Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (1)

Глава 1

ТОЧНО ТУК И СЕГА, както често казваше един стар приятел, се намираме в изменчивото настояще, където дори острият поглед не долавя всичко. „Тук“ е високо в небето, при орлите, на шейсет метра над западните покрайнини на щата Уисконсин, чиято граница следва лъкатушните извивки на Мисисипи. „Сега“ е ранна петъчна утрин в средата на юли, през първите години на новия век и новото хилядолетие, чиито неведоми пътища се вият тъй своенравно, че по-скоро слепец ще прозре какво предстои да се случи, отколкото ние с вас. Точно тук и сега часът е малко след шест сутринта, на изток слънцето — самоуверено бледожълто кълбо — както винаги се издига сякаш за пръв път над безоблачния хоризонт към бъдещето, а миналите дни бавно отминават и потъват в мрачни сенки, превръщайки всички ни в слепци.

Утринните лъчи нежно галят спокойните, набраздени от лекия ветрец води на широката река под нас и ги позлатяват с искрящи слънчеви зайчета. Железопътните релси на товарната корпорация „Бърлингтън Нодърн Санта Фе“ проблесват между речния бряг и задните дворове на порутените двуетажни къщи край междуградския път Оо, известен като Нейлхаус Роу — най-ниската географска точка в приятния наглед градец, който се разпростира нагоре по хълма и в източна посока. В този миг животът в Кули Кънтри сякаш е притаил дъх. Въздухът не трепва и е тъй свеж и чист, та човек би рекъл, че ароматът на току-що изскубната репичка ще се усети на цял километър разстояние.

* * *

Политаме на изток срещу слънцето и се носим над реката, над блестящите релси, над задните дворове, покривите на къщите на Нейлхаус Роу и подредени отпред мотоциклети „Харли Дейвидсън“, подпрени на стойките им. Тези неугледни съборетини датират от началото на току-що отминалия век и са били предназначени за жилища на формовчиците, леярите и носачите от фабриката на Педерсън Нейл. Тъй като бедняците надали Ще дръзнат да търсят недостатъци на безплатните жилища, къщурките са били построени по възможно най-икономичния начин. (Самият Педерсън Нейл след поредица кръвоизливи през петдесетте години в крайна сметка умира от загуба на кръв през 1963). Мотоциклетите подсказват, че тук вече не живеят работници, а на тяхно място са се настанили банда рокери. Свирепият външен вид на собствениците на страшните машини — рошави, брадати мъже с провиснали шкембета, обици на ушите, черни кожени якета и някой и друг липсващ зъб — потвърждава подобно предположение. Но както повечето предположения подобно умозаключение е вярно само донякъде, и то с известни уговорки.

Новодошлите — които, веднага щом се заселиха в Нейлхаус Роу, получиха от мнителните местни жители прозвището „Гърмящата петорка“ — не могат да се категоризират с две думи. Те заемат високопоставени длъжности в бирената фабрика „Кингсланд“, която се намира в южния край на града на една пресечка от източния бряг на реката. Ако извърнем поглед надясно, ще видим „най-големите бирени кутии на света“ — гигантски контейнери с изрисувани върху тях етикети на светло пиво „Кингсланд“. Настоящите обитатели на Нейлхаус Роу се познават от илинойския университет „Ърбана-Шампейн“, където всички с изключение на един са следвали английска литература или Философия. (Онзи, който правеше изключение, е специализант по хирургия и живееше в университетската болница). Прякорът „Гърмящата петорка“ ги изпълва с иронично задоволство — звучи им като хитроумна измишльотина от комикс. Самите те се наричат „Хегелианска измет“. Интересни птици са и по-нататък лично ще се запознаем с тях. Но сега нямаме време да се отбиваме и само пътьом ще обърнем внимание на ръчно изрисуваните плакати, разлепени на някои врати, на два улични стълба и по запустелите постройки. Надписът гласи: „РИБАРЮ, МОЛИ СА НА ВМИРИСАНИЯ СИ РИБЕШКИ ГОСПОД ДА НЕ ТЕ ХВАНЕМ ПЪРВИ! НЕ ЗАБРАВЯЙ ЕЙМИ!“

