Филип Хосе Фармър
Последният удар (9)

9

Дясната му ръка се стрелна с намерение да се вкопчи в стената на шахтата, която зейна под него. Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по камъка непосредствено под ръба. Изглежда под краката му се бе отворила врата за телепортация, а не капак на замаскирана дупка. Колко типично за Червения Орк да не го предупреди, че му предстои падане!

Държейки торбата в лявата си ръка плътно до тялото той се бореше да запази вертикалното си положение. Светлината, която само за миг бе проникнала през вратата, сега бе изчезнала. Той продължаваше да пада незнайно накъде в абсолютна тъмнина. Шахтата, в която се носеше, изглежда се бе стеснила. Цилиндричната й стена като че ли се намираше буквално на милиметри от тялото му. В същия миг той осъзна, че се върти. Плъзгавата й, сякаш насапунисана повърхност, предпазваше кожата на гърба му от изгаряне… засега.

Вече бе започнал да отброява секундите. Бяха изминали двайсет. Смяташе, че бе падал не повече от пет секунди преди да се досети да измери някак продължителността на падането си. Други четири секунди бяха изминали от момента, в който шахтата бе започнала плавно да се извива докато бе станала хоризонтална. Тъмнината беше започнала да се оцветява от нещо като утринна зора. Слабото сияние постепенно се засилваше.

О-о-о, сепна се той. Пристигаме!

Миг по-късно излетя от някаква тясна дупка. Над него имаше ярко осветена каменна стена. Започна да се извърта във въздуха като котка, за да се приземи на крака. Успя. Озърна се и разбра, че се намира в каменна крипта около двайсет на двайсет стъпки широка и може би към трийсет висока. Онова, което бе помислил за стена, се бе оказало таван. Под него имаше воден басейн и се носеше надолу към него. И макар да се опита да се забие във водата с краката надолу, стовари се странично със сила, достатъчна да го запрати в дъното. Полузамаян от удара той се изправи и с мъка си запробива път нагоре към светлината. Когато излезе на повърхността заплува към края на басейна без да изпуска торбата от ръка. Ръбът се издигаше само няколко пръста над нивото на водата, така че не бе никак трудно да се изтегли на върху каменния под.

— Дяволите да го вземат! — извика той с чувство.

Гласът му отекна някак кухо. Все така седнал, Кикаха си пое дъх, озъртайки се, после стана. Светлината беше лишена от източник, но това не бе новост за него. В стените се виждаха отворите на три тунела. Кикаха развърза торбата и извади по-голямата част от съдържанието й. Макар да бе още мокър, той обу късите гащета и ризата с дълъг ръкав. Изсуши краката си с поличката, обу и нея, после чорапите и накрая приличащите на кецове обувки. Все така бързо препаса колана на кръста си, постави лъчемета в кобура и ножа в ножницата. Накрая завърза и торбата за колана.

— Не мога да се оплача… поне засега е забавно.

Но терзанията относно съдбата на Анана не бяха толкова забавни. Онзи тоански кучи син му бе дал миг надежда когато му каза, че Анана е още жива. И после бе изгасил светлия лъч, добавяйки, че не е изключено да лъже. Тази тактика имаше за цел, разбира се, да държи в шах Кикаха до самия край на мисията му.

Червения Орк беше левак. Следваше ли това да се приеме за указание да избере левия тунел? Или може би изборът не беше от значение. Би било напълно в стила на Червения Орк да го накара да гадае кой път да поеме, подсигурявайки се междувременно срещу евентуална грешка.

Кикаха влезе в тунела отляво на себе си. Беше запълнен все със същата лишена от източник и неоставяща сенки светлина, макар че по-скоро ставаше дума за полумрак. Тръгна бавно напред, внимавайки да не се натъкне на някакъв капан, макар да му се струваше, че дори да има такива, Червения Орк би следвало да ги е дезактивирал. Едва ли влизаше в плановете му да сложи край на мисията преди още да е започнала. Дори Червения Орк не бе чак толкова луд.

