Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (21)

Глава 21

— СОФИ.

Без да изпуска дланта й, става и й помага да се изправи. Краката му се подкосяват. Очите му парят, има чувството, че са твърде големи за орбитите им. Изпитва ужас и възторг в равни, съвършено равни части. Сърцето му бие лудо, но ударите са приятни. При втория опит успява да изрече името й малко по-високо, ала гласът му е тъничък, а устните му са толкова вкочанени, сякаш са натрити с лед. Звучи като човек, който тъкмо се свестява от силен удар в корема.

— Да.

— Софи.

— Да.

— Софи.

— Да.

В тази ситуация — той повтаря нейното име, тя отговаря едносрично — има нещо странно познато. Познато и смешно. Изведнъж му просветва: в „Ужасът на Дедуд Гълч“ има почти идентична сцена, когато един от редовните посетители на бара цапардосва с бутилка уиски Бил Таунс и го просва в безсъзнание. Лили, в ролята на очарователната Нанси О’Нийл, го залива с кофа вода и когато той сяда на пода, двамата…

— Много странно — отбелязва Джак. — Чудна картинка сме. Би трябвало да се смеем.

С бегла усмивка Софи отвръща:

— Да.

— Да се заливаме от смях.

— Да.

— Да се превиваме от смях.

— Да.

— Вече не говоря на английски, нали?

— Не.

Сините й очи издават две неща. Първо, тя не знае думата „английски“. И второ, отлично разбира какво се опитва да й каже.

— Софи.

— Да.

— Софи-Софи-Софи.

Опитва се да свикне с мисълта, че случващото се е действително. Да си го набие в главата като гвоздей.

На лицето й грейва усмивка, при което устните й стават още по-красиви. Джак си представя какво ли би било да ги целуне и краката му се подкосяват. Изведнъж се чувства като четиринайсетгодишен хлапак, който изпраща момичето си до дома и се пита има ли кураж да докосне с устни страната му за лека нощ.

— Да-да-да — отвръща тя и усмивката и става по-уверена. — Проумя ли вече? Разбираш ли, че си тук и как си пристигнал?

Отвсякъде е заобиколен с прозирно бяло платно, което се надига на талази и въздиша като живо. Пет-шест разнопосочни въздушни течения нежно милват лицето му и Джак осъзнава, че е донесъл от другия свят слой пот, която вони. С бързи движения избърсва челото и страните си, стараейки се да не изпуска Софи от поглед за повече от миг.

Намират се в нещо като грамадна шатра. Разделена е на множество помещения и извиква в съзнанието на Джак мимолетен спомен за павилиона, в който кралицата на Териториите — двойницата на майка му, лежеше на смъртния си одър. Но онзи павилион беше наситен с цветове, имаше множество зали и ухаеше на тамян и скръб (тъй като смъртта на кралицата изглеждаше неизбежна — единствено въпрос на време). А тази шатра е парцалива и паянтова. Стените и таванът са осеяни с дупки, а бялата материя помежду им е съвсем излиняла — отвън дори се вижда възвишение, обрасло с дървета. Като духне вятър, краищата на някои зирки се развяват като раздрани дрипи. Точно над главата си забелязва някакъв тъмнокафяв силует. Напомня на кръст.

— Джак, разбираш ли как…

— Да. Пренесох се. — Но в действителност не тази е думата, която изрича. Буквалното значение на онова, което казва, е „път през хоризонта“. — И явно съм завлякъл доста от предметите в кабинета на доктор Спигълман. — Навежда се и вдига плоско камъче, в което е изваяно цвете. — Сигурен съм, че в моя свят това е представлявало репродукция на картина от Джорджия ОКийф. А онова… — посочва почерняла, изгаснала факла, облегната на платнената стена на павилиона — … онова, мисля, е било… — Но в този свят няма подобен предмет и думите, които изрича, прозвучават грозно като ругатня на немски: — … халогенна лампа.

Софи се мръщи недоумяващо:

— Хал-до-дженна… лимба? Ломба?

Вкочанените му устни се разтеглят в лека усмивка:

— Няма значение.

— Но ти си добре.

За нея, разбира се, е важно той да е добре, затова ще отговори утвърдително, макар това изобщо да не отговаря на истината. Всъщност е много зле, което е прекрасно. Буквално се е поболял от любов, но не би заменил това усещане за нищо на света. За пръв път изпитва подобна емоция, ако не броим чувствата към собствената му майка — но обичта към жената, която го е създала, е много по-различна, каквото и да говорят фройдистите. О, въобразявал си е, че се влюбва и разлюбва, но това беше преди. Преди хладната синева на очите й, усмивката й и дори сенките, хвърляни от изпокъсаната шатра, които пробягват по лицето й като ята риби. В този миг е готов заради нея да полети от планински връх, да се втурне в горски пожар или да й донесе полярен лед да охлади чая си, а подобни желания не означават, че човек е добре.

Само че за нея е важно той да е добре.

И за Тайлър е важно да е добре.

„Аз съм стражар“. Отначало фразата му се струва безсмислена в сравнение с красотата на тази жена, с факта, че тя действително съществува, но постепенно той проумява значението й. Както винаги. В крайна сметка кое го доведе тук противно на волята и най-добрите му намерения?

— Джак?

— Да, добре съм. Пренасял съм се и преди. — „Но никога в присъствието на такава красавица — добавя мислено. — Това е проблемът. Вие сте проблемът, милейди.“

— Да. Ти притежаваш способността да идваш и да си отиваш. Една от многобройните ти дарби. Така ми беше казано.

— Кой ти го е казал?

— Скоро. Скоро ще узнаеш. Чака ни много работа, но ми дай няколко секунди да се посъвзема. Ти… ти ми взе ума.

Джак се разтапя от щастие при това признание. Като съзнава, че все още стиска дланта й, я целува, както Джуди целуваше неговите ръце в другия свят зад стената, и забелязва, че връхчетата на три от пръстите й са превързани с тънка бяла марля. Така му се иска да събере смелост да я грабне в прегръдките си, но тя го обезсърчава и с красотата, и с присъствието си. Малко по-висока е от Джуди — с някакви си пет сантиметра не повече — а косата й е по-светла и има златистия оттенък на непречистен мед, който се процежда от разчупена восъчна пита. Носи семпла памучна бяла роба, поръбена със синьо, в тон с очите й. Тясното остро деколте очертава шията й. Дрехата стига до под коленете й. Краката й са боси, но на единия се глезен носи сребърна верижка, толкова тъничка, че почти не се забелязва. Има по-налят бюст от Джуди, ханшът й е малко по-широк. Ще рече човек, че са сестри, само дето имат едни и същи лунички по носа и идентичен белег върху лявата длан. Ясно е, че всяка е получила своя вследствие на различна злополука, но също така е ясно, че тя е станала в един и същи час на един и същи ден.

— Ти си нейната двойница. Двойницата на Джуди Маршал. — Само че думата, която излиза от устата му, не е „двойница“; колкото и да е странно или нелепо, всъщност казва нещо като „арфа“. По-късно ще се замисли за струните на арфата, опънати плътно една до друга, на едно докосване разстояние, и ще стигне до заключението, че все пак думата не е толкова смешна.

Софи свежда поглед и учудено се взира в него, сетне отново вдига глава и се опитва да се усмихне.

— Джуди. Оттатък стената. Като бяхме деца, Джак, често си говорехме. Дори като пораснахме, продължихме да си говорим, само че насън. — Той с тревога забелязва сълзите, които напират в очите й и се търкулват по страните й. — Влудих ли я? До безумие ли я докарах? Моля те, кажи ми, че не съм.

