Метаданни
Данни
- Серия
- Талисманът (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Black House, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Еленкова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Героическо фентъзи (Меч и магия)
- Дарк фентъзи
- Роман за съзряването
- Фантастика
- Фентъзи
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara(2008)
Издание:
Стивън Кинг. Питър Строб
Черният дом
Превод от английски: Весела Еленкова, 2002
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2002
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Анастасова
Издателска къща „Плеяда“, София, 2002
ISBN 954-409-222–6
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от meduza)
Статия
По-долу е показана статията за Черният дом от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Черният дом | |
Black House | |
Автор | Стивън Кинг Питър Строб |
---|---|
Създаване | 2001 г. САЩ |
Първо издание | 2001 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
Предходна | Талисманът |
Следваща | Предстои да бъде написана, потвърдено е че ще има трета част |
ISBN | ISBN 954-409-222-6 |
„Черният дом“ е роман на Стивън Кинг и Питър Строб. Той е продължение на Талисманът. В него се разказва за продължението на борбата със силите на злото.
Глава 16
18:45. ФРЕНЧ ЛАНДИНГ е обгърнат от непрогледна мъгла, уморен, тревожен, но притихнал. Ала тишината и спокойствието са измамни. Започне ли веднъж упадъкът, никога не престава за дълго.
Веселяка се е задържал до късно в кабинета си в „Макстънс“ — като се има предвид лежерната (и наистина доста страстна) свирка, която му направи Ребека Вилас, решението му да поработи повечко не е толкова изненадващо.
В общия салон старците гледат като омагьосани Джули Андрюс в „Звукът на музиката“. Алис Уедърс дори плаче от радост — това е любимият й Филм. „Аз пея под дъжда“ е втори в нейната класация, но всички знаят, че златният медал получава само класиралият се на първо място. Няма го само Бърни… но никой от присъстващите не страда от отсъствието му. Бърни спи дълбоко. Духът, от който е обладан — спокойно можем да го наречем демон — е във Френч Ландинг със специална мисия и през последните няколко седмици скъса Бърни от работа (не че той се оплаква — напротив много охотно му сътрудничи).
Джак Сойер тъкмо паркира доджа пред дома на Хенри на Норуей Вали Роуд. Мъглата тук не е толкова гъста, но премрежва фаровете. Тази вечер Джак ще продължи четенето на „Студеният дом“ от седма глава, озаглавена „Алеята на призраците“, и ако четенето върви гладко, ще минат и осма глава, носеща заглавието „Прикриване на множество грехове“. Но преди да се заемат с Дикенс, Джак е обещал на Хенри да изслуша най-новата хит-прогноза на Уисконсинския плъх — някакво парче със заглавие „Дай си ми кучето“ на „Слобърбоун“. — На всеки пет-шест години се появява някое велико рокендрол парче — обясни му слепецът по телефона, а Джак е сто процента сигурен, че долови в гласа на приятеля си истеричните крясъци на Уисконсинския плъх, който балансира велосипеда си на задна гума там някъде, на ръба на нищото. — Това рокпарче е велико.
— Щом казваш — скептично отвръща Сойер. За него велико рокпарчс е „Бегълката Су“ на Дион.
На Робин Худ Лейн №16 (кокетната къщурка с островърх покрив) Фред Маршал е надянал зелени гумени ръкавици и е коленичил да измие пода. Шапката на Тай още се мъдри на главата му. Фред плаче.
В Холидей Трейлър Парк гарванът Горг налива отрова в ухото на Танси Френо.
В масивната тухлена къща на Хърман Стрийт, където живее с красивата Сара и също толкова красивия Дейвид, Дейл Гилбъртсън тъкмо се кани да се върне на работа; след двете порции пай с пиле и парчето хлебен пудинг, което хапна за десерт, движенията му са леко забавени. Иззвъняването на телефона не го изненадва особено. В крайна сметка имаше предчувствие. Обажда се Деби Андерсън и още от първите й думи става ясно, че се е случило нещо извънредно.
Дейл слуша, кима, от време на време задава по някой въпрос. Жена му стои на прага на кухнята и го следи с тревожен поглед. Дейл се навежда и драсва нещо в бележника до апарата. Сара се приближава и вижда на листа две имена: Анди Рейлсбак и М. файн.
— Рейлсбак още ли е на телефона?
— Да, чака на другата линия…
— Прехвърли ме.
— Дейл, не зная дали ще успея — с нетипично смущение отвръща Деби. Полицейският началник стисва очи и си напомня, че Деби временно замества телефониста.
— Ърни няма ли го още?
— Не.
— Кой е там?
— Боби Дюлак… може и Дит да е още в банята…
— Дай ми Боби — моли Дейл и малко му олеква, когато Дюлак успява да го свърже бързо и безболезнено с Анди Рейлсбак в канцеларията на Морти файн. Двамата мъже вече се качваха до стая 314 — един поглед към снимките на пода в дрешника на Джордж Потър беше достатъчен на Морти. Сега е пребледнял като самия Анди. Ако не и повече.
* * *
Ърни Терио и Реджиналд Амбърсън, когото приятелите наричат „Доктора“, се срещат на паркинга зад полицейското управление на Съмнър Стрийт. Доктора пристига, яхнал стария си (но идеално поддържан) мотоциклет „Харли Фет Бой“. Двамата мъже се поздравяват любезно. Ърни Терио е поредното ченге, с което ни предстои да се запознаем — в известен смисъл — но не се безпокойте, той с и последното. Всъщност тук някъде се навърта и един агент на ФБР, но за момента забравяме за него — той е в Мадисън, освен това е тъпак. Ърни е стегнат шейсет и пет годишен полицай, пенсиониран от редовна служба вече близо дванайсет години, но е четири пъти по-способно ченге, отколкото Арнолд Храбоуски някога ще бъде. Докарва си по нещичко към пенсията с нощни дежурства на телефонната централа на ПУФЛ (напоследък спи зле понеже има проблеми с простатата), освен това всеки петък работи по два часа и като частен охранител в Първа уисконсинска банка.
Док прилича на един от „Ангелите от ада“ е дългата си прошарена черна брада (която понякога сплита с панделки като пирата Едуард Тийч[1]) и работи като пивовар, но двамата мъже се разбират чудесно. Във всеки случай взаимно се уважават като интелигентни хора. Ърни не знае дали Доктора наистина е лекар, но спокойно би могъл да бъде. В миналото може би дори е бил.
— Нещо ново? — пита брадатият мотоциклетист.
— Доколкото ми е известно, не, приятелю — отвръща Ърни. Всяка вечер един от членовете на „Гърмящата петорка“ се отбива в участъка да провери има ли нещо ново. Днес е ред на Доктора.
— Имаш ли нещо против да вляза с теб?
— Ни най-малко. Стига да спазваш правилото. Брадатият кима. Приятелите му понякога се дразнят от правилото (особено Съни, който май се дразни от всичко), но Доктора стриктно го спазва: според случая изпива чаша кафе с дежурния полицейски служител или разговаря с него около пет минути, след което поема по пътя си. Ърни, който се е сблъсквал с не един и двама истински „Ангели от ада“, когато беше на служба във финикс през седемдесетте години, оценява търпението на Клюна Сейнт Пиер и компания. Но, разбира се, те не са „Ангели от ада“ или други подобни щуротии. Не знае точно какви са, но е сигурен, че се подчиняват на Клюна, също така подозира, че търпението на господин Сейнт Пиер започва да се изчерпва. За толкова време и неговото би се изчерпало.
— Ами, заповядай. — Той тупва по рамото исполина. — Да видим има ли нещо ново.
Оказва се, че има, и то какво!
* * *
Дейл установява, че е възвърнал способността си да разсъждава трезво. Страхът, който доскоро изпитваше, се е изпарил отчасти понеже големият гаф вече стана и случаят — или поне официалното разследване — му е отнет. Но най-вече, защото знае, че при необходимост може да се обади на Джак и Сойер ще откликне. Джак е неговата предпазна мрежа.
Изслушва разказа на Рейлсбак за снимките — в общи линии го оставя да се изприказва, за да се поуспокои — и задава един-единствен въпрос за двете ужасяващи снимки.
— Жълта — без колебание отговаря Рейлсбак. — фланелката беше жълта. Разчетох думата „Киуанис“. Нищо друго. Но… кръвта… кръвта…
Дейл казва, че го разбира напълно, и обещава незабавно да изпрати човек в хотела.
Чува се шумолене — очевидно прехвърля слушалката на някого — и в следващия миг се обажда Файнс, когото Дейл познава, но не храни към него особени симпатии.
— Господин началник, ами ако се върне? Ако Потър се върне в хотела?
