Филип Хосе Фармър
Последният удар (8)

8

Подчинявайки се на заповедта на тоана, Кикаха бавно свали лъчемета и ножа си и ги хвърли на десет крачки пред себе си. После крайно неохотно хвърли и калъфа и Рога на място, непосредствено до оръжията. С почервеняло от радостна възбуда и триумф лице Червения Орк вдигна калъфа с дясната си ръка.

После направи жест със своя лъчемет:

— Обърни се с гръб към мен, вдигни ръце право нагоре и се отпусни на колене. Остани така, докато не ти кажа.

Кикаха се подчини, но мозъкът му не спираше да пресмята какви са шансовете му за успех, ако скочи на крака, изтича до ръба на пропастта и се хвърли в нея. Може би щеше да излети достатъчно надалеч, за да избегне скалните издатини и да се приземи в реката. Дали тоанът щеше да бъде в състояние да го простреля преди да е стигнал до пропастта?

Отговорът на първото беше „не“, а на второто „да“. Всъщност беше истинска лудост дори да си помисли за подобен план. И все пак дали не беше по-добре да умре, опитвайки това, отколкото да се примири с онова, което Червения Орк му готвеше.

Така и не чу никакви стъпки. Но долови леко изсъскване и някакво докосване до гърба. Когато се свести, намираше се на задната седалка на летящия апарат. Омотан бе с дълго лепкаво въже, привързано за облегалката. Китките му също бяха пристегнати, както и глезените. Главата го болеше, устата му беше суха. Когато погледна навън разбра, че летяха в северна посока поне на хиляда стъпки височина.

Червения Орк седеше пред пулта за управление и гледаше към екрана на монитора, поставен малко встрани и над него. На него се виждаше самият Кикаха. Той стана, постави летателният апарат на автопилот и се отправи назад по тясната пътечка между двете редици седалки.

След малко вече стоеше изправен над пленника си.

— Винаги досега си се изплъзвал от подобни ситуации — проговори той. — Но сега това е краят на пътя за тебе.

— Е, все още съм жив — дрезгаво се обади Кикаха.

— Да, и това може да продължи още доста дълго. Но на теб ще ти се иска да си мъртъв. Не знам. Истината е, че още не съм решил какво да правя с теб.

Кикаха отново погледна през борда и видя пропастта, по чиито стени се бе изкатерил… а може би някоя друга пропаст. В това място тя беше широка поне четиридесет мили и беше толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Това едва ли можеше да се обясни само с въздействието на ерозията. По-скоро някога на това място се бе разразил ужасяващ по мащабите си катаклизъм.

Червения Орк явно се досети какви мисли минаваха през главата му. Той пак проговори малко изненадващо:

— Тази планета се казва Уанзорд и е създадена от Апирмазул. Баща ми Лос и аз се срещнахме тук в битка. Лос притежаваше оръжие с разрушителна сила. Не знам как беше попаднало в ръцете му. Най-вероятно го беше намерил я някоя древна гробница. Както и да е… той реши да го използва срещу мен и моите сили, с което ме принуди да се телепортирам, изоставяйки войните си. Пропастта под нас е резултат от действието на това оръжие.

— И какво се стана с него? — поинтересува се Кикаха. Гласът му излизаше все така дрезгав.

— Ами… баща ми спечели онази битка. Но при една атака срещу неговата армия аз успях да сложа ръка върху опустошителя, както го наричаха. Но трябваше сам да унищожа това древно оръжие. Късметът ми изневери… налагаше се да отстъпя, а не исках да го оставя отново в ръцете на баща ми. Така че го взривих… И все пак, както вероятно си научил, крайната победа беше моя. Плених баща си. Подложих го на мъчения, докато се наситих и след това го убих. Много преди това, още когато успях да го спра да не убие майка ми, вече му бях отрязал тестисите и ги бях изял. Макар че трябваше да го убия. Защото когато тестисите му регенерираха, той подхвана с всички възможни средства война срещу мен… Накрая спечелих, изгорих тялото му, размих пепелта му в чаша с вино и я изпих. На следващия ден той изчезна през тоалетната, смит от силна струя вода.

Червения Орк се изсмя лудешки. „И наистина е луд“, помисли Кикаха. Въпреки рационалните си действия, когато става дума за повечето неща. И не само това, ами е и безкрайно лукав.

— Много интересно и безкрайно информативно — каза Кикаха. — И все пак какво стана с Анана, Клифтън и Елет?

Червения Орк се усмихна, разкривайки с какво удоволствие ще разкаже случилото се на своя пленник.

