Филип Финч
Лице в лице (59)

56.

Мисис Хъджинс и Дейвид си тръгнаха с такси.

Лий Уейд реши, че може да отдели един от патрулните полицай, и му нареди да стои на пост и да не изпуска фасадата на дома от очите си. Не можеше напълно да изключи възможността Стърмър да опита да довърши работата си.

След това си тръгна. Елис Хойл влезе обратно в пустия си дом.

Част от съзнанието му мислеше за разбития прозорец на спалнята. Каза си, че трябва да повика да му го сменят.

Но имаше още нещо, което го тревожеше значително повече.

Занимаваше го убиецът — човек с много имена, живеещ на няколко адреса, действащ на няколко нива. Методите и действията му го разкриваха допълнително. Макар сам да не предполагаше това, една важна част от самоличността му беше разкрита чрез изпратената игра и по-специално в начина, по който бе написана програмата.

И все пак човек трябваше да знае къде да погледне и какво да търси. Добирането до истината за него можеше да се оприличи на обелването на глава лук — слоевете следваха един под друг.

Беше внимателен и крайно предпазлив. Според Лий Уейд, Коруин Стърмър бе използвал обикновен телефон за връзка с поне една от жертвите си и по този начин бе оставил диря, извеждаща до него самия.

Но човек с неговия интелект би осъзнал, че това ще се случи и че може да бъде компрометиран в даден момент.

А това на свой ред означаваше, че името му не е Коруин Стърмър. Това име, тази самоличност бяха за отклоняване на вниманието. Убиецът беше взел решение Коруин Стърмър да бъде разкрит и сам бе пожелал това да стане.

Защото не би могло да му навреди по никакъв начин.

Но би ли могло да му бъде от полза? Елис Хойл вярваше, че се досеща за причината. Той все още си спомняше съвсем ясно лицето на Лий Уейд отпреди няколко минути: живо, енергично, уверено.

Желаният ефект бе напълно постигнат. Убиецът бе подхвърлил на хрътките няколко кокала, колкото да не загубят интерес.

Защото той искаше да бъде преследван. И защото обичаше игрите.

И нямаше никакво съмнение, че се бе подготвил къде да се спотаи и че разполага с нова самоличност, която го прави неуязвим.

Но скрил се веднъж в убежището си, той можеше да се отпусне. Там… може би… той щеше да стане уязвим.

Елис Хойл се пресегна и взе листа, който Лий Уейд му бе оставил преди няколко дни, от кутията на монитора, където го бе залепил тогава.

Мийтуер версия 1

4–16

Взет: 17424 05071

Убит: 17441 05086

Мийтуер версия 3

5–7

Взет: 17029 21067

Убит: 17029 21067

Некадърници

Безпомощни некадърници

Ето, това бяха кокалите, подхвърлени на преследвачите.

Искал е да им демонстрира колко са тъпи и им натриваше носа със собствената им безпомощност.

А това вероятно означаваше, че отговорът е много прост.

Елис Хойл беше убеден, че числата са координати на карта. Но не виждаше в тях никакъв намек за система. Дали убиецът не използваше някаква собствена координатна мрежа?

Това затруднение можеше да бъде заобиколено. Две известни точки бяха напълно достатъчни, за да се възстанови неизвестната координатна система и да се свърже тя с географската карта на даден район, реализирана по приетата за стандартна Меркаторова система. Погледнат по този начин, проблемът се превръщаше в математическа задача. Едно от убийствата бе станало непосредствено до международното летище на Канзас Сити.

На картата на убиеца неговите координати бяха обозначени с 17029 21067.

Елис Хойл извика на екрана електронния атлас и премести курсора върху мястото. Компютърът веднага показа неговите стандартни географски координати: 39.21 северна ширина, 94.70 западна дължина.

Толкова за едната следа. Доналд Траск бе живял в района на Марина. Никой не знаеше подробностите със сигурност, но той реши да допусне, че е бил намерен там.

Това за убиеца беше 17424, 05071.

Атласът показа 37.81 северна ширина, 122.42 западна дължина.

Елис Хойл придърпа клавиатурата пред себе си и се хвана на работа. За кратко написа малка програма, състояща се от няколко десетки реда. Компилира я, стартира я и тя го подкани да въведе една координата.

Той напечата:

17441 05086

Това беше мястото, където Доналд Траск е бил убит, ако се вярваше на посланието.

Програмата мигновено отговори:

37.85N 122.41W

От пръв поглед беше ясно, че това е някъде в района на залива. Но не можеше да каже къде точно.

Въведе координатите в програмата-атлас. Изображението на екрана се смени с добре познатите му очертания на залива. Той избра по-едър мащаб, за да види къде бе намерил смъртта си Доналд Траск.

И остана загледан в онова, което екранът показваше. Защото географските координати 37.85N 122.41W отговаряха на най-любимото му място на земята, място на зелени гори, на покрити с гъста трева хълмове и скалисти брегове. Ако някога бъдеше принуден да живее извън тъмната си стая и далеч от компютри и клавиатури, това би било единственото място, където би понесъл такова заточение. Остров Ейнджъл.

Нима Доналд Траск е бил убит на остров Ейнджъл?

И в този момент Елис Хойл си спомни с какво се бе занимавал, когато грохотът на падналите съдове го бе прекъснал.

Той изкачи стълбата, вземайки стъпалата през три, и влезе в стаичката, където бе работил.

На екрана на монитора все още стоеше неясното лице на убиеца, уловено за миг в огледалцето за обратно виждане. Той записа графичното изображение във файл на дискета, сложи я в джоба си и бързо излезе от дома.

Едва не се сблъска с оставения на пост полицай.

— Ще се връщате ли? — попита полицаят.

Елис Хойл сви неопределено рамене и продължи да върви.

* * *

Той разкопча ципа на чантата, давайки й възможност да надзърне навън.

— Страхотна гледка, а? — захили се той. Явно му доставяше удоволствие. — А може би не си в настроение да разбереш иронията.

После вдигна чантата и я спусна в отвора на нещо, което изглеждаше като широк циментов кладенец. Надолу в тъмнината. Далеч от слънцето и свежия въздух… надолу…