— Фоайето вижда ли се от мястото, на което се намирате?
— Не — кисело отговаря служителят на „Нелсън“. — В канцеларията сме. Нали вече ви казах…
— Тогава застанете на рецепцията. Преструвайте се на много зает. Ако влезе…
— Не искам. Ако бяхте видели снимките, и вие нямаше да искате.
— Не е нужно да говорите с него. Просто ни позвънете, когато се появи.
— Но…
— Сър, прекратяваме разговора. Чака ме страшно много работа.
Сара е поставила ръка на рамото на мъжа си. Дейл притиска дланта й. В слушалката се чува силно прещракване, което прозвучава някак гневно.
— Боби, там ли си?
— Тъй вярно, шефе. И Деби е тук, както и Дит. А, тъкмо влезе и Ърни. — Снишава глас и допълва: — Води един от моторджиите. Онзи, на когото викат Доктора.
Дейл напрегнато мисли. Ърни, Деби, Дит и Боби — все редови униформени служители. Няма да свършат работа. Решението се ражда ненадейно:
— Дай ми рокера.
— Какво?
— Чу ме!
След миг вече говори с Амбърсън:
— Искаш ли да помогнеш за залавянето на изрода, който уби момиченцето на Арманд Сейнт Пиер?
— Разбира се — без колебание отвръща онзи.
— Добре тогава, не ми задавай въпроси и не ме карай да повтарям.
— Слушам те — сухо отвръща човекът отсреща.
— Кажи на сержант Дюлак да отвори хранилището за веществени доказателства и да ти даде синия клетъчен телефон, конфискуван от наркомана, който избяга. Той ще се сети за какво става дума. — Дейл знае, че ако някой се опита да засече разговор от този телефон, няма да успее да го проследи до неговите хора, което е добре дошло. Така де, нали случаят уж му е отнет.
— Син клетъчен телефон.
— После отиваш в таверната на Лъки, дето е до хотел „Нелсън“.
— Ще яхна мотора и…
— Не. Ще отидеш пеш. Влизаш в заведението. Купуваш си лотариен билет. Оглеждаш се за висок мъж, кльощав, с прошарена коса, около седемдесетгодишен, със сивокафяви панталони и може би същия цвят риза. Най-вероятно седи сам на масата между джубокса и малкото фоайе пред тоалетните. Ако е в заведението, звъниш в участъка. Просто набираш 911. Дотук ясно ли е?
— Да.
— Тръгвай тогава. И по-живичко, докторе.
Амбърсън дори не си прави труда да каже „дочуване“. В слушалката отново прозвучава гласът на Боби:
— Какво ще правим, Дейл?
— Ако наистина е там, ще го пипнем, кучия му син — отвръща началникът. Още се владее, но пулсът му се ускорява и сърцето му е на път да се разхлопа. Светът изпъква в съзнанието му с неочаквана яснота, която се бе изгубила след първото убийство. Усеща върху рамото си всеки пръст на съпругата си. Долавя дори уханието на грима и лака й за коса. — Извикай Том Лънд. Пригответе три бронирани жилетки. — След кратък размисъл се поправя: — Нека са четири.
— И Холивуд ли ще извикаш?
— А-ха, но няма да го чакаме.
Затваря телефона. Иде му да хукне на секундата, затова си налага да спре за миг. Поема дълбоко дъх. Издиша, отново поема дъх.
Сара го сграбчва за ръцете:
— И умната.
— Разбира се. То се знае. Тръгва към вратата.
— А Джак? — вика Сара след него.
— Ще му позвъня от колата — отвръща Дейл, без да забави крачка. — Но ако Бог е с нас, онзи ще е в ареста, преди Джак да е изминал и половината път.
* * *
Пет минути по-късно Доктора вече седи на бара в таверната на Лъки и слуша как Трейс Адкинс пее „Оставих вкъщи човек на легло“. Изтрива покритието на карнетката от уисконсинската лотария и вижда, че печели десет долара, но не реагира, все едно се е заслушал в джубокса. Дори поклаща рошавата си глава, сякаш парчето, което е пълен боклук, наистина му доставя удоволствие.
На масата в ъгъла, на която стоят чиния със спагети (сосът е червен като кръв) и кана бира, е неговият човек — макар да е седнал, личи, че е висок; кльощав е, загорялото му лице с остри черти като на хрътка е набраздено от дълбоки бръчки; прошарената му коса е прилежно вчесана назад. Ризата му не се вижда, защото е затъкнал в яката си салфетка, но изпод масата се подава сивокафяв крачол.
Ако е абсолютно сигурен, че именно този е гнусният детеубиец, който затри Ейми, Доктора на мига ще извърши граждански арест — хич няма да си поплюва. Майната им на ченгетата и скапаните права. Но човекът може да е бил просто свидетел, съучастник или нещо подобно.
Взима си от бармана десетте долара, отклонява предложението му да изпие една бира и небрежно излиза в мъглата.
Поема нагоре по хълма, след десет крачки вади синия клетъчен телефон от джоба си и набира 911. Попада на Деби.
— Там е — съобщава. — И сега какво?
— Върнете мобилния телефон в участъка — отсича тя и затваря.
— Е благогъзя ви — промърморва Доктора. Но той е добро момче. Ще играе по техните правила. Само че най-напред…
Отново натиска бутоните на синия телефон (на който му остава само една задача, преди окончателно да напусне нашия разказ), ала избира друг номер. Обажда се Мецана.
— Дай ми благоверния си съпруг, съкровище — казва й той, надявайки се тя да не отговори, че Клюна е в бар „Санд“. Ако е отишъл сам, това ще означава, че си е наумил нещо. Нещо лошо.
Но след миг в слушалката отеква гласът на Клюна — леко пресипнал, сякаш Сейнт Пиер е плакал:
— Казвай!
— Събери момчетата, после закарайте дебелите си задници до паркинга на полицейския участък. Не съм сто процента сигурен, но ченгетата май ще сгащят копелето. Даже може да съм го видял…
Клюна затваря, преди приятелят му да отдръпне слушалката от ухото си и да натисне бутона за прекъсване на разговора. Стои в мъглата, взира се в приглушената, светлина, която струи от прозорците на полицейското управление, и се пита защо не извика Клюна и момчетата пред заведението на Лъки. Всъщност знае отговора. Ако Клюна докопа онзи старец преди ченгетата, спагетите може да се окажат последното ястие на убиеца.
Може би е по-добре да се изчака.
За да се разбере какъв обрат ще вземат събитията.
* * *
Докато Дейл се движи по Хърман Стрийт, мъглата не е толкова гъста, ала щом завива към центъра на града, белезникава пелена става непрогледна. Включва габаритите, но те са безполезни. Превключва на къси светлини и звъни на Джак. Попада на телефонен секретар, обаче не изслушва съобщението, а прекъсва и телефонира на чичо си Хенри, който почти веднага се обажда. Освен гласа му се чува вой на китара и прегракнал глас, който пее един и същи куплет: „Дай си ми кучето! Дай си ми кучето. Дай си ми кучето.“
— Да, току-що пристигна — потвърждава Хенри. — Още сме на музикалната част от програмата. Следва литературно четене. Стигнахме възлов момент в „Студеният дом“ — Чесни Уолд, Алеята на призраците, госпожа Раунсуел и прочие — тъй че ако не е много спешно…
— Спешно е. Веднага ми дай Джак, чичо Хенри.
— Oui, mon capitaine — въздъхва слепецът.
След миг Дейл вече говори с Джак, който се съгласява да дойде незабавно. Хубаво, но полицейският началник на Френч Ландинг малко се озадачава от реакцията на приятеля си. Не, Джак не настоява Дейл да го изчака за арестуването на запо-дозрения. Трогнат е от вниманието, оценява и предложението да му запазят бронирана жилетка (придобивка от времето на Рейгън, когато над Френч Ландинг и хиляди други малки полицейски управления се изливаше рогът на изобилието), но вярва, че Дейл и неговите хора ще задържат Джордж Потър без особени затруднения.
Всъщност Джак Сойер сякаш не се интересува от Джордж Потър. Нито от ужасяващите снимки, въпреки че най-вероятно са автентични, тъй като Рейлсбак спомена жълтата спортна фланелка на Джони Ъркнам с надпис „Киуанис“ — подробност от разследването, която досега не е разкривана пред пресата. Дори пробивният Уендъл Грийн, който си пъха носа навсякъде, не е успял да се добере до нея.
Но Джак пита — при това не веднъж, а няколко пъти — за онзи тип, когото Анди Рейлсбак видял в коридора.
— Син халат, с един пантоф — това е всичко, което зная! — най-сетне признава Дейл. — За Бога, Джак, какво значение има това? Слушай, трябва да затварям.