От Нейлхаус Роу започва Чейс Стрийт и се вие стръмно нагоре между излющени, отдавна небоядисвани мръсносиви съборетини: старият хотел „Нелсън“, чиито обеднели обитатели още спят; квартална кръчма със зазидани прозорци; неугледно магазинче, на чиято изцапана витрина се мъдрят червени гумени ботуши, и още няколко невзрачни сгради с неясно предназначение, на вид странно призрачни и недействителни. Тези постройки създават впечатление за несполучливо възкресение — сякаш са били спасени от мрачните западни територии, макар да са все още мъртви. Което в известен смисъл е точно така. Жълтокафеникава линия опасва хотел „Нелсън“ на височина три метра над тротоара; върху мъртвсшкисивите сгради на стръмния склон на отсрещната страна на улицата се вижда същата линия, само че на височина шейсет сантиметра. Тя напомня за голямото наводнение през 1965 година, когато Мисисипи излиза от коритото си, залива железопътните релси и Нейлхаус Роу и стига почти до края на Чейс Стрийт, която постепенно се разширява и се превръща в главната улица на Френч Ландинг, градеца под нас. От двете й страни са разположени театърът „Ейджин Корт“, бирарията „Пиво и грил“, Първа държавна фермерска банка, фотостудиото на Самюел Стуц (което развива активна дейност с абитуриентски снимки, сватбени фотографии и детски портрети) и множество магазини — не призрачни останки, а истински магазини: аптеката „Брентъпс Рексол“, железарията „Рилайабъл Хардуер“, видеотеката „Сатърдей Найт“, магазинът за конфекция „Ригал Клодинг“, универсалният „Шмитс Олсортс Емпориъм“ и множество други магазини за електроника, списания и поздравителни картички, играчки, спортни облекла с марките на „Бруърс“, „Туинс“, „Пакърс“, „Вайкингс“ и емблеми на Уисконсинския университет. След няколко пресечки названието на улицата се променя в Лайол Роуд; тук сградите вече не са долепени една до друга и са по-малки — в едноетажните дървени постройки се помещават застрахователни дружества и туристически агенции, а по-нататък Лайол Роуд се превръща в магистрала, която води на изток покрай денонощната закусвалня „Севън-Илевън“, телевизионната кула „Рейнхолд Т. Грауерхамър“ и огромния склад за продажби на едро на градински сечива, известен сред местното население като „Голтсис“, и излиза сред безкрайното равно поле. Ако се издигнем трийсет метра по-високо в кристално чистия въздух, пред нас се откриват ниски морени, дерета, обрасли с борове, заоблени хълмове, глинести долчинки, които не се забелязват отдалеч и човек ги открива едва когато се озове на ръба; криволичещи реки, безбрежни обработваеми площи, и други градчета — едно от тях, Сентралия, представлява шепа къщурки, издигнати около пресечната точка на магистрали № 35 и № 93.

Намираме се точно над Френч Ландинг, който изглежда така, сякаш посред нощ всички са се евакуирали. По тротоарите не се мярва жива душа, пред витрините по Чейс Стрийт няма нито един зяпач. Местата за паркиране са празни; леките коли и пикапите, които ще ги запълнят, ще заприиждат след два часа — отначало поотделно, после в стройна, дисциплинирана колона. Прозорците на административните сгради и на непретенциозните къщи по околните улици са още тъмни. На успоредната пресечка на Чейс откъм север — Съмнър Стрийт, се издигат четири тухлени здания, където се помещават градската библиотека, кабинетът на доктор Патрик Скарда, адвокатската кантора „Бел и Холанд“, управлявана от Гарланд Бел и Джилиъс Холанд — синовете на основателите, погребалното бюро „Харфийлд енд Сън“, понастоящем част от огромна империя погребални бюра със седалище Сейнт Луис, и градската поща.

В края на улицата, където Съмнър Стрийт се пресича с Трета улица, се издига друга двуетажна тухлена сграда, отделена от останалите с широка алея, водеща към просторен паркинг в задния двор. Постройката е по-дълга от съседните здания, прозорците на втория етаж са защитени с небоядисани железни решетки, а два от четирите автомобила на паркинга имат сини сигнални лампи на покрива и надписи „ПУФЛ“ — Полицейско управление на Френч Ландинг. Патрулките и зарешетените прозорци никак не подхождат на идиличния провинциален пейзаж — та какви престъпления могат да се извършат тук? Надали сериозни — някоя и друга кражба от магазин, шофиране в нетрезво състояние, най-много кръчмарски побой.

Сякаш за доказателство колко подреден и спокоен е животът в провинциалното градче, по Трета улица едва-едва пълзи червен микробус с надпис „ВЕСТНИК «ЛА РИВИЕР ХЕРАЛД»“, който намалява скорост почти пред всяка пощенска кутия, колкото шофьорът да пъхне вестник, увит в синкав найлон, в специално пригоден за целта сив метален цилиндър с емблемата на изданието. Като завива по Съмнър Стрийт, където вместо пощенски кутии сградите имат прорези на входните врати, пощальонът, без да спира, хвърля вестник на всеки праг. Сините пакети глухо тупват по входните врати на полицейския участък, на погребалното бюро, на административните сгради. Пощенската служба не получава вестник.

* * *

Колкото и да е невероятно, в полицейския участък прозорците на първия етаж откъм улицата светят. Вратата се отваря. Висок тъмнокос младеж с бледосиня риза с навити ръкави, тъмносини панталони и колан с полицейска емблема излиза навън. Масивната тока и позлатената полицейска значка проблесват под лъчите на яркото утринно слънце и всички атрибути на Боби Дюлак — включително деветмилиметровият пистолет в кобура на кръста му — изглеждат нови-новенички като самия Боби Дюлак. Новакът проследява с поглед червения микробус, който тъкмо завива наляво по Втора улица, свежда поглед към навития на руло вестник и се намръщва. Подритва го с лъснатата си до блясък черна обувка и леко се привежда, като че се опитва да разчете заглавията през найлоновата опаковка. Само че тази техника очевидно не дава желания резултат. Продължавайки да се мръщи, Боби церемониално се навежда чак до земята и с неподозирана грациозност грабва вестника, както котката подхваща някое от малките си, реши ли, че то се нуждае от преместване. Младежът, който държи вестника с два пръста, бързо се оглежда наляво и надясно, пъргаво се извръща и изчезва в участъка. Ние пък, заинтригувани от този така любопитен спектакъл, вече сме се спуснали почти над полицейския служител и го следваме в участъка.