— Докато ти се мъчеше да се измъкнеш от пропастта, аз се захванах да открия другите. Тялото на Елет намерих върху голяма скала след спирането на потопа. Лицето й бе разбито, в едната страна на главата й се виждаше дупка, а скалпът й бе направо отнесен. Беше останало достатъчно руса коса, за да я идентифицирам без никакво съмнение. Това е краят на двете коравосърдечни дъщери на Уризен. Едва ли някой ще скърби за тях… Клифтън най-вероятно е погребан под тонове тиня и чакъл. Край и на него. Беше в дупката, защото явно е попаднал в една от резонансните ми вериги. Бил е насочен към същия краен пункт, в който се озовахте ти и спътничките ти. А самата дупка и завършващата в нея резонансна верига са дело на Ололотон още от не знам кога. Разбираш, че в един момент станаха моя собственост. Неговият замисъл бе това да служи като универсален капан за който и Повелител да се появи. Е, аз залових англичанина. Почти бях забравил за него след последната ни среща в летящия дворец на Уртона на неговата планета. Всъщност сега си спомням, че ние с Уртона се измъкнахме от там заедно с вас. Какво се случи с него?

— Уртона намери смъртта си веднага след като се измъкнахме от двореца му и се прехвърлихме в света на нивата. Би могло да се каже, че стана жертва на собствената си хитрост. Изигра ме, така че в крайна сметка не падна от моята ръка.

— А! — повдигна вежда Червения Орк. — Още един от древните Повелители е мъртъв. Това ми навява лека тъга, но само защото аз исках да бъде онзи, който ще го убие. Той беше съюзник на баща ми и аз го бях включил в черния списък.

— Ами Анана? — По устните на тоана пробяга едва доловима усмивка. Той разбираше, че Кикаха усеща, че цялото това бавене има за цел да го измъчи допълнително. — Анана? Да, за нея става дума!

Кикаха се бе наклонил напред, подготвяйки се за лошите новини. Но Червения Орк каза:

— Очаквах, че и Она ще се хване в капана, но сега съм принуден да предположа, че нещо й се е случило докато е пътувала с вас. А може би е успяла да избяга, докато сте обикаляли по Алофметбин?

— Умря, опитвайки се да избяга. И така, какво стана с Анана?

— Може би се питаш как точно бяхте заловени. Искам да те уверя, че тази задача бе по силите само на мен. Като се имат предвид много затруднения и малкото време, с което разполагах, за да се сдобия с каквото ми бе нужно, никой друг не би могъл да се справи. За щастие резонансната верига, в която бяхте заловени и която първоначално бе задействана от Ололотон, е била програмирана с тридневно закъснение, преди да ви препрати по-нататък. Това ми даде времето да донеса необходимото ми оборудване със самолет през врата в моята база. Вярвам, чувал си за Ололотон?

— О, Господи! — възкликна Кикаха на английски. След това отново превключи на тоански: — Искаш да покачиш градуса на напрежението, нали? Може и да си живял цяла вечност, но в някои неща си направо като недоразвито дете!

— Е, готов съм да призная, че не мога да се издигна над това да си доставям удоволствие от някои дреболии. Когато си безсмъртен, след известно време установяваш, че интервалите между удоволствията стават все по-дълги, а самите те — все по-кратки. Така че и най-дребните удоволствия са добре дошли, особено когато не са очаквани! — Той направи пауза, посрещайки яростния поглед на Кикаха без да мигне с клепач. — Ололотон? — попита накрая той.

— Бяхме на неговия свят — Планетата на Триногите — Отговори Кикаха. — Знаеш много добре това.

— Сега вече го знам — поясни Червения Орк. — Допреди да ми го кажеш, само го подозирах. Нямаше как да бъда сигурен. Уверен бях единствено в това, че ако напуснехте света на Ололотон през единствения съществуващ изход от онова място, ще попаднете в резонансната верига, заложена от него. Когато преди много години превзех двореца му и го убих, аз изучих схемата на неговите врати и си я записах във файл, който допусках, че един ден може да ми бъде полезен. Така и се оказа! Много малко, наистина малцина са Повелителите, които могат да се похвалят с подобна предвидливост. А може би няма други освен мен!

Надувай се, надувай се, мислеше си Кикаха. И все пак беше му интересно да разбере по какъв точно план бе действал тоанът.

— Елет и Она се оказаха много умни. Успяха да избягат от затвора на моята база, докато аз отсъствах. Подозирам, че са подкупили пазачите, но не разполагах с време, за да ги подложа на мъчения и да разбера каква е истината. Убих ги до един. Оставаше съмнението, че корупцията е плъзнала навсякъде. Така че изпразних двореца си от прислуга. Е, не убих и децата им. Просто се уверих, че ще бъдат осиновени от едно от местните племена.

„Значи, просто така“, помисли си Кикаха. „Измъчваш и убиваш, а после сам се поздравяваш за проявена човещина“.

