Филип Финч
Лице в лице (19)

16.

Малко след полунощ Елис Хойл се свърза с „Вербум“. Направи го докато стоеше в кухненската ниша, която се намираше в единия край на голямата дневна долу.

Точно слагаше няколко лъжички смляно кафе във филтъра на кафеварката. В един момент се наведе през плота и с глас само малко по-висок, отколкото при нормален разговор, изрече:

— „Ком^[1]. Вербум. Връзка.“

Един от компютрите на масите реагира като стартира програмата за връзка, намери файла, описващ стъпките на процеса за свързване с „Вербум“, и изпълни кратката процедура за автоматизирано включване в интерактивната система.

Модемът послушно се свърза. Както винаги „Вербум“ попита за потребителско име, а скрипт-програмата на Елис Хойл подаде идентификатора, под който той бе известен в продължение на години, след което въведе и паролата.

Компютърът на „Вербум“ реагира с:

Добре дошъл, Аватар.

Последно изключване: 10:36; 05/06/94

Има нова поща.

Той се върна от кухнята.

— Проверка поща — каза Елис, сядайки на въртящия се стол. Справочникът на екрана показа, че става дума за едно съобщение.

stoma@verbum.org 21:18 Нова игра

Елис Хойл отвори съобщението от „Стома“ — идентификатор, който не помнеше. Хм… „стома“: малък отвор в мембрана.

„Не — каза си той, — този бих го запомнил.“ В съобщението се казваше: Здрасти, Аватар, Нуждая се от бета-тестери^[2] за нова игра. Става дума за нова версия на старите приключения из подземни лабиринти, но се набляга на графиката — осветеност на обекти, бърза смяна на картината, плавно приближаване и отдалечаване. Мисля, че съм се справил (каза той без излишна скромност, ха-ха). Забелязах те да се навърташ наоколо и си помислих, че би могъл да се заинтересуваш от бета-версията. Изпращам ти я към пощата. Заедно с изходния код^[3]!

Стома

Елис Хойл винаги изпитваше наслаждение да изучава работата на други програмисти. Обичаше и компютърните игри, но това се отнасяше по правило до повечето хакери.

Така че той разтовари и допълнението, копира го на дискета и веднага я провери за вируси.

Никога не би пуснал чужд изпълним файл веднага след разтоварването му. Съществуваха компютърни вируси с минимална дължина, които можеха да изтрият ключови файлове и дори непоправимо да повредят твърдия диск.

По-важното бе, че знанията как точно да се напишат няколкото реда, съставляващи подобни програми, отдавна бяха престанали да бъдат забулени в тайна. Те бяха достъпни за хиляди и голяма част от тези хиляди бяха пубери, чудещи се как да напакостят.

Антивирусната програма не откри нищо интересно. TRY_ME не беше заразена с известен вирус.

Но Елис Хойл още не беше готов да пусне програмата.

Вместо това той зареди текста й в текстов редактор и започна да изучава файла.

Той се състоеше от две части. TRY_ME беше самата програма. Тя беше в машинен код^[4] и следователно нечетима. Но „Стома“ наистина бе включил и оригиналния изходен код, написан на програмния език, известен като C++^[5]. Това Елис Хойл вече можеше да чете.

Той зареди текстовата част отделно в редактора и на екрана му (във фрагменти от по 40 реда) започнаха да се появяват подпрограмите и процесите, съставляващи съдържанието на TRY_ME.EXE.

Първоначалното му намерение беше само да хвърли един поглед на текста и да прегледа не повече от първите неколкостотин реда — просто като програмист, който разглежда работата на свой колега.

Но това, което се разкриваше пред погледа му, задържа вниманието му.

Защото беше добро. Наистина беше добро.

Той продължаваше да преглежда страница след страница, изучавайки плътно изписаните редове, изпълнени със служебни думи, които биха изглеждали като безсмислица на някой непосветен, но в които Елис Хойл виждаше работата на въодушевен експерт.

Продуктът на тази работа беше чист, точен и икономичен начин на използване на ресурсите на компютъра. Сам той би бил доволен да напише нещо подобно на това, което сега преглеждаше.

Тази мисъл за момент го спря: от месеци… не, от години насам, той не бе писал нищо на такова ниво.

Осъзнаването на този факт не го накара да изпита завист. Просто му стана малко тъжно.