— Не-е. На ръба е, но още не се е предала. Волева жена е тя.

— Трябва да й върнеш нейния Тайлър. Заради двете ни. Аз нямам деца. Не мога да имам деца. Защото съм… как да кажа, пострадала. Като малка. От един човек, когото ти си познавал добре.

В съзнанието му се оформя ужасяващо подозрение. Прогнилото платно на шатрата плющи и въздиша под ласките на омайно уханния ветрец.

— За Морган ли говориш? За Морган от Орис ли?

Тя свежда глава и може би така е по-добре, тъй като в този миг лицето на Джак е изкривено в грозна гримаса. В този миг той изгаря от желание повторно да убие двойника на Морган Слоут. Понечва да я пита какво й е направил, но си дава сметка, че е излишно.

 

— На колко години си била?

— На дванайсет — отвръща… както и се очакваше. Случило се е в същата година, когато Джаки беше на дванайсет и пристигна тук да спаси майка си. Но дали е идвал тъкмо тук? Това Териториите ли са? Някак си не е същото, макар да има известна прилика.

Изобщо не се учудва, че Морган е изнасилил дванайсетгодишно момиче, и то по такъв начин, че да го остави бездетно. Ни най-малко. Морган Слоут, известен още като Морган от Орис, искаше да властва не само над един-два свята, а над цялата вселена. Какво са за човек с подобни амбиции няколко изнасилени дечица?

Тя нежно прокарва палци по спуснатите му клепачи. Сякаш го погалват перца. Гледа го с почуда и пита:

— Защо плачеш, Джак?

— Заради миналото. Винаги е така. — Спомня си как майка му седи до прозореца, пуши цигара и слуша любимата си песен, изпълнявана от Патси Клайн. — Да, винаги плачем заради миналото. Там се крие болката и всичко, което човек не може да превъзмогне.

— Може би — съгласява се тя. — Но днес нямаме време за миналото. Днес трябва да мислим за бъдещето.

— Добре, но може ли първо да ти задам няколко въпроса?

— Съгласна съм, обаче не се увличай.

Джак понечва да заговори, но от гърлото му не излиза нито звук. Прави комична гримаса и се засмива:

— И ти ми взе ума, ако трябва да съм честен.

Софи поруменява леко и свежда поглед. Кани се да отвърне… но стиска устни. На Джак му се иска да беше отговорила, същевременно се радва, че не го стори. Стиска нежно ръката й, а тя вдига глава и го озарява със сините си очи.

— Познавам ли те отпреди, когато си била на дванайсет? Тя клати глава.

— Но съм те виждал.

— Може би. В големия павилион. Майка ми беше придворна дама на Добрата кралица. Аз също… бях най-младата сред придворните дами. Възможно е да си ме зърнал тогава. Дори ми се струва, че наистина ме видя.

Джак замълчава, докато осмисли поредното чудо, после продължава да говори. Няма време. И двамата го знаят. Буквално усеща как минутите се изнизват.

— С Джуди сте двойници, но никоя от вас не може да пътува… тя никога не е била в твоето съзнание тук и ти никога не си била в нейното съзнание там. Вие сякаш… си говорите през стена.

— Да.

— А когато тя е писала на листчетата хартия, това всъщност са били думите, които си й шепнела зад стената.

— Да. Зная, че я притисках, но трябваше. Трябваше! Въпросът не е само да й върнем детето, колкото и да е важно. Имаме по-сериозни причини.

— Например?

— Не ми е позволено да ти кажа повече — клати глава тя. — Онзи, който ще ти обясни всичко, е много по-високо в йерархията от мен.

Той се взира в превързаните й пръсти и размишлява колко ли копнеят Джуди и Софи да преминат стената, за да бъдат заедно. Очевидно Морган Слоут по желание може да се превръща в Морган от Орис. На дванайсет години Джак беше се запознал с мнозина, които притежават тази дарба. Той самият е единствен по рода си и в двата свята си остава все Джак. Оказва се обаче, че Джуди и Софи са неспособни да се пренасят по какъвто и да било начин. Липсва им нещо, затова могат само да си шепнат през стената между световете. Сигурно има и по-злочести съдби, но в момента не му хрумва нито един пример.

Оглежда шатрата, която сякаш диша, редувайки слънчеви лъчи и сенки. Парцаливите платнища се ветреят. През една пролука в прозирната преграда забелязва в съседното помещение няколко метални легла.

— Какво представлява това място?

— За някои е болница — усмихва се Софи.

— Така ли? — Вдига глава и погледът му отново попада върху кръста. Вече е потъмнял, но навремето несъмнено е бил червен. „Червен кръст, глупако“ — сгълчава се мислено. — О! Не е ли малко… хм… старомодна?

Софи се усмихва по-широко и той осъзнава, че му се надсмива. Каквато и да е или е била тази болница, няма почти никаква прилика с онази в „Спешно отделение“.

— Да, Джак. Много е стара. Едно време в Териториите, Горния и Средния свят е имало десетина и повече такива болници, но вече са останали само няколко. Ако ли не и само тази. Днес е тук. Утре… — Вдига ръце, после ги отпуска. — Кой знае! Може би дори от другата страна на стената, в света на Джуди.

— Ясно — нещо като едновремешните пътуващи комедианти, които са продавали лекарства „пенкилер“.

Уж се шегува, но Софи малко го стряска с реакцията си — отначало кима и едва после се засмива и започва да ръкопляска:

— Да! Да, точно така! Но лечението, което се прилага тук, няма да ти хареса.

За какво ли намеква?

— Може би — съгласява се и се заглежда в изгнилото платнище и почернелите от времето подпори. — Тук май не е много стерилно.

Софи отвръща сериозно (но със закачливи пламъчета в очите):

— Ако беше пациент, щеше да ти се види безмерно хубаво, медицинският персонал — сестричките — да ти се сторят най-красивите създания, грижили се някога за бедните пациенти.

Джак се оглежда.

— Къде са те?

— Показват се едва след залез слънце. И ако искаме животът ни да продължи мирно и щастливо, Джак, всеки от двама ни ще поема по своя път много преди мръкнало.

Думите й го пронизват като с нож, макар да знае, че раздялата е неизбежна. Болката обаче ни най-малко не притъпява любопитството му — явно по силата на правилото „стражарят си остава стражар до края на живота си“.

— Защо?

— Защото сестричките са вампири и пациентите им никога не оздравяват.

Стреснат, Джак се оглежда тревожно и търси следи от присъствието им. И през ум не му минава да се усъмни в чутото — свят, който може да роди върколаци, може да роди какво ли не.

Тя го докосва по китката. По тялото му пробягва сластна тръпка.

— Не се страхувай, Джак… и те служат на Лъча. Всички създания служат на Лъча.

— Какъв лъч?

— Няма значение. — Пръстите й по-здраво се вкопчват в китката му. — Онзи, който има отговор на всичките ти въпроси, ше дойде съвсем скоро, може би дори вече е тук. — Поглежда го изпод око, с едва загатната усмивка. — А като го изслушаш, ще започнеш да задаваш по-смислени въпроси.

Джак осъзнава, че това е деликатен упрек, но понеже го е изрекла тя, не го огорчава. Оставя се да го води от стая в стая из безкрайните лабиринти на старата болница. Докато крачат, си дава сметка колко огромна е палатката. Въпреки нежния ветрец усеща някаква слаба, неприятна миризма, наподобяваща на смесица от миризмата на вкиснато вино и вонята на развалено месо. Уви, не му е трудно да се досети какво е месото. Съвсем естествено е за бивш служител от отдел „Убийства“, който е бил на повече от сто местопрестъпления.