В боядисания в сиво коридор забелязваме врата без надпис и табло за съобщения с оскъдна информация; в другия му край се вижда метално стълбище, което води към съблекалнята, душовете и стрелбището на долния етаж, както и към помещението за разпити и дълъг коридор с две редици килии — понастоящем празни — на горния. Някъде кънти радио — музиката и гласовете като че ли са прекалено гръмки за такава блажена и спокойна утрин.

Боби Дюлак отваря анонимната вратата и влиза в стаята на дежурните, откъдето току-що е излязъл — ние го следваме по петите на лъснатите до блясък обувки. Отдясно до вратата са картотеките; встрани е курдисана разнебитена маса, върху която стоят спретнати купчини папки с документи и транзист рът, от който се носи жизнерадостната олелия. Ненормалникът Джордж Ратбън с пълна пара увеселява населението със сутрешното си предаване „Язов яз“, което се излъчва от близкото студио на KDCU-AM — „Вашият глас в Кули Кънтри“. Милият Джордж — създава впечатлението, че крещи с всички сили, независимо до каква степен е усилен звукът; просто е шумен човекът и това е елемент от чара му.

Отсрещната стена е прорязана от врата с тъмно прозорче с матирано грапаво стъкло, върху което се мъдри надпис: „ДЕЙЛ ГИЛБЪРТСЪН, НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА“. Дейл ще се появи най-рано след половин час.

Отдясно на вратата под прав ъгъл са поставени две метални бюра. Зад онова, което е разположено успоредно на вратата, седи Том Лънд — русокос полицай на възраст горе-долу колкото Боби, който за разлика от партньора си не прилича на току-що изсечена монета; той вдига глава и се взира в найлоновия пакет, който Боби Дюлак стиска с два пръста.

— О, поредният подлистник.

— Ти да не помисли, че „Гърмящата петорка“ пак са наминали да ни навестят? На ти го. Тая порнография не ме интересува.

Без да удостои с поглед презряното издание, с отработен замах Боби подхвърля новия брой на „Ла Ривиер Хералд“. Вестникът прелита три метра, описва елегантна дъга и тупва върху бюрото пред Том Лънд, който не успява навреме да предотврати атаката. Боби навъсено се взира в двете имена и фактите, изписани на дългата черна дъска до картотеката. Има крайно недоволен вид, сякаш всеки миг ще се пръсне от ярост.

В това време Джордж Ратбън жизнерадостно се дере от студиото на KDCU:

— Братче, не се занасяй с мене, нещо са ти сбъркали лекарствата! Да му се не види — за един и същи мач ли говорим?! Искам да задам на нашия слушател…

— На Уендъл може да му е дошъл акълът в главата и да е престанал да си пъха носа където не му е работата — разсъждава Том Лънд.

— Уендъл — повтаря Боби. Лънд вижда само тила му, поради което презрителната гримаса не си струва усилието, но Дюлак не може да се въздържи.

— Искам да задам на нашия слушател един-единствен въпрос и го моля с цялото си сърце да ми отговори искрено. Абе, приятел, ти въобще гледа ли мача снощи?

— Не знаех, че с Уендъл сте такива приятели — подмята Боби. — И през ум не ми е минавало, че си ходил чак до „Ла Ривиер“. Винаги съм смятал, че представата ти за страхотна вечер се изчерпва с халба бира и игра на боулинг в Ардън, и едва сега откривам, че всъщност се мъкнеш с разни репортери по университетски градчета. Сигурно мърсуваш и с оня там — Уисконсинския плъх от KWLA. Кой знае колко пънкарки забърсваш покрай него, а?

Слушателят обяснява, че е пропуснал първия ининг, тъй като е трябвало да вземе малкия след сказката в лютеранската църква, чието изнасяне е било наложено от извънредните обстоятелства, но след това най-внимателно бил изгледал мача докрай.

— Кога съм казал, че Уендъл Грийн ми е приятел? — отвръща Том и отмества поглед. Над лявото рамо на колегата му се вижда първото име от списъка на черната дъска. Безпомощно приковава очи върху него. — Просто се познаваме — представиха ми го след разследването по случая Киндърлинг и не ми се стори толкова неприятен. В известен смисъл ми допадна. Дори ми дожаля за него. Искаше да вземе интервю от Холивуд, но онзи го отряза.

Естествено, че е гледал продълженията — оправдава се злополучният слушател, именно затова е наясно, че Поуки Рийс стигна до базата.

— Що се отнася до Уисконсинския плъх, не съм му виждал очите, освен това смятам, че така наречената „музика“, дето пуска, е най-голямата помия, която съм чувал в живота си. Питам се кой въобще е допуснал тоя хилав бледолик нещастник да води радиопредаване. При това в университетска станция! Това какво ти говори за прочутия уисконсински университет „Ла Ривиер“, Боби? Какво говори за обществото ни като цяло? О, извинявай, забравих, че харесваш тая гадост.

— Не, аз харесвам 311 и Корн, но ти понеже въобще не си в час, не правиш разлика между Джонатан Дейвис и Ди Ди Рамон. Ама нейсе. — Боби се извръща и се усмихва на колегата си. — Стига си увъртал!

