Филип Финч
Лице в лице (44)

41.

На Юниън Стрийт Кристиян Хартмунд седеше, без да помръдва в тишината на апартамента си. Полицай на вратата му.

Полицаят изглеждаше изненадан. Изненадата му беше повече от очевидна. Не зададе никакви въпроси, бързаше да се махне… Това поне беше хубаво. Значи може да е истина, че е станала грешка. Не, напомни той сам на себе си, трябва да е истина.

Защото Кристиян Вилем Хартмунд не беше сторил нищо, за да накара някого, най-малко от всички полицията — най-вече полицията — да му обръща каквото и да било внимание. Кристиян Вилем Хартмунд не бе престъпвал закона в най-стриктния възможен смисъл на думата. Животът му беше безукорен. Нямаше защо да се страхува от полицията. Напрежението постепенно го напусна.

Но все още потрепваше от самата мисъл, че е видял полицай на прага си, на една ръка разстояние от най-разкриващото, възможно най-уличаващото доказателство. Видеокасетата беше в пластмасовата си кутия, оставена на масичката до вратата. Трябваше да я махне оттук. Той я пусна в един найлонов плик, излезе, заключи и тръгна по коридорчето към изхода толкова бързо, колкото му позволяваше шината на крака.

* * *

В дома си на Тесла Стрийт Елис Хойл гледаше касетата. Наблюдаваше картината на екрана на монитора и очакваше онези няколко секунди, които го интересуваха… мига, в който камерата се вдига от пода, за да покаже обвития в пламъците мъж… ето тук.

Той спря на въпросния кадър, после свърза изхода на видеодека с входа на видеокартата, поставена в един от компютрите му.

Пусна касетата няколко секунди напред, твърдият диск прещрака, записвайки върху себе си няколко милиона бита данни, преобразувал ужаса в безобиден двоичен графичен формат.

Спря лентата, извади я и я сложи настрани. После се обърна към компютъра. Извика програма за редакция на видеокартина и отвори през нея малкия клип, който току-що бе прехвърлил от касетата на диска.

Започна да го разглежда кадър по кадър. Искаше да намери такъв, който да е особено ужасяващ.

Почти всички отговаряха на това условие. Накрая се спря на един. Беше момент от епизода, когато камерата изтегляше в едър план горящия мъж в центъра на огнената топка. Лесно се забелязваха всички детайли на лицето му, но заедно с тях се виждаха околните коли и самият гараж. Нямаше никакво съмнение какво е това и откъде е дошло.

Той съхрани кадъра в отделен файл и изтри останалото. Извика програмата на графичния редактор, за да въведе текста на три думи в долната част на картината. После кодира файла във формат, позволяващ да бъде изпратен като електронна поща^[1].

Елис Хойл работеше, а от главата му не излизаха думите на Лий Уейд „Ще ме осветлите ли, ако обичате? Най-покорно ви моля. Ще ми кажете ли къде ви е бил умът…“ „Отговорът е толкова прост — мислеше си Елис. — Понякога приемаш безусловно онова, което знаеш, без да правиш изводи, без да отсъждаш.“ Нека истината бъде истина и останалото само ще се разбере.

К. В. Хартмунд толкова силно бе искал да се сдобие с телефона на „Аватар“, че бе написал специален бот — и то не много прост, — за да постигне целта си.

Задачата в никакъв случай не беше тривиална. Бот, който може да води разговор, означава използването на специални алгоритми, комплект правила за анализ на речта и избор на подходящ отговор от няколкото заложени предварително.

Ставаше дума за проблем от областта на така наречения „изкуствен интелект“, при това проблем труден и непълно дефиниран, което допълнително усложняваше софтуерната му реализация.

Елис Хойл разбираше, че бе разкрил бота напълно случайно, използвайки неочаквана от алгоритъма непристойност. А след като се бе досетил с какъв „събеседник“ има работа, вече не беше трудно да го зацикли, подхвърляйки му безсмислени фрази, каквито програмата явно не би могла да разпознае. Но номерът можеше и да сработи. Ако не беше щастливата случайност, кой знае как биха се развили нещата. При това ботът сигурно вече е бил изпробван върху други.

Какво искаше „Стома“ от всички тях? Елис Хойл вярваше, че „Стома“ преследва някаква цел, че има сериозни основания да влага подобни усилия. Но малкото, което знаеше за „Стома“, няколкото бегли погледа в съзнанието и душата му, го караха да се опасява, че зад тези цели стои зъл умисъл. Не можеше да отхвърли възможността Кристиян Вилем Хартмунд, когото той подозираше в извършване на убийство, наистина да е инвалид. Засега не искаше да се занимава точно с това.

Включи се във „Вербум“ и изпрати графичния файл с единствения кадър от касетата. Адресът беше: За: stoma@verbum

А текстът на дъното на картината казваше: KBX: Знам.