Филип Финч
Лице в лице (6)

3.

Монтажистът на Кейт Лейвин — младеж на име Терънс — се отказа към пет сутринта. Без да каже нито дума, той отиде в ъгъла на кабината за монтаж, сви се на кълбо на пода и моментално заспа.

Кейт зае мястото му на пулта и се захвана за работа. Продължи близо два часа: извикваше епизоди от цифровата памет на компютъризирания монтажен пулт „Ейвид“, разглеждаше ги, възпроизвеждаше ги отново и отново, понякога кадър по кадър — материалът представляваше филм за полета на балони с нагорещен въздух над Ню Мексико.

В 7:23 тя избута назад стола си. Очите й сълзяха. Осъзна, че не е излизала от кабината близо двайсет и един часа.

После пресметна, че й остават само два часа и трийсет и седем минути до срока, в който трябваше да предаде първата версия.

Изправи се, протегна се и излезе от кабината. Озова се в застлан с мокет коридор. От едната му страна се виждаха врати за още две малки кабини, идентични с тази, която току-що бе напуснала. От другата страна имаше огромен прозорец към централната апаратна: дузини монитори, няколко лентови видеодека, аудио миксери и миш-пултове.

Отправи се по коридора, мина през масивната врата в края му и влезе в потънало в полумрак Тв-студио с размерите на гимнастическа зала. Тук бяха струпани още монитори и телевизори, подредени на лавици по стените и на подвижни колички. Кейт прекоси студиото, прекрачвайки кабели и жици, мина покрай няколкото студийни камери и се насочи към двойната врата в дъното.

Крилата й се разтваряха навън. Тя ги бутна и излезе в утринта. Соусалито, Калифорния, седми кей, откъм страната на залива.

Въздухът беше влажен, а паважът на паркинга, където стоеше, бе мокър. По небето се носеха ниски облаци и постепенно се разкъсваха. Право пред нея бе естуарът, отвъд който надничаше зелената гърбица на остров Ейнджъл, а още по-нататък се виждаше назъбеният от сгради хоризонт на Сан Франциско, проснал синьо-сивкавата си снага през залива.

Кейт Лейвин стоеше и поемаше с пълни гърди прохладния въздух. Той я освежаваше, връщаше й чувството за място и време.

Беше малка, гъвкава жена на трийсет и три, в джинси и най-обикновена бяла тениска, затъкнала пейджър^[1] в колана си. Косата й бе къса и подредена. Лицето й бе много симпатично, но от онзи тип, който хората не забелязват от пръв поглед. Всъщност повечето й познати биваха незабавно привлечени от очите й — бързи, неспокойни и интелигентни.

В паркинга влезе кола. Шофьорът бе на възрастта на Кейт. Той паркира и се отправи към входа на сградата на студиото — човек на път за работа. Пътеката минаваше само на метър от мястото, където стоеше Кейт Лейвин. Мъжът мина покрай нея, тихо я поздрави и кимна почтително. Направи го по начина, по който служител поздравява шефа си.

Защото тя притежаваше това място. Беше нейна собственост: земята, ниската приземна сграда, всичко, което беше в нея, дори надписа на входа — „К. Л. медия“. Студийното оборудване, средствата за провеждане на телеконференции, сателитните връзки. Всичко необходимо за монтаж и следснимачна обработка на филмови и видеообекти.

Елис Хойл не се бе поскъпил за нищо.

Всичко бе започнало около една година след като се бяха оженили. Елис плуваше в парите от роялти^[2] на своите програми с търговско предназначение: графичен редактор и система за управление на бази данни, от които се бяха продали стотици хиляди копия. Тя искаше да прави документални филми. Така Елис се заинтригува от техническите аспекти на проблема.

А той беше човек, който не можеше да устои на съблазънта да притежава всякакви електронни устройства.

Когато най-сетне приключи с покупките, те имаха видеостудио на нивото на най-добрите по западното крайбрежие. Бяха в бизнеса. Разведоха се четири години по-късно. Идеята тръгна от нея, но Елис не направи нищо, за да попречи на неизбежното да се случи. Макар във видеостудиото да бяха инвестирани повече от половината им средства, Елис й го предложи в замяна на издръжка. Беше направил раздялата лесна, доста по-лесна, отколкото би могла да бъде.