— Аз ли увъртам? — Том Лънд се кокори, разигравайки пародия на наранена чувствителност. — За Бога, не знам кой хвърля вестници от единия до другия край на стаята. Не аз, струва ми се.

— Ако не си му виждал очите, откъде знаеш как изглежда?

— Просто знам. Косата му е боядисана в шантав цвят и носи обица на носа. При това всеки Божи ден, в сняг и пек, неизменно е издокаран с протрито черно кожено яке.

Боби го чака да продължи.

— Като го слушам, тъкмо такъв е. Гласовете на хората издават какво ли не. Човек може да ти каже нещо най-елементарно, например: „Очертава се хубав ден“, но в това изречение се съдържа цялата му биография. И знаеш ли какво ще ти кажа за Плъхчо? Не е стъпвал в зъболекарски кабинет от шест-седем години. Зъбите му на нищо не приличат.

От студиото на KDCU в грозния бетонен блок до пивоварната на Пенинсюла Драйв, през радиоприемника, подарен от Дейл Гилбъртсън на полицейския участък много преди Том Лънд и Боби Дюлак да облекат униформи, до слушателите долита необузданият рев на жизнерадостно възмущение — патент на нашия стар верен приятел Джордж Ратбън, чийто оглушителен, прочувствен писък извиква усмивки по лицата на фермерите на двеста километра околовръст, които са седнали да закусват с жените си, и кара шофьорите на тирове да се смеят на глас:

— Братче, кълна се — и това важи за всички до последния ми слушател, за всеки един от вас, хора — обичам ви с цялата си душа, честен кръст, с онази искрена любов, която мама изпитваше навремето към репичките в градината — понякога НАПРАВО МЕ ИЗКАРВАТЕ ОТ РАВНОВЕСИЕ! Боже Господи! Баш на края на единайсетия ининг два аута! Шест на седем, Редс! Момчетата са на втора и трета. Батърът забива в центъра, Рийс тръгва от трета и ето го на хоум базата, чиста игра, идеален таг. НА ТОЗИ ВЪПРОС И СЛЕПЕЦ ЩЕШЕ ДА ОТГОВОРИ!

— Ха, и аз това си казах, идеален таг, макар че не гледах мача, а слушах коментара по радиото — отбелязва Том Лънд.

И двамата послъгват и го знаят.

— Даже — продължава да цвили може би най-популярният радиоводещ в Кули Кънтри — ще отида малко по-далеч, момичета и момчета, и с ваше позволение ще отправя една препоръка. Предлагам да сменим със СЛЕПЦИ всички рефери в Милър Парк, че даже и в Националната лига! И знаете ли какво, приятели? Гарантирам от шейсет до седемдесет процента повишена прецизност в отсъжданията. КРАЙНО ВРЕМЕ Е ТАЯ РАБОТА ДА ЗАПОЧНЕ ДА СЕ ВЪРШИ ОТ ХОРА, ДЕТО Я РАЗБИРАТ, А ИМЕННО ОТ СЛЕПЦИ!

Невъзмутимото лице на Том Лънд радостно грейва. Голям вресливец е тоя Джордж Ратбън!

— Хайде, де! — подканя го Боби.

Ухилен до уши, Лънд изважда вестника от найлоновия плик и го отваря на бюрото си. Изведнъж лицето му окаменява, а усмивката му помръква.

— О, не. По дяволите! — Какво?

Лънд пъшка и клати глава.

— Господи! Не ща и да знам. — Боби пъхва ръце в джобовете си, изпъва се като струна и отривисто закрива очи с длан. — Ще мина ли за слепец? Искам да стана рефер — не ща повече да съм ченге.

Лънд мълчи.

— Заглавие ли е? На цяла страница ли? Много ли е гадно? — Боби отдръпва ръка от очите си и застива с ръка във въздуха.

— Е, на Уендъл явно не му е дошъл акълът в главата и хич не е престанал да си пъха носа, където не му е работа. Как можах да кажа за тоя изрод, че ми е допаднал!

— Я се стегни! Никой никога ли не ти е казвал, че репортерите и полицаите са от два противникови лагера?

Едрият Лънд внушително се накланя над бюрото си. Широка напречна бръчка се вкопава като белег на челото му, а месестото му лице пламва като божур.

— Ето това не мога да търпя у теб, Боби — възмутено размахва пръст. — Откога си тук? Станаха ли вече пет-шест месеца? Аз започнах при Дейл преди четири години и без да се фукам, ще ти кажа, че дадох своя принос, за да щракнат двамата с Холивуд белезниците на господин Торнбърг Киндърлинг — а това беше най-голямото разследване в този окръг през последните трийсетина години. И аз помогнах да се подреди мозайката.

— С едно късче — уточни Боби.

— Припомних на Дейл за барманката от „Пивото“. Той каза на Холивуд, който пък говори с момичето и така откри една много, много важна подробност. Благодарение на нея пипна престъпника. Тъй че недей да ми говориш по този начин.

