изслуша „Къде отиде нашата любов“ в изпълнение на „Дъртиспърм“. И, разбира се, да я пусне по радиото от името на Уисконсинския плъх. Морис Розен, в чието кутре с изгризан нокът се крие повече почтеност отколкото в телесата на този клоун.

Хваща ръката на Пениман. Усмихва се на невидимото му лице и чувства как мускулите на другия се отпускат под пръстите му. Онзи решава, че ще стане неговото. За кой ли път.

— Ти вземи и моето питие — любезно го съветва Хенри, — прибави го към своето, след което си го заври в тлъстия, пъпчасал задник. Ако ти дотрябва запушалка, хм, използвай предложението, което се опитваш да ми пробуташ.

Обръща се и бързо тръгва към вратата с обичайната си безупречна прецизност, но за всеки случай протяга ръка. Ник Ейвъри изръкоплясква спонтанно, но Хенри почти не му обръща внимание, а Пениман вече е напълно заличен от съзнанието му. Вниманието му е изцяло съсредоточено върху парфюма „Май Син“. Ароматът сякаш се разсейва в следобедната жега… но не беше ли сластна въздишка онова, което изшумоля в ухото му? Така въздишаше понякога на заспиване съпругата му, след като се любеха. Неговата Роуда! Неговата Чучулига!

Застава на бордюра под платнения навес и се провиква: — Хей, такси!

— Тук съм, бе, братле… ти какво, да не си сляп?

— Като кърт — потвърждава Хенри и се запътва по посока на гласа. Ще се прибере у дома, ще си отпочине, ще изпие чаша чай и най-сетне ще прослуша проклетия запис от 911. Може би настоящият му пристъп на безпокойство се дължи именно на неизпълнената задача — разтреперва се само при мисълта, че ще бъде сам в мрака и ще слуша гласа на канибал-детеубиец. Да, сигурно това е причината, понеже от своята Чучулига няма защо да се страхува. Ако тя наистина започне да го навестява, несъмнено ще го прави с обич.

Нали така?

„Да“ — отвръща си мислено и се настанява на задната седалка в задушното купе.

— За къде си, братле?

— Карай към Норуей Вали Роуд. Бяла къща със сини первази, намира се малко встрани от пътя. Ще я видиш почти веднага, щом прекосиш моста.

Хенри се обляга назад и извръща тревожното си лице към сваленото стъкло. Днес Френч Ландинг му се струва толкова необичаен… някак си напрегнат. Като предмет, който бавно се е плъзгал към ръба на масата и вече е на косъм да падне на пода и да се разбие на парчета.

Да речем, че се е върнала. Просто да предположим. Ако е дошла с любов, защо парфюмът и толкова ме тревожи? И едва ли не ме отвращава? И защо докосването („въображаетото докосване“ — бърза да се поправи) беше толкова неприятно?

Защо бе толкова вледеняващо?

* * *

След ослепителното слънце навън дневната в къщата на Клюна се струва на Джак толкова тъмна, че отначало не различава нищо. Когато очите му попривикват със сумрака, разбира каква е причината: и двата прозореца на дневната са закрити с одеяла — както изглежда, сгънати на две — а вратата към другата стая на същия етаж, най-вероятно кухня, е затворена.

— Светлината не му понася — пояснява Клюна. Говори тихо, за да не достига гласът му до канапето в отсрещния край на дневната, на което лежи някой. Друг е коленичил отстрани.

— Кучето може да е бясно — подхвърля Джак. Но не вярва това да е причината.

Клюна енергично клати глава:

— Не е фобия. Доктора смята, че реакцията е физиологична. При пряк контакт със светлината кожата започва да се разлага. Да си чувал за такова чудо?

— Не. — Но и с воня като тази не се е сблъсквал. В стаята бръмчат не един, а два настолни вентилатора и той усеща насрещните течения, ала смрадта е толкова лепкава, че въздухът въобще не помръдва. Вони на развалено месо — на гангренясала разкъсана плът — но тази миризма му е позната. Повече го дразни другата, в която се смесват дъх на кръв, погребални венци и фекалии. Повдига му се и неволно се задавя, а Клюна го поглежда едновременно съчувствено и нетърпеливо:

— Гадно е, знам. Няма страшно, то е като вонята от клетката на маймуните в зоопарка — след малко се свиква.

Летящата врата към съседната стая се отваря и в дневната влиза стройна, дребна жена с руса коса до раменете. Носи легенче. Светлината попада върху канапето и Мишока надава писък. Гласът му е ужасяващо задавен, сякаш белите му дробове са започнали да се втечняват. Над челото му се извива струйка дим или може би пара.

— Дръж се, Мишок! — окуражава го коленичилият на пода. Изглежда, е Доктора. Преди вратата на кухнята да се затръшне, Джак успява да разчете надписа върху протритата черна чанта. Някъде в Америка може би живее друг лекар, върху чиято чанта се мъдри лепенка с надпис „ЗАКОНИТЕ НА СТЕПНИЯ ВЪЛК“, но надали в Уисконсин има втори.

Жената коленичи на пода до него; Доктора изважда от легенчето кърпата, изцежда я и я поставя на челото на болния. Той простенва немощно и целият се разтреперва. По лицето му се стичат реки от пот и се събират в брадата му, която е някак проскубана, сякаш е крастав.

Джак пристъпва напред, повтаряйки си, че ще свикне с миризмата, неминуемо ще свикне. Което може би дори е вярно. Във всеки случай нямаше да е зле да му се намира малко камфорова мас, каквато държи в жабката на колата си почти всеки криминален детектив от ЛАДП.

Забелязва аудиосистема (разнебитена) и тонколони (огромни) в ъглите на стаята, но не и телевизор. Край всички стени без врати и прозорци са наредени дървени палета, натъпкани с книги, които още повече смаляват помещението, придавайки му вид на крипта. Джак има известно предразположение към клаустрофобия, поради което още повече му призлява. Повечето книги са в областта на религията и Философията — Декарт, К. С. Луис, Бхагавад-Гита, „Постулати на битието“ на Стивън Ейвъри — но има и много художествена литература, както и заглавия, свързани с пивоварството, а върху едната тонколона се мъдри биографичната книга на Албърт Голдман за живота на Елвис Пресли, която е съвършен образец на булевардна литература. На другата колона е поставен портрет на момиченце с пленителна усмивка, лунички и водопади черве-никаворуса коса. Като вижда образа на детето, начертало „дамата“ пред входа, го жегват болка и гняв. Да, може и да са замесени причини и създания от други светове, но наоколо дебне ненормален стар изверг, който трябва да бъде спрян. Няма да е зле от време на време да си го напомня.

Мецана прави място на Джак пред канапето, като се отмества грациозно, въпреки неудобната си поза — коленичила на пода, продължава да стиска легенчето. Във водата плуват две кърпи и шепа топящи се ледени кубчета. При вида им на Джак буквално му прималява от жажда. Грабва едно, пъхва го в устата си и насочва цялото си внимание към Мишока.