— Отне ми известно време да проследя сестрите до тази планета, а после и да ги открия. Намерих ги да бродят полуумрели от глад и напълно обезсърчени в същата гора, в която и вие се натъкнахте на тях. Вместо да ги убия на място, както им бях обещал, аз взех решение да ги използвам срещу теб и Анана. Те бяха толкова ужасени, че не знаеха какво да мислят: щях ли наистина да ги оставя живи, ако обещаят да ми сътрудничат… или щях да наруша думата си? Прикрепих към тях гарван и оромот, които трябваше да ви държат под око, когато се появите, а също и да следят сестрите да не ме предадат. На съгледвача и оромота обещах значителна награда, когато всичко приключи успешно, но и заплаших със смърт, ако дори опитат някаква измама. Аз…

— Анана и аз знаем за тази история — прекъсна го Кикаха. — Убихме и двамата.

Лицето на Червения Орк почервеня. Той разгневен извика:

— Не си позволявай да говориш, ако не съм ти дал разрешение!

Едва когато се успокои той продължи разказа си:

— Бях изправен пред проблем. Ти притежаваше Рога или поне се налагаше да приема, че той все още е в теб. Рога е в състояние да промени настройката на една резонансна верига. С негова помощ ти би могъл да избягаш, дори ако първоначално бъдеш заловен от такава. В един момент алармените системи, допълнително подвключени от мен към веригата, се задействаха и сигналите им постъпиха в моята база. Разбрах, че ти и Анана сте намерили изхода от планетата на Триногите… Схемата на резонансната верига, която така предвидливо бях взел от двореца на Ололотон, показваше, че една от кратките ви спирки, макар и само за няколко секунди, ще бъде на Алофметбин. Заложих на това, че вие ще разпознаете пейзажа и ще избягате от зоната на действие на вратата, преди тя да ви е препратила напред по веригата. Или че ще задействате Рога в този момент и той ще неутрализира действието на вратата. Предпочитах да се озовете по-наблизо до сестрите, но се налагаше да се примиря с положението на нещата такова, каквото бе то. И естествено не бих могъл да знам дали непосредствено до вратата има дефект в тъканта на континуума… Поради тази причина не можех да построя клетка на това място, за да попаднете в нея веднага след като излезете от веригата. Защото ако там имаше дефект, едно просто надуване на Рога щеше да отвори проход в тъканта, през който вие щяхте да избягате. Вероятността за това бе едно към едно.

Кикаха отвори уста за да зададе въпрос, размисли и я затвори.

— Знаех, че щяхте да се отправите по най-бързия начин към най-близката врата — онази в канарата. Да, имах късмет, признавам. Ололотон беше посетил тази планета няколко пъти, докато Улф е бил неин Повелител, беше открил четири от вратите и ги бе нанесъл на картата. И пак той бе онзи, който свърза вратата в канарата с дупката, в която попаднахте.

Кикаха прочисти гърлото си и се осведоми:

— Може ли да говоря?

Червения Орк небрежно махна с ръка, позволявайки.

— Какво стана с Анана?

— Аз имам за разказване една история! — отговори с остър глас тоанът. — И то не каква да е, а такава, която ще ти разкрие срещу какво си се опълчил! Сега млъквай! Сигурно Ололотон е изкопал шахтата малко след катаклизма, предизвикан от задействането на машината за унищожение, озовала се в ръцете на баща ми, по време на моята военна кампания срещу него на Уанзорд. Аз намерих тази шахта преди много време, когато бях дошъл за кратко тук. Харесваше ми да се прокрадвам из вселените и да събирам информация, която след време би могла да ми потрябва. Макар никога не знаеш кога точно това може да се случи… И тогава вие изчезнахте от веригата за няколко часа, но това стана много скоро, за да бъдете вече на островчето… — Той помълча, размишлявайки и после заключи: — Използвал си Рога, за да се измъкнеш от веригата, преди да си бил прехвърлен на островчето, разбира се. И след това отново сте попаднали в нея?

Кикаха кимна. Той не виждаше как тоанът би могъл да се възползва от информацията за съществуването на люспестия чужденец, но от общи съображения не възнамеряваше да му казва. Никога не издавай нищо доброволно, защото някога може да съжаляваш за това.

— Малко са нещата, които могат да ме разтревожат — продължи тоанът, — но съм готов да призная, че когато изчезнахте, не бях на себе си. Реших все пак да се придържам към първоначалния си план. Възможно бе в стените на килията да съществува дефект. Свирваш с Рога и се изпаряваш оттам. Не беше особено вероятно, но не можех да поема такъв риск. Затова монтирах генератор наблизо — невъзможно бе да се види от дъното на килията — и го програмирах да създаде еднопосочна врата за цялата зона около килията и непосредствено под каменния й под. Докато този еднопосочен щит се намираше, където го бях поставил, дори Рога не би могъл да отвори възможно изтъняване в континуума.

Червения Орк замълча.

— Мога ли? — изграчи Кикаха. Устата и гърлото му бяха много сухи, но той никога нямаше да се унижи да проси от тоанът глътка вода.

— Давай.