Младият му колега си придава дълбоко разкаян вид: — Извинявай, Том. Подозирам, че съм едновременно скапан като парцал и натегнат като пружина. — В същото време си мисли: „Е, вярно, че ме водиш с няколко години и веднъж си подсказал на Дейл една несъществена подробност, но какво от това, аз ще стана сто пъти по-добър полицай, отколкото ти някога ще бъдеш. Да не говорим за снощния ти героизъм.“

Снощи в единайсет и петнайсет Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер и неговите сподвижници пристигнаха с гръм и трясък от Нейлхаус Роу и нахлуха в участъка да търсят сметка на тримата служители — в края на осемнайсетчасовото дежурство — за конкретните постижения по отношение на проблема, който много живо ги вълнуваше. Какво, по дяволите, става тук?! Какво става с третото дете, а? Какво става с Ърма Френо? Още ли не са я намерили? Тия палячовци въобще знаят ли нещо или само хвърлят прах в очите на гражданите? Имали нужда от помощ. „Ами дайте ни шерифски пълномощия — изрева Клюна — и веднага ще получите колкото искате помощ, че и още.“ Единият от тях, по прякор Мишока, нахилен гигант с огромен бирен търбух се изправи пред Боби Дюлак и заднишком го притисна до картотеката, след което сред облаци бирени изпарения и дъх на марихуана го попита разгръщал ли е някога творбите на един господин на име Жак Дерида. След като Боби му отвърна, че не е и чувал това име, Мишока отсече: „Не думай, бе, Шерлок!“, отстъпи встрани и яростно се втренчи в имената на черната дъска. Половин час по-късно Клюна, Мишока и приятелите им си заминаха — недоволни и неупълномощени, но поне умиротворени — и Дейл Гилбъртсън заяви, че трябва да се прибере да поспи, но за всеки случай Том да остане в участъка. И двамата, които трябваше да застъпят на нощна смяна, си намериха извинение да не дойдат. Боби изяви желание да остане с колегата си: „Няма проблеми, шефе“, поради което ги заварваме тук в този ранен час.

— Я дай да видя — любопитства Дюлак.

Лънд вдига високо вестника и го обръща към колегата си: „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ И ОКОЛНОСТИТЕ“ е озаглавена статията в горния ляв ъгъл на първа страница. Материалът заема три колони и е отпечатан в светлосиньо каре, оградено с черна рамка. Подзаглавието гласи: „Полицията гадае кой е психопатът-убиец“. Отдолу с по-дребни букви е написано: „Уендъл Грийн с подкрепата на редакционната колегия“.

— Рибаря, значи. Твоят приятел от самото начало като се е запънал с тоя Рибар! — възнегодува Боби. — Рибаря, та Рибаря. Аз ако стана петнайсетметрова горила и се заразхождам по покривите, това означава ли, че съм Кинг Конг? — Лънд оставя вестника на бюрото и се усмихва. — Добре, де, примерът не беше уместен. Да кажем, че направя няколко успешни банкови обира, ще мина ли за Джон Дилинджър?

— Хм — Лънд се усмихва по-широко, — чувал съм, че хоботчето на Дилинджър било толкова голямо, че го пазели в музея „Смитсън“. Та…

— Я ми прочети първото изречение. Том Лънд свежда поглед и зачита:

— „Полицията във Френч Ландинг не е в състояние да открие никакви улики, насочващи към самоличността на кръвожадния двоен убиец и сексуален маниак, условно наречен от настоящия репортер «Рибаря». Страх, отчаяние и подозрение се вихрят все по-неудържимо по улиците на градеца и завладяват обитателите на всички ферми и села в окръг Френч Каунти, надвисвайки като зловеща прокоба над цялата област Кули Кънтри.“

— Само това ни липсваше! — язвително отбелязва Боби. — Господи!

Бързо прекосява стаята, надвесва се над главата на Том Лънд и зачита първата страница на „Хералд“, стиснал служебния си глок, сякаш се готви да прогори дупка в проклетата статия точно тук и сега.

„Традиционното доверие и добросъседски отношения, топлата отзивчивост и щедрост към всички [пише Уендъл Грийн, опивайки се от собствените си словоизлияния] биват ежедневно разяждани от ръждата на тревогата. Страхът, отчаянието и подозрението тровят духа на нашите общности, били те малки или големи, защото изправят съсед срещу съседа и си правят гаргара с добрите нрави.

Две деца бяха сполетени от ужасна смърт, а останките им — оглозгани. Изчезна и трето дете. Осемгодишната Ейми Сейнт Пиер и седемгодишният Джони Ъркнам станаха жертва на чудовищните страсти на демон в човешки облик. Те няма да познаят щастието на младостта и задоволството на зрялата възраст. Скърбящите им родители никога няма да дочакат внуци, които да радват старините им. Родителите на другарчетата им се мъчат да предпазят своите деца, като ги затварят в домовете си, както постъпват впрочем и родителите на онези деца, които не са познавали починалите. В резултат летните лагери и инициативите за младежта са отменени във всички градове и общини в окръга Френч Каунти.