След приблизително петнайсетина минути тунелът зави наляво, а след още десетина — надясно. Скоро след това отново се изправи. След малко Кикаха стигна до ярко осветено помещение. Изсмя се.

Както и бе предположил, и трите тунела стигаха дотук и само един продължаваше нататък. Червения Орк бе нагласил нещата така, че нещастникът в басейна да се поизпоти над „трудния“ избор по кой тунел да поеме. Но фактът, че не му бе дал никакви инструкции относно правилния избор означаваше, че тоанът не възнамерява да облекчава задачата му.

Каменната стена изглеждаше напълно гладка, но това не означаваше, че част от нея не представлява добре маскирана телевизионна камера. Нищо чудно тоанът да го наблюдаваше точно в този момент. И ако беше така, той сигурно доволно се хилеше.

Кикаха показа среден пръст на евентуалния наблюдател.

После потегли по-уверено по единствения тунел. И той подобно на предишните бе запълнен с все същата призрачна светлина. Една миля по-надолу светлината започна да се засилва. Още четиридесет крачки по-нататък тунелът съвсем се изправи и от другия му край нахлу мощен поток дневна светлина. Когато излезе навън, той се озова на скален перваз. Под и над него склонът продължаваше гладък и по него не се виждаше нищо, върху което окото да спре. Ако решеше да скочи в реката там долу, това би означавало падане от поне хиляда стъпки височина. Остър и хладен вятър брулеше по склона.

Къде ли бе вратата?

Само след няколко секунди той усети топъл полъх по голия си гръб. Обърна се и видя блещукащо петно на около десет стъпки във вътрешността на тунела. Зад нея се виждаха смътните очертания на маси и столове.

— Играй си малките игрички, Червени Орк — прошепна Кикаха.

После се отправи към потрепващата стена, но спря само след няколко стъпки. Друга блещукаща стена се появи пред първата и я скри изцяло от погледа му.

За пръв път виждаше подобно нещо.

— И какво сега?

През новата врата съзираше нещо като ствол на дърво, издигащ се малко странично на светлинната завеса. Нищо повече. Той сви рамене, извади лъчемета и скочи през вратата. Приземи се приклекнал и се огледа. Не се виждаше нищо опасно и той се поизправи.

Около него се издигаха дървета с височина, надвишаваща поне два пъти височината на земната секвоя^[1]. Някакво растение на зелени и червени ивици, подобно на испански мъх, висеше от клоните на много от тях. От време на време някой от клоните потрепваше. Почвата бе покрита с плътен, но мек бледожълт мъж. Големи храсти, отрупани с червеникави плодове, се издигаха тук-там между дънерите. Гората ехтеше от мелодични птичи крясъци. Меката светлина наоколо и прохладният въздух бяха безкрайно комфортни.

Той изчака малко, за да види дали няма някой да се появи. И когато нищо не се случи, потегли из гората, без да се вълнува дали навлиза в нея или се приближава към края й. А понеже Червения Орк не му бе дал никакви инструкции, струваше му се, че има право да постъпва както му хрумне.

И както продължаваше да разсъждава относно оздачаващата поява на втората врата в тунела, някакъв човек излезе иззад едно от гигантските дървета. Кикаха спря като закован, но се огледа бързо, за да не бъде изненадан и в гръб. Не се виждаше никой друг. Мъжът беше висок колкото него и имаше дълга права черна коса, събрана на възел, нямаше дрехи и беше бос. Алено перо от очевидно едра птица стърчеше в косата му, а бузите му бяха боядисани на успоредни ивици под лек наклон — в зелено, бяло и черно. Дълга синя лента, падаща до средата на бедрата, беше овързана около пениса му. Не беше въоръжен и държеше едната си ръка с дланта напред в очевиден мирен жест.

Кикаха пристъпи към мъжа, който се усмихна. Високите мускули, чипия нос и тежките клепачи издаваха монголоидния му произход. Но самите очи имаха бадемова форма.

Непознатият проговори на тоански, който се различаваше от стандартната реч, но беше разбираем.

— Поздрав, Кикаха!