* * *

Щеше да бъде неучтиво да изоставим Джак в момента на запознанството му с жената, която ще бъде най-голямата любов в живота му (пък и би било пример за неумело водене на повествованието), затова останахме при него. Но сега да се промушим през тънките стени на болницата. Шатрата се издига сред сред красива, макар и безводна местност, и е заобиколена от червеникави скали, обрасли с острица, пустинни цветя, напомнящи на сего^[1], хилави ели и ферокактуси^[2]. Някъде наблизо долита хладната, равномерна въздишка на река. Грамадната палатка шумоли и пърха унесено като платната на кораб, браздящ вълните на океана под напора на попътен вятър. Докато се носим по обичайния, неизискващ усилие и подчертано приятен начин, съзираме купчина боклуци, между които още няколко гравирани камъка, красива роза, изкована от мед и огъната сякаш под въздействието на много висока температура, както килимче, разсечено на две като с касапски сатър. Има и други предмети, включително такива, които са устояли на всякакви промени при ураганния си преход от един свят в друг. Сред купчина счупени стъкла се въргалят почернялата коруба на телевизионен кинескоп, няколко двойноалкални батерии „Дурасел“, гребен и — като че ли най-необичайната вещ от всички — бели найлонови бикини с щампован в розово надпис „Неделя“. Отломките, които виждаме, свидетелстват за силата на сблъсъка между световете и са като изгорелите газове, образуващи опашката на комета.

В края на тази опашка седи един наш познайник. Не сме свикнали да го виждаме с грозна кафява роба (явно и той не знае как да носи подобна дреха — ако го погледнем от неподходящ ъгъл, ще видим много повече, отколкото бихме желали) със сандали вместо с трандафори, и коса, прибрана на конска опашка, привързана с ремъче от необработена кожа, но това несъмнено е Уендъл Грийн. Той си мърмори нещо. От устата му текат лиги. Взира се в смачканите листове хартия, които стиска. Напълно пренебрегва далеч по-драстичните промени около себе си, съсредоточавайки се единствено върху тази. Ако успее да си обясни как диктофонът марка „Панасоник“ се е превърнал в купчина вехта хартия, може би ще обърне внимание и на другите неща. Не и преди това. Уендъл (какво ще кажете да продължим да го наричаме Уендъл, без да ни е грижа под какво име е или не е известен в това кътче на битието, тъй като самият той не го знае и не се интересува от него) съзира батериите. Пропълзява до тях, сграбчва ги и се мъчи да ги натика в листовете. Безуспешно, разбира се, но това не му пречи да продължава с опитите. Както би казал Джордж Ратбън: „Ти му дадеш мухоловка, то тръгне на лов с нея.“

— Влий — ломоти любимият криминален репортер на Кули Кънтри и пъха ли, пъха батериите в хартията. — Влиий… бе! Влиий… бе! По дяаолите, влий в…

Някакъв звук — подрънкване, каквото, Бог да ни е на помощ, могат да издават единствено шпори — смущава съсредоточеността на Уендъл, той вдига глава и се ококорва. Разсъдъкът му надали го е напуснал завинаги, но определено е грабнал жената и децата и е отпрашил за „Дисни Уърлд“. А и гледката пред очите на стопанина му надали ще го подмами скоро да се върне.

Имаше едно време в нашия свят един прекрасен чернокож актьор на име Уди Строуд (в интерес на истината Лили го познаваше, дори в края на шейсетте години бяха играли заедно в един третокласен Филм със заглавие „Експрес «Екзекуция»“). Човекът, който се доближава към клечащия Уендъл, поразително напомня на онзи актьор. Носи избелели джинси, карирана синя памучна риза, шалче на врата и тежък револвер на широк кожен патрондаш, в който блещукат петдесетина патрона. Те мето му е плешиво, очите му са хлътнали. Преметнал е китара през рамо, коженият ремък е украсен със сложна плетеница. На другото му рамо е кацнала птица, наподобяваща на двуглав папагал.

— Не, не — мрънка Уендъл. — Не. Не вижда. Не вижда. Това. — Свежда глава и отново се мъчи да натика батериите в хартията.

Сянката на новодошлия пада върху коленичилия, който упорито отказва да вдигне глава.

— Добра среща, чужденецо.

Уендъл продължава да не вдига глава.

— Аз съм Паркъс. По тез места законът — това съм аз. Как ти викат?

Уендъл отказва да отговори, ако не броим за отговор тихото мучене, което излиза от олигавената му уста.

— Питам как се казваш.

— Уен — отвръща нашият стар познайник (не можем да го наречем точно „приятел“), без да вдигне поглед. — Уен. Дъл. Гри… Грийн. Аз… аз… аз…

— Не бързай — отвръща Паркъс (не без известно съчувствие). — Ще почакам желязото за жигосване да се загрее.

— Аз… ловец на сензации!

— Не думай! — Гологлавият прикляка, а Уендъл се свива уплашено и се притиска към прокъсаното платнище на шатрата. — Да ти кажа право, чувал съм за лов на зайци, лов на елени и лов на птици, ама за пръв път чувам за лов на сензации. Уендъл вдига глава и мига на парцали.

Едната папагалска глава се обажда от рамото на Паркъс:

— Бог е любов.

— Да го начукам на майка ти! — отговаря другата.

— Всеки трябва да търси реката на живота — казва първата.

— Да го духаш! — отсича втората.

— Израстваме към Господа-Бога — казва първата.

— Оди мочай! — приканва втората.

Макар че двете глави говорят съвсем спокойно, сякаш водят дружески разговор, Уендъл се дръпва още по-назад, навежда глава и с още по-голямо ожесточение се мъчи да натика батериите в хартията, която почти е изчезнала в потния му юмрук.

— Прави като мен — не им обръщай внимание — заявява Паркъс. — Вече дори не ги чувам, честен кръст. Млъкнете, момчета.

Папагалът се подчинява.

— Едната му глава се казва Свята, другата — Скверна. Държа го само за да ми напомня, че…

Прекъснат от шума на приближаващи стъпки, той се изправя с едно-единствено пъргаво и плавно движение. Задават се Джак и Софи, които се държат за ръка като невинни малчугани на път за училище.

* * *

— Спийди! — възкликва Джак и широко се усмихва.

— Е, Пътнико Джак — на свой ред се ухилва Паркъс. — Добра среща! Я се виж, сър — колко си пораснал!

Джак се втурва насреща му с разтворени обятия, Паркъс откликва със сърдечна прегръдка. След миг Джак го поотмества и изпитателно го оглежда:

— Навремето беше по-стар, поне на тен така ми се струваше. И в двата свята.

Плешивецът усмихнато кима. Следващите си думи изрича със заваления говор на Спийди Паркър:

— Амчи сигур по-стар съм ти се видял, Джак. Нъл беше още детенце.

— Но…

Онзи маха с ръка.

— Понякога изглеждам по-стар, друг път — не толкоз. Всичко зависи от…

— Възрастта е мъдрост — набожно се обажда едната папагалска глава, на мига другата я апострофира:

— Изкуфял дъртак.

— … от мястото и обстоятелствата — завършва Паркъс и добавя: — Момчета, нали ви казах да мълчите. Ако продължавате да дрънкате, ще ви извия дръгливия врат. — Насочва вниманието си към Софи, която го съзерцава, слисана от удивление, срамежлива като сърна. — Софи, толкова се радвам да те видя скъпа. Нали ти казах, че той ще дойде? Ей го на. Само дето се забави малко повечко, отколкото очаквах.