С изчезването на Ърма Френо седем дни след смъртта на Ейми Сейнт Пиер и едва три дни след смъртта на Джони Ъркнам търпението на обществеността застрашително се изчерпва. Както вече стана дума в предишен материал на настоящия кореспондент, Мърлин Граасхеймър, петдесет и две годишна, безработна без постоянно местожителство, във вторник вечерта бе нападната и пребита в глуха уличка в Грейнджър от група младежи с неизвестна самоличност. Подобно произшествие се случи и в ранните часове в четвъртък, когато Елвар Преториус, трийсет и шест годишен шведски турист на обиколка в нашата страна, стана жертва на покушение от трима бандити, също с неизвестна самоличност, докато спеше в Лейф Ериксън Парк в Ла Ривиер. Граасхейлгър и Преториус нямаха тежки травми, но в бъдеще хулиганските прояви несъмнено ще завършват с все по-сериозни последствия.“

Том Лънд хвърля един поглед на следващия абзац, в който се описва ненадейното изчезване на малката Френо, както си играела на тротоара на Чейс Стрийт, и става от бюрото.

Боби Дюлак продължава да чете, после възкликва:

— Хей, Том, непременно трябва да чуеш това. Виж как завършва: „Кога ще е следващият удар на Рибаря?

Защото, приятели, не бива да се заблуждавате — той няма да спре дотук.

И кога най-сетне полицейският началник Дейл Гилбъртсън ще изпълни дълга си и ще спаси жителите на окръга от чудовищните издевателства на Рибаря и обяснимите изблици на насилие, породени от бездействието на органите на реда?“

Той се отправя с тежки стъпки към средата на стаята. Страните му пламтят. Поема дълбоко дъх и изпуска удивително дълга въздишка.

— Как ти звучи „следващият удар“? Който ще попадне право в слонския задник на самия Уендъл Грийн.

— Напълно си прав. Какви са тия алабализми? „Обяснимите изблици на насилие“?! Тоя казва на хората, че спокойно могат да трепят всеки, който им се стори подозрителен!

Боби насочва показалец към Лънд.

— Аз лично ще го пипна. Обещавам ти. Жив или мъртъв, ще го пипна.

Том Лънд взема мъдрото решение да не изрича първите думи, които му идват наум, и безмълвно кима. Пръстът продължава да стърчи. Том отвръща:

— Ако ти дотрябва помощ, май трябва да се обърнеш към Холивуд. На Дейл не му провървя, но може би ти ще имаш по-голям късмет.

Боби отхвърля предложението:

— Няма нужда. Ние с Дейл… и с теб, разбира се, чудесно ще се справим и сами. Но аз лично ще го пипна. Гарантирам. — Замлъква за миг, сетне допълва: — Впрочем Холивуд се пенсионира, когато се премести тук, не помниш ли?

— Холивуд е твърде млад за пенсия. Дори по стандартите на нашата служба едва прохожда. Което пък значи, че ти още си ембрион.

Оставяме ги да се смеят дружно, напускаме стаята на дежурните, издигаме се в небето и се понасяме към Куин Стрийт — съседната пресечка в северна посока.

* * *

На няколко преки източно от полицейския участък пред погледа ни се разгръща нисък асиметричен архитектурен ансамбъл, състоящ се от централна сграда с множество пристройки, разположен сред хълмиста ливада с издигащи се тук-там високи дъбове и кленове, която се простира по продължението на цялата пресечка и чийто гъст жив плет се нуждае от подкастряне. Очевидно това е някаква институция — на пръв поглед основно училище със свободна програма, която позволява занятията да се провеждат в класни стаи без стени, вероятно в страничните крила, докато в централната сграда се помещават управата и столовата. Спускаме се по-ниско и чуваме жизнерадостния рев на Джордж Ратбън, който долита едновременно от няколко прозореца. Голямата остъклена врата на входа се отваря и от сградата излиза елегантна жена с изискани очила, която стиска плакат, навит на руло, и ролка тиксо. Без да губи време, се извръща и с бързи, сръчни движения прикрепва плаката на вратата. На средния пръст на дясната й ръка игриво проблесва тъмносив скъпоценен камък с големината на лешник.

Докато младата дама се възхищава от творението си, можем да надзърнем над крехкото й рамо и да прочетем текста на плаката, украсен с нарисувани на ръка шарени балони: „Празник на ягодите“. Жената се прибира в сградата, в чието преддверие — или поне в онази част, която не се закрива от гръмката обява — забелязваме две-три сгъваеми инвалидни колички. Непознатата, чиято кестенява коса е прибрана на тила във внушителна, внимателно проектирана грамада, прекосява приятното наглед фоайе със столове и маси от светло дърво, върху които с елегантна небрежност са нахвърляни илюстровани списания; подминава рецепцията, която е разположена пред красиво декоративно каменно пано и в този ранен час не се обслужва от никого, и с грациозен подскок изчезва зад полирана врата с табелка: „УИЛЯМ МАКСТЪН, ДИРЕКТОР“.

Що за училище е това? Защо работи посред лято, при това дори организира празненства?