— Поздрав, приятелю! — отвърна му той. Но оставаше нащрек. Откъде, по дяволите, този човек знаеше името му?

— Аз съм Лингуалан — продължи странникът. — Нямаш нужда от това оръжие, но можеш да го задържиш, ако предпочиташ. Моля те, последвай ме. — Той се обърна и пое в посоката, в която Кикаха бе вървял досега.

Когато го настигна, Кикаха попита:

— Кой е този свят? Къде се намираме в момента? Накъде отиваме? Кой те изпрати?

— Ако имаш малко търпение, скоро ще получиш отговорите на своите въпроси.

Кикаха не виждаше причини да настоява. Ако този човек го водеше към някаква засада, това беше най-оригиналният начин да бъде излъган. Но без съмнение напълно ефикасен. Водачът му явно залагаше на любопитството на Кикаха и знаеше, че то няма да му позволи да откаже поканата. Освен това някакво вътрешно чувство му казваше, че не го грози никаква опасност. Не че подобни усещания не го бяха подвеждали в миналото.

По време на продължилата близо седем мили разходка, Кикаха наруши мълчанието само веднъж:

— Познаваш ли Червения Орк?

— Не — отговори му късо Лингуалан.

Минаха покрай малко стадо подобни на елен животни, които се хранеха с мъха. Те надигнаха глави, за да ги погледнат веднъж, после се върнаха към заниманието си. Малко по-нататък двамата подминаха млад мъж и млада жена — напълно голи. Те седяха, опрели гръб на едно дърво. Между пъпа на жената и окосмението на срамните й части се виждаше оцветен в зелено триъгълник. Младежът се беше скиприл с дълга оранжева лента, завързана около пениса му. Той свиреше на някаква примитивна флейта, тя му акомпанираше на извит дървен музикален инструмент, чийто тон беше много по-нисък. Каквато и да бе мелодията, която изпълняваха, едно нещо в нея бе сигурно — тя бе жизнерадостна. А може и за тях да бе еротична, ако се съдеше по забележимата ерекция на мъжа.

Кикаха постави лъчемета в кобура. Не след дълго дочуха високи и остри гласове, както и смеха на играещи деца. Почти веднага след това излязоха на широка поляна, в центъра на която се издигаше дърво, три пъти по-голямо от една секвоя, по което бяха накацали птичи пълчища и се гонеха маймуни с аленочервени лица. Кръгли къщи с конични покриви от клони и палмови листа образуваха девет концентрични кръга около дървото-гигант. Кикаха се огледа за градините, които бяха характерни за изостаналите в развитието си земни племена, но не видя такива.

Още нещо отсъстваше — орляците хапещи и жилещи насекоми, които кръжаха над земните селища от подобен тип.

Когато двамата с Лингуалан излязоха от сянката на дърветата под слънчевата светлина, проникваща през техните върхари, над поляната се спусна тишина. Тя продължи само няколко секунди. После деца и възрастни се втурнаха напред и ги заобиколиха. Безброй ръце се запротягаха в надежда да докоснат Кикаха. Той не се възпротиви, защото беше очевидно, че отсъства каквато и да е било враждебност.

Водачът му го преведе по пътечка, обазувана в мястото, където къщите бяха по-нашироко. Когато се добраха до най-вътрешния кръг, тълпата спря, макар гълчавата да не утихна. Малко преди това Кикаха беше съзрял прозорците, издълбани в дънера на исполинското дърво, както и високите арки на входове в основата му. С изключение на арка директно срещу тях, всички останали отвори бяха задръстени с кафяви лица.

В този вход стоеше една-единствена, но затова пък гигантска жена. Единствените неща върху нея бяха някаква огърлица, която от време на време проблясваше и зелен колан на кръста. Голямо червено цвете бе втъкнато странично в косата й. В ръката си държеше дълъг дървен жезъл, украсен с извиващи се змии, които сякаш пълзяха нагоре.