Тя прави дълбок реверанс — коляното й почти докосва земята — свежда ниско глава и отвръща:

— Благодаря ви, саи. Елате с мир, стрелецо, и с моята любов следвайте своя път към Лъча.

При тези думи Джак изтръпва, разтърсен от странен, вледеняващ трепет, сякаш множество светове заговарят в хор и гласовете им се сливат в плътен акорд, който отеква тихо, но звучно.

Спийди — както продължава да го възприема Джак — поема дланта й и я подканя да се изправи.

— Стани, момиче, и ме погледни в очите. Не съм никакъв стрелец, ни тук, ни в пограничните земи, ако и от време на време да надявам старото желязо. Тъй или иначе имаме да си казваме много неща. Сега не е моментът за официалности. Последвайте ме оттатък хълма. На раздумка, както казват стрелците. Или по-право казваха, преди да се промени светът. Гръмнах едни чудни диви кокошки, та от тях, като гледам, ще излезе хубаво печено.

— Ами… — Джак посочва ломотещия разплут вързоп, в който се е превърнал Уендъл Грийн.

— А, тоя май е доста зает — отвръща Паркъс. — Рече ми, че бил ловец на сензации.

— Опасявам се, че малко се е поизхвърлил. Старият Уендъл е мародер, не ловец на сензациите.

Репортерът поизвръща глава. Инати се и не вдига поглед, но по навик устните му се разтягат в злобна гримаса.

— Чух. Това — бърбори и свива устни. Този път гримасата не е по навик, а е съвсем преднамерена. — Зла. Зла. Златно момче. Холи. Вуд.

 

— Е, запазил е поне част от несравнимия си чар и joie de vivre^[3] — отбелязва Джак. — Тук да не му стане нещо?

— Де що има човек с малко акъл в главата, не припарва до шатрата на сестричките — успокоява го Паркъс. — Нищо му няма. Ако подуши нещо вкусно и вземе да ни навести, какво пък толкоз, можем и да го нахраним. — Обръща се към Уендъл и добавя: отиваме хей там, на един хвърлей място. Ако ти се доще да прескочиш, ще бъдеш добре дошъл. Разбра ли, господин Ловец на сензации?

— Уен. Дъл. Грийн.

— Уендъл Грийн, йессър. — Паркъс поглежда останалите. — Тръгваме ли?

— Не бива да го изоставяме — промърморва Софи и поглежда назад. — След няколко часа ще се стъмни. — Имаш право, девойко — отвръща Паркъс, докато превалят близкото възвишение. — Не бива да го оставяме край шатрата по мръкнало. Хич не бива.

* * *

При все че оттатък възвишението има повече зеленина и сред камъните дори лъкатуши поточе, може би устремено към реката, плискаща се в далечината, пейзажът е по-характерен за Северна Невада отколкото за Западен Уисконсин. Което в известен смисъл е логично. Последното пренасяне беше крайно нетипично. Самият Джак се почувства като плоско камъче, подскачащо като „жабка“ по гладка езерна повърхност от единия до другия бряг, а за клетия Уендъл да не говорим…

Отвъд билото, вдясно от пътеката, по която се спускат, под сянката на една юка в другия край на клисурата е вързан кон. На двайсетина метра по-надолу по склона и малко вляво се издигат ерозирали камъни, побити в кръг. Вътре в кръга старателно е стъкнато огнище, но още не е запалено. Джак неволно потръпва — камъните му напомнят на зъби на праисторически животни. Изглежда, и Софи споделя чувствата му, защото спира и стисва дланта му по-силно:

— Паркъс, наистина ли трябва да влизаме там? Моля ви, кажете ми, че не трябва.

Водачът им се извръща с мила усмивка, която Джак познава добре: типична е за Спийди Паркър.

— Много вода изтече, откакто Говорящият демон напусна тази окръжност, мила моя. Много добре знаеш, че места като туй са по-подходящи да се разказват разни истории.

— Но…

— Не му е сега моментът да се шубелисваме — отвръща Паркъс с известно раздразнение — не използва думата „шубелисваме“, но Джак така си я превежда. — Ти очакваше пристигането му в болницата на сестричките…

— Само защото тя беше от другата страна…

— … а сега искам да дойдеш с нас — обявява плешивият и ненадейно сякаш става по-висок от Джак. Очите му мятат мълнии. Джак мислено отбелязва: „Стрелец. Да, като нищо може да се окаже стрелец. Като онези във Филмите на мама, само че истински.“

— Добре — прошепва Софи. — Щом трябва. — Вдига поглед към Джак. — Моля те, прегърни ме.

Разбира се, той на драго сърце изпълнява молбата й.

Щом пристъпват между камъните, му се струва, че някакви хора шепнешком се карат. За миг се откроява глас, който сякаш оставя слузеста диря в ушите му: „Дърпат влачат деглят и опъват, с разгървавени грачета, но згоро бриздига моят добър приятел Муншун и какъв бодарък съм му зпреднал, охо, охо…“

Джак проследява с поглед как неговият едновремешен приятел смъква раницата от гърба си и разхлабва връзките.

— Близо е, нали? За Рибаря ми е думата. И Блак Хаус е близо.

— А-ха — отвръща Паркъс и изсипва от торбата дузина охранени изкормени птици.

* * *

Дивите кокошки подсещат Джак за Ърма Френо, струва му се, че не е в състояние да хапне нито залък. Докато наблюдава как Паркъс и Софи нанизват птиците на дълги пръчки, подозрението му се затвърждава. Но когато огънят лумва и кожицата на месото се позачервява, стомахът му надделява с аргументите, че печеното ухае много примамливо, а на вкус сигурно е още по-хубаво. Спомня си, че тук винаги храната е по-вкусна.

— Ето ни в говорящата окръжност — заявява Паркъс, чиято усмивка засега е угаснала. Взира се в Джак и Софи, които седят един до друг и се държат за ръка. Китарата е подпряна на един камък недалеч от тях. Папагалът е пъхнал двете си глави под крилото и несъмнено сънува раздвоени сънища. — Демонът може отдавна да го няма, но според поверието подобни създания оставят след себе си нещо, което развързва езика.

— Като онзи камък в Бларни^[4] ли…

— Нямаме време за празни приказки — прекъсва го старият му приятел.

— Ако имахме работа с обикновен гадняр, лесно щях да се справя — отбелязва Джак. Софи го поглежда озадачено.

— Иска да каже злодей — обяснява Паркъс. Поглежда Джак и продължава: — В известен смисъл тъкмо с такъв си имаш работа. Карл Биърстоун не е обикновено чудовище, ако мога така да се изразя. Което съвсем не означава, че няма слабост към убийствата. Но за случващото се във Френч Ландинг не е виновен само той, защото го използват. Обсебен е от зли сили, както се казва във вашия свят, Джак. Обладан е от духове, както бихме казали ние в Териториите. В света, който започва от тази погранична област — Средния свят — биха рекли, че в него се е вселил демон. Има се предвид сила, далеч по-велика от клетия дух, обитавал някога този каменен обръч.

Джак почти не го слуша. Очите трескаво блестят. „Беше нещо като «биър стейн» — му каза Потър едва снощи, а сякаш бяха изминали хиляди години. — Не беше точно така, но нещо подобно.“

— Карл Биърстоун. — Вдига свития си юмрук и го размахва победоносно. — Така се е казвал в Чикаго. А във Френч Ландинг живее под името Бърнсайд. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа! Къде е той, Спийди? Спести ми малко време.

