Филип Хосе Фармър
Последният удар (7)

7

Елет виеше пронизително. Кикаха извика:

— Стига си квичала! Мразеше сестра си, а като те слуша човек сега може да си помисли, че ти е била най-скъпото на този свят!

Елет го изгледа със зачервените си очи, опитвайки се междувременно да потисне риданията си. После подсмръкна и каза:

— Но аз обичах Она! Нищо, че двете понякога имахме несъгласия…

— „Несъгласия“? И то „понякога“? — изсмя се той. — Та вие двете бяхте вплетени във възел от омраза и ненавист! И единствената причина, поради която не се бяхте избили досега бе, че всяка можеше да загуби някого, когото би могла да мрази!

— Това не е истина — възрази Елет. Отново изхълца, после заключи: — Те не можеш да разбереш!

— Не, и не искам!

И той отново се обърна към Ерик Клифтън.

— Аз пък съм Кикаха. Може да си чувал за мен. Това е Анана-Лъчезарната. Родена е в началото на войната срещу Черните звънари, което може би ще ти даде някаква представа колко е живяла. Ревлата е Елет — една от прочутите с коравосърдечността си дъщери на Уризен, макар на времето те да са били известни като състрадателните дъщери на Ахейния, съпругата на Уризен. Сигурно си чувал за тях. — Той замълча за малко и продължи: — Анана и аз те зърнахме за миг в летящия дворец на Уртона — Повелителя на изменчивия свят. Анана и аз доста се поизмъчихме с Уртона и Червения Орк по време на престоя ни в света на Уртона. Все пак успяхме да го убием. Орк беше затворник в двореца, но успя да избяга.

— Питах се какво ли се е случило с вас — проговори Клифтън.

— Подробностите ще научиш по-късно. Очакваме да чуем от теб как попадна сред тоанските вселени от Земята и как се озова точно тук. И най-вече откъде, по дяволите, имаш този пръстен?

Докато говореше Кикаха оглеждаше стените на затвора им. Някаква мазна на вид субстанция ги покриваше.

— Това е дълга история — отговори Клифтън. — Дали не е по-уместно заедно да помислим как да се измъкнем оттук, преди да се е появил Червения Орк?

— Точно това правя в момента — каза Кикаха. — Но това не може да ми попречи да те изслушам. И все пак, придържай се само към най-същественото.

Клифтън започна с това, че е роден някъде към 1780 година в Лондон, в семейство на много бедни родители. Баща му успял да се издигне благодарение на собствения си труд от положението на наемен работник до собственик на пекарна. Когато фалирал, той, жена му и шестте му деца били хвърлени в затвора заради неизплатени дългове. Баща му и три от децата умрели там от треска и системно недояджане. Майка му се побъркала и била изпратена в лудница. Не след дълго освободили него и останалите деца. Скоро след това четиринайсетгодишния му брат бил заловен и обесен заради кражбата на чифт обувки. По-малката му сестричка станала проститутка на дванайсет години и умряла на осемнайсет от сифилис и гонорея.

Когато стигна до този момент в разказа си, Клифтън пое дълбоко въздух и очите му се замъглиха.

— Толкова време мина оттогава, но както виждате аз все още се вълнувам от спомена за… Няма значение… както и да е…

Имал късметът да бъде осиновен, макар и не напълно законно, от бездетно семейство. Това го спасило от депортиране за Австралия.

— Макар че това можеше да бъде големия ми шанс да стана свободен и… кой знае… може би богат човек — въздъхна Клифтън.

Човекът, който го отгледал, се казвал Ричард Дали.

— Книжар и издател. Той и жена му ме научиха да чета и пиша. Запознах се с мистър Уйлям Блейк^[1] — поет, гравьор, художник, — когато веднъж пастрокът ми поръча да му занеса една книга. Мистър Блейк…

— Това наистина ли има нещо общо с основната история? — поинтересува се Кикаха.

— О, да, и то в голяма степен. Просто не мога да го пропусна. Познаваш ли поезията на Блейк?

— Чел съм някои от поемите му в гимназията.

Ако си спомняше правилно, Блейк бил роден през 1757 и умрял през 1827 година. Бил крайно ексцентричен християнин, чиито представи за религията се различавали твърде силно от общоприетите по негово време. А може би дори от представите на кое да е друго време, включително това на Кикаха. Поне това му бе останало в главата от учителя по английска литература.

Междувременно Клифтън му бе задал следващ въпрос:

— А знаеш ли, че Блейк създава в поетичните си творби своя собствена митология?

— Не.

— В която има вплетени християнски елементи.

— Е?

— Дидактичните му и символистични творби представляват апокалиптични поеми, в които основните герои са богове и богини, които сам бил измислил или поне така твърдеше. Изобщо създал своя митология, божествата в която имали имена като Лос, Енитармон, Червения Орк, Вейла и Ахейния.

— Какво? Ти… не, май не се шегуваш? — възкликна Кикаха. После се обърна към Анана: — Ти знаеше ли за това?

Очите й се разшириха.

— Да, разбира се, но само не ми се сърди. Тази тема изобщо не е повдигана в разговорите между нас, но сега мога да ти кажа, че се познавам с Блейк.