— Динг-донг — отвръща Сойер поразително спокойно и прекъсва връзката.
Дейл вкарва колата си в паркинга. Ърни Терио и рокерът-пивовар по прякор Доктора стоят на задния вход на управлението и разговарят. Сред стелещата се мъгла приличат на безплътни сенки.
След като разговаря с Джак, Дейл е измъчван от мисълта, че съществуват очевидни улики, които той (какъвто е тъпак) въобще не е забелязал. Но какви улики? За Бога, какви? В безпокойството се примесва негодувание. Сигурно всемогъши гении като Джак Сойер не приемат очевидното. Сигурно хората като него винаги се интересуват повече от кучето, което не лае.
Сред мъглата звуците се разпространяват бързо; на половината път до задния вход на участъка Дейл чува откъм реката рев на мотоциклети, идващи откъм Нейлхаус Роу.
— Дейл — посреща го Ърни. Кима за поздрав, сякаш е най-обикновена вечер.
— Здрасти, шефе — подмята Доктора. Пуши цигара без Филтър, май е „Пал Мал“ или „Честърфийлд“. „Страхотен доктор е тоя, няма що“ — мислено отбелязва Дейл. — Ако ми позволиш, макар и неточно да цитирам Мистъроджърс — продължава рокерът, — каква прекрасна вечер в нашия квартал. Не мислиш ли?
— Извикал си ги, а? — Дейл кимва по посока на улицата, откъдето се разнася ревът на мотоциклетите. Четири фара пронизват мъглата и се насочват към паркинга. Зад волана на първия автомобил седи Том Лънд. Вторият почти със сигурност е личната кола на Дани Чита. Армията отново се събира. Дано този път не допуснат гаф. За нищо на света не трябва да се оплескат — всичко е заложено на карта.
— Позволи ми да отговоря на въпроса с въпрос — как би постъпил, ако ставаше дума за твоите приятели?
— По същия начин — лаконично отвръща полицейският началник и влиза в участъка.
* * *
Хенри Лейдън отново пътува заедно с Джак в доджа. Сега носи бяла риза с разкопчана яка и елегантни сини памучни панталони. Строен е като фотомодел, посребрената му коса е сресана назад. „Дали Сидни Картън е изглеждал толкова невъзмутим, крачейки към гилотината? — пита се Джак, сетне сам си отговаря: — Едва ли, дори в представите на Чарлс Дикенс.“
— Хенри…
— Знам, знам. Ще седя в колата като послушно момче, докато ме повикаш.
— Със заключени врати. Само не ми казвай „Oui, mon capitaine“, този лаф вече се изтърка.
— „Тъй вярно“ става ли?
— Идеално е.
С наближаването към града мъглата се сгъстява и Джак превключва на къси светлини — дългите са напълно безполезни. Часовникът на таблото показва 19:03. Събитията набират скорост. Още по-добре. „Повече действия, по-малко размишления“ — това е неговата бърза и лесна рецепта за поддържане във форма на здравия разум.
— Ще те заведа в управлението веднага щом приберат Потър в ареста.
— Не ти се вярва това да ги затрудни, нали?
— Не — отвръща Джак и сменя темата: — Знаеш ли, този запис на „Слобърбоун“ много ме изненада. — Не може да го нарече точно песен, защото през по-голямата част от парчето вокалистът само се дере колкото му глас държи. — Хареса ми.
— Целият запис се гради върху соло китарата — отвръща Хенри, придържайки се към внимателно подбраната от Джак дума. — Страхотна техника. В такива парчета най-ценното обикновено е в мелодията. — Хенри сваля стъклото, подава глава навън като куче, после се прибира и добавя невъзмутимо, все едно продължава да обсъжда качествата на дадено музикално произведение: — Целият град смърди.
— От мъглата е. В нея е съсредоточена най-гадната смрад на реката.
— Не — сухо отвръща Хенри, — от смъртта е. Надушвам я, мисля, че и ти я надушваш. Само че може би не точно с носа си.
— Имаш право — признава Джак.
— Не е Потър.
— И аз така мисля.
— Човекът, когото Рейлсбак е видял, е виновникът за престъпленията.
— Човекът, когото Рейлсбак е видял, е Рибаря.
Известно време пътуват мълчаливо.
— Хенри?
— Тъй вярно.
— Кой е най-хубавият запис? Най-хубавият запис и най-хубавата песен?
Слепецът се замисля, сетне промърморва:
— Хей, даваш ли си сметка колко личен е въпросът?
— Да.
Хенри продължава да размишлява и след малко казва:
— Може би „Звезден прах“. На Хоуги Кармайкъл. А за теб? Мъжът зад волана се връща назад във времето, когато беше шестгодишен и му казваха Джаки. Запалените любители на джаза бяха баща му и чичо Морган — музикалният вкус на майка му беше по-простичък. Помни една безбрежна лятна калифорнийска вечер, когато Лили непрекъснато превърташе касетофона, слушайки една и съща песен, седеше до прозореца, гледаше навън и пушеше. „Коя е жената, която пее, мамо?“ — пита Джаки, а майка му отговаря: — „Патси Клайн. Загинала е при самолетна катастрофа.“
— „Луди прегръдки“ — отвръща Джак. — В изпълнение на Патси Клайн. Музиката и текстът са съответно от Ралф Муни и Чък Сийлс. За мен е най-хубавата песен на света. До края на пътуването слепецът мълчи. Джак плаче. Хенри подушва сълзите му.
* * *
Да разширим мирогледа си, както обичат да казват политиците Почти наложително е, тъй като нишките започнаха да се преплитат. Членовете на „Гърмящата петорка“, яхнали мощните си мотоциклети, влизат в паркинга на полицейското управление на Съмнър Стрийт, същевременно Дейл, Том Лънд и Боби Дюлак — които изглеждат като шишковци заради бронираните жилетки — паркират патрулките една до друга пред таверната на Лъки, та да им е по-лесно като изведат Потър, колкото се може по-бързо да го натикат на задната седалка. Дит Джесперсън и Дани Чита вече са в хотел „Нелсън“, за да запечатат стая №314 с жълта лента с надпис „ПОЛИЦИЯ“. Наредено им е като изпълнят задачата, да откарат в участъка Анди Рейлсбак и Морти файн. Там пък Ърни Терио телефонира на Браун и Блак от уисконсинската щатска полиция, които ще бъдат изправени пред свършен факт… ако това ги вбеси, толкова по-добре. В бар „Санд“ Танси Френо, чиито очи са като мъртви, измъква от контакта щепсела на джубокса и прекъсва изпълнението на „Уолфлауърс“.
— Хора, искам да ви кажа нещо! — крещи с глас, който не е нейният. — Хванали са го! Пипнали са гадното копеле дете-убиец! Казва се Потър! До полунощ ще го откарат в Мадисън. Ако не направим нещо, все ще се намери някой хитър адвокат да му отърве кожата и още в понеделник ще го пуснат на свобода! КОЙ ЩЕ МИ ПОМОГНЕ ДА НАПРАВИМ НЕЩО?
Настава мълчание… последвано от яростен рев. Полудрусаните, полупияни редовни посетители на бар „Санд“ знаят точно какво искат да направят. Междувременно Джак и Хенри напредват безпрепятствено към Френч Ландинг — мъглата се сгъстява едва когато стигат до покрайнините на градчето. Влизат в паркинга зад участъка след рокерите от „Гърмящата петорка“, които подреждат машините си до мотоциклета на Доктора. Паркингът бързо се запълва — най-вече с личните автомобили на полицаите. Новината за предстоящия арест се е разпространила като горски пожар. В участъка един от служителите на Дейл — не е необходимо да се обременяваме с излишна информация кой точно — забелязва синия мобилен телефон, който беше даден на Доктора да позвъни от таверната. Въпросното ченге грабва телефона и се шмугва в стаичка с размери на килерче, означена: „ХРАНИЛИЩЕ ЗА ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА“.
Същевременно в странноприемницата „Оук Трий“, където се е настанил, докато трае разследването на случая с Рибаря, Уендъл Грийн се налива с алкохол и целият свят му е крив. Въпреки трите двойни уискита вратът още го боли от ремъка на фотоапарата, който оня нещастник — рокерът, дърпаше с всичка сила, а коремът още го боли от изненадващия удар, който му нанесе другият нещастник с прозвището Холивуд. Разбира се, най-засегнати са гордостта и джобът му. Холивуд укриваше улики — това е ясно като бял ден. Уендъл е на път да повярва, че самият Сойер е Рибаря… но как да го докаже, като Филмът във фотоапарата е унищожен? Когато барманът му съобщава, че го търсят по телефона, репортерът едва не му казва да си го завре отзад. Но нали е професионалист, дявол го взел, професионален ловец на сензации, се приближава до бара и взима слушалката.