— Млъкни! — като змия изсъсква плешивият.

Софи трепва боязливо и се притиска до Джак. И той потръпва. Яростното изсъскване изобщо не прилича на благия глас на едновремешния му приятел. „Крайно време е да престанеш да го смяташ за Спийди — отбелязва мислено. — Той не е и никога не е бил Спийди. Онова беше просто роля, която играеше; персонаж, който можеше хем да утеши, хем да омае уплашеното хлапе, побягнало с майка си.“ Паркъс завърта шиша с птиците, апетитно зачервени от едната страна, мазнината зацвъртява в пламъците.

— Извинявай, че креснах, Джак, но трябва да проумееш, че вашият Рибар е без особено значение на фона на онова, което всъщност се случва.

„Иди го кажи на Танси Френо. И на Клюна Сейнт Пиер.“

В ума му се въртят подобни мисли, но не ги изрича гласно. Блясъкът в очите на Паркъс доста го стресна.

— И не става дума за двойници. Избий си я от главата тая приумица. Двойниците имат отношение само към твоя свят и света на Териториите — то е нещо като връзка помежду им. Дори да убиеш злодея тук, няма да сложиш край на делата на вашия канибал там. Ако пък го затриеш там, в Уисконсин, онова нещо в него просто ще си намери нов приемник.

— Онова нещо…

— Като живееше в Албърт Фиш, той го наричаше Мънди Ман. Онзи, когото ти преследваш, му вика господин Муншун. И двете наименования са просто опит да се предаде нещо което не може да се изрече на нито един език във вашия свят.

— Колко светове има, Спийди?

— Много — отвръща Паркъс и се заглежда в огъня. — И тази работа засяга всичките. Инак защо, мислиш, те преследвам така упорито? Пращам ти пера, пращам ти яйца, какво ли не правя, само и само да се събудиш.

Сеща се за Джуди, която драска стените, докато й се разкървавят пръстите, и го хваща срам. Май и Спийди се е опитвал да го достигне по подобен начин.

— Събуди се, събуди се, заплесанчо — прошепва едва чуто. На Паркъс хем му е криво, хем го напушва смях.

— Няма начин да не си ме видял в онова разследване, когато офейка от Ел Ей яко дим.

— Ти защо, мислиш, се махнах?

— Побегна като Йона^[5], като му заповядал Господ да порицае жителите на Ниневия. Вече си мислех, че ще трябва да пращам кит да те погълне.

— И без друго се чувствам погълнат — отвръща Джак.

— И аз — тихичко добавя Софи.

— Всички сме погълнати — отвръща мъжът с пищова на бедрото. Намираме се в търбуха на звяра, независимо дали ни харесва. Това е ка — съдба и орис. Сега вашият Рибар, Джак, е твое ка. Наше ка. Не става дума само за убийства. А за нещо много по-важно.

Джак най-сетне проумява нещо, от което го побиват тръпки. Самият Лестър Паркър, известен още като Спийди, известен още като Паркъс, е плашен едва ли не до смърт. — Тази работа е свързана с Тъмната кула — казва той.

Софи надава отчаян вик и навежда глава. Същевременно размахва ръце срещу Паркъс и прави знак против уроки.

Той обаче не се обижда, а преспокойно продължава да върти шишовете с птиците.

— Слушай внимателно какво ще ти кажа — промърморва най-сетне. — Наостри уши и гледай да не ме разпитваш много-много. Все още имаме възможност да върнем сина на Джуди Маршал, но времето ни изтича. — Говори.

* * *

И Паркъс говори. По едно време, както си разказва, решава, че печеното вече е готово, и го поднася върху плоски камъни. Месото е съвсем крехко и лесно се отделя от дребните костици. Джак се храни лакомо и всеки път, когато коженият мях на Паркъс стигне до него, отпива голяма глътка сладка вода. Не губи повече време в сравнения между мъртвите дечица и мъртзите птици. Пещта се нуждае от гориво и Джак я подклажда с мерак. Както и Софи, която се храни с пръсти и ги облизва без никакво притеснение и свян. Както в крайна сметка и Уендъл Грийн, който обаче отказва да прекрачи в окръжността между камъните. Със забележителна сръчност Паркъс му подхвърля опечена птица със златиста коричка, Уендъл я хваща и веднага отхапва от сочното месо.

— Питаш ме колко светове има — започва плешивият. — На Свещения език отговорът на този въпрос гласи: „да фан“ — „неизброими са световете“. — Взема овъглена пръчка и начертава в пясъка полегнала осмица, в която Джак разпознава гръцкия символ за безкрайност.

— Но има една Кула, която ги свързва. Представи си я, ако щеш като ос, върху която са нанизани множество въртящи се колела. Има и едно създание, което само крои планове за срутването на тази Кула. Рам Абала.

При изричането на тези думи пламъците на огъня за миг стихват, сетне стават пурпурночервени. На Джак му се иска да повярва, че това е зрителна измама, породена от умствена преумора, но знае, че истината е друга.

— Пурпурният крал, за него ли говориш?

— Да. Заключен в килия на върха на Кулата, но има и друго превъплъщение, което е реално колкото и първото и което живее в Кан-та Абала, което на вашия език означава „Дворът на Пурпурния крал“.

— Тоест, на две места едновременно. — Поради постоянните си пътувания между двата свята — неговия и този на Териториите, Джак не се затруднява при възприемането на подобна концепция.

— Точно така.

— Но ако той… или то… разруши Кулата, няма ли да провали собствените си планове? Няма ли да унищожи материалното си „аз“?

— Напротив: ще го освободи да броди из хаоса, който ще се възцари… дин-та… пещта. Области от Средния свят вече са пропаднали в пещта.

— Наложително ли е да ми разказваш тези подробности? — пита Джак. Усеща, че времето лети и оттатък стената, в неговия свят.

— Трудно ми е да преценя какво трябва да знаеш и какво — не. Ако изпусна нещо, току-виж тъкмо то станало причина всички звезди да угаснат. И не само тук, а в стотици хиляди вселени. Ей-това е най-страшното. Виж, Джак — от незапомнени времена Кралят се опитва да срути Кулата и да се освободи. Но това е бавен процес, защото тя е укрепена с пресичащи се силови лъчи, играещи ролята на обтегачи. Те я крепят от хилядолетия и щяха да издържат още хилядолетия наред, но през последните двеста години — по вашето летоброене, Джак, а на езика на Софи почти петстотин пълноземия…

— Толкова време — отронва тя едва чуто, все едно въздиша. — Толкова време.

— Във вечността това се равнява на времето, за което догаря пламъчето на кибритена клечка. И ако за извършването на едно добро дело се изисква много, много време, Бог знае защо злото ненадейно се появява съвсем завършено, като човече на пружинка Джак, изскачащо от кутийка. А ка дружи и със злото, и с доброто. Та като стана дума за Джак… — Паркъс се обръща към него. — Не може да не си чувал за желязната и бронзовата ера.

Джак кима.

— На по-горните етажи на Кулата наричат последните двеста години от развитието на вашия свят „ерата на Отровената мисъл“. Това означава… — Не е нужно да ми обясняваш — прекъсва го Джак. — Нали помниш, че познавах Морган Слоут. Знам какво кроеше за света на Софи. — Първоначалният етап от плана на Слоут предвиждаше превръщането на едно от най-очарователните кътчета на вселената в курорт за богаташи, после в източник за ниско квалифицирана работна ръка и най-сетне в сметище, най-вероятно за радиоактивни отпадъци. Надали съществува по-красноречив пример за отровена мисъл.