Карираното одеяло му стига чак до брадичката. Челото и скулите му, които не са покрити от разлагащата се брада — са пепелносиви. Очите му са затворени. Разтеглените му устни разкриват изумително бели зъби.

— Да не е… — прошепва Джак, в този момент Мишока отваря очи. Сойер мигновено забравя какво е възнамерявал да каже. Бялото около лешниковокафявите ириси на болния е станало Аленочервено, но най-страшното е, че цветът непрекъснато придобива различен оттенък. Все едно Мишока се е втренчил в ужасяващ радиоактивен залез. От ъгълчетата на очите му се стича някаква черна гадост.

— „Книгата на Философската трансформация“ разглежда най-съвременните проблеми в диалектика — казва той с мелодичен, ясен глас, — същите въпроси третира и Макиавели.

„Все едно говори пред аудитория, пълна със студенти“ — казва си Джак, в следващия миг обаче го втриса от страх.

— Мишок, Джак Сойер е тук. — Странните лешниковочервени очи остават безизразни. Но черната слуз в ъгълчетата им трепва, сякаш е съзнателно същество. Което слуша.

— Холивуд — промърморва Клюна. — Ченгето. Помниш ли?

Едната ръка на Мишока е отпусната върху карираното одеяло. Джак я взема и сподавя вик на изненада, когато пръстите на болния с изумителна сила стисват дланта му. Кожата пари като току-що изпечена курабийка. Мишока надава продължително, задавено стенание, придружено с миризма на гнилоч — вмирисано месо, вехнещи цветя. „Започва да гние — мислено отбелязва Джак. — Отвътре навън. Господи, помогни ми в това изпитание!“

Господ може и да не му се притече на помощ, но споменът за Софи ще го крепи. Той се насилва да мисли само за погледа й — този очарователен, спокоен, ясен син поглед.

— Слушай… — започва Мишока.

— Слушам те.

Болният се опитва да се вземе в ръце. Тялото му неконтролируемо трепери под одеялото, което подсказва на Джак, че следва нещо като епилептичен пристъп. Някъде трака часовник. Лае куче. Откъм Мисисипи долита вой на параходна сирена. Но иначе цари пълна тишина. В живота му е имало само един подобен случай, когато светът беше спрял своя ход — в болницата в Бевърли Хилс, докато чакаше майка си да приключи дългата си борба със смъртта. Някъде Тай Маршал чака да бъде спасен. Най-малкото се надява. Някъде Разрушителите се трудят неуморно и се мъчат да срутят оста, на която се върти цялото мироздание. Настоящето е сведено до тази застинала във вечността стая с лекия полъх от вентилаторите и противните изпарения.

Очите на Мишока се затварят, сетне отново се отварят. Заковават се върху новодошлия и Джак внезапно разбира, че сега положително ще му бъде доверена голяма тайна. Не усеща леденото кубче в устата си — сигурно го е схрускал и глътнал, без въобще да забележи, но не смее да си вземе второ.

— Хайде, братко — прошепва Доктора. — Кажи каквото имаш за казване, после пак ще те боцна с хубавата дрога. Може пък да заспиш.

Мишока въобще не му обръща внимание. Мутиращите му очи не се откъсват от Джак. Не изпуска дланта му, дори я стиска по-силно.

— Не… не се купува най-модното и най-скъпото… — започва и изпуска поредната неописуемо вонлива въздишка, свидетелстваща за загниването на белите му дробове. — Моля?

— Повечето хора се отказват от пивоварството след… година-две. Дори най-ревностните… най-ревностните любители^[2]. Правенето на бира не е… не е за всеки.

Джак вдига очи към Клюна, който невъзмутимо отговаря: — От време на време откача. Имай търпение. Дай му малко време.

Мишока стисва дланта му още по-силно, но тъкмо когато Джак решава, че не издържа повече, онзи изведнъж разхлабва хватката и продължава:

— Взема се голям съд… — Изцъклените му очи сякаш всеки миг ще експлодират. Алените отблясъци ту чезнат, ту се появяват, чезнат и се появяват, прелитат по роговицата и Джак си казва: „Това е неговата сянка. Сянката на Пурпурния крал. Мишока вече е с единия крак в двора на Пурпурния крал.“ — Минимум… двайсет литра. Най-хубавите се намират в магазините, дето продават морски дарове. А за ферментацията… пластмасовите кани за охлаждане на вода вършат добра работа… по-леки са от стъклото й… Изгарям! Господи, Клюн, изгарям!

— Не ме интересува, ще го инжектирам! — отсича Док и енергично отваря чантата.

Клюна го сграбчва за ръката:

— Недей още.

От очите на Мишока рукват кървави сълзи. Гъстата черна слуз изведнъж се проточва по лицето му като тънки ластари на лозница. Те се протягат лакомо, сякаш да догонят солената течност и да я изпият.

— Запушалка за ферментация — шепне Мишока. — Не слушай какво ти приказват, Томас Мъртън е пълен тъпак — празна му е главата. Трябва да внимаваш при отделянето на газовете в съда да не влиза прах. Джери Гарсия не беше бог. Кърт Кобейн не беше бог. Онова, което надушва, не е парфюмът на мъртвата му съпруга. Кралят му е хвърлил око. Горг-тен-абала, ий-лий-лий. Опопанаксът умря, да живее опопанаксът.

Джак се привежда към Мишока, гмурвайки се още по-дълбоко в гнусната воня:

— Кой надушва парфюм? На кого е хвърлил око Кралят? Доктора се намесва:

— Мислех, че се интересуваш от…

— Кой? — Струва му се много важно да научи отговора, макар да не знае причината. Дали е свързано с наскоро проведен разговор? С кого — с Дсйл ли? С Танси? Пази Боже, да не би пък с Уендъл Грийн?

— След ферментацията ще ти трябва само маркуч — уверено заявява Мишока. — Нищо повече! И да знаеш, че бира в бутилки с капачки на винт не се налива! Трябва…

Той обръща глава, подпира брадичка на рамото си и повръща. Мецана изпищява. Бълвочът е жълт като гной, осеян с мърдащи черни частици, напомнящи на слузта, стичаща се от очите му. При това черните точки са живи.

Клюна излиза от стаята почти на бегом, а Джак се опитва доколкото може да заслони Мишока от силната светлина на слънцето, която за миг нахлува през отворената врата. Пръстите на болния, вкопчени в дланта му, леко отслабват хватката си.

Джак прошепва на Доктора:

— Отива ли си? Онзи клати глава:

— Не, пак припадна. Бедният, няма да се предаде толкова лесно. — Взира се в Джак с мрачна настойчивост и добавя: — Дано си струва, господин Полицай. Защото иначе ще ти сменя физиономията.

Клюна се връща с куп парцали и чифт зелени домакински ръкавици. Без да обели и дума, избърсва повръщаното, попаднало върху облегалката на канапето. Черните точки вече не мърдат, което е добър признак. Обаче много по-добре би било въобще да не ги бяха виждали. Джак с ужас открива, че бълвочът като киселина прояжда протритата тапицерия.