Но макар да бе висока повече от седем стъпки, тялото й можеше да накара коленете на всеки мъж да омекнат. Следващият поглед към лицето й щеше да го свали на земята. Кикаха почувства сладостна топлина в слабините си. От жената като че ли се излъчваха видими лъчи. И все пак никой мъж, без значение колко самоуверен, безчувствен или възбуден бе той, не би посмял да й посегне без нейното разрешение. Защото тя не само изглеждаше като богиня, ами и сякаш беше заобиколена от божествена аура.

Светлозелените й очи блестяха върху златнобронзовото лице. „Цветът им е точно като на моите“, помисли Кикаха, „макар че красотата на моите изобщо да не може да се сравнява с възхитителното обаяние на нейните“.

Лингуалан изтича пред Кикаха и подгъна коляно пред нея. Тя каза нещо, а той скочи и се върна тичайки при Кикаха.

— Манату Ворцион ти заповядва да се приближиш до нея. Тя казва, че не очаква от теб да й се поклониш.

— Манату Ворцион — прошепна объркан Кикаха. — Трябваше да се досетя.

Досега бе гледал почти на всеки Повелител, с който се срещаше за първи път, като на носител на злото. Да, той много добре знаеше, че те са само човешки същества, въпреки собствените им твърдения, че са по-висши от Homo sapiens, както по замисъл, така и по същество. Което според тях им даваше моралните основания да експлоатират обикновените човеци, които за тях бяха само някакви леблабии.

Но според онова, което бе чувал за нея, Манату Ворцион представляваше едно забележително изключение. Когато създала тази вселена и я населила с изкуствено създадени човешки същества, тя се посветила на задачата да бъде добър властелин, който да проявява разбиране към поданиците си. Говореше се, че леблабиите от нейния свят са най-щастливите хора сред всички вселени. Но Кикаха не бе повярвал на тези приказки, защото с две изключения, всички Повелители, с които се бе сблъскал в живота си, бяха непоносимо арогантни и егоистични същества, изпълнени с кръвожадност, сравнима само с тази на Чингиз-хан, Шака^[2] или Хитлер.

Само Улф и Анана бяха двете изключения на Повелители, които наистина се бяха превърнали в човеци. Но дори и те в началото бяха също така безжалостни и жадни за смърт, както останалите си събратя.

Той пристъпи към Манату Ворцион. И тогава, въпреки думата, която си бе дал, никога да не коленичи пред нито един мъж или жена, той се отпусна на едно коляно. Подтикът да го направи, се оказа по-силен от него — въпреки вътрешната си съпротива, той изведнъж почувства, че тази жена действително излъчва божествено сияние. За миг забрави, че тя не е по-божествена по рождение от примерно него самия — нещо, което разумът му твърдеше. Той просто коленичи, сякаш цял живот го бяха учили да се държи примерно пред короновани особи.

Сега, когато се намираше по-близо до нея, забеляза, че огърлицата й е направена от някакви живи светещи насекоми, по необясним начин свързани едно за друго.

В същия миг трепна. Зад гърба му силно прозвуча гласът на Лингуалан.

— Манату Ворцион! Велика майко! Наша господарке! Прародителнице на всичко! Представям ти Кикаха!

— Изправи се, Кикаха — изобретателни и неизтощими човеко, който никога не изпадаш в безизходно положение! — изрече Манату Ворцион. Гласът й беше толкова мощен и мелодичен, кожата му настръхна, сякаш от студ. — Влез в този дом като мой гост!

Много неща привлякоха едновременно вниманието му в мига, в който той се озова в просторното помещение от другата страна на входа. Дървото, макар да растеше здраво на външен вид, беше издълбано отвътре на множество стаи и свързващи ги виещи се стълби. Следвайки Лингуалан по петите, той се изкачи по една от тях. Единственият източник на светлина бе слънцето — поне през деня изглеждаше, че е така — но какви устройства я прехвърляха тук вътре, оставаше неясно. Докато минаваше покрай няколко от стаите — нито една от тях не беше с врата, — той обърна внимание, че мебелировката е също от дърво и е невъзможно да се подмени. Подът беше застлан с дебели килими, а всяка стая бе украсена картини, статуи и фонтани.