— Сред разумните същества открай време се срещат индивиди с телепатична дарба — продължава Паркъс. — Това важи за всички светове. Подобни хора са рядкост. Спокойно можем да ги наречем „феномени“. Но откакто настана ерата на Отровената мисъл, Джак — всели се във вашия свят като демон — появата на подобни създания е зачестила. Не са многобройни колкото мутантите в Прокълнатите земи, но се срещат често.

— Хора, които умеят да четат мисли, така ли? — пита Софи, сякаш не е сигурна дали го е разбрала правилно.

— Да, но и други човешки същества с необикновени способности. Гадатели. Хора, които могат да се телепортират — тоест, да се придвижват между световете като нашия Джак — или притежават способност за телекинеза. Най-разпространени са гадателите, а надарените с телекинетични умения се срещат по-рядко… и са по-ценни.

— За него, така ли? За Пурпурния крал.

— Да. През последните двеста години Абала посвети огромна част от времето си да събира роби с телепатични дарби. Повечето са от Земята и от Териториите. Но телекинетици се раждат само на Земята. Тази сбирка от роби — този гулаг — е върховното му постижение. Ние ги наричаме Разрушители. Те…

— Млъква насред изречението и се замисля. След малко добавя: — Знаете ли как се задвижва галерата? — С множество гребци — пояснява Софи и демонстрира характерното движение с греблото, при което се подчертава очарователният овал на гърдите й. — Паркъс кима:

— Обикновено робите са приковани един към друг с вериги. Те…

В този миг иззад побитите камъни ненадейно изниква Уендъл Грийн, който е останал верен на навика си да бъде на всяка манджа мерудия:

— Спа. Так. — Въси се и прави втори опит: — Спартак.

— Какви ги дрънка тоя? — на свой ред се мръщи Паркъс. — А, Джак?

— Става дума за един Филм със заглавие „Спартак“ — обяснява Джак, — но ти, Уендъл, както обикновено, не си в час. Сигурно имаш предвид „Бен Хур“.

Репортерът го стрелва със злобен поглед и протяга мазните си ръце:

— Още. Месо.

Паркъс измъква от нагорещения шиш последната кокошка и я хвърля към двата камъка, измежду които се подава бледото, мръсно лице на Уендъл:

— Прясна плячка за ловеца на сензации. А сега ще бъдеш ли така любезен да млъкнеш?

— Или. Какво. — В погледа му припламва добре познатата войнственост.

Паркъс поиздърпва пищова от кобура. Ръкохватката от сандалово дърво е доста износена, но дулото хвърля убийствени отблясъци. Това е най-убедителният аргумент — Уендъл грабва втората порция печено, запретва абсурдната си роба и се отдалечава. Джак си отдъхва. „«Спартак» — как ли пък не“ — отбелязва наум и презрително изсумтява, сетне се обръща към стария си приятел:

— Значи Пурпурният крал смята да използва тези Разрушители, за да унищожи Лъчите. Така ли? Поне такъв е замисълът.

— Говориш в бъдеще време — меко го поправя Паркъс. — А всичко това се случва в настоящия момент, Джак. Достатъчно е да погледнеш своя свят, за да видиш, че всичко се руши. От шестте лъча само един е непокътнат. Други два все още не са изгубили свързващата си сила. Три вече не съществуват. Единият угасна по естествен път преди хиляда години, но останалите… бяха унищожени от Разрушителите. За по-малко от два века.

— Божичко! — Джак започва да разбира защо Спийди каза, че Рибаря е без значение на фона на събитията, които се случват в действителност.

— Охраната на Кулата и Лъчите открай време е поверена на древно войнствено племе от Гилеад, чиито представители са наричани „стрелци“ в този и много други светове. Те също притежават телепатични и прочие способности и са способни да се противопоставят на Пурпурния крал, но…

— Но са изчезнали, останал е само един — довършва Софи. Тя поглежда огромния револвер на кръста на Паркъс и с плаха надежда добавя: — Освен ако вие не сте един от тях, Паркъс.

— Не съм, мила моя, ала стрелецът не е само един.

— Мислех, че Роланд е последният. Така гласи легендата.

— Той е създал поне още трима — обяснява Паркъс. — Нямам представа как е възможно това, обаче вярвам, че е истина. Ако Роланд беше сам, Разрушителите отдавна щяха да са срутили Кулата. Но силата на новите стрелци, прибавена към неговата…

— Не проумявам за какво говорите — намесва се Джак. — До скоро се догаждах, но преди два завоя изостанах от вас, така да се каже.

— Не е нужно да разбираш всичко, за да изпълниш задачата си.

— И слава Богу.

— Що се отнася до онова, което трябва да разбереш, нека оставим галерите и гребците настрана и да вземем като пример уестърните, в които навремето се снимаше майка ти. Представи си най-напред форт насред пустинята.

— Тъмната кула, за която все говориш.

— Да. Фортът обаче е обкръжен не от индианци, а от…

— Разрушители. Предвождани от великия вожд Абала.

— Кралят е в кулата, похапва мед и хляб. Разрушителите в подземието се бъхтят от зори до мрак — тихо мърмори Софи.

По гърба на Джак пробягва мигновена, но крайно неприятна тръпка; в съзнанието му изниква представата за плъхове, които тичат насам-натам по натрошени стъкла.

— Какво? Защо го каза?

Софи го поглежда, поруменява, клати глава и отново свежда поглед:

— Тя го казва понякога. Джуди. Така ми се счува.

Паркъс грабва овъглена пръчка и започва да чертае в каменливия прахоляк край изрисуваната одеве осмица:

— Тук е фортът. Това са нападащите индианци, водени от своя безмилостен, зъл — и най-вероятно слабоумен — вожд. Но тук… — Очертава заострена стрела. Върхът посочва към грубоватата рисунка, изобразяваща форта и обсаждащите го индианци. — Я ми кажи, Джак, в най-хубавите Филми с Лили Кавано кой винаги пристига в последния момент?

— Конниците — отвръща Джак. — Тоест ние, предполагам.

— Не — отвръща Паркъс търпеливо, но Джак подозира, че това му коства огромни усилия. — Конниците са Роланд от Гилеад и новите му стрелци. Така поне се надяват онези от нас, които искат Кулата да пребъде… или най-малкото да не се срути преждевременно. Пурпурният крал пък се надява да отблъсне Роланд и да види сметката на Кулата, докато дружината на стрелците все още е далеч. Това означава да събере колкото се може повече Разрушители, особено такива, които притежават телекинетична дарба.

— А Тайлър Маршал…

— Престани да ме прекъсваш. И без това ми е много трудно.

— Навремето беше голям веселяк, Спийди — упреква го Джак. Отначало му се струва, че едновремешният му приятел пак ще го нахока — или съвсем ще изгуби търпение и ще го превърне в жаба — но Паркъс се поотпуска и дори се засмива.

Софи си отдъхва и леко стисва дланта на Джак.

— Добре, добре, сигурно си прав от време на време да ми дръпваш юздите — мърмори Паркъс. — Ако се гневя за щяло и нещяло, доникъде няма да стигнем. — Посочва оръжието на кръста си и допълва: — Току-виж туй нещо, дето го разнасям, ми е вдъхнало мания за величие.

— Да, вече не си обикновен пазач на лунапарк — съгласява се Джак.