Но той се помъчи да изтласка това чувство от мислите си. После зареди следващите 40 реда. Наистина искаше подробно да разгледа тази програма.

* * *

Три часа по-късно Елис Хойл все още не бе станал от стола си с изключение на няколко пъти, колкото да си налее кафе.

Текстът на TRY_ME бе погълнал цялото му внимание.

Комбинирането на операторите на даден език за програмиране по принцип разкрива методите, подходите и алгоритмите, заложени в дадена програма. Но по негово дълбоко убеждение то също разкриваше и нещо за програмиста.

И точно това, повече от всичко останало, задържаше Елис Хойл на стола, отдал се на завладяващата дисекция на TRY_ME много, много след полунощ. За него TRY_ME беше прозорец, отворен в душата на създателя й.

Всяка добра програма съдържа в себе си елемент на задълбочено предварително обмисляне, задължително предполага творческа изобретателност и ясна мисъл.

Който и да бе написал това, бе вложил по много от всичко. Много и още малко отгоре.

Би могло да се каже, че бе проявил почти дяволска хитрост.

Беше толкова умен, че на човек му ставаше малко страшно.

И тази програма се бе появила ей така, отникъде, сътворена от някой си с идентификатор, който Елис Хойл — а той имаше отлична памет — не можеше да си спомни някога да е чувал.

Тук нещо не се връзваше. И точно тази мисъл въздържаше Елис Хойл да направи онова, което най-много би искал да направи: да пусне програмата. Имаше нещо не наред и той искаше да разбере какво е то. Така че продължаваше да разглежда програмата ред по ред. И тогава го откри!

Малък зашифрован низ символи на около три-четвърти от началото на листинга с програмата. Да, това вече наистина изглеждаше като безсмислица, поне за окото. Но не бе случайно попаднало там. Елис Хойл чувстваше, че това е част от някакъв вид вирус, скрит във вътрешностите на „троянския кон“^[6]. Низът беше поставен там от някой, добре съзнаващ какво прави.

Елис Хойл изолира зашифрования низ. После бързо допрегледа останалата част от програмата, търсейки евентуален втори паразит.

В 3:40 сутринта стигна до края на листинга. Повече не бе намерил нищо подозрително. Копира дезинфекцирания вариант на TRY_ME на дискета и го сложи настрани.

Искаше му се да я опита. Но не точно сега. Стана от стола си и издърпа един компютър от лавиците край една от стените. Стара 286-ца с 40-мегабайтов твърд диск^[7] — не го бе използвал повече от година. Твърдият диск беше направо реликва и Елис Хойл бе склонен да го пожертва, за да задоволи любопитството си и да види какви са истинските намерения на „Стома“. Той свърза към компютъра монитор, скачи и принтер и вкара щепсела на захранващия кабел в контакта. Няколко команди от клавиатурата бяха достатъчни, за да програмира системата да разпечатва всяка подадена й команда. После вкара дискетата, копира файла TRY_ME.EXE на твърдия диск и зареди програмата от него.

Дискът защрака и заскърца. Едно от тези щраквания щеше да съпроводи зареждането на паразита в паметта.

Принтерът се събуди за живот и започна да печати.

Първи ред; връщане на каретката.

Втори ред.

Трети ред. И още, и още. Паразитът се бе хванал на работа.

Принтерът внезапно замълча.

Елис Хойл разгледа отпечатаното. Паразитът беше идентифицирал двата серийни порта, представляващи главната връзка на компютъра с външния свят. После се бе опитал да намери модем, свързан към някой от тях. Естествено, не бе успял.

Въпреки това бе прегледал съдържанието на целия диск и правилно бе открил и идентифицирал комуникационната програма. Беше локализирал инициализиращия файл, установяващ изходните параметри на програмата, и бе направил необходимите промени, за да изключи говорителчето на модема — в случай, че такъв някога се появеше.

След това бе преминал в състояние на изчакване.

Но за Елис Хойл станалото бе повече от ясно. Паразитът бе поискал да направи телефонно обаждане — най-вероятно до онзи, който бе написал програмата. „Стома“ се опитваше да проникне в компютъра на „Аватар“.

И „Аватар“ беше готов да му позволи това.

Той се върна при лавиците, избра един стар модем, взе комплект кабели и свърза модема към един от серийните портове на компютъра и гнездото на телефонната розетка на стената.