— Защо не изчака някоя нощ, докато бяхме още в гората или дори по-късно на равнината, и не се спусна с летателния си апарат, за да ни отвлечеш, вместо да следваш този толкова сложен план?

— Защото аз никога не рискувам, ако не съм принуден да го направя. Ти винаги би могъл да използваш Рога и да се измъкнеш през някой неизвестен дефект в континуума. Докато веднъж озовал се в пещерата, оттам не би могъл да избягаш. Дори Рога не би могъл да ти помогне.

— И все пак не си се сетил за възможността да стане наводнение — напомни му Кикаха.

Лицето на тоана отново почервеня.

— Никога не съм оставал на тази планета достатъчно дълго, за да видя какви порои се изсипват тук — извика той. — Тази планета е толкова суха! Никога преди не съм виждал и едно облаче!

Кикаха не каза нищо. Не искаше да дразни тоана до степен, в която би му сторил нещо лошо, като например да му извади око с лъчемета си. А може би и нещо още по-лошо.

— Ето така! — каза Червения Орк вече по-спокойно. — Сега имам и премия! Англичанинът… Клифтън явно е успял да избяга от летящия дворец на Уртона. Хванал се е в един от капаните ми в някой от другите светове и се е озовал направо в килията тук. Всичките ми най-трудни за залавяне врагове — с изключение на Улф и Хризеис — се хванаха в мрежата като риби!

— Улф? Хризеис? — прошепна Кикаха.

— Да, Улф и Хризеис! — изрева Червения Орк. Гласът му прозвуча толкова силно в ограниченото пространство на кабината, че Кикаха отново се стресна. — Те избягаха! Измъкнаха се! Трябваше да се занимая с тях веднага щом ги залових!

— И сега не знаеш къде са, така ли? — тихо попита Кикаха.

— Някъде на Земята! — извика тоанът, размахвайки неконтролируемо ръце. — А може и да са се измъкнали през някоя от вратите кой знае къде! Няма значение! Пак ще ги хвана! И този път…! — Той спря, пое дълбоко въздух и се усмихна: — Добре, сега можеш да престанеш да бъдеш щастлив от съдбата им. Защото намерих Анана!

Кикаха усети, че Червения Орк очаква от него да го попита за нея. Вместо това той стисна челюсти. Тоанът така или иначе щеше сам да му разкаже.

— Тялото на Анана… онова, което бе останало от него, се подаваше изпод малка скала! Оставих я на лешоядите!

Кикаха стисна клепачи, преборвайки се с тръпката, която пробяга по тялото му. Усети в гърдите си болка, сякаш там я центъра се беше забило копие. Но Повелителя можеше и да го лъже.

Когато почувства, че е достатъчно спокоен, за да говори без гласът му да потреперва, той попита:

— Донесе ли главата й, за да ми я покажеш?

— Не!

— Снима ли тялото й? Не че ще повярвам на снимка!

— Защо да правя такива неща?

— Тогава си ме излъгал!

— Но ти никога няма да си сигурен в това, нали?

Кикаха не отговори. Тоанът изчака няколко минути пленникът му да каже нещо и после се върна при пилотската седалка.

Кикаха пак хвърли поглед навън. Макар под тях вече да нямаше пропасти, те летяха над повърхността на свят, който бе напълно лишен от почва и растителност. Въпреки опустошението тук-там се виждаха стръкове на новопокълнали растения, които бяха намерили как да се закрепят. Освен това той вече знаеше, че и някакви птици бяха съумели да оцелеят, а можеше да се предполага, че и други животни са се спасили след апокалиптичния катаклизъм. Може би дори бяха останали и разпокъсани групички хора. Ако бе така, те сигурно гладуваха много.

Почувства, че е разгневен повече от обикновеното на арогантността и презрението, с което Повелителите се отнасяха към живота на другите.

Беше истинско чудо, че Анана толкова подчертано се отличава от себеподобните си.

След десетина минути летателният апарат намали скоростта си и дори увисна за няколко секунди във въздуха, преди да започне бързо да се спуска. После се приземи на разяден каменен монолит, който се издигаше под трийсетградусов наклон спрямо хоризонта. В основата му се виждаше червеникава канара, чиято форма слабо напомняше главата на мечка. Тоанът изстиска няколко капки синя течност от малък контейнер върху част от лепкавото въже. Миг по-късно въжето стана гладко и бързо се разхлаби благодарение на енергичните усилия на Кикаха. Но връзките на китките му останаха както си бяха.

Той слезе от самолета. Тоанът издаде команда отворът в обшивката да се затвори и показа на Кикаха да върви към канарата. Когато се приближиха достатъчно той изрече кодова дума и част от страничната стена на канарата заблестя в червени и виолетови ленти. Тя бяха толкова ярки, че Кикаха не можеше да задържи погледа си върху им, без да го заболят очите.

— Напред! — нареди Червения Орк.