— В Библията в твоя свят, Джак, и в „Книгата на добрия земеделец“ в твоя, Софи — има един пасаж, който гласи: „В дома на отца ми има много обиталища“^[6]. Е, в двора на Пурпурния крал има много чудовища.

Джак чува горчив смях и осъзнава, че звукът се е изтръгнал от гърлото му. Изглежда, неговият едновремешен приятел е пуснал една от плоските шегички, по които си падат ченгетата.

— Те са негови придворни… негови странстващи рицари. Предполагам, че им възлага какви ли не задачи, но през последните години се занимават главно с издирването на талантливи Разрушители. Възнаграждението им зависи от степента на таланта на „доставеното“ хлапе.

— Аха, нещо като нашите „ловци на глави“ — мърмори Джаак и едва когато изрича думите, си дава сметка за буквалното му значение. Ловците на глави са канибали^[7].

— Да — съгласява се Паркъс. — Наемат предприемачи сред смъртните, които работят за… не ми се иска да кажа „за едното удоволствие“, но как другояче да го наречем?

Джак получава кошмарно видение: карикатурен Албър Фиш, който седи на някакъв тротоар в Ню Йорк, а на врата му виси табела: „РАБОТЯ СРЕЩУ ХРАНА“. Притиска раменете на Софи по-силно. Тя извръща към него сините си очи и той с облекчено се оглежда в тях. Действат му успокояващо. — Колко разрушители е изпратил Албърт Фиш на своето приятелче Мънди? — иска да знае Джак. — Двама? Четирима? Дузина? Не умират ли поне, за да се налага Абала да ги заменя с нови?

— Не умират — мрачно отвръща Паркъс. — Държат ги на едно място… да, действително е мазе или пещера… където в общи линии цари безвремие.

— Чистилище! Господи!

— Всъщност това няма значение. Албърт Фиш отдавна го няма. Мънди вече се нарича Муншун. А уговорката му с вашия убиец е съвсем проста: Бърнсайд коли и яде деца на воля, стига да не са надарени. Но ако попадне на някое надарено — някой Разрушител — незабавно го предава на Муншун.

— Който го води на Абала — промърморва Софи.

— Точно така — потвърждава Паркъс.

Джак отново напипва що-годе твърда почва под краката си, което го изпълва с огромно задоволство:

— А тъй като Тайлър не е убит, следователно е надарен.

— „Надарен“ е меко казано. Тайлър е може би вторият най-могъщ Разрушител в историята на всички светове. Ако ми поззолиш да се върна на аналогията с форта, обсаден от индианци, можем да оприличим Разрушителите на дъжд от огнени стрели, проникващи зад стените на укреплението… нещо като тава бойна техника. Но Тайлър Маршал не е просто огнена стрела. Той е като самонасочваща се ракета.

— Или ядрено оръжие.

— Не зная какво е това — обажда се Софи.

— Не ти и трябва, повярвай ми — отвръща Джак. Отново се заглежда в рисунката в праха. Нима го изненадва откритието, че Тайлър притежава такава огромна сила? Едва ли. Особено откакто се докосна до могъщата аура, която се излъчваше от майка му. И откакто се запозна с двойницата на Джуди Маршал, чиято проста дреха и обноски не скриват вроденото й благородство, присъщо на кралска особа. Да, тя е красива, наистина, ала нещо му подсказва, че красотата далеч не е най-значимото у нея.

— Джак? Добре ли си? — пита Паркъс. „Нямаме време да си зле“ — намеква тонът му.

— Почакай малко.

— Нямаме много вр…

— Изтъкна го вече няколко пъти — натъртено отвръща Джак и долавя как Софи се стряска от тона му. — А сега ме остави да помисля. Нека си свърша работата както трябва.

Едната папагалска глава се обажда изпод рошавите зелени пера:

— Бог обича бедния труженик.

— Затова ли ги е навъдил толкова много, мамка им?

— Добре, но побързай — примирява се Паркъс и зарейва поглед в небето.

„Я да видим сега — размишлява Джак. — Очевидно хлапето е ценно за този Муншун, при това Рибаря знае, че е ценно. Но Пурпурният крал още не го е получил, иначе Спийди няма да е тук. Какъв е изводът?“

Софи го следи с тревога. Паркъс се взира в безупречно синьото небе над пограничните области между Териториите, които Джуди нарича Там някъде. Съзнанието на Джак работи на все по-високи обороти като експресен влак, който излиза на гарата и набира скорост. Долавя, че чернокожият с плешивото теме обхожда с поглед небето и търси един зъл гарван. До лавя, че светлоликата жена до него го наблюдава с възхищение, което лесно може да прерасне в любов, стига да разполага с достатъчно време. Но вниманието му е съсредоточено най-вече върху собствените му разсъждения. А те са типични за един стражар:

„Значи Биърстоун е Бърнсайд, който при това е на възраст. А напоследък и умственият му багаж е поолекнал. Явно се разкъсва между онова, което иска, а именно — да запази Тайлър за себе си — и обещанието, което е дал на този Муншун. В дъното на всичко е един замъглен и опасен разсъдък, който се опитва да вземе решение. Ако му хрумне да заколи Тайлър и да го тикне в казана като вещицата от «Хензел и Гретел», жалко за Джуди и Фред. Да не говорим за самия Тайлър, който сигурно вече е видял неща, от които би откачил и ветеран от морската пехота. Но ако Рибаря даде малкия на Муншун, жалко за цялото мироздание. Нищо чудно, че според Спийди времето ни притиска.“

— Знаел си какво предстои, нали? — обръща се към едновремешния си приятел. — И двамата сте знаели. Не може да не сте знаели. Защото Джуди знаеше. Започнала е да се държи странно месеци преди да започнат убийствата.

Паркъс извива врат и гледа встрани, очевидно се чувства неловко:

— Да, знаех, че има да се случи нещо, отсам настана голям разкол, но бях зает с други дела. А Софи не може да преминава между световете. Пристигна тук с летящите хора и като свършим да приказваме, ще се върне по същия начин. — Джак се извръща към нея.

— Ти си онази, която майка ми беше някога. Сигурен съм. — Май не се изрази много ясно, но какво да се прави — мозъкът му се опитва да следва едновременно много и най-разнопосочни нишки. — Ти си наследницата на Лаура де Лосиан. Кралицата на този свят.

Сега пък Софи се чувства неловко:

— Бях никоя — прашинка във вселената, но нямах нищо против. Работата ми се състоеше в това да пиша препоръчителни писма и да благодаря на хората, задето са наминали да ме навестят… само че служебното ми положение изискваше да използвам множественото число: „ние“. Обичах да се разхождам, да рисувам цветя, които да описвам в каталози. Обичах и да ловувам. Но поради лошия си късмет, лошите времена и лошото си поведение се оказах последната наследница на кралска династия. И кралица на този свят, както каза ти. Навремето бях омъжена за един добър, простичък човек, но моят Фред Маршал почина и ме остави сама. Софи Яловицата.

— Недей. — Джак с изненада установява колко силно го заболя от тези думи, изпълнени с горчива самоирония.

— Ако притежаваше способността да се раздвояваш, Джак, твоят двойник щеше да ми е братовчед. — Измъква тънките си пръсти и на свой ред сграбчва ръката му. Сетне продължава да говори тихо и пламенно: — Да оставим великите дела настрана. Знам едно — че Тайлър Маршал е детето на Джуди, а аз я обичам и за нищо на никой свят няма да допусна да страда. Той ми е като дете, свое няма да имам. Знам го, но и още нещо: че ти си единственият, който може да го спаси.