Бихме могли да го оприличим на школа за следдипломна квалификация, тъй като обитателите му са преминали успешно всички образователни степени в университета на живота и понастоящем разработват последната от тях под нехайното ръководство на господин Уилям „Веселяка“ Макстън. Това е пансионът за възрастни „Макстънс“, който в едно по-отдавнашно — и доста по-невинно време, преди козметичните промени в интериора, извършени в средата на осемдесетте години — бе известен като „Старчески дом «Макстънс»“, притежаван и управляван от своя основател — Хърбърт Макстън, бащата на Веселяка. Хърбърт беше почтен, но скучноват човек, който, спокойно можем да твърдим, би се отвратил от някои привички на единствената си рожба. Веселяка нямаше никакво желание Да поеме „семейната забавачка“, както я наричаше, с всичките беззъби, малоумни, напикаващи се и олигавени питомци, и когато завърши уисконсинския университет „Ла Ривиер“ (преминавайки, и то с много усилия, специализации по безразборни сексуални връзки, хазартни игри и пиене на бира), с готовност прие предложената му длъжност в районното поделение на Националната данъчна служба, за да се научи как безнаказано да краде държавата. За пет години служба придоби множество полезни знания, но тъй като не успя да осъществи амбициите си, най-сетне се поддаде на все по-неубедителните молби на баща си и пое грижата за олигавените старци, повечето от които бяха пред прага на смъртта. Веселяка признаваше с известно печално задоволство, че въпреки трагичния недостиг на външен блясък това начинание му дава възможност да краде и от държавата, и от клиентите.

Да влезем през голямата стъклена врата, да прекосим изисканото фоайе (като пътьом обърнем внимание на миризмата — смесица от вонята на урина и уханието на ароматизатор, която се усеща навсякъде в подобни заведения) и да се вмъкнем в кабинета на Веселяка, за да разберем какво търси тук в този ранен час изисканата млада дама.

Зад вратата се намира стаичка без прозорци, която е обзаведена с бюро, закачалка и малка етажерка, отрупана с компютърни разпечатки, брошури и листовки. Зад бюрото зее отворена друга врата. Тя води към значително по-голямо помещение, облицовано с дървена ламперия и обзаведено с кожени кресла, стъклена масичка и диван със светлокафява тапицерия. В отсрещния край на стаята е поставено внушително писалище, полирано до блясък и отрупано с безредно нахвърляна документация.

Вече познатата ни млада дама, чието име е Ребека Вилас, е приседнала на крайчеца на бюрото. Стройните й крака са кокетно кръстосани, тъй че образуват две успоредни линии, които завършват с високите триъгълни токчета на черните й обувки и наподобяват стрелките на часовник, показващ четири и половина. Можем да заключим, че Ребека Вилас е седнала така, за да привлече вниманието и да предизвика полагащото й се възхищение, но обектът на старанията й със сигурност не сме ние. Зад очилата с удължени рамки очите й проблесват едновременно недоверчиво и развеселено, но ние не виждаме какво е предизвикало тези чувства. Подозираме, че младата дама е секретарка на Веселяка, ала и това предположение е вярно само донякъде — непринудената й, леко иронична поза подсказва, че отдавна се е превърнала в нещо повече от секретарка. (Можем да си зададем въпроса откъде се е сдобила с прекрасния пръстен — ако дадем воля на циничното ни подсъзнание, съвсем точно ще отгатнем произхода на подаръка.)

Незабелязано пристъпваме през отворената врата, проследяваме посоката на все по-нетърпеливия поглед на Ребека и се натъкваме на масивен задник в сивозеленикав панталон — работодателят на Ребека е коленичил на пода и се е напъхал почти до кръста в метална каса с внушителни размери, в която забелязваме счетоводни книги и известен брой хартиени пликове, очевидно натъпкани с пари. Веселяка ги измъква и няколко банкноти изпадат на пода.

— Оправи ли плаката? — пита, без да се обръща.

— Аха — потвърждава тя. — Ама че чудно време се е отворило за славния случай, тъкмо както се полага. — Говори с изненадващо добър ирландски акцент, макар и малко неопределен. Най-екзотичното място, което е посещавала в живота си, е Атлантик Сити — Веселяка я заведе там преди две години, когато спечели наградата за най-редовен клиент на една авиокомпания, и двамата прекараха пет вълшебни дни. Усвоила е акцента от архивните Филми.

— Мразя Празника на ягодите — мърмори Веселяка и вади последните пликове от касата. — Жените и децата на дъртите зомбита се мотаят тук цял ден и така ги пощуряват, че после трябва да ги упояваме до смърт, само и само да мирясаме малко. И ако искаш да знаеш, мразя балони. — Изсипва банкнотите на пода и започва да ги сортира.

— Питах се само, нали съм простичко момиче от провинцията, защо бе тъй наложително мойто присъствие още в ранни зори на тържествения ден.

— И знаеш ли какво още мразя? Цялата тая работа с музиката. Не стига, че зомбитата пеят, ами и оня тъп диджей, Симфоничния Стан, ни проглушава ушите с всичките му джаз-плочи, Боже опази, а после сме седнали да си говорим за силни усещания.

— Предполагам, че искаш да направя нещо с тия пари преди началото на забавлението — заявява Ребека с нормален американски акцент.

— Време е да се отскочи до Милър. — Веселяка има сметка на фалшиво име в Стейт Провидънт Банк в Милър, на шейсет километра от Френч Ландинг, която се захранва с парични депозити, оскубани от фонда за пациентите под предлог, че са изразходвани за допълнителни стоки и услуги. С пълни шепи пари Веселяка се извръща към Ребека, без да става от пода. — Божичко, краката ти наистина са божествени. Не може да не се прочуеш с такива крака.

— Мислех, че няма да ти направят впечатление.