После в продължение на няколко минути остана на клавиатурата, изтривайки от диска всички файлове, които по някакъв начин биха могли да издадат кой е той или къде живее.

И понеже батерията^[8] беше отслабнала, накрая въведе правилното време на вътрешния часовник — 04:12 сутринта. Тогава паразитът се съживи.

Той отново потърси активен модем, този път го намери, незабавно стартира комуникационната програма и безшумно започна да набира телефонен номер. Елис Хойл прочете номера още докато принтерът го отпечатваше. Изчака връзката да се установи, след това се пресегна към бутона на модема и изключи захранването му, прекъсвайки връзката.

Обаждането беше на местен номер на клетъчен телефон — той познаваше групата цифри, с която започват номерата, давана на такива абонати. Тестерът за клетъчни системи вече стоеше до лакътя му на масата пред него. Той го задейства и отново включи модема. Паразитът пак откри устройството, препрограмира го и започна да избира номер. На друг клетъчен абонат. Защото номерът беше различен. Това хвърляше нова светлина върху нещата. И означаваше, че „Стома“ е може би дори още по-умен — и с още по-сериозни намерения — отколкото Елис Хойл бе допуснал в началото.

На всеки клетъчен телефон се задаваше електронен сериен номер, а по-късно и номер за връзка. Тези два номера — известни съответно като ESN и NAM — идентифицираха телефона и собственика му пред всяка клетъчна система на континента. Всеки път когато биваше включен, за да позвъни или да отговори на позвъняване, клетъчният телефон изпращаше своите ESN и NAM на местната компания, обезпечаваща връзката, използвайки за целта специални канали, по които се извършва обмен на кодирана информация. Никаква връзка не беше възможна, докато компанията не разпознаеше и не одобреше ESN и NAM на телефона. Те бяха не само в основата на таксуването, а в основата на самата концепция за клетъчна мрежа. Без тях системата би спряла да функционира. Скоро след като клетъчните телефони бяха набрали популярност, електронните пирати се научиха да приемат и декодират потоците ESN и NAM, циркулиращи между телефоните и централите от клетъчната мрежа.

Веднъж снабдили се с истински номера, пиратите препрограмираха успешно някой от собствените си телефони, така че да съответства на тези номера (прехвърляйки по този начин сметката на истинския абонат). Последният процес бе относително прост. Компютърните взломаджии — онези, които нелегално влизат в частни компютърни системи — станаха най-ентусиазираните потребители на препрограмираните клетъчни телефони. Те не само позволяваха да се избегне плащането на значителни по обем сметки, натрупващи се при междуградска връзка^[9] за включване в различни мрежи, а и намаляваха вероятността от засичане на позвъняване, извършено от конкретен географски адрес.

Единственият недостатък бе, че тъй като служителите в клетъчните централи също трупаха опит в бързото разпознаване на подобни позвънявания, времето на полезен живот на даден ESN или NAM се свеждаше до няколко дни, а дори и само няколко часа.

Поради тази причина хакерите търсеха начин да препрограмират собствения си клетъчен телефон с нова двойка ESN и NAM при всяко следващо използване.

Малцина успяваха да го постигнат — само най-умните и технически сръчни. Тяхното възнаграждение беше използването на устройство, гарантиращо неограничен брой междуградски позвънявания и практически почти неоткриваемо.

Почти. Изключението идваше от това, че обаждането от препрограмиран клетъчен телефон можеше все пак да се проследи до определена клетка на системата, ако човек, разполагащ с необходимото оборудване, знаеше предварително каква двойка ESN/NAM ще бъде използвана от апарата следващия път.

Елис Хойл вече бе разбрал, че „Стома“ е заложил списък телефонни номера в паразита — номера, който собственикът на препрограмирания телефон би използвал последователно, ако по някаква причина първия път връзката се разпадне. Умно… точно както би постъпил и той. Така че Елис Хойл разбра какво става.

Той знаеше как да постъпи.

И имаше апаратурата, с която да го направи.

Тестерът можеше да контролира случайно избрани разговори, а също беше в състояние да извлече двойката ESN/NAM на апарата, от който ставаше обаждането — последното го правеше особено подходящ за нелегалното сдобиване с валидни номера, които биха могли да се използват за препрограмиране на клетъчни апарати. Но той можеше още да работи и в обратна посока: ако в него се заложеха ESN и NAM номерата на определен апарат, тестерът щеше да контролира всички позвънявания от и към него. Дори щеше да засече преместването му от една клетка в друга.