— Защо? — Вече се досеща, естествено — иначе какво ще търси тук, за Бога? — но е все така озадачен. — Защо тъкмо аз?

— Защото си докосвал Талисмана. И макар че силата му отслабва с течение на времето, голяма част от нея е останала.

Идва му наум за момините сълзи, които Спийди му беше оставил в тоалетната на Дейл. И как дланите му запазиха уханието им дори след като подари на Танси букетчето. Спомня си как Талисманът преливаше от светлина в шепнещия сумрак на павилиона на Кралицата, издигаше се и променяше всичко, докато най-сетне изчезна.

„И продължава да променя всичко.“

— Паркъс. — За пръв път ли се обръща към другия човек — другия стражар — с това име? Не е много сигурен, но като че ли отговорът е положителен.

— Да, Джак.

— Онова, което е останало от Талисмана… то достатъчно ли е? Достатъчно ли ми е да се справя с този Пурпурен крал?

Онзи го зяпва с нескрито изумление.

— Не, Джак. Дори да имаш още сто живота, никога няма да го победиш. Абала ще те духне като свещица. Но може би силата ще ти стигне да се справиш с Муншун… да проникнещ в недрата на изпепелените земи и да доведеш Тайлър.

— Там има машини — намесва се Софи. Изглежда унесена в мрачен, тягостен сън. — Червени машини и черни машини, обгърнати от гъст дим. И грамадни ремъци, които са дърпани, теглени и опъвани от безчет дечица. Ремъците пък задвижват машините. Дечицата са като плъхове, натикани в дълбоки дупки, в които слънчевите лъчи никога не проникват. Дълбоко долу, в грамадните пещери, където са пещите.

Джак е потресен до дъното на съзнанието и душата си. Внезапно му идва наум за Дикенс, но не за „Студеният дом“, а за „Оливър Туист“. Разбира се, спомня си и разговора с Танси Френо. „Поне Ърма не е там — казва си. — Не е в изпепелените земи, тя поне не е. Тя бе застигната от смъртта и един гнусен старец изяде крака й. Но Тайлър… Тайлър…“

— Дърпат, дърпат, докато крачетата им прокървят — мърмори. — И дотам се стига…

— Мисля, че знаеш как — прекъсва го Паркъс. — Като намериш Блак Хаус, ще намериш и пътя към изпепелените земи, машините… Муншун… и Тайлър.

— Но момчето е живо. Сигурни сте, така ли?

— Да — в един глас отвръщат Паркъс и Софи.

— А къде се намира Бърнсайд сега? Ако разбера, това може малко да ускори нещата.

— Не зная — отвръща Паркъс.

— За Бога, щом знаеш кой е бил…

— Идентифицираха го по отпечатъците, които беше оставил върху уличния автомат. Правичката да ти кажа, това беше първата ти свястна идея в това разследване. Щатската полиция на Уисконсин се обърна към ФБР, а те се добраха до името благодарение на тяхната база-данни за извършителите на углавни престъпления. Ти от своя страна знаеш името Бърнсайд. Това би трябвало да ти е достатъчно.

„Щатска полиция“, „ФБР“, „база-данни“, „углавни престъпления“ — все познати думи и съкращения, които обаче, изречени на това място, подразниха слуха на Джак, сториха му се празни и неприятни. — Откъде научи всичко това?

— Имам си източници във вашия свят, а ушите ми винаги са наострени. Както знаеш от личен опит. Несъмнено си достатъчно добър полицай, за да се справиш сам с останалото. — Джуди смята, че имаш един приятел, който може да помогне — ненадейно се обажда Софи. — Дейл? Дейл Гилбъртсън ли? — Малко му е трудно да повярва, но може пък Дейл да е направил нови разкрития.

— Не му зная името, но според нея той виждал много, понеже не виждал нищо.

Ясно — не става дума за Дейл, а за Хенри.

Паркъс се изправя. Папагалът измъква изпод крилото двете си глави, четири блеснали очета се взират в Джак. Птицата, наречена Свята и Скверна, изпърхва във въздуха и каца на рамото на Паркъс.

— Туй-то, край на раздумките. Време е. Готов ли си да потегляш обратно, приятелю?

— Да. Но колкото и да ми е неприятно, май ще трябва да взема и Грийн. Струва ми се, че няма да оцелее тук.

— Както кажеш.

Джак и Софи, които продължават да се държат за ръце, вече почти превалят хълмчето, когато Джак изведнъж осъзнава, че Паркъс продължава да стори насред Говорящия оракул.

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — подвиква му. Онзи клати глава.

— Пътищата ни се разделят. Но един ден може пак да се видим.

„Ако оцелея — мислено отвръща Джак. — Ако някой от нас оцелее.“

— Междувременно следвай пътя си. И бъди верен. Софи дълбоко се покланя:

— Саи.

Паркъс й кима и козирува на Джак. Сойер се обръща и я повежда към парцаливата болнична шатра, питайки се дали няога отново ще се срещне със Спийди Паркър.

* * *

Уендъл Грийн — репортер номер едно, безстрашен детектив, човек, прегърнал благородната кауза да разяснява на народните маси какво е добро и какво — зло, седи на предишното си място и продължава да стиска смачканите листове хартия и батериите. Пак мърмори нещо и сякаш не забелязва Джак и Софи, които приближават палатката.

— Ще направиш всичко, на което си способен, нали? — започва Софи. — За нея.

— И за теб — отвръща Джак. — Слушай какво, ако тази история завърши благополучно… и аз, да речем, се върна… — Установява, че не може да продължи. Потресен е от дързостта си. Това е кралица, да му се не види. Кралица. А той… какво? Нима се осмелява да я покани на среща?

— Може би — отвръща тя, съзерцавайки го със спокойния си син поглед. — Може би.

— Ти „може би“ ли искаш? — тихо я пита.

— Да.

Навежда се и за миг докосва устните й със своите. Тази кратка ласка едва ли може да се нарече целувка. Същевременно е най-прекрасната целувка в живота му.

— Ще припадна — прошепва младата жена, когато той се изправя.

— Не се шегувай с мен, Софи.

Тя поема дланта му и я притиска отляво към гръдта си Джак усеща как лудо бие сърцето й.

— Според теб това шега ли е? Ако затупти по-бързо, ще се препъне и ще падне. — Пуска ръката му, но той още миг притиска длан към топлата й стегната плът. — Бих дошла с теб, ако можех.

— Зная.

Поглежда я, съзнавайки, че ако не тръгне на мига, завинаги ще остане тук. Вярно, не иска да се раздели с нея, но има и друга причина. Истината е, че никога в живота си не се е страхувал толкова. Търси да се улови за нещо тривиално, което да го върне на земята, да забави ударите на собственото му сърце — и намира идеално средство в лицето на ломотещия вързоп, в който се е превърнал Уендъл Грийн. Отпуска се на коляно при него и го подканя:

— Готов ли си, юначе? Какво ще кажеш отново да попътуваме заедно?

— Не. Ме. Докосвай. — И веднага след това, сякаш в прилив на поетично вдъхновение, Уендъл произнася на един дъх: — Скапан нещастник Холивуд!

— Ако зависеше от мен, нямаше да те взема, повярвай ми.

Затова смятам при първа възможност да се отърва от приятната ти компания.

Поглежда Софи и вижда в нея двойница на Джуди. Вижда цялата й красота.

— Обичам те — прошепва.

Преди младата жена да му отговори, той сграбчва Уендъл за ръката, затваря очи и се прехвърля обратно.