— Грийн на телефона — изръмжава.
— Ало, тъпако! — започва ченгето, използващо синия клетъчен телефон. Уендъл обаче още не знае, че непознатият е полицай — засега е само досадник, който му отнема от безценното време за пиене. — Искаш ли за разнообразие да напишеш една добра новина?
— Добрите новини не продават вестниците, друже.
— Тази е различна. Пипнахме копелето.
— Моля?! — Макар да е на три двойни уискита, Уендъл Грийн мигновено става най-трезвият човек на земното кълбо.
— Да не би да заеквам, та не ме разбираш? — заяжда се непознатият, но на Уендъл вече въобще не му пука. — Хванахме Рибаря. Не щатските, не федералното бюро, а ние. Име: Джордж Потър. Възраст: седемдесет и една-две. Пенсиониран строител. Притежава моментални снимки на трите убити дечица. Ако си размърдаш задника, току-виж довтасаш навреме да увековечиш мига, в който Дейл го вкарва в участъка.
Тази мисъл — тази бляскава възможност — избухва в съзнанието на Уендъл Грийн като фойерверк. Подобна снимка може да се окаже пет пъти по-ценна от негатив с трупа на малката Ърма, защото достопочтените магистрати също ще се заинтересуват от нея. А телевизионните станции! Представете си, че някой вземе да застреля копелето тъкмо когато Маршал Дилън го вкарва в участъка? В съзнанието на Уендъл за миг се мерва ярък образ: Лий Харви Осуалд се превива надве и се хваща за корема, а лицето му е изкривено в предсмъртна гримаса. — Кой се обажда? — ломоти той.
— Полицай Фъкинг, който ти мисли доброто — отвръща човекът от отсрещния край на линията и прекъсва връзката.
* * *
В таверната на Лъки Пати Лъвлес тъкмо информира клиентите (които са по-възрастни от посетителите в бар „Санд“ и за разлика от тях проявяват подчертан интерес към алкохола), че вече не изпитвала никакво удовлетворение и тракторът й нямал тракция. Джордж Потър е привършил спагетите, сгънал е старателно кърпата за хранене (в крайна сметка само веднъж се накапа с доматения сос) и сериозно се е заел с бирата. От мястото си до джубокса не забелязва как помещението притихва с влизането на трима мъже, от които само един е с униформа, но и тримата са въоръжени и носят някакви елеци, които твърде много приличат на бронирани жилетки, за да са нещо друго.
— Вие ли сте Джордж Потър? — казва някой и той вдига глава. С чаша в ръка и кана пенесто пиво в другата е съвсем лесна мишена.
— Да, какво обичате? — пита, в следващия миг го сграбчват за ръцете и раменете и го издърпват от стола. Коленете му закачат ръба на масата и я преобръщат. Чинията и каната падат на пода. Чинията се разбива на парчета, но не и каната, която е изработена от по-издръжлив материал. Някаква жена надава писък. Мъж възкликва тихо и почтително:
— Брей!
Потър продължава да стиска чашата с бира, но Том Лънд мигновено измъква потенциалното оръжие от ръцете му. Секунда след това Дейл Гилбъртсън щраква белезниците около китките на заподозрения и дори намира време да си помисли, че това е най-удовлетворяващият звук, който някога е чувал. Неговият трактор най-сетне придоби тракция, за Бога.
Тази операция е на светлинни години от фиаското в някогашното заведение на Ед — всичко мина като по вода. За по-малко от десет секунди след изричането на репликата: „Вие ли сте Джордж Потър?“ вече извеждат заподозрения. Том и Боби го стискат за лактите. Дейл му изрежда правата с тон на ръководител на търг, който се е натъпкал с амфетамини, подметките на Джордж Потър така и не докосват тротоара.
* * *
Джак Сойер се чувства истински жив за пръв път, откакто на дванайсетгодишна възраст пропътува обратното разстоние от Калифорния до Източния бряг с кадилак „Елдорадо“, управляван от вълкодлак. Вероятно по-късно солено ще си плати за това, но се надява, че като настъпи моментът, ще съумее да си държи езика зад зъбите. Защото сега остатъкът от зрелия му живот му изглежда толкова сив.
Стои до пикапа и гледа Хенри, който се е надвесил през спуснатото стъкло. Влажният въздух вече е зареден с напрежение. Синьо-белите лампи издават съскане, напомнящо на цвъртенето на месо във вряло олио.
— Хенри.
— Тъй вярно.
— Знаеш ли химна „Чудна благодат“?
— Има си хас. Всеки го знае.
— „Сляп бях, но прогледнах“. Сега разбирам какво означава това.
Хенри извръща към събеседника си сляпото си, невероятно интелигентно лице. Усмихва се. Това е почти най-пленителната усмивка, която Джак е виждал. Призът все още държи Вълк — скъп негов приятел от онази есен, когато беше на дванайсет години и се луташе между световете. Милият Вълк, който обичаше всичко да става тук и сега.
— Завърна се, а?
Нашият едновремешен приятел се отдръпва крачка назад и се ухилва до уши:
— Джак се завърна, тъй вярно.
— Тогава върви да свършиш онова, за което си дошъл.
— Искам да вдигнеш стъклата.
— И да не чувам какво се случва, така ли? Не си познал — любезно отвръща Хенри.
Пристигат още полицейски коли, но този път сините сигнални лампи на покривите им и сирените са включени. На Джак му се струва, че долавя победоносни нотки във воя на сирените, и решава, че няма време да спори с Хенри.
Тръгва към задния вход на полицейския участък. Под синьо-бялата светлина сянката му изглежда двойна: единият тъмен силует е ориентиран на север, другият — на юг.
* * *
Холц и Неслър — новобранците, които още работят на половин ден — паркират зад автомобила, в който са Гилбъртсън, Лънд, Дюлак и Потър. Тези двамата много-много не ни интересуват. В третата кола са Джесперсън и Чита, Анди Рейлсбак и Морти Файн са на задната седалка (Морти мрънка, че му било тясно). Рейлсбак ни интересува, но може да почака. След тях в паркинга влиза — гледай ти, колко интересно, ако не и напълно неочаквано — очуканата червена тойота на Уендъл Грийн, самият той е зад волана. На шията му виси резервният фотоапарат „Минолта“, който снима дотогава, докато се натиска бутонът. От клиентите на бар „Санд“ засега няма никого но зад ъгъла е спряла друга кола, която чака удобен момент да се шмугне в и без друго вече претъпкания паркинг — дискретен зелен сааб със стикери на бронята, надписът на един гласи: „ПОЛИЦЕЙСКА СИЛА“, а на друг — „ПРЕГРЪДКА ВМЕСТО ГЛЪТКА“. Зад волана на сааба, зашеметен, но решен да постъпи правилно (каквото и да означава това) седи Арнолд Храбоуски, известен още като Лудият унгарец.
* * *
Мотоциклетистите от „Гърмящата петорка“ са се строили в редица пред тухлената стена на участъка. Носят еднакви джинсови елеци с извезани златни петици на горния ляв джоб: петима великани, кръстосали месести ръце на широките си гърди. Косите на Док, Кайзера Бил и Съни са вързани на опашка. Мишокът е сплел гривата си на плитчици. Клюна е разпуснал буйната си грива, която стига до раменете му — според Джак мъничко прилича на Боб Сигър в разцвета на силите си. Проблесват обици. Татуировки изпъкват върху грамадните бицепси. — Арманд Сейнт Пиер — обръща се Джак към рокера, който стои до вратата. — Аз съм Джак Сойер, запознахме се при Ед, ако си спомняш. — Протяга ръка, но не се изненадва особено, когато Клюна отвръща на жеста само с поглед. Усмихва се любезно и продължава: — Тогава много ни помогна. Благодаря. — Никаква реакция. — Как смяташ, ще възникнат ли затруднения при задържането на арестанта? — продължава Джак. Със същия успех можеше да го попита дали мисли, че след полунощ е възможно да превали.
Клюна не му обръща внимание, а наблюдава как Дейл, Боби и Том помагат на Джордж Потър да слезе от патрулната кола и го повличат към задния вход на полицейското управление. Уендъл Грийн вдига фотоапарата, но едва не е пометен от Дани Чита, който дори няма удоволствието да забележи кого е блъснал.
— Я си гледай в краката, бе, ренде! — недоволно кряска репортерът.
Междувременно Клюна „удостоява“ Джак — ако това е правилната дума — с хладен поглед:
— Ще видим какво ще произлезе, а?