— Сега за малко ще отметна одеялото — предупреждава ги Доктора и Мецана тутакси се изправя, продължавайки да стиска легенчето с топящия се лед. Цялата разтреперана, застава до една от лавиците и се обръща с гръб към канапето.

— Док, налага ли се да гледам? — прошепва Джак.

— Мисля, че да. Май още не си наясно в какво си се забъркал. — Доктора хваща одеялото и внимателно го измъква изпод безжизнено увисналата ръка на Мишока. Черната гадост вече избива изпод ноктите на болния. — Имай предвид, че той изпадна в това състояние само за няколко часа.

Отмята одеялото. С гръб към канапето и с лице към великите трудове на западната Философия, Сузан Осгуд по прякор Мецана тихо заплаква. Джак се мъчи да сподави вика си, но не успява.

* * *

Хенри плаща на таксиметровия шофьор, влиза в дома си и като поема дълбоко хладния въздух от климатика, му олеква. Долавя слабо — нежно — ухание и си казва, че сигурно е от свежия букет, набран от госпожа Мортън — тя има слабост към тези неща. Разбира се, знае, че се самозаблуждава, но му е писнало от тия призраци. Всъщност вече се чувства по-добре и като че ли знае защо — защото каза на онзи тип от ESPN да си завре някъде предложението, дето се опитва да му го пробута. Това е най-сигурният начин човек да си осигури добро настроение за цял ден, особено ако въпросният човек получава солидно възнаграждение, притежава две почти неизразходвани кредитни карти и има кана студен чай в хладилника.

Запътва се към кухнята, прекосявайки антрето с протегната ръка, в случай че се натъкне на препятствия и разместени вещи. В къщата цари гробна тишина, като се изключи тихият шепот на климатика, жуженето на хладилника, чаткането на токовете му по дъсчения под…

… и една въздишка.

Сластна въздишка.

Той се вкаменява, после предпазливо се обръща. Дали пък нежното ухание не се усеща по-силно, особено като се извърне към дневната и входната врата? Като че ли да. И не ухае на цветя — няма смисъл да се заблуждава. Както обикновено обонянието му не го лъже. Мирише на „Май Син“.

— Роуда? — подвиква, после добавя, но по-тихо: — Чучулиго? Не получава отговор, което е съвсем в реда на нещата. Въображението му е изиграло лоша шега, това е всичко.

Няма никакви миризми. И никакви сладострастни стенания. Но не може да отпъди натрапчивата мисъл, че съпругата му е тук — обвита в парфюмиран погребален покров стои насред дневната и мълчаливо наблюдава как Хенри влиза и я подминава. Неговата Чучулига се е върнала от гробището „Ногин Маунд“ да го навести. Или да изслуша новия диск на „Слобър-боун“.

— Престани! — шепнешком си заповядва той. — Престани, глупако!

Влиза в просторната, изрядно подредена кухня, в която знае мястото на всеки предмет. Пътьом машинално натиска бутона на таблото, вградено в касата на вратата. От колоната на тавана проехтява гласът на госпожа Мортън — апаратурата е изключително качествена, поради което се създава илюзията, че икономката е в стаята:

— Джак Сойер се отби и остави още една касета, която иска да прослушаш. Каза, че била… нали се сещаш, с онзи човек. Лошият човек.

— Лошият човек, да — мърмори Хенри, отваря хладилника и се наслаждава на струята хладен въздух, която го лъхва отвътре. Ръката му безпогрешно се насочва към трите кутии „Кингсланд“ в поставката на вратата. Тъкмо сега не му се пие студен чай.

— И двете касети са в студиото, на пулта — продължава механичният глас. — Освен това Джак поръча да му се обадиш на мобилния телефон. — И допълва с леко назидателна нотка: — Ако се чуете, му кажи да внимава. И ти внимавай. — Мълчание. — Освен това не забравяй да вечеряш. Приготвила съм всичко. Ще го намериш вляво на втората полица в хладилника.

— Дърта досадница — изсумтява Хенри, но се усмихва, като отваря бирата. Застава до телефона и избира номера на Джак.

* * *

Мобилният телефон на задната седалка на дожда, паркиран пред дома на Нейлхаус Роу №1, иззвънява. Този път няма кой да се подразни от тихото, но пронизително писукане.

* * *

— Телефонът на абоната не отговаря. Моля, опитайте по-късно.

Хенри затваря, връща се при таблото и натиска друг бутон. Гласовете, които съобщават часа и температурата, са все негови превъплъщения, но са програмирани да се сменят произволно, тъй че Хенри никога не знае на кого ще попадне. В случая Уисконсинския плъх се разкрещява истерично в притихналия хлад на къщата, която никога не му се е струвала толкова отдалечена от града:

— Часът е шестнайсет и двайсет и две! Температурата навън е двайсет и осем градуса! Вътре е двайсет и един градуса! Мамка му, какво ти пука! На кого въобще му пука? Яжте, пийте и се веселете, всичкотоо-о…

— … отива на едно място. Точно така. — Хенри натиска бутона повторно и запушва устата на Плъха миг преди онзи отново да нададе истеричния си крясък, който се е превърнал в негова запазена марка. Кога стана никое време? За Бога, та нали току-що беше пладне? Току-що беше на двайсет и преливаше от смелост, която едва ли не бликаше от ушите му! Какво… Въздишката прошумолява отново и накъсва този ред самоиронизиращи мисли. Наистина ли беше въздишка? По-скоро компресорът на климатика тъкмо се е изключил. Ако не друго, поне може да се успокоява с тази мисъл. Стига да иска.

— Има ли някой тук? — Ужасява се от треперливия си глас, който повече подхожда на немощен, парализиран старец. — Има ли някой в къщата?

В продължение на една ужасяваща секунда го дострашава, че ще чуе нечий глас. Никой не отговаря — естествено, че никой няма да отговори — и той на три глътки изпива половината бира. Решава да се върне в дневната и да почете. Може пък Джак да му се обади. Може пък да се постегне, като си влее малко свеж алкохол в кръвта.

„А може и след пет минути да настъпи краят на света. Тъкмо няма да се наложи да се разправяш с ония проклети касети в студиото. Проклетите касети на пулта са като бомби със закъснител.“

Хенри протяга ръка и бавно се насочва към дневната, като си повтаря, че не се страхува, въобще не се страхува, че може да докосне лицето на мъртвата си съпруга.

* * *

Джак Сойер е видял какво ли не, бил е в светове, където няма коли под наем от „Ейвис“ и водата има вкус на вино, но никога не е зървал такова чудо като крака на Мишока Бауман. Гледката сякаш е кадър от апокалиптичен Филм на ужасите. Когато все пак отчасти си възвръща самообладанието, първата му мисъл е да се скара на Доктора, че е свалил панталона на болния. Преследва го натрапчивата мисъл за наденички в тиган, които благодарение на кожичката запазват целостта си Дори когато се пържат. Подобно сравнение безспорно е глупаво, primo stupido, но в напрегната ситуация човешкото съзнание прави най-невероятни подскоци.

