Филип Финч
Лице в лице (64)

61.

Лий Уейд седеше на бюрото си и пишеше отчет. Когато телефонът иззвъня, той сам вдигна слушалката. Гласът принадлежеше на Елис Хойл: записаният му глас — уточнение, което имаше смисъл при такива като него. Лий Уейд изслуша съобщението, изчака го да свърши, после търпеливо изслуша и повторението.

След това стана и отиде пред окачената на стената карта на града. Откри, че южният край на остров Ейнджъл — там, където Елис Хойл бе казал, че ще бъде заедно с убиеца — се намира в очертанията на северозападната граница на града. Никога не бе допускал, че е така. Зад прозореца се стелеше непрогледна мъгла. От опит знаеше, че когато мъглата стигне до Брайънт Стрийт, видимостта над залива е нулева, така че дори не помисли за хеликоптер.

Пристанищната патрулна служба се намираше на Рибарския кей. Позвъни на дежурния там, разбра, че разполагат със свободна лодка, и излезе.

* * *

Тримата — Елис, Кейт и Стивън — седяха сгушени един в друг на бетонната площадка.

Слънцето залязваше. Но в мъгла като тази човек никога не се сеща за слънцето, докато то не залезе.

Беше им студено и бяха изморени. Чакаха вече повече от час.

Елис Хойл погледна часовника си.

— Компютърът току-що се е свързал с тях — каза той. — Ще дойдат, дръжте се.

И те продължиха да чакат.

* * *

Долу в коридора убиецът се обърна по гръб и седна, събирайки всичката си останала сила и воля.

Тялото му умоляваше да бъде оставено на мира, но разумът го принуждаваше да се движи. Да направи нещо, докато още е възможно. Трябваше да се добере някак до склада. Това, което искаше — единственото и най-важно нещо — бе там.

Готвеше се да се надигне от пода, когато протегната му в тъмнината ръка напипа големия гаечен ключ, захвърлен от Елис Хойл.

Обхвана го с пръсти. Ходенето до складовото помещение бе излишно. Това, което му трябваше, се намираше в ръцете му.

Колко много изненади за един ден.

* * *

Патрулната лодка беше прекосила половината от разстоянието до остров Ейнджъл, когато Лий Уейд забеляза, че мъглата е започнала да се вдига. Понякога се случваше точно така: идваше, оставаше час-два и се разсейваше.

След малко се разреди достатъчно, за да даде възможност на Уейд да види южния провлак, още повече че се бяха доближили на по-малко от петдесет метра до брега. Офицерът на кормилото включи сирената. Миг по-късно видяха Елис Хойл да размахва ръце. Полицаят зави към него и приближи максимално до брега. Лий Уейд стисна карабината „Ремингтън-12“ с помпено презареждане, която бе взел със себе си, скочи в плитката вода и закрачи към пясъка.

Елис Хойл го заведе до бетонната площадка, разказвайки му накратко какво се бе случило междувременно. Не след дълго двамата се изправиха над люка и Елис Хойл отключи катинара.

— Той е там вътре — обясни Елис. — На дъното на тази дупка, през една врата, в края на къс коридор — няма как да не го видите. Лий Уейд слезе, държейки фенерче и карабината. Намери вратата, мина през нея и се озова в коридора.

Но там нямаше никакво тяло.

Имаше три врати за три различни помещения и Лий Уейд ги отвори всичките, но не намери тялото в нито едно от тях.

Към него се присъедини и полицаят от пристанищния участък. След малко слезе и Елис Хойл и пусна генератора, за да включи осветлението. Продължаваше да настоява:

— Тук е… няма къде да отиде…

Тримата започнаха да претърсват подробно. След известно време намериха на долното ниво, до самата долна площадка на стълбището, голяма решетка, издърпана настрани от дупка в пода. До отвора се търкаляше голям гаечен ключ. Явно беше използван, за да се свалят четирите големи болта, които бяха държали решетката фиксирана за пода.

Лий Уейд се спусна в дупката.

Озова се в отводнителна шахта. Логично. Толкова дълбоко под земята това укритие наистина имаше нужда от отводнителна шахта, защото иначе всички просто щяха да се издавят при първия дъжд.

Тръбата беше достатъчно широка, за да може да се лази на четири крака. Той разбра, че карабината е безполезна в ограниченото пространство, остави я, извади служебния си револвер и тръгна напред.

Много неприятно. И опасно. За щастие тръбата беше празна. Лий Уейд продължи към светлината в края й.

Изпълзя целия път дотам. Когато стигна до отвора, надникна навън и пред очите му се разкри гледка, която Стивън Левист веднага би разпознал: последната картина след спечелването на играта TRY_ME.

Лий Уейд гледаше към залива Ричардсън през водната шир, проснала се до Соусалито и бреговете на окръг Марин, и — най-удивителното от всичко — към боядисаната в яркочервено ажурна конструкция на моста Голдън Гейт.

Мъглата над океана все още беше гъста, но покрай моста вече се беше разсеяла достатъчно, за да могат да се видят светлините на кулите и по опорните кабели. Елис Хойл се измъкна покрай него.

— Изглежда е в яхтата си — обади се той.

Загледан към блесналия в далечината с нощните си светлини Соусалито, Лий Уейд разсеяно попита:

— Каква яхта?

* * *

Вече беше излязъл в открито море, успешно преодолявайки вълнението на входа на залива. Плаваше на запад.

Тук мъглата още беше гъста. Знаеше, че може да остане така дни наред. Радарът в кабината показваше, че пътят пред него е чист. Шкиперът си каза, че още преди полунощ ще е напуснал основните трасета за корабоплаване из тези води и тогава ще може да поспи. Яхтата се носеше напред, разсичайки мъглата — един великолепен кеч, съоръжен с всичко необходимо за извършване на океански преходи, на чиято кърма с невпечатляващи букви бе изписано името му — „Убежище“.