Именно това смяташе да направи сега Елис Хойл. Понеже не беше възможно да определи точното местоположение на апарата, щеше да се задоволи с установяване на клетката, в която се намира той.

Модемът най-сетне се свърза. Елис Хойл седна на клавиатурата на тестера и въведе телефонния номер, който току-що бе избран.

Цифровата индикация пред него потрепна за миг неуверено и после се установи. На нея се четеше:

872.220

E17BG

И Елис Хойл се изсмя.

Клетъчният телефон на „Стома“ използваше канал, резервиран за местни безжични клетъчни връзки, и се намираше в клетката с условно обозначение E17BG. Елис Хойл отвори карта, на която бяха очертани зоните и имената на всички клетки край залива. Но всъщност тя не му трябваше. Той много добре знаеше какво е E17BG: тази клетка обхващаше полите на Телеграф Хил и се намираше на по-малко от миля от неговия дом.

Елис Хойл се загледа в командите, които принтерът печаташе пред очите му. „Стома“ бе поел контрол над компютъра, копираше списъците с файловете във всяка от директориите, после започваше последователно да отваря и затваря самите файлове.

„Давай, давай“ — окуражи го мислено Елис. Буквално си представяше разочарованието на „Стома“ от прегледа на цялата тази информация. Толкова много усилия, за да бъде възнаграден с такъв боклук.

Елис Хойл не се сдържа и се захили. Стоеше злорадо усмихнат и гледаше. И наистина самата мисъл, че някакъв суперхакер бе избрал именно него за цел… оо, това беше забавно.

Не, определено от месеци насам не се бе забавлявал толкова много.

Телефонът не сменяше клетката си. А това означаваше, че не се движи. Най-вероятно „Стома“ си беше у дома, седнал пред компютъра. Елис стана, отиде при прозореца и дръпна завесите. Оттук виждаше цялата площ на клетка E17BG. Повечето карти изобразяват клетъчната система като восъчна пчелна пита: идеални шестоъгълници, граничещи с други идеални шестоъгълници, и така до безкрайност. Но в действителност клетките далеч не са така правилни. В един град с хълмове, долини и високи сгради покриването с клетки става при съобразяване с контурите на релефа.

Затова E17BG имаше форма на бъбрек. Обслужваше я маломощен предавател, покриващ сектор с дъга 320 градуса и разположен на склона на Телеграф Хил. Зоната, която покриваше, се простираше от полите на хълма до първата редица високи сгради по границата на Файненшъл дистрикт и от брега до Хайд Стрийт. Петнайсет-двайсет улични квартала. И „Стома“ беше някъде там.

Антената на скенера на Ван Ек стоеше на триножника си само на метър от Елис Хойл. Той първоначално даже не й обърна внимание. Но изведнъж се сети, че това е неговият шанс да намери „Стома“. Скенерът щеше да му позволи да открие дома, в който бе мониторът, на който в момента неканеният гост разглеждаше файловете на „Аватар“.

Възможно беше. Повечето телевизори и компютърни монитори в този час бяха изключени. Това би трябвало значително да облекчи откриването на малкото работещи.

Освен това той вече бе направил няколко подобрения, целящи увеличаването на обхвата на действие, а още не бе имал шанс да опита какъв е ефектът от тях. Ако измененията бяха както ги бе замислил, скенерът би трябвало да работи ефективно до оттатъшната граница на клетка E17BG.

Нямаше никаква представа как ще постъпи като намери „Стома“. След като установеше коя е сградата, адресът можеше да му помогне да научи телефонния му номер. После? Може би малко гавра: назидателна игричка с хакер, позволил си да си играе с хакер. Игра, нищо повече.

Той включи видеоскенера и NEC-монитора до него. Взе дистанционното управление и насочи антената към зоната на клетката.

Елис Хойл знаеше, че би трябвало да е адски изморен. Но не беше. Не си спомняше кога за последен път бе изпитвал толкова силен интерес към нещо. Беше напълно концентриран и изпълнен с енергия.

„Само игра“ — мислеше си той.

Но каква игра!