Кикаха пристъпи през вратата и се озова в малко затворено помещение вътре в канарата. Буквално в следващия миг се намираше в голяма лишена от прозорци стая със стени от зеленикав мрамор, пищно обзаведена с килими, драперии, столове, дивани и статуи. Няколко секунди по-късно част от изглеждащата на външен вид непроницаема стена се разтвори и Червения Орк влезе в стаята.

— Седни на онзи стол — и той посочи с лъчемета.

Когато пленникът му се подчини, Червения Орк седна на стол непосредствено срещу Кикаха. Усмихна се, облегна се и протегна напред крака.

— Намираме се в едно от тайните ми убежища на Земя-2.

— И?

— Не си ли гладен? Можеш да се храниш, докато обсъдим някои неща.

Кикаха знаеше, че ще бъде глупаво да откаже храна, просто защото му е предложена от враг. Имаше нужда от енергия, за да се освободи, ако изобщо се стигнеше до това, а той нямаше никакво съмнение, че ще направи всичко възможно да се измъкне. Въпросът беше не „ако“, а по-скоро „кога“.

— Да — отговори той.

Орк изглежда вече бе дал някакъв сигнал или просто се бе досетил, че пленникът му няма да откаже да яде. В стената се отвори двойна врата. През нея мина жена, тикаща пред себе си количка, отрупана с чаши, покрити съдове и прибори за хранене. Беше чернокоса красавица с кафяви очи. Препасана се със сребрист колан, от който се спускаше не по-дълга от една стъпка ветриловидно нагъната ивица от същата материя като колана. В косата й беше втъкнато перо. Тя докара количката до една от масите, поклони се на Червения Орк, прехвърли храната и питиетата на масата и се отправи обратно с количката към вратата, поклащайки ритмично бедра. Вратата се затвори след нея.

— Можеш да имаш не само най-добрите неща за ядене и пиене на тази планета, но също и нея — обясни тоанът. — Както и други все така красиви и еднакво добри в изкуството да доставят удоволствие с телата си. Разбира се, само ако приемеш предложението ми.

Кикаха изви въпросително вежди. Предложение? Изглежда Червения Орк имаше нужда от помощта му в някакъв още неясен проект. И понеже самият той не можеше да бъде причислен към онези, които отстъпват пред опасността, май ставаше дума за нещо, което граничеше със самоубийство.

Кикаха вдигна свързаните си китки и посочи с пръст към масата. Червения Орк му нареди да вдигне ръцете си достатъчно високо и да ги раздалечи колкото е възможно повече. Кикаха се подчини. Между китките му се отвори междина, не по-широка от един пръст.

— Не мърдай — предупреди тоанът и изтегли лъчемета си с толкова бързо и плавно движение, че окото едва можеше да го проследи. Жълт лъч разсече въздуха, връзките на китките му паднаха на две половини и в следващия миг оръжието отново бе обратно в кобура. Цялото действие отне по-малко от времето между две мигвания.

„Много респектиращо“, помисли Кикаха. Но никога нямаше да каже това на Червения Орк. И освен това, що за лъчемет бе този, който изпуска жълт лъч?

— Ще се върна, когато свършиш с яденето — каза тоанът. — Ако искаш да се измиеш преди това или имаш нужда от тоалетната, произнеси думата „кентфас“ и от стената ще се отдели баня. Връща се обратно при повторното произнасяне на същата дума.

Интересно, мина през главата на Кикаха. Но от друга страна Червения Орк мислеше по особен начин.

Тоанът напусна стаята. Макар да нямаше апетит Кикаха установи, че храната, състояща се от различни зеленчуци, плодове и разнообразни късчета риба, е великолепно приготвена. Виното бе малко тежко за неговия вкус, но в него имаше нещо подканващо, което не ти даваше да спреш. Накрая Кикаха използва банята, която бе украсена със стенописи, изобразяващи картини от подводния свят. След това тя се плъзна обратно в стената. Не бе изключено в някоя от тези така изненадващо разтварящи се стенни ниши да имаше телепортиращи врати.

След няколко минути тоанът пак се появи. Сега беше облечен в по-дълъг халат и беше обут в сандали. Придружаваха го трима тъмнокожи мъже, наложили на главите си с конични шлемове, украсени с пера, облечени в къси полички и обути в къси ботуши. Въоръжението им се състоеше от копия, мечове и ножове. Те заеха позиция зад Червения Орк, който от своя страна придърпа стол с формата на паяк и се намести фронтално срещу своя пленник. Не личеше да е въоръжен.

— Вероятно си много озадачен — започна той. — Питаш се как така аз, един Повелител, се нуждая от сътрудничеството на някакъв леблабий?

— Защото си изправен пред нещо, което е твърде голямо, за да се справиш с него сам — отговори Кикаха.

Червения Орк се усмихна.

— Предполагам задаваш си въпроса каква награда те очаква, ако изпълниш онова, което ще поискам от тебе? И сигурно се съмняваш дали ще удържа на обещанието си да те възнаградя?