Понякога се питаше защо бе постъпил така. Може би това беше жест от любов, опит да запазят поне приятелството помежду си. А може би студиото му бе омръзнало — нещо, което в крайна сметка се случваше с всичките му играчки.

Каквито и да бяха причините, тя си бе отишла заедно със студиото. Беше назначила мениджър, който да решава ежедневните проблеми, защото Кейт държеше да прави филми: в това намираше удовлетворение, това бе най-голямото й удоволствие. Но всички много добре знаеха кой е собственикът. И тя бе онзи, който реално управляваше.

Това й харесваше. Беше добра в този род дейност.

Обърна се и се върна в сградата. Изми лицето си в тоалетната, избърса се и се върна в монтажната.

Терънс не беше помръднал от мястото си в ъгъла. Часовникът на стената показваше 7:34, а кафето й вече беше изстинало.

Текущата й поръчка бе 51 минутен документален филм, възложен й от една от кабелните мрежи. Беше обещала тази сутрин до 10:00 да им изпрати по сателита първия вариант, за да даде възможност на клиента си да добие представа за какво е дал парите си. Срокът не бе твърдо уговорен, но тя не обичаше да просрочва никакви ангажименти, а при тарифа $1400 на час не би искала да прахосва времето за сателитната връзка.

Филмът практически бе готов с изключение на фрагмент от три и половина минути, с които трябваше да свърши първата му част. Ставаше дума за ключов момент, който щеше да послужи за преход към втората част на филма. Тя искаше това да бъде лиричен откъс, с подходящ музикален съпровод, който да разкрие изяществото и красотата на балоните.

Беше се спряла на втора част от Моцартовата Симфония номер 35, която подобно на балоните излъчваше някаква величествена своенравност. И бе решила да използва именно тук няколко от най-ефектните си кадри на балоните, носещи се над пустинната местност около Албъкърки.

Но хармоничното сливане на красива музика и красиви кадри не бе толкова лесно. Епизодите трябваше не само да съответстват на темпото на музиката, но и някак да хармонират с променливото настроение, което тя създаваше.

Започваше да се убеждава, че това е ключовият момент в целия филм. Така че всичко в него трябваше да бъде перфектно.

До средата на 80-те години би било невъзможно да свърши очакващата я работа за оставащите два часа. Документалните филми се монтираха на монтажни маси модел „Стийнбек“. Монтажните зали бяха окичени със стотиците спирали на провиснали по стените им парчета ленти, на отделни фотоси, очакващи някой да ги прегледа, за да бъдат в буквалния смисъл на думата изрязани и залепени на работния рулон.

Електронният монтаж — станал възможен благодарение на изобретения като „Ейвид“, скенерите на „Ренк Зирокс“ и едитроида на Джордж Лукас — бяха променили коренно нещата. Запечатаните върху филмови негативи образи биваха дигитализирани и записвани на твърдите дискове на компютри, където всеки кадър получаваше уникален идентификатор. Монтажистът вече седеше пред клавиатура и с нейна помощ извикваше кадри, откъси и фрагменти, редактираше ги както намереше за добре и монтираше от тях епизоди, при това в няколко различни версии.

Монтажната система „Ейвид“ се базираше на компютър „Епъл Макинтош“. Компютърът бе достатъчен за цялата механична работа по монтажа, но никаква машина не бе способна на артистичен импулс. Това поне си оставаше задача на човека, в основата на която стояха неговият интелект, интуиция и емоции.

И човешката енергия.

Кейт Лейвин отново седна пред клавиатурата и се опита да преодолее умората си. Концентрирай се върху работата, отхвърли настрани всичко останало, фокусирай се. Толкова често бе правила това. Няколко минути по-късно го правеше за пореден път.

Работата й спореше. Беше потънала изцяло в нея, в кадри и в музика. Беше забравила за умората и бе загубила представа за времето. И тогава стигна до последния кадър: дългата антена на един-единствен балон, постепенно спускащ се зад огромно песъчливо плато. Камерата плавно изтегляше назад, за да разкрие гледката на още петнайсет-двайсет балона, носещи се над пейзажа, докато цигулките постепенно се засилиха в кресчендо и плавно заглъхнаха.