И все пак любопитството да разбере защо Манату Ворцион го бе поканила тук, бе твърде силно, за да може да разглежда спокойно декорацията. След като бе отведен до отделената за него стая, той се изкъпа, заставайки под водопада, който падаше непосредствено покрай външната стена и изчезване надолу през многобройните дупки в пода. Когато излезе изпод струята, една девойка, която можеше да спечели с голям аванс всеки земен конкурс за красота, му помогна да се избърше. После му подаде чифт сандали. С впечатлението, че сандалите са нещо като официално облекло, изисквано от случая, той слезе по излъсканите до блясък стъпала на стълбата. Посрещна го Лингуалан и го съпроводи до трапезарията. Това беше една голяма стая, свободна от всякакви мебели. Подът й беше застлан с изключителни дебел килим. Господарката на този свят седеше кръстосала крака срещу госта си. Останалите присъстващи бяха двама грамадни, но добре изглеждащи мъже и две също така едри, но красиви жени. Манату Ворцион ги представи и поясни:

— Това са моите партньори в леглото.

„Всички едновременно?“, запита се Кикаха.

Тя допълни:

— Едновременно с това те са и мои любовници. Както знаеш — защото трябва да го знаеш! — има съществена разлика между партньор в леглото и любовник.

В този момент прислугата донесе храната. Лингуалан беше начело и вероятно играеше ролята на главен иконом. Ястията представляваха разнообразни съчетания от плодове и зеленчуци — повечето непознати на Кикаха — печено прасе, еленско месо и диви птици. Замесеният с масло хляб беше намазан с дебел слой конфитюр, само от външния вид на който очите се разтваряха широко, а тялото потрепваше в екстаз.

Чашите бяха от някакви морски раковини и в тях имаше четири различни вида напитки. В едната беше налята най-обикновена вода, в друга — леко и чудесно вино, в третата — питие, напомнящо на леко разредено уиски, а в четвъртата имаше нещо, което никога преди не бе опитвал.

Той яде и пи достатъчно, за да засити стомаха си, макар да не прекали с месото, за да може да опита още една филия с хляб и конфитюр. Манату Ворцион кимна одобрително, забелязвайки въздържаността му. Истината бе, че повече му се пиеше, отколкото ядеше, но нито мястото, нито времето бяха подходящи за това.

А най-добре според него беше да спрат вежливия брътвеж и най-сетне да получи отговори на въпросите, които го вълнуваха. Великата майка обаче май много не бързаше, а и какво друго би могло да се очаква от една жена, преживяла досега повече от трийсет хиляди години.

След като приключиха, всички излязоха навън, за да почетат с присъствието си церемонията в чест на госта. Танците бяха живописни и шумни, текстовете на песните изобилстваха от позовавания на митове и легенди, за които Кикаха дори не бе чувал. Лингуалан, който стоеше неотлъчно редом с него, се опита да обясни смисъла им, но скоро се отказа, защото гласът му се губеше в силния шум. Но Кикаха не съжаляваше, че може нещо да не разбере. Това, за което жадуваше, бе информация от първоизточника и единствено Манату Ворцион, „нашата господарка“, можеше да му я даде.

Изморен, макар и малко възбуден, той се прибра разочарован в стаята си. Цял час въртене, прозявки и борба с двете плътни одеяла му бе необходим, преди да успее най-сетне да заспи. Но неочаквано се събуди от невероятно реален сън, в който видя лицето на Анана да се появява сред сиви и страшни облаци.

Рано на другата сутрин се събуди, изкъпа се, хапна и приключи с всички онези неща, които са необходими, но отнемат много време. Едва тогава слезе по стълбището и излезе от дървото, за да се включи към закуската, която бе сервирана близо до входа. Гигантката не се появи. Лингуалан разведе Кикаха из селището, показа му по-интересните места и му разказа за тяхната история и смисъл. Кикаха бе изпълнен с отвращение. Изглежда нямаше значение в коя вселена се намира — гостът така или иначе трябва да мине през задължителната програма.