— Аха — съгласява се Джак, говорейки почти радостно. Застава между Мишока и Кайзера — „Гърмящата петорка“ плюс един. И може би понеже усещат, че не се страхува от тях, двамата гиганти му правят място. Джак също скръства ръце на гърдите си. Ако имаше джинсов елек, обица и татуировка, щеше да пасне идеално на рокерите.
Затворникът и охраната много бързо скъсяват дистанцията между полицейската кола и сградата. В последния миг Клюна Сейнт Пиер — духовен предводител на „Гърмящата петорка“ и баща на Ейми, която е една от жертвите на канибала — препречва вратата. Продължава да стои със скръстени ръце. Под бездушния блясък на уличните лампи могъщите му бицепси изглеждат синкави.
Боби и Том ненадейно придобиват вид на болни от грип. Изражението на Дейл остава непроницаемо. Джак любезно се усмихва, погледът му е втренчен едновременно навсякъде и никъде.
— Клюн, махни се от пътя — казва Дейл. — Искам да прибера този човек на топло.
Как реагира самият Джордж Потър? Зашеметен ли е? Или примирен? Може би и двете? Трудно е да се каже. Но когато кръвясалите сини очи на Клюна срещат кафявите очи на възрастния мъж, той издържа на погледа му. Зяпачите на паркинга млъкват. Анди Рейлсбак и Морти файн стърчат между Дани Чита и Дит Джесперсън и зяпат глуповато. Уендъл Грийн вдига фотоапарата и затаява дъх като снайперист, който е извадил късмет да хване на мушка — да не забравяме, че има право на един-единствен изстрел — главнокомандващия генерал.
— Ти ли уби дъщеря ми? — пита Клюна. Този културен въпрос е далеч по-ужасен и от най-страшния дивашки крясък, сега сякаш целият свят затаява дъх. Дейл не помръдва. В този миг изглежда вцепенен като всички останали. Светът е застинал в очакване, тишината се нарушава единствено от идещия от реката приглушен печален вой на сирена на плавателен съд, който е спрял заради мъглата.
— Сър, никого не съм убивал — отвръща Потър. Говори тихо и спокойно. Джак очаква подобна реакция, но тези думи го жегват право в сърцето. В тях неочаквано проличава болезнено достойнство. Джордж Потър сякаш говори от името на всички несправедливо обвинени хора на земята.
— Отдръпни се, Клюне — обръща се Джак към Сейнт Пиер. — Не му причинявай зло.
Изведнъж предводителят на „Гърмящата петорка“ сякаш изгубва увереност и наистина се отдръпва.
Но преди Дейл да въведе в участъка арестувания, дрезгав жизнерадостен глас — който би могъл да бъде само на Уендъл Грийн — кресва:
— Хей! Хей, Рибаря! Усмихни се за снимка!
Всички се оглеждат, не само Потър. Неизбежно е — този крясък е настоятелен като стържене на нокът по черна дъска. Светкавица на фотоапарат пронизва млечнобялата мъгла. Веднъж! Два пъти! Три! Четири! Дейл изръмжава:
— Да му се не види и навлекът! Хайде, момчета! Джак, Джак, ела и ти!
Някой от полицаите се провиква.
— Дейл! Да го подредя ли тоя нещастник?
— Остави го на мира! — изкрещява Гилбъртсън и се втурва в участъка. Едва когато вратата се хлопва зад гърба му и той остава в коридора насаме с Джак, Том и Боби, си дава сметка колко сигурен е бил, че Клюна ще грабне стареца от ръцете му. И ще му прекърши врата като на пиле.
— Дейл? — неуверено се провиква Деби Андерсън от горния етаж. — Всичко наред ли е?
Полицейският началник поглежда Джак, който продължава да стои със скръстени ръце и загадъчно се усмихва.
— Мисля, че да. Поне засега — отвръща.
* * *
След двайсет минути Джак и Хенри (последният получи разрешение да слезе от пикапа) вече седят в кабинета на Дейл.
Стаята на дежурните зад затворената врата кънти от разговори и смях — ПУФЛ е почти в пълен състав и оттатък е шумно, сякаш е Нова година. От време на време отеква крясък, последван от звучно плясване на длани, момчетата (и момичетата) празнуват залавянето на опасния престъпниик. След малко Дейл ще прекрати глупавата веселба, но засега ще ги остави на мира. Знае какво изпитват, макар че той самият вече не чувства радостно облекчение.
Джордж Потър беше сниман и натикан в една килия на горния етаж. Браун и Блак от щатската полиция са на път за Френч Ландинг. Засега стига толкова. Що се отнася до ликуването… хм, нещо в усмивката и отнесения поглед на неговия приятел Сойер го навежда на мисълта, че ликуването временно се отлага.
— Мислех, че няма да дадеш шанс на Клюна — казва Джак — Добре постъпи. Големи разправии щяха да настанат в нашия град, ако се бе опитал да му попречиш.
— Тази вечер се случи нещо, което ми помогна да разбера какво му е — отвръща Дейл. — Малкият по едно време се изгуби и направо ми изкара акъла.
— Дейвид ли? — възкликва Хенри и се привежда. — Как е хлапето, всичко наред ли е?
— Да, чичо Хенри, не се безпокой.
Дейл отново спира поглед върху мъжа, който сега живее в дома на баща му. Припомня си как му показа за пръв път Торнбърг Киндърлинг. Тогава се познаваха едва от девет дни — време, достатъчно Дейл да си състави добро мнение за пришълеца, но не и да си даде сметка колко необикновен човек е Джак Сойер. Случи се в деня, в който сервитьорката Джана Масънгейл беше разказала на Джак за навика на Киндърлинг, като се напие, да си прищипва носа с пръсти.
Тъкмо се бяха върнали в участъка след разговора с Джана — този ден използваха личната кола на началника — и Джак вече се канеше да слиза, когато Дейл го докосна по рамото и промърмори:
— За вълка говорим, а той — в кошарата, както често казваше мама. — Посочи към магазинчето за вестници на Втора улица, откъдето излезе широкоплещест плешив господин с вестник под мишница и пакет цигари в ръка, и добави: — Ето го и самият Торнбърг Киндърлинг.
Джак безмълвно се наведе, взирайки се с най-острия (и може би най-безпощадния) поглед, който Дейл бе виждал през живота си.
— Искаш ли да го заговоря? — предложи.
— Не. Ш-шт.
Сойер присви очи и сякаш се вкамени. Дори дишането му не се чуваше. Следеше с поглед как Киндърлинг разпечатва пакета, като го почуква по дъното, изважда цигара, захапва я и я запалва. Как поглежда заглавието на „Хералд“ и без да бърза, тръгва към колата си — субару с двойна предавка. Как сяда зад волана. Как включва двигателя и се отдалечава. В този миг Дейл се хвана, че и той самият е затаил дъх. — Е? — попита, когато субарото зави зад ъгъла. — Как смяташ?
— Смятам, че е той.
Но Дейл не беше сигурен. Още тогава не беше сигурен. Джак каза „смятам, че е той“ само защото спазваше известна дистанция в отношенията с полицейския началник на Френч Ландинг, щата Уисконсин — бяха минали на „ти“, но тепърва се опознаваха и свикваха да работят заедно. Всъщност искаше да каже: „Зная, че е той.“ Което бе невъзможно, но Гилбъртсън почти му повярва.
Сега Джак — неговият опърничав, но ужасяващо талантлив помощник — седи от другата страна на бюрото и Дейл го пита:
— Как смяташ? Той ли е извършителят?
— Стига, Дейл, как бих могъл да…
— Не ми губи времето, Джак, защото ония нещастници от щатската полиция ще дойдат всеки момент и ще отмъкнат По-тър. Навремето разбра, че Торнбърг е убиецът още в мига, в който го видя, при това от половин пресечка разстояние. А като докарах Потър, го разгледа толкова отблизо, че сигурно си успял да му преброиш косъмчетата в носа. И така, какво смяташ?
Сойер не протака — спестява му мъчителната неизвестност и на секундата нанася съкрушителния удар:
— Не. Не е Потър. Потър не е Рибаря.
Дейл знаеше какво мисли Джак — разбра го по изражението му още докато бяха отвън — но като чува изявлението, му докривява. Обляга се на стола, очевидно е много разочарован.
— Дедукция или интуиция? — интересува се Хенри.
— И двете — отвръща Джак. — И престани да ме гледаш така, сякащ съм гръмнал майка ти, Дейл. Може би все още държиш ключа към загадката.
— За Рейлсбак ли говориш?