Погледна часовника си — 9:37.

Въведе команда, облегна се и прегледа целия епизод от началото до края. После още веднъж.

9:45.

Стана, раздруса Терънс, за да го събуди, и излезе в коридора. Почука на стъклената врата на апаратната и когато техникът й отвори, му обясни:

— Материалът на касетата има среща с птичка в небето, за 10:00, „Гелъкси-4“. Погрижи се да не я изпусне. Мисля, че е готов за полет.

После излезе от сградата и се прибра право у дома. Заспа, преди да успее да си събуе обувките.

* * *

Събуди я приглушеният сигнал на пейджъра. В стаята беше тъмно. Трябваше да напипа в мрака ключа на нощната лампа, за да прочете съобщението. То се състоеше от единствена дума:

ПАТСИ.

Това сигурно беше Елис. Винаги когато искаше да говори с нея, той използваше име, първото име на певица, всеки път различно. Колкото по-известна беше певицата — поне по мнението на Елис — толкова по-важно бе обаждането. Така че бе необходимо не само да познаваш певиците, но и да знаеш мнението на Елис за тях.

Постъпваше по този начин от години насам, без някаква особена причина, с изключение може би на тази, че при Елис нищо не можеше да остане просто. Патси, Патси… замисли се тя. Патси Клайн. Май беше най-добре да побърза. Набра телефонния му номер. Заето. Чувстваше дрехите върху себе си, сякаш ги носеше от месец. Съблече се и влезе гола в кухнята. Живееше в къща на голяма лодка, закотвена на кей седем, на пет минути път от студиото.

В края на кухнята имаше плъзгаща се стъклена врата. Зад нея бяха тъмните води на залива, а в далечината блестеше нощното сияние на Сан франциско.

Отпи от бутилката вода в хладилника и отново опита да се свърже с Елис по телефона.

— Е? — късо попита тя.

— Какво стана с вечерята? — отговори й с въпрос той.

— Вечерята… — започна тя, опитвайки се да разчисти мъглата в главата си. — А вечерята! О, дявол да го вземе… Ами, забравих.

— Да, забрави. — Но гласът му звучеше приятелски.

— Наложи ми се да работя без прекъсване в монтажната… ти ме събуди. Направо ми излетя от главата.

— Няма нищо — успокои я той.

И май наистина беше така, той не се сърдеше. Нищо не можеше да разстрои Елис. Това по своему беше удивително качество: да бъдеш така всеопрощаващ, да бъдеш така неуязвим за дребните страсти, разтърсващи живота на другите хора.

От друга страна, как иначе би могло да се разбере, че някой действително се вълнува? Нали когато срещаш съпротива, поне знаеш, че зад нея стои някой. Поне получаваш реакция.

Ако изобщо имаше някаква причина да го напусне, това бе именно тази. Не дребните скарвания, още по-малко ексцентричността му. А просто защото с Елис никога не знаеше къде се намира.

— Колко е часът? — попита тя.

— Малко след девет.

Смяташе да му каже, че вече е късно и може би трябва да забравят за тази вечер и да отложат за другата седмица, но изведнъж осъзна, че се е разсънила и че вероятно не би могла да заспи часове наред.

— Бих могла да намина — предложи тя. — Ще взема нещо по пътя. Сечуанска кухня?

— Ти решаваш.

— Хайде сега, ти искаш ли, или не?

— Даа — проточи той. — Искам, разбира се. Имам да ти покажа нещо.

„Точно така — помисли си тя. — И аз бих искала да те видя.“

— Само не ми казвай, че си си купил нова играчка. — Нещо в гласа му я накара да почувства за какво става дума.

— Всъщност… тази сам я направих. — В гласа му звучеше нескриван ентусиазъм. — Играчката, която слага края на всички играчки.

— Ще стане към единайсет — предупреди го тя. — Трябва малко да почистя.

— Не се бави — настоя той. — Просто трябва да я видиш.