— Притежаваш наистина удивителна способност да четеш моите мисли.

— Сарказмът ти е напълно излишен. Никога досега не съм изменял на думата си.

— А давал ли си я някога?

— Няколко пъти. И изпълних обещаното, въпреки вродения ми подтик да не го направя. Но ситуацията беше така, че …

Той замълча за няколко секунди. После неочаквано попита:

— Чували ли си за Зейзел от Пещерния свят?

— Да — отговори Кикаха, — Анана…

И в същия миг нещо го задави. Дори само споменаването на името й беше тежко.

Прочисти гърлото си и продължи:

— Анана ми спомена веднъж за него. Бил създал вселена, която представлявала каменна топка, прорязана от тунели и пещери. Нещо, което според мен може да направи само един побъркан. Според нея Зейзел бил меланхоличен човек, който в крайна сметка се самоубил.

— Много са самоубилите се Повелители — подхвърли Червения Орк. — Но това са слабаците. Силните духом убиват другите.

— Ако питаш мен, не го правят достатъчно бързо. Но какво общо има той с нас?

— Веднъж в юношеските ми години обидих жестоко баща ми. Вместо да ме убие на място, той ме телепортира на един много опасен и напълно непознат на мен свят. Казваше се Антема — Нежеланият свят. Побродих по него и се натъкнах на друг Повелител — Иджим от Тъмните гори. Той бил попаднал тук, докато се спасявал с бягство от преследването на друг Повелител — онзи, чийто свят той се опитал да завладее. И цели трийсет и четири години оттогава досега се опитвал да намери врата, през която да се прехвърли в друга вселена.

Тоанът замълча. Отстрани изглеждаше като че ли си припомня тежките времена, прекарани там. После продължи:

— Дългата самота го бе направила параноик. Но въпреки това ние продължихме заедно. Всеки от нас възнамеряваше да убие другия, ако някога ни се отдадеше да се изплъзнем от този наистина ужасен свят. Накрая попаднахме на врата, но Лос я бе монтирал в някаква постройка, издигната от страховити хищници. Както и да е, проникнахме вътре, намерихме вратата и преминахме през нея. Беше врата с импулсно действие. Искам да каже, че Лос я бе нагласил така, че трябваше да се определят много точно няколкото секунди интервал, през които беше безопасно да се премине през нея. Иначе неудачникът щеше да бъде разрязан надве… Така и стана, Иджим стана на две парчета, а аз се отървах със загубата на малко кожа от петите и хълбоците си. Известно време бродих из разни тунели, после стигнах до необятна пещера. Там срещнах Дингстет — създаден от Зейзел да бъде надзирател и негов менажер. След като Зейзел се самоубил, Дингстет останал единственото живо създание в онази огромна, перфорирана от тунели и пещери, каменна топка… Дингстет беше върхът на наивността. Не ме уби веднага, както без съмнение следваше да направи. Не бих казал, че го спря страхът от самотата или желанието за компания. Просто не знаеше какво означава думата самота. И аз съм убеден, че самото чувство му бе неизвестно. Макар да имаше определени признаци на…

Червения Орк отново неочаквано замълча. Погледът му минаваше през Кикаха сякаш зад него се издигаше екран, на който се виждаха смътни образи от Пещерния свят. После пак заговори:

— От Дингстет разбрах, че целият каменен свят е компютър, наполовина протеинов, наполовина силициев. И че в него Зейзел е записал огромни масиви информация… данни за неща, отдавна забравени от нас — Повелителите.

Тоанът облиза устни и поясни:

— До момента само аз съм прониквал в света на Зейзел. Само аз знам за безценната информация, съдържаща се в неговите бази данни. Само аз знам за вратата, през която се стига до него. И отново само аз знам, че там има информация, която може да ми даде абсолютна власт над останалите Повелители и техните вселени.

— За какво по-точно става дума? — поинтересува се Кикаха.

Червения Орк високо се изсмя.

— Ти си не само Кикаха-хитреца, ами си и Кикаха-шута. Изобщо не се налага да знаеш какво ми е необходимо оттам и сам разбираш това отлично. Знам, че ако някак съумееш да попаднеш в света на Зейзел, ти ще направиш всичко по силите ти да откриеш какво толкова искам да притежавам. Но аз няма да ти кажа, за да избегна и минималната опасност, че някога това познание може да попадне в ръцете на друг Повелител. И нямам никакво намерение да те правя мой довереник!

— Как бих могъл да разкажа някому за нещо, за което сам не знам? — удиви се Кикаха.

— Ти не можеш. Но някой Повелител може да се досети за какво става дума.

Това съображение не се стори достатъчно логично на Кикаха, но той не можеше да очаква от тоана да бъде напълно рационален. Дива омраза и страстна жажда за власт го бяха докарали до ръба на лудостта. А може би и отвъд него.