Пострадалият крайник все още има формата на крак, но тъканта се е отделила от костта. Кожата почти се е стопила, превръщайки се в лигава течност, наподобяваща смес от мляко и мас от пържен бекон. Мускулната тъкан под жалките останки от кожа също е подложена на катастрофална метаморфоза. Плътта и костите се превръщат в течност, която неумолимо унищожава канапето. Към непоносимата воня на гнилоч се примесва миризмата на изгорял плат.

От кашата, запазила очертанията на човешки крак, стърчи учудващо запазено стъпало. „Стига да исках, спокойно можех да го откъсна… като лозов ластар.“ Това вече му идва в повече — дори гледката на жестоко обезобразения крак не го разстрои толкова. Безпомощно свежда глава и се дави, като отчаяно се мъчи да не повърне.

Спасява го Клюна, който докосва рамото му, опитвайки се да му вдъхне кураж. Въпреки слънчевия загар главатарят на „Гърмящата петорка“ е блед като платно. Прилича на рокер, възкръснал от гроба, досущ като в градска легенда.

— Виждаш ли? — пита Доктора, а Джак чува гласа му сякаш отдалеч. — Това не ти е шарка, драги, макар че в началния стадий малко приличаше на варицела. Червените петна вече са избили по левия му крак… по корема… по тестисите. Като го докарахме, и самата рана изглеждаше така — мястото беше леко зачервено, леко подуто. Тогава си казах: „Глупости, нищо и никакво възпаленийце, имам достатъчно зитрокмакс да му видя сметката до залез слънце.“ Но нали виждаш каква беше ползата от зитромакса. Ясно ти е каква е ползата от каквото и да било. Тая гадост прояжда канапето, но подозирам, че като свърши с него, ще се нахвърли върху пода. Гладна е тя. Струваше ли си, Холивуд? Сигурно само двамата с Мишока знаете отговора на този въпрос.

— Той знае къде се намира къщата — намесва се Клюна. — Аз и хабер си нямам, макар че току-що се върнахме оттам. Ти също, нали, Док?

Доктора поклаща глава и се обръща към Мецана:

— Сузи, донеси друго одеяло, моля те. Това почти е изгризано.

Тя бърза да изпълни молбата му. Джак се изправя. Коленете му се подкосяват, но успява да се задържи прав.

— Пази го, моля те — казва на Доктора. — Ще отскоча до кухнята да пийна нещо, иначе ще пукна от жажда.

* * *

Джак пие на големи глътки направо от кранчето, докато го обзема усещането, че в челото му се забива метален шип. Изправя се, но остава до умивалника и зарейва поглед към задния двор на къщата. Сред буренясалия парцел е монтирана малка люлка. Сърцето му се свива, като я гледа, но нарочно не откъсва поглед. След онази лудост с крака на Мишока му се струва важно да си напомни, че не случайно е тук. И ако това му причинява болка, толкова по-добре.

Слънцето, което се плъзга към Мисисипи, се е превърнало в златист диск и му блести право в очите. Излиза, че времето все пак не е спряло. Във всеки случай не и в света извън малката къща. Всъщност извън нея то сякаш дори е ускорило своя бяг. Джак се измъчва от подозрението, че идването му тук е било напразно също като одевешното безсмислено отклонение до дома на Хенри; терзае го мисълта, че Муншун и неговият господар Абала го разиграват насам-натам като механична играчка на пружинка, а междувременно осъществяват замисъла си. Ако бръмченето в съзнанието му го отведе право в Блак Хаус, защо не се качи на пикапа и не потегли натам?

„Онова, което надушва, не е парфюмът на мъртвата му съпруга.“

Какво означава това? Защо мисълта, че някой надушва парфюм, го влудява и плаши?

Клюна чука на кухненската врата и Джак подскача стреснато. Погледът му попада върху ковьорчето на стената до кухненската маса. Вместо „БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ ТОЗИ ДОМ“ избродираният надпис гласи: „ХЕВИ МЕТАЛ ТЪНДЪР“. Отдолу грижливо е извезано „ХАРЛИ ДЕЙВИД СЪН“.

— Ела, приятелю — казва Клюна. — Той пак се събуди.

* * *

Хенри крачи по горска пътека — може и да е алея — а нещо го следва по петите. Всеки път, като се обърне да погледне — сега не е сляп, но му се иска да бъде — нещото придобива все по-плътни очертания. Прилича на мъж с вечерно облекло, но тялото му е странно издължено, а над алената му бърна, разтегната в усмивка, стърчат заострени зъби. Като че има — нима е възможно? — само едно око.

При първото обръщане Хенри зърва сред дърветата белезникаво петно с неясна форма. Втория път различава тъмна горна дреха с малко алено петно, което би могло да е вратовръзка или папийонка. В далечината се вижда бърлогата на съществото — воняща дупка, която по някаква случайност прилича на къща. Появата й е съпътствана със силно бръмчене, което се натрапва в съзнанието на Хенри. Вместо аромат на бор гората, притискаща пътеката от двете страни, излъчва тежък сладникав аромат на „Май Син“.

„То ме тика натам — с ужас открива Хенри. — Не знам какво е, но ме кара като вол към кланицата.“

Обмисля дали да не хукне напряко през дърветата вляво или вдясно от пътеката и възползвайки се от чудодейно придобитото зрение, да потърси спасение в гората. Но там дебнат други същества. Призрачни сенки, подобни на черни шалове. Той дори вижда онова, което се намира най-близо — някакво грамадно куче с дълъг ален език, на цвят досущ като вратовръзката и изцъклените очи на привидението.

„Не бива да му позволя да ме закара в къщата — разсъждава Хенри. — Трябва да се измъкна, преди да е успяло да ме натири там… но как? Как?“

Отговорът е поразително лесен — просто трябва да се събуди. Защото това е сън. Това е само…

— Това е сън! — изкрещява Хенри и конвулсивно потръпва. Открива, че не върви, а седи, при това на собствения си фотьойл, и много скоро панталонът му отпред ще е мокър, защото е задрямал, стискайки между краката си кутийката със студена бира…

Но мокро петно няма, тъй като я няма и самата кутия. Внимателно протяга ръка надясно и я напипва на масичката заедно с отпечатаната на браил книга „Размишления в едно златно око“. Сигурно я е оставил там, докато е задрямвал, преди да засънува онзи отвратителен кошмар.

Само дето е почти сигурен, че въобще не го е направил. Държеше книгата, а кутийката с бира стискаше между бедрата си, за да не му пречи, докато плъзга пръсти по релефните знаци. Явно след като е задрямал, нещо се е погрижило да вземе както книгата, така и бирата, и да ги постави на масата. Нещо, което ухае на „Май Син“.

Което вони на „Май Син“.

Хенри си поема дъх бавно, дълбоко, ноздрите му потрепват леко, устните му са стиснати.

— Не — изрича отчетливо. — Надушвам цветя… и препарат за пране на килими… и пържен лук от снощи. Едва-едва, но се усеща. Обонянието никога не ме е подвело.