Веселяка Макстън е на четирийсет и две години. Има хубави зъби, гъста коса, обло лице с прямо изражение и издължени кафяви очи, които винаги изглеждат влажни. Освен това има две деца — Трей, на девет години, и Ашли, на седем години, отскоро с диагноза „неспособност да се съсредоточава“, което по предварителни изчисления ще струва на Веселяка минимум две хиляди долара годишно само за лекарства. Разбира се, има и съпруга — вярна спътница в живота — която се нарича Марион и е трийсет и девет годишна, висока метър и шейсет, на тегло близо осемдесет и пет килограма. На всичкото отгоре снощи той задлъжня с тринайсет хиляди долара в резултат на неразумно залагане за мача на „Бруърс“ — същият, за който Джордж Ратбън тъкмо дърдори по радиото. Разбира се, че краката на госпожица Вилас му правят впечатление — как няма да му направят впечатление такива съвършено изваяни „архитектурни“ орнаменти.

— Но преди да отскочиш дотам, дали да не се поизтегнем на дивана да се позакачаме?

— О, какво точно имаш предвид?

— Малко гриз-гриз.

— Ах, ти, романтичен дявол такъв — закачливо подхвърля Ребека, но забележката изобщо не достига до съзнанието на Макстън. Веселяка си въобразява, че наистина е много романтичен.

Ребека елегантно се плъзва от бюрото, докато в това време работодателят й се изправя доста тромаво и с ритник затваря вратата на касата. Очите му влажно проблесват, той прави две-три тромави крачки по плътния килим и прегръща Ребека през тънкия кръст, същевременно стоварвайки купчината пликове на бюрото. Разкопчава си колана, преди да пристъпи към дивана.

— Може ли да го видя? — подхвърля хитрата Ребека, която прекрасно знае как да замъгли разсъдъка на своя любовник, и…

* * *

… и преди Веселяка да е изпълнил молбата й, ние благоразумно се понасяме към фоайето, което е все още безлюдно. Наляво от рецепцията започва дълъг коридор, който свършва пред две големи бели остъклени врати с надписи съответно „МАРГАРИТКА“ и „ЗЮМБЮЛ“ — имената на отделенията, към които водят.

В дъното на боядисания в сиво коридор на „Зюмбюл“ някакъв мъж с провиснал гащеризон тръска пепелта от цигарата си върху теракотените плочки, по които със съвършена мудност влачи мърляв парцал. Ние влизаме в „Маргаритка“.

Вътрешните помещения са далеч по-непривлекателни от приемната. Вратите от двете страни на коридора са номерирани. Имената на обитателите са написани на ръка върху картончета. През четири врати от входа на „Маргаритка“ е разположена по-малка, вътрешна рецепция, която се намира точно срещу входа за дамската и мъжката тоалетна (стаите в „Макстънс“, с изключение на най-скъпите апартаменти в отделението „Райско цвете“ оттатък фоайето, са оборудвани единствено с мивка) и на която понастоящем дреме широкоплещест пазач със захабена бяла престилка. Следите от мръсния парцал засъхват по теракотения под на коридора, който сякаш няма край. Тук се създава усещането, че въздухът е мръсносив като стените. Ако внимателно се вгледаме в ръба между стената и тавана, ще забележим паяжини, засъхнали петна и цял пласт нечистотия. Помещенията са изпълнени с букет от аромати — под дъха на бор от ароматизатора се долавя мирис на амоняк, урина и други още по-неприятни миризми. Една възрастна дама от „Зюмбюл“ често казва: „Като живееш със стари хора, които се изпускат, трябва да свикнеш с миризмата на аки.“

Самите стаи се различават в зависимост от здравословното състояние и умствените способности на обитателите. Тъй като всички спят, можем да надникнем тук-там. В № M10 — единична стая през две врати от вътрешната рецепция — живее Алис Уедърс (която леко похърква и сънува как се носи в съвършен унисон с Фред Астер по бял мраморен дансинг), заобиколена с толкова много артефакти от предишния си живот, че се налага да извършва сложни маневри сред множеството столове и ъглови масички, за да измине разстоянието от вратата до леглото. Освен мебелите си Алис е запазила почти напълно и разума си и си чисти стаята сама, при това безупречно. В съседната стая № M12, преградена с тънка завеса, сред купища семейни фотографии и рисунки на внуците си съжителстват двама възрастни фермери — Торвалдсън и Джесперсън, които не си говорят от години.

Малко по-нататък се намира стая № M18, която представлява пълна противоположност на блестящата от чистота, макар и претъпкана с мебели M10, тъй както обитателят й, известен под името Чарлс Бърнсайд, е антипод на Алис Уедърс. В M18 няма масички, бюфети с витрини, огромни кресла, огледала с позлатени рамки, лампи, тъкани черги и плюшени завеси — единствената мебелировка на тази гола стая се състои от метално легло, пластмасов стол и скрин. Върху него не са подредени семейни снимки и по стените не са окачени рисунки на разкривени къщи и тромави човечета. Господин Бърнсайд не изпитва абсолютно никакъв афинитет към домашния уют — плътен слой прах покрива пода, перваза, голия плот на скрина. Стая M18 няма история и е напълно лишена от човешко присъствие — тук се създава усещане за жестокост и бездушие, което напомня на затворническа килия. Ужасно вони на екскременти.

Но въпреки приятната компания на Веселяка Макстън и чара на Алис Уедърс ние сме тук най-вече заради Чарлс Бърнсайд, известен като „Бърни“.