И все пак известна полза имаше — успя да разбере що за господарка бе тя. Оказа се, че е благоразположен деспот. Тя беше определила в каква среда трябва да живеят леблабиите и що за общество трябваше да „създадат“. Джунгли, гори, много реки и езера — това покриваше повърхността на планетата в по-голямата й част. Нямаше пустини, но изобилстваха ниските планински вериги.

През гъстата растителност бродеха малочислени семейства или по-големи племена. Ловът, риболовът и изобщо грижата за прехраната отнемаха не повече от няколко часа на ден. Земеделието се свеждаше до грижа за малки градинки. Свободното време беше посветено на разговори (леблабиите са големи дърдорковци), възпитание на децата, събрания на племенния съвет, занимания с изкуство, спортни състезания и… съвокупление. Последното представляваше нещо като обществена игра и обясняваше защо мъжете-победители бяха овързали членовете си с панделки, а жените-победителки имаха нарисувани триъгълници на коремите си. Синьото, зеленото и оранжевото бяха цветовете на заелите първо, второ и трето място, а самите състезания се радваха на голяма популярност.

Жените и мъжете се ползваха от еднакви права. Вместо да воюват с други групи, мъжете и жените се включваха в бурни и понякога доста груби атлетически игри, съревновавайки се със съседните племена.

По думите на Лингуалан поданиците на Манату Ворцион бил толкова щастливи, колкото е възможно да бъдат хората.

Кикаха, който беше живял сред доста първобитни племена, знаеше, че невъзможността от усамотение и сигурността на племенния живот изискват стриктно придържане към определени правила на поведение. Всеки, който посмееше да се опълчи срещу тях, трябваше да очаква да му посмачкат фасона. И ако това не помогнеше, а после не му повлияеше дори и изолацията, очакваше го изгнание и дори смърт. Всъщност непокорните предпочитаха смъртта. Изгонването от племето беше непоносимо мъчение.

Той разпита Лингуалан за подробности.

— Нашата господарка постанови, че желаещите да се занимават с изкуство или изобретателите трябва да бъдат оставени на мира. Но ексползивите са табу, а огнестрелните оръжия изобщо са забранени. Забранени са и двигателите, които работят с гориво. Тя казва, че нещата, направени от желязо, ако не са произведения на изкуството, внасят отрова в почвата, въздуха и водата. Тя ни разказа какво става с родната ти планета Земя-1. — Той замълча, потръпна и завърши: — Ние не искаме това, а дори да поискахме, Тя нямаше да ни позволи да го направим.

— Но тук няма никаква опасност от пренаселеност — каза Кикаха. — Всички тоани налагат ограничения върху раждаемостта във всяка вселена, с изключение на тези, в които са Земя-1 и Земя-2. Например Джадауин — едно време Повелител на света на нивата — реши проблема като добави в питейната вода химикал, редуциращ плодовитостта.

— Не знам нищо нито за него, нито за другите Повелители — въздъхна Лингуалан. — Но Нашата господарка се е погрижила да направи телата ни такива, че да можем да се оплождаме само през достатъчно дълъг интервал.

— Да не би да не знаете какво е убийство, кражба, омраза или сексуално престъпление?

Лингуалан сви рамене и отговори:

— Уви, не е така. Великата ни майка казва, че тези неща са неизбежни понеже сме човешки същества. Но все пак имаме племенен съвет, който се произнася по спорните въпроси и решението му е окончателно, макар че може да се обжалва пред Манату Ворцион. Много е трудно да не бъдеш открит след извършване на убийство. Рядко се случва. И сексуалните престъпления не стават често. Наказанието за блудство с дете под дванайсет години е смърт. Над тази възраст се изисква двойката да прави любов само по взаимно съгласие. — Той се замисли за кратко и допълни: — Грубото отношение към дете, физическото му, психическо или емоционално малтретиране се наказва със смърт или изгонване. Но честно казано не съм чувал за подобни случаи в племената, за които знам. Децата са най-ценното ни притежание, ако разбира се приемем, че те могат да се притежават.