Джак прави жест, който сякаш казва: „Може би да, може би не“:
— Рейлсбак вероятно е видял само онова, което Рибаря е по-желал да му покаже… макар да съм заинтригуван, че подозрителният тип е носел само един пантоф, и ми се ще да поразпитам свидетеля. Но ако господин Един пантоф наистина е бил Рибаря, защо ще отведе Рейлсбак — и нас — до Потър?
— За да прикрие следите си — предлага Дейл.
— О, нима сме по следите му? — вежливо пита Джак и понеже и двамата мълчат, продължава: — Нищо, да приемем, че той така смята. Почти съм склонен да повярвам, особено ако ненадейно му е хрумнало, че е направил страшен гаф.
— Не намерихме отпечатъци по телефона пред „Севън-Илевън“, ако това имаш предвид.
Сойер сякаш не чува тази забележка. Погледът му се рее в далечината. Устните му отново са разтегнати в странна усмивка. Дейл поглежда към Хенри, който се е обърнал към Джак. Усмивката на чичо си той тълкува по-лесно — изразява облекчение и задоволство. „Върхът е — мислено отбелязва Дейл — Направо е роден за детектив. За Бога, и слепец ще го види.“
— Но защо точно Потър? — казва най-после Джак. — Защо не някой от „Гърмящата петорка“ или индиеца от „Севън-Илевън“, или Ардис Уокър от магазина за риболовни принадлежности? Защо не преподобният Ховдал? Кой е най-често срещаният мотив за подхвърляне на лъжливи улики?
— Желанието за мъст. Отмъщението — след известно колебание отговаря Дейл.
Телефонът в стаята на дежурните звъни.
— Тишина! Млъкнете, бе! — провиква се Ърни. — Поне трийсет секунди да се държим като професионалисти!
В същия момент Джак кима на Дейл:
— Мисля, че трябва да разпитам Потър, при това доста обстойно.
Гилбъртсън тревожно възкликва:
— Значи трябва да побързаш, нямаш никакво време — Браун и Блак всеки момент ще… — Изведнъж млъква и навъсено наостря уши. Вниманието му е привлечено от някакво буботене. Засега звучи отдалеч, но постепенно се усилва.
— Какво е това, чичо Хенри?
— Двигатели — тутакси отвръща слепецът. — Двигатели на много коли. Намират се някъде на изток, но се движат насам. В момента са горе-долу в покрайнините на града. И не знам дали сте обърнали внимание, но празненството в съседната стая май, хм, приключи.
Тази реплика сякаш е знак за Ърни Терио — иззад затворената врата долита слисаното му възклицание:
— Ооооох, мамка му!
Дик Джесперсън пита:
— Какво…
Ърни го прекъсва.
— Извикай началника. О-оо, зарежи, аз ще… — Той чука на вратата на Гилбъртсън и се втурва при двамата, които са „мозъчният тръст“ на операцията. Изглежда хладнокръвен и непо-колебим както бикновено, но лицето му под слънчевия загар е доста пребледняло, а вената по средата на челото му пулсира: — Шефе, току-що получихме обаждане на 911, номер двайсет нали беше на бар „Санд“?
— Тая гнусна дупка — сумти Деил.
— Беше барманът. Каза, че група от петдесет до седемдесет души са тръгнали насам. — Ревът на приближаващите автомобили вече отеква съвсем ясно. Хенри има чувството, че се намира на прочутото рали „Инди 500“, още миг и карираното флагче ще се спусне, а състезателните болиди ще полетят по пистата.
— Втасахме я — изпъшква Дейл. — Я да видим какво ми липсва, та денят ми да е прекрасен? Да дойдат да ми отмъкнат арестанта.
— Ъ-ъ, да, сър, и барманът така каза — измънква Ърни. Колегите му са се смълчали. В момента хич нямат вид на полицаи. Лицата им са като физиономии, изкривени от страх и несръчно изрисувани върху бели балони (и върху два черни — да не забравяме Пам Стивънс и Боб Холц). Грохотът на двигателите се усилва. — И знаете ли какво още каза барманът?
— Какво, за Бога?
— Ами, че… ъ-ъ… — Ърни търси заместител на думата „тълпа“. — Че начело на протестната група е майката на малката Френо…
— Господи… Боже… мой. — Погледът на Гилбъртсън изразява едновременно паника и раздразнение — все едно е човек, който знае, че сънува, но колкото и да се мъчи, не може да се събуди. — Ако ми вземат Потър, утре сутринта събитията във Френч Ландинг ще бъдат водеща новина по Си Ен Ен.
Джак тъкмо понечва да отговори, когато клетъчният телефон в джоба му надава досадното си писукане.
Хенри Лейдън моментално скръства ръце и пъхва длани под мишниците си: — Не го давай на мен. Нали се разбрахме, от клетъчните телефони се хваща тумор на мозъка. Междувременно Дейл излиза от стаята. Докато Джак бърка в джоба си за устройството (и си казва, че някой е избрал крайно неподходящ момент да го търси), Хенри също излиза — движи се чевръсто и уверено с протегнати ръце, чиито пръсти леко шават, сякаш улавят въздушните коридори между препятствията. Джак чува Дейл да казва, че ако види извадено оръжие, провинилият се ще се нареди до Арни Храбоуски в списъка на временно освободените от длъжност. В главата му се върти една-единствена мисъл: няма да позволи да отведат Потър, докато не му зададе няколко парливи въпроса.
Включва клетъчния телефон и се сопва:
— Който и да си, сега не е моментът за разговори. Имаме…
— Къде се губиш, Пътнико Джак — казва гласът отсреща и Джак Сойер за пореден път се връща назад във времето.
— Спийди?!
— Същият — отвръща Спийди. Сетне провлеченият му говор като по чудо изчезва и той делово добавя: — Виж, синко, казвам ти като на колега-стражар, че трябва да посетиш личната тоалетна на полицейския началник Гилбъртсън. И то на секундата.
На паркинга пристигат толкова много автомобили наведнъж, че ревът на двигателите им разтърсва цялата сграда. Джак има лошо предчувствие още откакто Ърни съобщи кой е водачът на лумпенпарада.
— Спийди, наистина нямам време да ходя до едното място точно с…
— Нямаш време да ходиш където и да било другаде — срязва го обаждащият се. Но вече се е превъплътил в онзи корав мъж на име Паркъс. — Онова, което ще намериш там, ще ти послужи само два пъти. Но ако не го използваш веднага, втори път няма да има. Защото онзи човек ще увисне на някой стълб.
Гласът му ненадейно заглъхва.
* * *
Когато Танси Френо извежда на паркинга на бар „Санд“ изявилите готовност да я придружат, те далеч не са така шумни като по-рано, когато се опитваха да пробият полицейската блокада и да се доберат до изоставеното заведение на Ед. Макар че повечето хора, с които се запознахме там, цяла вечер са киснали в бара и вече са преминали от фазата на алколното замайване във фазата на сериозното натряскване, те следват Танси и се качват на колите и пикапите в пълно, едва ли не гробно мълчание. Но под привидната им кротост се крие необуздана жестокост. Танси е прихванала нещо от Горг — някаква силна отрова — която е предала и на тях.
В колана памучните й панталони е затъкнато гарваново перо.
Дудълс Сангър я хваща за ръка и нежно я повежда към пикапа на Теди Рънкълман. Танси понечва да се качи в каросерията (в която вече са се настанили двама мъже и една яка жена с бяла келнерска униформа от изкуствена коприна), но Дудълс я насочва към кабината:
— Не милинка, ти седни отпред. Настани се удобно. Дудълс пази последното свободно място в каросерията за себе си Забелязала е нещо, което знае точно как да използва. Открай време има ловки пръсти.
Намираме се доста далеч от реката и тук мъглата не е чак толкова гъста, но когато двайсет и пет коли и пикапи излизат от мръсния паркинг на бар „Санд“, водени от раздрънкания „Интернешънал Харвестър“ на Теди, единият стоп на който не работи, заведението почти се скрива от поглед. Вътре остават само пет-шест посетителя, които са били повлияни от зловещата сила на Тансиния глас. Сред тях е и барманът Вонящото сирене. Той не може да напуска бара, защото трябва да пази солидните си запаси от „бързоликвидни активи“ във вид на бутилки с алкохол. Телефонира на полицията и разговаря с Ърни Терио най-вече за да си го изкара на някого — като не може да отиде да се позабавлява, поне да развали удоволствието на ония маймуни.
От бар „Санд“ потеглят двайсет автомобила. При закусвалнята на Ед (отклонението към срутената барака е преградено с жълта полицейска лента) и табелата „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ в началото на запустялата алея към онази ексцентрична забравена къща (която не само че не е оградена с жълта лента, ами дори не се забелязва) колоната вече се състои от трийсет коли. При „Голтсис“ автомобилите стават петдесет и задръстват и двете платна на шосето; при „Севън-Илевън“ броят им вече надхвърля осемдесет, а пътниците са към двеста и петдесет. Размножаването се дължи само на вездесъщите клетъчни телефони.