Всичко това е напълно вярно. Но миризмата беше действителна. Вече я няма, защото нея я няма, но ще се върне. Изведнъж му се приисква да се върне. Ако нещо го плаши, то това несъмнено е неизвестността, нали? Това и нищо друго. Не му се стои тук сам със спомена за онзи противен сън.

И с касетите.

Трябва да прослуша записите. Обеща на Джак.

Изправя се колебливо и пристъпва към контролния панел в дневната. Този път попада на Чаровника Хенри — най-милата душица на света:

— Здравейте, всички суинги и зози, като чуете сигнала, ще бъде точно деветнайсет часът и четиринайсет минути швейцарско време „Булова“, навън цари приятен хлад, градусите са двайсет и четири, а тук, в нашата въображаема бална зала, се разлива истинска благодат, двайсет и един градуса, майната им на парите, грабвайте жените, време е за някое вълшебство.

Деветнайсет и четиринайсет! Кога за последен път му се е случвало да заспи през деня за цели три часа? А като стана дума, кога за последен път е сънувал, че вижда? Отговорът на втория въпрос, доколкото си спомня, е „никога“.

Къде се намираше тази алея?

Какво беше съществото зад него?

Ами онова пред него?

— Няма значение — осведомява Хенри празната стая… ако изобщо е празна. — В края на краищата беше само сън. За разлика от касетите…

Не иска да ги прослуша, никога не е изпитвал по-голямо нежелание да слуша каквото и да било (освен може би „Знае ли някой колко е часът“ в изпълнение на „Чикаго“), но трябва. Ако това ще помогне за спасяването на живота на Тай Маршал или на друго дете, било то и само едно, трябва да прослуша записите.

Без да бърза, изпитвайки ужас от всяка следваща крачка, Хенри Лейдън опипом се отправя към студиото, където го очакват двете касети.

* * *

— Няма бира в небесата… — пее Мишока с равен, провлечен глас. Страните му вече са покрити с грозни червеникави петна, Носът му сякаш се е килнал на една страна и потъва в лицето му като атол след подводно земетресение. — … затуй я пием на земята. А когато… хвърлим петалата… за приятелите ще остане тя.

Така е от часове: ту Философски премъдрости, ту напътствия за начинаещия пивовар ентусиаст, ту откъси от песни. Светлината, която се процежда през одеялото на прозореца, значително е отслабнала.

Мишока замълчава, очите му са все така затворени. После подхваща нова мелодийка:

— Сто бутилки бира на стената, сто бутилки бира на стената… и ако падне дори само едната…

— Трябва да вървя — заявява Джак. Постара се да остане колкото се може по-дълго, убеден, че Мишока ще му каже нещо, но не може да се бави повече. Тай Маршал го чака някъде.

— Почакай — спира го Доктора. Рови в чантата си и изважда спринцовка. Вдига я в сумрака и я почуква с нокът.

— Какво е това? — пита Клюна. Доктора мрачно се усмихва.

— Метамфетамини — отсича и забива иглата в рамото на Мишока.

Отначало нищо не става. После, тъкмо когато Джак отваря уста да каже, че си тръгва, болният изведнъж се облещва. Очите му са кървавочервени. Но когато се обръщат към Джак, той знае, че Мишока го вижда. Може би дори едва сега го забелязва.

Мецана хуква навън, повтаряйки една и съща фраза, докато накрая гласът й заглъхва:

— Никога вече, никога вече, никога вече, никога вече, никога вече…

— Мамка му — задавено изрича Мишока. — Мамка му, прецакан съм, нали?

Клюна нежно докосва челото му:

— Май е така, приятелю. Можеш ли да ни помогнеш?

— Ухапа ме веднъж. Само веднъж, а сега… сега… — Зловещият червен поглед се насочва към Доктора. — Едва те виждам. Пусти очи, станало им е нещо.

— Отиваш си — отвръща онзи. — Няма да те лъжа.

— Не, имам още малко време. Дайте ми нещо за писане. Да начертая карта. Бързо. Не знам с какво ме инжектира, ама отровата на кучето е по-силна. Няма задълго да остана compos mentis. Побързайте!

Клюна опипва пода под канапето и изважда малка книга с меки корици. Джак неволно го напушва смях, като вижда заглавието „Седемте навика на високоефективните хора“ — книжката е в дисонанс с „тежката артилерия“ по лавиците. Клюна откъсва задната корица и я подава на Мишока.

— Молив — грачи болният. — Побързайте. Всичко е тук. Всичко е тук… горе… — Той докосва челото си. При допира се откъсва парченце кожа с големината на монета от четвърт долар. Мишока избърсва ръката си в одеялото, като че ли я е изцапал със сопол.

Клюна измъква от вътрешния джоб на елека си изгризано моливче. Приятелят му го взима и прави покъртителен опит да се усмихне. Черната слуз, която се стича от ъгълчетата на очите му, полепва по страните му като мухлясало желе. Вече започва да избива и в порите на челото му, напомняйки релефните точки в браиловите книги на Хенри. Така се е съсредоточил, че прехапва долната си устна и крехката тъкан моментално се раздира. В брадата му прокапва кръв. Джак подозира, че миризмата на гнилоч не се е разсеяла, но Клюна се оказа прав: свиква се.

Мишока обръща корицата от книгата напряко и драсва няколко завъртулки, сетне прошепва на Джак:

— Това е Мисисипи, нали така?

— Да. — Като се навежда към него, отново долавя миризмата. Отблизо дори не е миризма, а истинска миазма, която се опитва да пропълзи в гърлото му. Но Джак не помръдва. Съзнава какво коства всичко това на Мишока. Най-малкото, което може да направи, е да играе ролята си докрай.

— Тук е центърът — „Нелсън“, таверната на Лъки, „Ейджин-корт Тиатър“, пивницата… тук Чейс Стрийт се преименува… телевизионната кула…„Голтсис“… Боже Господи…

Мишока започва неистово да се мята. Раните по лицето и горната част на тялото му се отварят, руква кръв. Той вие от болка. Притиска свободната си ръка към лицето си, но напразно.

В този миг в съзнанието на Джак заговаря глас — непоколебим, безапелационен глас, който помни от времето на някогашните си странствания. Подозира, че това е гласът на Талисмана или онова, което е останало от него в съзнанието и душата му.

„То не иска той да говори, опитва се да го убие, преди да е проговорил, намира се в черното вещество, може би дори е самото вещество, трябва да го махнеш…“

Има неща, които човек е в състояние да направи само без намесата на съзнанието, подтикващо към благоразумие и самосъхранение; когато ти предстои нещо много неприятно, често пъти най-добрият съветник е инстинктът. Джак машинално посяга, сграбчва черната слуз, която се стича от очите на Мишока, и я дръпва. Отначало субстанцията само се разтяга, сякаш е от каучук. Същевременно се гърчи и извива в пръстите му, опитвайки се да го ощипе или ухапе. После се отлепва от лицето на нещастника, издавайки звук като от дръпната струна на китара. Джак изкрещява и захвърля на пода конвулсивно гърчещата се чернилка.