Кикаха не го попита дали не му е неприятно животът му да протича както е определила Великата майка или как там й казваха. Вероятно самото задаване на подобен въпрос би накарало Лингуалан да се усъмни в това дали Кикаха е нормален.

— И всички са щастливи и живеят в есктаз, така ли? — попита той вместо това. — Дали това е хубаво или лошо?

Лингуалан отново сви рамене и отвърна с философско примирение:

— Има ли свят, в който нещата да са само хубави?

Кикаха вече беше разбрал, че ще умре от скука, ако се задържи тук за по-дълго.

Когато се върнаха при дървото, Манату Ворцион го поздрави още на входа.

— Сега аз и ти ще си поговорим за Червения Орк. И за много други неща.

Тя го поведе по централното стълбище към шестия етаж, където минаха по дълъг коридор, преди да стигнат до просторна стая. На едната стена имаше грамадно огледало, дванайсет стъпки високо. На единствената маса беше поставена сребърна кана и три сребърни чаши, всички украсени с релефни фигури на хора и странни животни. Погледът му бе привлечен от една от фигурите. Образът беше на люспестия странник.

Манату Ворцион му предложи да седне на единия от двата налични стола.

— Това място е табу, освен за мен или гостите ми, разбира се. Никой няма да ни обезпокои. — Тя седна и напълни две от чашите със зеленикава течност. После продължи: — Между въпросите, които искаш да ми зададеш е и този защо и как беше прехвърлен от планетата на Червения Орк до тук, нали?

Кикаха кимна и отпи от течността. Имаше вкус… единственият начин, по който би могъл да го опише, бе да каже, че бе съставена от отделни слоеве втечнена слънчева, лунна и звездна светлина. Сърцето му заби по-бързо, главата му сякаш леко се разшири, тялото му се изпълни с приятна топлина.

— Не пий прекалено бързо — предупреди го тя.

Кикаха беше свикнал с хорската голота, но тези огромни, заоблени и твърди гърди от другата страна на масата предизвикваха в него странно чувство. Отчасти сексуална възбуда, отчасти… какво? В съзнанието му се мерна картина, в която той беше полюшван от вълните на амниотичното море затворен в крипта зародиш, който спи и сънува сънища без думи. Не, за които не знае думите. Можеше само да мисли. И мислеше не само без помощта на езика. Мислеше без образи. Липсваха му думите, а мозъкът му беше лишен в същата степен и от образите. Просто се рееше в среда от чиста емоция. Беше в безопасност, сит и не желаеше дори да помисля, че може да напусне това място. Тук беше рая, адът… адът бе всичко останало навън.

Доста бързо това усещане се стопи. Амниотичният океан отстъпи с глух рев, сякаш торбата се бе пробила и течността изтичаше в огромен водопад. Паниката го проряза и миг по-късно той отново бе същият какъвто бе преди това.

Леко разтърси глава и вътре в себе си се закле, че повече няма да вкуси и глътка от коварната зеленикава течност. Или поне няма да го стори в тази стая и още по-малко в нейно присъствие.

Манату Ворцион се усмихна сякаш четеше мислите му. После каза:

— Отдавна знам за Червения Орк и плановете които крои. Доста по-отскоро знам и за тебе. А също така знам и за някои неща, които стават в другите светове. — Без да погледне зад гърба си, тя мушна пръст в посока на сребристото огледало, окачено на стената и поясни: — През онова там аз мога да чувам и виждам различни събития. Свързано с вратите, поставени от други, както и с тези монтирани от мен в слабите места на стените между вселените. Предаването не винаги е добро и доста често имам проблеми да поддържам желаната от мен настройка на дадена честота. Но се старая да не изпускам от око определени ключови места. Би могъл да кажеш, че държа пръст върху пулса на множество светове. Хората ми вярват, че имам вълшебно огледало.

Кикаха искаше да я попита дали това устройство е древно и тя го е наследила по някакъв начин или сама го е направила. Анана му бе разказала някои неща за нея. Едното беше, че тя е единственият учен, може би с изключение само на Червения Орк, между Повелителите. Дали това е истина или не бе отделен въпрос. Важното беше, че тя притежава това устройство.