Теди Рънкълман, който тази вечер е необичайно мълчалив (истината е, че се страхува от мъртвешкибледата жена със страховитата гримаса, която седи до него, а немигащите й очи се взират в една точка), спира на входа на паркинга зад полицейския участък. В тази си част Съмнър Стрийт е доста стръмна, затова той дръпва ръчната спирачка. Останалите автомобили също спират и запълват цялата улица, която еква от гърмежите на ръждясали гърнета и дрънченето на пробити ауспуси.
Светлините на фарове се стрелкат в мъглата като лъчите на мощните прожектори по време на Филмова премиера. Вонята на риба и влага, която насища въздуха, е заменена от миризмата на бензин, загрято моторно масло и горящи накладки. Вратите се отварят една по една, сетне бързо се затръшват. Всичко става в пълно мълчание — без разговори, без възгласи, без непристойни подвиквания. Не и тази вечер. Новодошлите са се скупчили около автомобилите си и мълчаливо наблюдават как пътниците от пикапа на Теди прескачат парапета на каросерията или се хързулват по подвижния капак, как самият Теди заобикаля автомобила, застава до дясната врата, галантен като гимназист, който пристига с дамата си на абитуриентския бал, как подава ръка на слабата млада жена, загубила дъщеря си. Мъглата сякаш очертава силуета й, обгръща я в някаква фантастична наелектризирана аура, синкава като флуоресциращите бицепси на Клюна. При вида й всички ахват в един глас. Танси е онова, което ги свързва. Цял живот е била забравена от всички — дори съпругът й я забрави, след като избяга в Грийн Бей, а тя остана да свързва двата края с нископлатена работа и с детските помощи. Само Ърма не я забравяше, само Ърма държеше на нея, но тя е мъртва. Няма я тук да види („Освен ако не ме гледа от небето“ — проблесва мисъл в далечна и непрестанно смаляваща се част от съзнанието на Танси) как майка й ненадейно се е превърнала в идол. Тази вечер Танси Френо стана съкровен образ в очите и сърцата на съгражданите си. Не и в съзнанията им, защото те временно отсъстват (може би са тръгнали да търсят съвестта на обитателите на Френч Ландинг). Дудълс Сангър пристъпва към кралицата на вечерта с онази грациозност, която притежаваше навремето като девойка. В каросерията на пикапа бе видяла въже, което, макар и мръсно, щеше й свърши работа. Сега в юмручето си стиска примка, която чевръстите й пръстчета са измайсторили по пътя към града. Подава я на Танси, която я показва на всички.
Тълпата отново ахва.
Размахвайки примката с вид на Диоген в женски образ, които обаче търси не човека, а един канибал, за да го линчува, Танси влиза в паркинга — крехка млада жена с джинси и изпръскана с кръв блуза. Теди, Дудълс и Фреди Сакнесъм пристъпват след нея, следват ги и останалите. Прииждат към полицейския участък като приливна вълна.
* * *
Рокерите от „Гърмящата петорка“ не са помръднали — мотоциклетите са строени в редица до тухлената стена, петимата мъже са скръстили ръце на гърдите си. — Ега ти, и какво сега? — пита Мишока.
— Не знам за теб — отвръща Клюна, — но аз ще стоя тук, докато ме пометат, което и най-вероятно ще стане. — Той не откъсва поглед от жената, размахваща примката. Вече е на години и е изпадал в какви ли не гадни ситуации, но от изцъклените, безизразни очи на непознатата тръпки го побиват. В колана й е зтъкнато нещо. Нещо черно. Дали е нож? Или кама? — Няма да влизам в схватка с тълпата, защото е безсмислено.
— Ще заключат вратата, нали? — обезпокоено пита Доктора. — Искам да кажа, че полицаите ще се заключат.
— По всяка вероятност — отвръща Клюна, без да откъсва поглед от Танси Френо. — Но ако тези хора наистина са решили да докопат Потър, жив ще го одерат. За Бога, погледни ги само. Има двеста-триста души.
Танси спира, примката се поклаща във високо вдигнатата й ръка.
— Изведете го — казва. Гласът й е неестествено висок, сякаш някой ловко е монтирал в гърлото й усилвател. — Изведете го. Дайте ни убиеца!
— Изведете го! — подема Дудълс. Теди също надава вик:
— Дайте ни убиеца! Фреди също подема:
— Изведете го! Дайте ни убиеца!
Постепенно се присъединяват и останалите. Шумотевицата преспокойно може да мине за фон на предаването „Язов яз“, водено от всеобщия любимец Джордж Ратбън, само че вместо „За Уисконсин!“, тълпата реве:
— ИЗВЕДЕТЕ ГО! ДАЙТЕ НИ УБИЕЦА!
— Ще го изведат насила — мърмори Клюна. Извръща се към своите хора, в очите му се чете ярост и страх. По широкото му чело са избили капки пот, мънички и кръгли като мъниста. — Като ги домеде до истерия, ще тръгне насам, а те моментално ще я последват. Не бягайте, дори не отпускайте ръце. Наложи ли се, оставете се да випометат. Ако искате утре сутрин да видите изгрева, просто се оставете на течението. Насъбралото се множество, потънало до колене в мъглата като в пресечено мляко, ожесточено скандира:
— ИЗВЕДЕТЕ ГО! ДАЙТЕ НИ УБИЕЦА!
И Уендъл Грийн скандира с тях, но това не му пречи да продължава да снима.
Защото това, мамка му, е шансът на живота му.
* * *
Зад гърба на Клюна вратата леко изщраква. „А-ха, заключиха — мислено отбелязва той. — Много ви благодаря, щубета такива.“
Но звукът не е нито от резето, нито от ключалката. Вратата се отваря. Излиза Джак Сойер. Подминава Клюна, без въоб ще да го погледне и без да реагира на тихото подвикване:
— На твое място хич не бих и припарил до нея.
Бавно прекосява ивицата ничия земя между зданието и тълпата, предвождана от жената, напомняща на Статуята на свободата, която вместо факел държи примка. Със семплата си сива риза без яка и тъмните си панталони Джак прилича на рицар от средновековна балада, който ще поиска ръката на любимата си. Впечатлението се подсилва от букетчето в ръката му. Ето тези миниатюрни камбанки му бе оставил Спийди на мивката в тоалетната на Дейл — китка непоносимо благоуханни бели цветя.
Момини сълзи, при това от Териториите. Спийди не му даде указания как да ги използва, но не е и необходимо.
* * *
Виковете секват. Само Танси, залутана в света, който Горг й е създал, продължава да скандира:
— Изведете го! Дайте ни убиеца!
Млъква едва когато Джак застава пред нея — той не си прави илюзии, че тя престава да крещи заради хубавото му лице или зашеметяващата му фигура. Причината е в цветята, чието сладостно, тръпнещо благоухание е пълна противоположност на тежкия дъх на мърша, който витаеше в бараката на Ед.
Погледът й се прояснява… но не напълно.
— Изведете го — обръща се към Джак почти с въпросителна интонация.
— Не — отвръща той и тази кратка дума е изпълнена с трога телна нежност. — Не, миличка.
Зад тях стои Дудълс, която може би за пръв път от двайсет години насам се сеща за баща си и заплаква.
— Изведете го — умолява Танси. И тя се просълзява. — Изведете чудовището, което уби хубавото ми момиченце.
— Ако го бяхме хванали, може би щях да го изведа — отвръща Джак. — Може би наистина щях да го изведа. — В действителност никога не би го направил. — Но задържаният не е човекът, когото търсиш. Не е той.
— Ама Горг каза…
Името му е познато — беше една от думите, написани от Джуди Маршал върху листчето хартия, което по-късно тя се е опитала да глътне. Джак, който не е в Териториите, но не е изцяло и в този свят, протяга ръка и измъква перото от колана й.
— Горг ли ти даде това?
— Да…
Той хвърля перото на земята и го стъпква. За миг му се струва — не, сигурен е — че то яростно жужи под подметката му както полуразмазана оса, докато най-сетне престава. — Горг лъже Танси. Каквото и да ти е казал, не отговаря на истината. Този арестант не е убиецът на дъщеричката ти.
Тя надава пронизителен вопъл и изпуска примката. Тълпата отново ахва.
Джак прегръща Танси и отново му идва наум за мъчителното достойнство на Джордж Потър и за всички онези изгубени души, които ден след ден влачат бремето на живота, но никога не са виждали ясната зора на Териториите, която да освети пътя им. Притиска жената в прегръдките си и надушва миризма на пот, скръб, лудост и кафеено бренди.