Чудовищното образувание пропълзява към канапето, за да се скрие под него — той го забелязва, докато бърше ръце от ризата си, разтреперан от погнуса. Доктора стоварва чантата си върху гадината, Клюна я размазва с тока на тежкия си рокерски ботуш. Тя изцвърчава.

— Каква е тая отврат, мамка му?! — ругае Доктора. Обичайно дрезгавият му глас се извисява почти до фалцет. — Каква е…

— Не е от този свят — пояснява Джак, — но това няма значение. Погледнете го! Вижте Мишока!

Стъкленочервеният блясък в очите на Мишока е помръкнал — в този миг болният изглежда почти нормално. Във всеки случай вижда околните, а болката като че ли е понамаляла.

— Благодаря — въздъхва. — Де да можеше да го махнеш цялото, но то, дявол го взел, вече се връща. Моля за внимание.

— Слушам те.

— Добре правиш. Защото само си въобразяваш, че знаеш. Струва ти се, че ще откриеш мястото без помощта на двамата ми приятели, и може би си прав; няма обаче да се учудя, ако не успееш, защото само си въобразяваш, че знаеш много… ох, мамка му! — Изпод одеялото долита отвратително пукване, сякаш нещо поддава. Мишока се облива в пот, която се смесва с черната отрова, избиваща от порите му, навлажнява брадата му и й придава мръсносив цвят. Извръща очи към Джак — алените отблясъци отново ги прибулват.

— Ама че гадост! — прошепва, задъхвайки се. — И през ум не ми е минавало, че ще си ида по такъв начин. Та виж какво, Холивуд… — Той начертава малък правоъгълник на импровизираната карта: — Това е…

— Закусвалнята на Ед, където намерихме Ърма. Зная.

— Точно така — прошепва Мишока. — Добре. Виж сега… от другата страна… откъм Шубърт и Гейл… като вървиш на запад…

Начертава линия, която се отклонява на север от магистрала №35. От двете страни добавя няколко кръгчета, с които сигурно обозначава дървета. Напреко на линията изписва думите „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.

— Ами да — въздъхва Док. — Точно там беше, няма грешка. Мишока не му обръща внимание. Гаснещият му поглед е прикован в Джак.

— Слушай ме, ченге! Слушаш ли внимателно?

— Да.

— Дано.

* * *

Както винаги работата увлича Хенри, поглъща го, пренася го в друг свят. Скуката и тъгата никога не са били достоен противник на отколешното му увлечение по звуците от света на зрящите. Очевидно и страхът не може да му устои. Най-трудната част не е самото прослушване на касетите, а да събере кураж да пъхне първата в големия дек марка „Тик“. В този миг на колебание е сигурен, че усеща парфюма на жена си дори тук, в звукоизолираното студио с Филтриран въздух. В този миг на колебание знае с положителност, че не е сам, че някой (или нещо) стои точно пред вратата и го наблюдава през остъклената й горна половина. Което е самата истина. Ние, надарените със зрение, виждаме онова, което Хенри не може. Искаме да го предупредим каквото чака отвън, да му извикаме да заключи вратата на студиото, да я заключи на мига, но ни е отредена ролята на пасивни наблюдатели.

— Ехо? Има ли някой там?

Създанието в дневната го съзерцава така, сякаш наднича в аквариум с една-единствена екзотична риба, но не издава и звук. Последните лъчи на слънцето озаряват къщата от другата страна и в дневната вече е доста тъмно, ала Хенри както обикновено е забравил да включи осветлението, което е напълно разбираемо. Смешните пантофипчели на Елмър Джесперсън (не че при създалите се обстоятелства ни е до смях) са почти най-светлото петно в помещението.

— Ехо? Има ли някой там?

Призрачното същество зад стъклото се хили. В едната си ръка стиска градинарската ножица, която е взело от гаража.

— Последен шанс — провиква се домакинът и след като отново не получава отговор, се превъплъщава в Уисконсинския плъх — закрещява в интеркома, за да стресне натрапника и да го накара да се издаде:

— Я се покажи бе, сладур, покажи се бе, катил, кажи здрасти на плъхчо!

Онзи отскача ужасено — като змия, която се отдръпва, заблудена от измамното движение на жертвата си — но не издава и звук. Сред зъбите, разкрити от ухилената гримаса, щръква старчески език, съсухрен като ощавена кожа, който се гърчи и плези презрително. Чудовището е докопало парфюма, който госпожа Мортън сърце не й даваше да изхвърли от малкия будоар до спалнята, и сега буквално вони на „Май Син“.

Хенри решава, че въображението пак му погажда номера — о, каква грешка, както би казал Морис Розен, ако беше тук — и натиска бутона за възпроизвеждане.

Записът започва с прокашляне, после Арнолд Храбоуски се представя. Рибаря не го чака да довърши и го прекъсва: „Здрасти бе, нещастник.“

Хенри превърта касетата и отново прослушва репликата: „Здрасти бе, нещастник.“ Да, чувал е този глас. Сигурен е. Но къде? Отговорът ще дойде сам — рано или късно отговорите на подобни въпроси винаги изплуват — но половината от удоволствието се състои в самото търсене. Той слуша като омагьосан. Пръстите му танцуват по бутоните на аудиосистемата като ръцете на пианист по клавишите на роял „Стейнуей“. Неусетно се освобождава от чувството, че го наблюдават, макар че силуетът зад стъклото — онова създание с пухкавите раирани пантофи и градинарската ножица в ръка — въобще не помръдва от мястото си. Усмивката му помръква. Старческото му лице се сгърчва в кисела гримаса. Погледът му издава объркване и може би наченки на страх. На старото чудовище никак не му е приятно, че сляпата риба в аквариума е пленила гласа му. Това, разбира се, няма никакво значение, сигурно дори е част от майтапа, но ако е така, значи се забавлява само Муншун. А уж щяха да се веселят заедно… нали така?

„Имате ли нужда от спешна помощ? Не аз, вие имате.“

— Не аз, вие имате — повтаря Хенри. Имитацията е толкова добра, че поражда доста странно усещане, — Какво ще кажеш за малко кисело зеле в салатата, майне фройнде?

Вашият най-страшен кошмар.

Абала.

Аз съм Рибаря.

Хенри се превръща в слух. Известно време оставя лентата да се върти, после четири пъти се връща на една и съща фраза: „Духай ми оная работа, маймуна такава… духай ми оная работа, маймуна такава… маймуна такава… маймуна…“

Не, не казва точно „маймуна“, а някак си го сдъвква. „МЪЙ-муна“.

— Къде си сега не знам, но със сигурност си израснал в Чикаго — мърмори Хенри. — В Саут Сайд. И…

Страните му пламват. В съзнанието му ненадейно изплува спомен за топлина, облъхваща лицето му. И защо така, драги приятели и съседи? Защо така, о, велики мъдреци? Какво се кривиш като маймуна?

Кривиш се като маймуна.