— Бях чувала за теб, а от време на време можех и да те видя — продължи разказа си тя. — Но до неотдавна, когато те открих с помощта на глиндгласа — и тя отново посочи към огледалото — не се бях опитвала да те прехвърля насам чрез пренастройка на някоя от вратите. Просто не се налагаше. В момента, в който се появи основателна причина да го направя, аз заложих няколко клопки — което, уверявам те, никак не е просто да се направи от разстояние, — надявайки се един ден да те заловя. Поставих и сигнализиращи системи, които трябваше да ме предупредят в случай, че ти се появеше сам, без придружител, в някоя от вратите.

— И как щяха да ме познаят твоите датчици? — поинтересува се Кикаха.

— Кожата на всеки човек притежава уникална структура на био-електрическо поле. Моята глиндгласа може да открие това поле и да го регистрира. Тя може да засече и масата на обекта. Използвах видеодетектор, което правя рядко, защото трудно се удържа в синхронизация. Нямах избор, трябваше да програмирам в компютъра твоето физическо описание, с което разполагах от други източници. В него се съхраняват образите на всички лица, засечени някога от глиндгласа. Когато накрая ти бе засечен, устройството издаде звуков сигнал и извади на индикация образа ти и останалите ти параметри… От този момент нататък, се включиха капаните, които трябваше да се задействат щом попаднеше в обсега на действие на глиндгласа и да те прехвърлят при мен. Вероятността беше малка, защото вратите са може би стотици хиляди, а аз можех да контролирам само към хиляда.

— А защо не заловиш и Червения Орк?

— Съмнявам се той да знае, че бих искала да сторя това. Но нищо чудно да се досеща за съществуването на устройство като глиндгласа. Имам основания да вярвам, че носи винаги със себе си честотен неутрализатор.

— Дори и така да е, липсата на честота при наличие на обект с очакваната маса може да е индикация за присъствието на Червения Орк. Още повече след като е възможен и визуален контрол. Какъв е проблемът?

— Ти не си хитрец, а просто убиец на Повелители — усмихна се тя. — Първо, визуалното засичане е крайно ненадеждно поради честото му излизане от синхронизация. Второ, Червения Орк досега не е влизал в нито един от моите капани — поне не доколкото ми е известно. Не знам… напълно възможно е да разполага с устройство за разстройване работата на видеодетектора, както и с излъчвател на лъжлив сигнал за маса. Не мисли, че ти си най-хитрият!

— А защо ме прехвърли в гората, а не направо тук?

— Трябваше ти време да се пренастроиш, а освен това трябваше да бъдеш приветстван с мир от Лингуалан. Кой знае какво би могло да се случи, ако се озовеше направо сред непознати? Знам че си бърз. Дали нямаше да извадиш лъчемета си, преди да си се ориентирал в ситуацията?

— За мен ли става дума?

— О, не ти липсва самочувствие! Това е похвална характеристика… но само до определено ниво.

Кикаха не вярваше на даденото обяснение. Истината по-скоро бе, че тя беше предпазлива. Не искаше никой да попада направо при нея след телепортация. Подобен пътешественик би могъл да носи бомба или някакво друго средство за масово унищожение. Нямаше никакво съмнение, че дърветата в зоната, където беше пристигнал, са съоръжени с най-различни скрити детектори. И те щяха да я предупредят, ако той носи опасно оръжие.

— Моментът сега не е за дребни въпроси. Но аз съм готова да отговоря на един такъв, който ти без съмнение искаш да ми зададеш. Защо не прехвърлям тук всички попаднали в моите клопки, така ли? В края на краищата, един от тях може да се окаже Червения Орк, нали? Опитвах този метод в продължение на дълъг период — петстотин години, ако трябва да бъда прецизна. Отказах се, когато разбрах, че той притежава умението да не бъде заловен… Толкова! Сега си дръж устата затворена, докато не ти разреша да я отвориш!