Още по-малко следваше да се надява, че Червения Орк ще устои на каквото и да е обещание, което е дал. Тоанът много добре съзнаваше, че Кикаха никога няма да се откаже от желанието да отмъсти за смъртта на Анана. Дори Анана да бе оцеляла по някакво чудо, Кикаха не можеше да забрави, че тя е била смъртно застрашена заради Червения Орк. Дори само това бе непростимо.

— И за какво съм ти нужен? — попита той.

— И двамата разбираме, че аз ще те използвам като обикновена пешка, която ще пожертвам, ако обстоятелствата го наложат. Но, кълна се в Шамбаримен, Елитриа и Манату Ворцион, че ако успееш, аз ще те освободя и ще…

— Също и Анана, ако не е умряла?

За миг по лицето на Червения Орк пробягна сянката на гняв, че е бил прекъснат, но после той се овладя.

— Казаното се отнася и до Анана.

Кикаха попита тоана какво иска от него.

— Проникни в света на Зейзел. Когато го сториш, свържи се с мен и аз веднага ще дойда.

Кикаха захапа ъгълчето на горната си устна.

— А ти защо не можеш сам да го направиш?

— Знаеш защо — усмихна се Червения Орк. — Задачата е крайно опасна и шансовете за успех са минимални. Но ако загинеш аз ще разбера какво е станало и ще се постарая сам да го избегна. Мога да го сторя, защото притежавам Рога. Освен това искам да разбера наистина ли си най-изобретателният измежду всички, както твърдят някои Повелители. Ще призная, че личният ми опит с теб достатъчно ме впечатлява, макар да си леблабий.

— Обичаш смъртно опасните игри, нали?

— Да, също като тебе.

— И все пак ти ме залови — призна Кикаха. — Дори няколко пъти.

— И досега ти винаги си успявал да ми се изплъзнеш. Когато те преследвах из Лос Анжелис, аз се забавлявах. Наемниците ми не бяха кой знае колко умни, а и късметът беше на твоя страна. После попаднах в Изменчивия свят на Уртона и едва не останах там завинаги. Подозирам, че ти имаш пръст в това.

Кикаха не потвърди. Искаше да го остави да се губи в догадки.

— Във всеки случаи — заяви Червения Орк — повече няма да си играя на котка и мишка с теб.

— Ще опитам да направя онова, което искаш от мен и няма да опитвам да избягам — обеща Кикаха. Най-вероятно Червения Орк му вярваше не повече, отколкото той вярваше на Червения Орк. Но въпреки това той му описа точно как бе попаднал и как бе напуснал Пещерния свят.

Лос, бащата на Червения Орк, беше прехвърлил сина си от семейната вселена в една пещера на Антема. Червения Орк все още не знаеше къде точно се намира вратата на Антема. Но Лос спокойно би могъл да разполага с повече от една врати на тази планета.

Двамата с Иджим бяха намерили вратата, извеждаща в света на Зейзел, защото бащата беше дал на сина си карта. Тя бе много загадъчна, неясна и трудна за разчитане и младежът може би никога не би могъл да я разгадае.

— Успях да напусна Пещерния свят, защото Дингстет ми показа как да направя това — обясни Червения Орк. — През онази врата обаче можеше само да се замине, а не да се пристигне. Същото се отнася и до вратата, през която се прехвърлих от Антема в света на Зейзел. Ще трябва да откриеш врата, която понастоящем е неизвестна. Или, ако не успееш да я откриеш, да използваш вратата, през която минахме ние двамата с Иджим. Толкова отдавна се опитвам да я открия, и тази идея толкова силно ме е обсебила, че сигурно не мога да погледна трезво на проблема и се движа в кръг. Необходим ми е някой, който е в състояние да погледне на ситуацията от по-друг ъгъл. Някой, който е изобретателен или поне има подобна слава. Така че те призовавам да вземеш участие в това приключение.

— Дай ми Рога — каза Кикаха. — Той може да отвори всяка врата и може да разкрие слабите места в стените между вселените.

— Ти май не можеш да спреш да се шегуваш, а?

— Не — отвърна след късо замисляне Кикаха. — Добре тогава. В такъв случай налага се да науча колкото може повече за тези врати и световете, където се намират. И всички останали подробности, разбира се.

След около час Червения Орк напусна стаята, макар Кикаха да продължаваше да усеща злото, което сякаш се излъчваше от него. Напълно ясно бе какво иска тоанът. Не така ясни бяха тайните му мотиви. От друга страна Червения Орк бе попаднал в света на Зейзел, когато е бил на осемнайсет години. Поне преди двайсет хиляди земни години. Какво бе правил междувременно? Защо не бе щурмувал крепостта, образно казано, и не бе проникнал в Пещерния свят за да вземе данните, които му трябваха? Или бе опитвал много пъти и все безуспешно? Ако последното бе истина, той би следвало да е докаран до ръба на отчаянието. Въпреки че едва ли изглеждаше мислимо някой да успее там, където човек с неговите ресурси не бе могъл, той все пак изглеждаше примирен с мисълта да отстъпи трудната задача на един презрян леблабий!