Маймуна…

— Маймуна — повтаря Хенри и заразтрива слепоочията си с връхчетата на пръстите си. — Кривиш се като маймуна. Кривиш се като мъймуна. Чии са тези думи?

Пуска записа от 911: „Духай ми оная работа, маймуна такава.“

Извиква гласа от спомена: „Какво се кривиш като маимуна!“

Облъхва го топлина.

Жега? Светлина?

И двете?

Хенри сменя записа на телефонния разговор с днешната касета.

„Здрасти, Джуди. Днес Джуди ли си или Софи? Абала ти праща искрени благопожелания, а Горг казва «Гра-гра-гра» [дрезгав, храчещ смях]. И Тай ти праща много поздрави. Твоето малко момченце е много самотно…“

Когато в слушалките отеква разплаканият, ужасен глас на Тайлър Маршал, Хенри потръпва и превърта лентата напред.

„Жде има още убийства.“

Тук акцентът става много силен, престорен, почти пародиен: „Хлапетата на Кацънджамърови се запознават с Волфман“^[3], но кой знае защо, именно поради това е още по-издайнически.

„Малгите деджидза… Божънади гадо жидо. Гадо жидо. Божънади гадо…“

— Божънади гадо разгривени мъймуни. — МЪЙ-муна. БО-жънади. Кой си ти бе, негодник?

Пак слуша записа от 911.

„Камшици има в ада и окови в Шеол.“ Но звучи малко като „камжидзи има в ада“, „огови в Жеол“.

Камжидзи. Огови. Мъймуна. Гривиж зе гадо мъймуна.

— Какво се кривиш като… — започва Хенри и в съзнанието му неочаквано изплува друга реплика: „«Кошмарът на лейди Магъуон». Това се казва хубава музика.“

Какво ли й се присънва на милейди в този кошмар? Кам-жидзи в ада и огови в Шеол? Разгривени мъймуни?

— Боже мой — немощно възкликва Хенри. — Господи… Боже мой. Вечеринката. Той беше на вечеринката.

Всичко си идва на мястото. Колко глупави са били всички! Велосипедът на малкия… бе пред пансиона, за Бога! Какви слепци са били — всички до един са готови за рефери!

— Но онзи беше толкова стар — шепне Хенри. — И изкуфял! Кой би се досетил, че подобен човек може да е Рибаря?

Въпросът предизвиква куп други въпроси. Например, ако наистина е пансионер в „Макстънс“, къде, по дяволите, е скрил Тай Маршал? И как се придвижва из Френч Ландинг? Може би разполага със скрита кола?

— Както и да е — мърмори Хенри. — Това сега няма никакво значение. Въпросът е кой е той и къде се намира? Ето кое е важното.

Топлината, която облива лицето му — първият опит на съзнанието му да асоциира този човек с конкретно време и място — се излъчваше, разбира се, от прожектора на Симфоничния Стан. Имаше и някаква жена, мила възрастна дама, която…

„Господин Стан, ю-ху, господин Ста-ан?“

… го питаше изпълнява ли желания. Но преди Стан да й отговори, прозвучава студен дрезгав глас, който сякаш излиза измежду стържещи воденични камъни…

„Аз бях пръв, кранта такава.“

… я прекъсва. Студен… и дрезгав… с онзи едва доловим немски акцент, издаващ, че човекът е второ или дори трето поколение емигрант и е прекарал детството си в чикагския квартал Саут Сайд. Издайническият акцент се долавяше само ако човек се вслуша много внимателно, нали? О, да.

— Мъй-муна — повтаря Хенри, загледан право пред себе си. Право в Чарлс Бърнсайд, макар че не го знае. — Гривиж. Божъ-нади. Аста ла виста… малката.

Значи какво излиза? В дъното на всичко е един слабоумен дърт маниак, който говори като Арнолд Шварценегер.

А коя беше жената? Ако си спомни името й, може да се обади на Джак… или на Дейл, ако Сойер продължава да не си вдига телефона… и да сложи край на кошмара на Френч Ландинг.

„«Кошмарът на Лейди Магъуон». Това се казва хубава музика.“

— Кошмар — изрича Хенри и сам се поправя с преправен глас:

— Гожма-ар.

Имитацията е много добра. Ако питаме смахнатия старик зад вратата, дори прекалено добра. Разкривявайки лице в злобна гримаса, той чатка ожесточено с градинарската ножица. Как е възможно слепецът да говори толкова еднакво с него? Това не е редно и дори е крайно непочтено. Дъртото чудовище изгаря от нетърпение да клъцне гласните струни на слепеца и да ги изтръгне от гърлото му. Обещава си да го направи съвсем скоро.

И да ги изяде.

Седнал на въртящия се стол, Хенри нервно барабани по лакираната дъбова повърхност на писалището и си припомня кратката размяна на реплики на подиума. Това се случи съвсем скоро, по време на Празника на ягодите.

„Кажете ми как се казвате и името на песента, която желаете да чуете.“

„Аз съм Алис Уедърс и… «Лунен блясък», ако обичате. На Бени Гудман.“

— Алис Уедърс — повтаря Хенри. — Така се казваше жената! Разгривена мъймуна да стана, уважаеми престъпнико, ако тя не ти знае името.

Понечва да се изправи и в този миг някой — нещо — тихо почуква на остъклената врата.

* * *

Мецана се е приближила почти против волята си — четиримата с Джак, Док и Клюна са се скупчили около канапето. Мишока е пропаднал наполовина в него. Прилича на човек, който умира мъчително, затъвайки в плаващи пясъци.

„Е, плаващи пясъци може и да няма, но наистина умира мъчително. Това май не подлежи на съмнение“ — мислено отбелязва Джак.

— Послушайте — започва Мишока. — В ъгълчетата на очите му отново започва да се събира черна лепкава слуз. Но още по-страшно е, че вече се стича и от устата му. Вътрешностите му почти са се разложили, вонята на гнилоч се усилва непоносимо. Джак искрено се удивлява на издръжливостта му.

— Ти говори — казва Клюна. — Ние те слушаме. Мишока поглежда Доктора:

— Като свърша, искам да ме изпратиш с фойерверки. Ще ми сложиш от дрогата, дето е „кадилакът“ на наркотиците. Ясно ли е?

— Искаш да изпревариш онова, което е в теб, така ли? Мишока кима.

— Нямаш грижа. Ще си отидеш с усмивка.

— Съмнявам се, брато, но ще се опитам. Умиращият отмества червеникавите си очи към Клюна:

— Като свърши всичко, увийте ме в една от найлоновите палатки от гаража. И ме напъхайте във ваната. Бас държа, че до полунощ ще ме отмиете като… бирена пяна. Но не докосвайте… онова, което ще остане.

Мецана избухва в ридания.

— Не плачи, миличка. Аз ще го изпреваря. Док ми обеща. Клюн?

— Тук съм, брато.

— Ще ми направиш ли една малка услуга? Искам да ми прочетеш едно стихотворение… онова от Одън, дето все ти изстиваха топките от него…

— „Недей дружа с таквиз, които Библията за роман четат“ — през сълзи цитира Клюна. — Дадено, Мишок.