Зашепва й:
— Аз ще го хвана заради теб, Танси. Тя настръхва:
— Ти…
— Да…
— Но… обещаваш ли?
— Да.
— И не е този. — Не, милинка. — Заклеваш ли се?
Джак й подава момините сълзи:
— В името на майка си.
Тя се навежда към цветята и вдъхва аромата им. Като вдига глава, Джак забелязва, че опасната сила я е напуснала, но не и лудостта. Танси вече принадлежи към изгубените души. Станало й е нещо. Може би ако хванат Рибаря, ще й мине. Много му се иска да вярва, че е така.
— Някой трябва да я отведе в дома й — казва с мек, най-спокоен тон, но думите му достигат до всички. — Капнала е от умора и е изпълнена с тъга.
— Аз ще я придружа — обажда се Дудълс. Страните й лъщят, облени от сълзи. — Ще я закарам с пикапа на Теди, а ако не ми даде ключовете, ще го…
Някой отзад отново заканително изкрещява:
— Изведете го! Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря! Изведете Рибаря!
Отначало крещи само един човек, но скоро към него се присъединяват други колебливи гласове и отново зазвучават в страховит хор.
Без да отлепи гръб от тухлената стена, Клюна промърмърморва:
— Мамка му, пак се започва.
* * *
Джак забрани на Дейл да го придружи на паркинга под претекст, че униформата може да разяри тълпата. Не обелва и дума за букетчето, което стиска, но Гилбъртсън и без друго не го забелязва — твърде е паникьосан, че Джордж Потър ще стане жертва на първия линч в Уисконсин през новото хилядолетие. Все пак слиза заедно със Сойер до долния етаж и като най-старши заема наблюдателната позиция пред шпионката на вратата.
Останалите служители на ПУфЛ остават в стаята на дежурните и гледат през прозорците. Хенри моли Боби Дюлак да му предава с най-големи подробности случващото се. Макар да е разтревожен за Джак (опасява се, че вероятността тълпата да го стъпче или да го разкъса е най-малко четирийсет на сто), той е едновременно развеселен и поласкан от факта, че като говори, Боби несъзнателно имитира Джордж Ратбън.
— И така, Холивуд вече е навън… приближава към жената… не показва и най-малък признак на страх… останалите мълчат… Джак и жената явно разговарят… Бога ми, той и дава букет цветя! Какъв хитър финт!
„Финт“ е един от любимите спортни лафове на Джордж Ратбън, например: „Снощи на стадион «Милър Парк» любимият финт на «Пиячите» удряй и бягай пак пропадна.“
— Тя си тръгва! — жизнерадостно се дере Боби. Сграбчва Хенри за раменете и го разтърсва. — Боже, май всичко свърши! Джак май я накара да млъкне!
— Това и слепец ще го види — съгласява се Хенри.
— При това тъкмо навреме. Пристигна екип на Канал 5, виждам и микробус с грамадни оранжеви антени… може би е на „Фокс Нюз“… и…
— Изведете го! Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря! Изведете Рибаря!
— О, нее! — разочаровано възкликва Боби и дори сега звучи като Джордж Ратбън, който прави разбор на срещата, състояла се предишния ден, и обяснява как „Баджърс“ отново са загубили след твърде обещаващо начало. — Точно сега ли намериха, когато онези от телевизията са тук! Това е.
— Изведете Рибаря!
Хенри вече знае кой е кресливецът, отново подел истеричната кампания. Няма как да сбъркаш този пронизителен, лаещ глас дори когато се намираш зад двупластово армирано стъкло.
* * *
Уендъл Грийн си разбира от работата — хич не си мислите, че не е професионалист до мозъка на костите. Неговата работа е да отразява новините, да анализира новините и понякога да ги илюстрира с фотоматериал. Задълженията му не включват да прави новините. Но тази вечер не може да се въздържи. За втори път през последните дванайсет часа съдбата му поднася сензация, която ще промени кариерата и живота му, ала тъкмо когато той алчно протяга ръце, фортуна си взима обратно подаръка.
— Изведете го! — пронизително крещи Уендъл. Първичната сила в собствения му глас го смайва и го зарежда с ентусиазъм: — Дайте ни убиеца! Дайте ни Рибаря!
Присъединяват се и други гласове, които пораждат у него невероятен прилив на емоции. Както казваше навремето един негов съквартирант — направо да ти се пръсне ципът.
Той пристъпва напред, гърдите му се надигат от вълнение, страните му аленеят, увереността му расте. Смътно долавя, че микробусът на „Новините в действие“ бавно се задава насреща му. Скоро в мъглата ще блеснат прожектори и телевизионните камери ще записват онова, което се случва под крещящата им светлина. И какво от това? Ако жената в окървавената блуза се окаже твърде страхлива да се застъпи за собственото си дете, Уендъл ще го направи вместо нея! Уендъл Грийн, който е блестящ пример за гражданска отговорност! Уендъл Грийн, лидерът на масите!
Размахва фотоапарата. Колко вълнуващо. Както едно време в колежа! Като на концерт на „Линард Скинард“! Като да си друсан! Като да…
Пред очите му блесва ослепителна мълния. Светлините угасват. Всички до една.
* * *
— АРНИ ГО ФРАСНА С ФЕНЕРЧЕТО! — възкликва Боби. Извън себе си от радост сграбчва за раменете слепия чичо на Дейл и го завърта в шеметен кръг. Хенри е обгърнат от облак „Акуа Велва“ и секунда преди да се случи, разбира, че по стар френски обичай младежът ще го разцелува по двете страни. Като подема отново разказа, е прехласнат също като Джордж Ратбън в редките мигове, когато местните спортни отбори все пак съумеят да се проврат между капките и да грабнат златото.
— Представяш ли си, Лудият унгарец го цапардоса с фенерчето, златно да му се позлати, и… ГРИЙН ПАДНА! ЩИБАНИЯТ УНГАРЕЦ ПРОСНА НА ТЕПИХА НАШИЯ ЛЮБИМ НЕЩАСТНИК — РЕПОРТЕРА! САМО ТАКА, ХРАБОУСКИ!
Другите полицаи тържествуващо крещят с цяло гърло. Деби Андерсън дори запява „Ние сме шампионите“, някой й приглася.
„Какви странни дни настанаха във Френч Ландинг“ — размишлява Хенри. Стои с ръце в джобовете, усмихва се, вслушва се в какофонията. Усмивката му не е престорена — радва се искрено. Но сърцето му е изпълнено с тревога. За Джак.
Не, не само за него. За всички.
* * *
— Браво, мъжки! — поздравява го Клюна. — Направо ги разби.
— Благодаря — кима Джак.
— Няма повече да те питам това ли е нашият човек. Щом казваш, че не е, значи не е. Но ако можем с нещо да помогнем да се залови истинският, само дай знак.
Останалите членове на „Гърмящата петорка“ ръмжат одобрително; Кайзера Бил дори тупва Джак по рамото. От приятелското потупване на нашия отдавнашен познайник като нищо ще му излезе синина.
— Благодаря — повтаря. Но преди да е успял да почука на вратата, тя се отваря. Дейл го сграбчва и едва не го смазва в прегръдките си. Когато телата им се докосват, Джак усеща колко учестено бие сърцето на полицейския началник.
— Ти ми отърва задника — шепне му Дейл. — С каквото мога…
— Май наистина има нещо, което можеш да направиш — казва Джак и го дръпва вътре. — Стори ми се, че зад микробусите на телевизионните екипи зърнах още една полицейска кола. Мисля, че беше синя.
— Втасахме я.
— Именно. Трябват ми минимум двайсет минути с Потър. Може нищо да не излезе, но може и да се окаже адски важно. Ще успееш ли двайсетина минути да отвлечеш вниманието на Браун и Блак?
Дейл се подсмихва мрачно: — Давам ти половин час. Минимум. — Страхотно. А записът от 911 още ли е в теб?
— Като ми отнеха разследването, щатските взеха касетата наред с останалите улики. Днес следобед пратиха микробус да прибере всичко.
— Дейл, не!
— Спокойно, моето момче. Имам копие на сигурно място в бюрото си.
— Не ме плаши така, току-виж съм получил инфаркт! — Джак се тупа по гърдите.
— Извинявай — отвръща Гилбъртсън, а в това време си мисли: „Като те гледах там, сред тълпата, хич не ми изглеждаше като човек, който е в състояние да се уплаши.“
Насред стълбището Джак се сеща, че Спийди му спомена да използва два пъти онова, което му беше оставил… но вече е късно, даде цветята на Танси. Мамка му. Подушва дланите си и се усмихва.
Може би в крайна сметка още са у него.