Почти невъзможно. Но Кикаха беше убеден, че докато съществува една хилядна от едната хилядна на половината процент шанс за успех, той може да го направи. Макар понякога да се надсмиваше над собственото си самочувствие, той вярваше, че по силите му е всичко с изключение на невъзможното, а понякога дори си мислеше, че може да се справи и с него!

Следващите три дни Кикаха не видя Повелителя, който го беше пленил. Упражняваше се максимално енергично в тази голяма стая, която започваше да му се струва не чак толкова просторна, хранеше се добре, даваше изблик на напиращите в него чувства по всякакъв начин. Красивата прислужничка му бе показала чрез знаци, че може да легне с него, ако той я пожелае, но той й отказа. Не можеше да помисли за такова нещо, докато не беше уверен, че тя наистина е мъртва.

В съзнанието му въображението разиграваше сцени на спасяването на Анана след потопа. Напълно възможно бе Червения Орк да бе пропуснал да я зърне понеже тя е била скрита в пещера или е била напъхана под някой скален корниз, а защо не дори и да е била на открито.

След известно време той спря да си представя подобни неща. Щеше да изчака и да види.

Когато настъпи следобедът на третия ден в стаята се появи Червения Орк. Лъчеметът беше в кобура, а в ножница на колана му висеше дълъг нож. В дясната си ръка държеше торба. Зад него пристъпваха четирима телохранители, един от които държеше натегнат лък. Без да поздрави пленника си, той късо заповяда:

— Ела с мен.

Мъжете се прегрупираха зад него. Кикаха бе съпроводен извън стаята, после през цяла серия екзотично украсени коридори, напълно безлюдни. После го въведоха в огромна зала, ярко осветена от хиляди факли. Върху покритите й със злато стени се различаваха фигури на животни и хора, чиито силуети бяха очертано със скъпоценни камъни. В далечния край се издигаше гигантска бронзова статуя на мъж с грамаден щръкнал фалос, четири ръце и лице на демон. На двайсетина крачки пред него имаше олтар, поставен върху масивен каменен блок. По периферията му минаваше каменна платформа на половин височина. До самия олтар се стигаше по каменно стълбище.

— Аз ли ще бъда жертвата? — ухили се Кикаха.

— Не като част от религиозен обред — отговори тоанът с усмивка, изваяна като от гранит.

После каза няколко фрази на мелодичния местен език и телохранителите се изнизаха през главния портал. Един от тях затвори вратата и я залости с тежко резе. Ударът на резето отекна в главата на Кикаха като погребален звън. Но той се бе срещал много пъти със смъртта и винаги бе успявал да я победи.

— Изкачи се по стъпалата и остани до блока на олтара — заповяда Червения Орк.

Когато Кикаха се обърна с лице към тоана, едва не обърсвайки с гръб каменната стена, която стигаше до над главата му, той видя че Червения Орк запраща към него торбата. Тя прелетя разстоянието, което ги разделяше, и падна с глух звук в краката на Кикаха.

— Изпразни я — нареди с висок глас тоанът. Гласът му кънтеше.

Кикаха извади лъчемет, пакет батерии за него, дълъг нож, пълна с вода манерка, колан с кобур и ножница, чифт обувки, по-малък нож и кутия кондензирана храна.

— В лъчемета няма батерия — обясни Червения Орк. — Можеш да го заредиш когато стигнеш там, където те изпращам.

— И след като ти се окажеш извън обсега на ножа ми. Да, вярвам, че не поемаш рискове.

— Аз не съм толкова безразсъден, колкото си ти, леблабий. Добре, знаеш инструкциите ми и разполагаш с всичката информация, която можех да ти съобщя. Върни вещите обратно в торбата и се изкачи върху платформата.

Кикаха се подчини и отново се обърна с лице към тоана. Той се усмихваше сякаш изпитваше дълбоко наслаждение от процедурата.

— Наистина бих предпочел да те задържа като мой затворник, да се потрудя върху теб и накрая да изпия пепелта ти, както направих с тази на баща ми. Но… аз съм прагматик. Давам ти шейсет дни да се справиш и…

— Шейсет дни ли? — изрева Кикаха. — Шейсет дни за нещо, за което на тебе не ти стигнаха десет хиляди години!

— Ще бъде както казах! Още нещо, Хитрецо! За да те мотивирам допълнително, ще ти съобщя, че твоята кучка Анана се намира в стая, съседна на тази, в която беше ти! — Той замълча, после извика: — А може и да те лъжа!

Кикаха усети някаква огромна ледена висулка да се забива в него. И преди да успее да се размрази, той чу Червения Орк да извиква кодовата дума.

Твърдият камък под краката му се превърна във въздух и той полетя право надолу.