— Пуснете ми „Дед“… примерно „Вълничка“… и гледайте да сте прилично напоени с „Кингсланд“, за да ме кръстите в новия живот както подобава. Е, сигурно няма… да има гроб, на който да пикаете, но… вижте какво може да се направи.

Джак неволно прихва. Този път пурпурните очи на Мишока се заковават върху него:

— Обещай ми, че няма да ходиш там преди утре заран, ченге.

— Приятелю, не съм сигурен, че работата търпи отлагане.

— Трябва да изчакаш. Отидеш ли там сега, няма защо да се страхуваш от дяволското куче… защото другите неща в гората около онази къща… другите същества… — Червените очи се извъртат по ужасяващ начин. Черната слуз като катран се стича в брадата му. Той се насилва да продължи: — Другите същества в онази гора ще те схрускат като бонбон.

— Трябва да рискувам — мръщи се Джак. — Някъде там има едно момченце…

— То е в безопасност — прошепва умиращият.

Джак повдига вежди, питайки се дали е чул добре. И така да е, може ли да се осланя на думите му? Мишока се намира под въздействието на могъща, злокобна отрова. Досега успяваше да й устои, но…

— Макар и за кратко, е в безопасност. Е, не съвсем… предполагам, не е застрахован от абсолютно всичко… но по отношение на Мънчинг можеш да бъдеш спокоен. Така ли се казва? Мънчинг?

— Муншун, струва ми се. Как разбра?

Мишока отправя на Джак потресаващо зловеща и тайнствена усмивка. Това е усмивката на умираща сибила. Успява отново да докосне челото си и Джак с ужас открива, че пръстите на умиращия започват да се слепват и да почерняват от ноктите надолу.

— Всичко е тук, братко. Всичко. Нали вече ти казах. И виж какво — по-добре да го изяде някое огромно насекомо или скапан омар отвъд… където се намира сега… отколкото ти да се утрепеш, опитвайки се да го спасиш. Тогава Абала със сигурност ще пипне малкия. Така казва… твоят приятел. — Какъв приятел? — подозрително пита Доктора.

— Няма значение — мърмори Мишока. — Холивуд си знае. Нъл тъй, Холивуд?

Джак кима с неохота. Информаторът е Спийди, разбира се. Или Паркъс, ако предпочитате.

— Изчакай до утре. Иди точно по пладне, когато слънцето е най-силно и в двата свята. Обещай ми.

Отначало Джак не може да продума. Разкъсван е от чувства, които наподобяват агония.

— И без друго не можеш да се добереш до магистрала №35 преди мръкнало — тихо отбелязва Мецана.

— А горите не са пълни, ами гъмжат от страховити същества — допълва Док. — В сравнение с тях оня Филм „Проклятието Блеър“ е като за невинни първолачета. Не съм много сигурен, че държиш да търсиш къщата по тъмно. Освен ако не си намислил предсмъртното си желание, разбира се.

— Като свърши… — шепне Мишока. — Като свърши всичко… ако някой от вас оцелее… да изгори къщата до основи. Тая дупка. Тая гробница. До основи, чувате ли? Затворете вратата.

— А-ха — отвръща Клюна. — Чух те и те разбрах, брато.

— И още нещо. — Обръща се направо към Джак. — Може и да намериш мястото без чужда помощ, но ще ти дам още нещо, което може би ще ти потрябва. Една дума. В твоите уста ще има страшна сила заради онова, което си… докосвал. Някога, много отдавна. Това изобщо не го разбирам, но…

— Не се тревожи. Аз разбирам всичко. И коя е тази дума, Мишка?

За миг го обзема съмнение, че в крайна сметка Мишока няма да успее да му предаде думата. Нещо се бори съвсем отявлено да му попречи да я изрече, но умиращият го надвива. Най-вероятно това е последната победа в живота му.

— Д’ямба. Сега ти го кажи, Холивуд.

— Д’ямба — повтаря Джак; в същия миг от импровизираната библиотека до канапето се измъква цяла редица дебели книги с меки корици. Те увисват в сгъстяващия се здрач… задържат се… сетне с гръм и трясък се стоварват на пода. Мецана изписква тихо.

— Не я забравяй — казва Мишока. — Ще ти потрябва.

— Как? Как ще ми потрябва?

Мишока уморено клати глава:

— Не… зная.

Клюна се пресяга през рамото на Джак и дръпва листчето с драсканиците, играещи ролята на карта.

— Ще се срещнем утре сутрин в бар „Санд“ — казва на Джак — Гледай да си там най-късно в единайсет и половина, за да атакуваме проклетата къща точно по обяд. Междувременно ще задържа това. Малка предохранителна мярка, че ще послушаш Мишока.

— Добре. — Джак не се нуждае от карта, за да издири черната къща на приятелчето Бърнсайд, но Мишока най-вероятно е прав: май не е много разумно да посещава подобно място след залез слънце. Ужасява се от мисълта да остави Тай Маршал в изпепелените земи, дори изпитва мъчително чувство за вина, но не бива да се забравя, че на карта е заложено много повече от живота на едно изгубено момченце.

— Клюн, сигурен ли си, че искаш да се върнеш там?

— Как не! — възкликва Клюна. — Но нещо уби дъщеря ми — моята дъщеря! — и това нещо е дошло от там! И не ми казвай, че греша!

Джак мълчи. Разбира се, че Сейнт Пиер не греши. Разбира се, Джак иска двамата рокери да са с него, като свърне в просеката към Блак Хаус. Естествено, ако им стиска да го придружат.

„Д’ямба — повтаря мислено. — Д’ямба. Не забравяй.“

Отново поглежда към канапето:

— Мишок, ти…

— Не — прекъсва го Доктора. — Май няма да му трябва дрога.

— А? — недоумяващо го зяпва Джак. Чувства се оглупял. Оглупял и съсипан.

— Само часовникът му тиктака — пояснява Доктора и запява. След миг Клюна също затананиква, после и Мецана. Джак се отдръпва от канапето, а в главата му се върти една мисъл, необичайно сходна с онази, която безпокоеше Хенри: „Кога стана никое време? Как, по дяволите, стана така?“

— Няма бира в небесата… затуй я пием на земята… а когато хвърлим петалата…

* * *

Нашият стар приятел Джак излиза на пръсти от стаята. На отсрещната стена виси светещ рекламен часовник на светло пиво „Кингсланд“. Нашият едновремешен приятел — който вече не изглежда прекалено млад за възрастта си и съвсем не прилича на късметлия — недоверчиво се взира в циферблата, сетне сравнява показанията му със собствения си часовник. Наближава осем. Стоял е тук часове наред.

Вече се мръква, а някъде в градчето се крие Рибаря. Да не говорим за другоземните му приятели.

„Д’ямба“ — мислено повтаря Джак и натиска бравата. Като излиза на верандата и захлопва вратата след себе си, спонтанно се провиква в полумрака на гаснещия ден:

— Спийди, ще ми се да ти извия врата!