— Познаваш Блейк? — Кикаха бе толкова смаян, че заекна. Но нещо му говореше, че тя казва истината. Историята около Блейк явно не я вълнуваше особено, но тя със сигурност би се спомнила, ако той бе споменал някога името му пред нея. — Ами… добре. Всичко е наред. Макар че се изненадах — и той подкани Клифтън: — Кажи ми как стана всичко това.

— Мистър Блейк беше невероятно ексцентричен човек с мистични видения. Притежаваше най-дивите, най-блестящи и най-пронизващи очи, които някога съм виждал в някого. Лицето му бе като на елф… но от опасната разновидност. Според мистър Дали Блейк твърдял, че веднъж, когато бил дете, видял ангели на едно дърво и пророк Изекия в полето. А друг път в рамката на прозореца му се появило лицето на самия Бог. И ако го видиш и чуеш сам да разказва за тези неща, няма как да не повярваш, че историите са самата истина… Мистър Блейк посети мистър Дали няколко пъти, за да си купи книги на кредит. Досещате се, че беше невероятно беден. На два пъти неволно подслушах разговори между двамата, но основно говореше мистър Блейк. Мистър Дали беше прехласнат от мистър Блейк, макар да личеше че започва да се притеснява, когато мистър Блейк се отплесне в дивите си приказки. Но и с мен бе така. Този човек изглеждаше като обсебен от някаква странна сила, нещо не съвсем от нашия свят. Но само който е разговарял с него може да разбере какво искам да кажа… Както и да е, един следобед, мистър Блейк, чиито очи изглеждаха тогава по-диви от всякога, по-одухотворени, или може би по-проницателни — не бих могъл да преценя кое — каза на мистър Дали, че зърнал духа на една бълха. Просто не знам какво имаше предвид под бълха, защото в онова, което после описа, нямаше нищо, което да наподобява на бълха. То по-скоро приличаше на фигурата върху този пръстен, с тази разлика, че ръката му не държеше чаша, от която се пие кръв.

И Клифтън вдигна ръката с пръстена.

— Бълхата бе онова, което той обичаше да назовава „посещения“. Искам да кажа, че това бяха фигури на свръхестествени неща и същества. Макар че понякога той говореше за тях като за посещения от други светове.

— Понякога той ги наричаше „еманации от непознати светове“ — вметна Анана.

— А ти откъде си чула това? — поиска да узнае Кикаха.

— Направо от самия Блейк. Както знаеш, след като Червения Орк създал вселените на Земята и на нейния двойник, той забрани на останалите Повелители да ги посещават. Но някои се осмеляваха да го правят и аз бях една от тях. Казвала съм ти, че съм била на Земята няколко пъти, макар да не съм споменавала кога и точно къде съм била. Когато живях в Лондон — между другото едно безкрайно интересно и едновременно с това отвратително място — аз се представях за богата френска аристократка. И понеже тогава се бях увлякла в колекциониране на най-доброто от земните примитивисти, отидох да посетя и Блейк. Купих няколко гравюри и скици в темперни бои от него, но го помолих да не казва на никого, че съм го направила. Нямаше никакъв шанс, че Червения Орк може да разбере за това, но аз не исках да рискувам.

— И не си ми казала дори дума за всичко това? — обвини я Кикаха.

— Знаеш как се развиха нещата и че просто никога не е ставало дума за тези неща. Не желая повече да слушам подобни обвинения!

— Добре тогава — примирително се обади той, — но не мога да разбера как все пак е могъл Блейк да знае каквото и да е било за световете на тоаните.

Клифтън отвори уста в опит да отговори, но тя го изпревари.

— И ние тоаните, които знаехме за съществуването на Блейк, сме си задавали този въпрос. Има теория, че Блейк е бил ясновидец, който… как да се изразя?… някак се е настройвал към идеята, че има същества, които обитават други вселени. Притежавал е особена чувствителност, може би мозъчна, а може би своеобразно седмо чувство, за което нищо не ни е известно. Още повече, че никой друг землянин не е проявявал подобни качества. Най-малкото ние не сме чували за други като него, макар да има друга теория, според която земните ясновидци, а може би и някои земни луди…

— Не желая да слушам за теории, освен ако нямат абсолютно пряко отношение към въпроса — заяви Кикаха.

— Тогава само ще ти кажа, че ние просто не знаем — заключи Анана. — Но Блейк някак е приемал… видения?… прозрения?… за изкуствените джобни вселени. А може би още и за оригиналната тоанска вселена, а защо не и за онази вселена, която е предхождала тоанската. Във всеки случаи едва ли е случайност, че той е знаел точните имена на много Повелители, както и някои ситуации и събития, в които те действително са взели участие… И все пак неговите видения са били поизкривени и откъслечни. Без това да му попречи да ги използва като част от своята митология, примесена с елементи на християнската. Получената смес била напълно Блейковска, пълна с въображение и оформена от собствените му вярвания. Блейк може и да не беше съвсем с всичкия си, но дори в това отношение бе нещо изключително.

— Хубаво — каза Кикаха. — Изглежда въпросният дух на бълха, всъщност е бил люспестия човек, който и ние видяхме в странната гробница. Никой от тоаните не знае за него, но Блейк го е видял.

— Очевидно.

— Забележително!

— Всички вселени и всичко в тях е забележително — отбеляза Анана.

— Май някои неща са по-забележителни от другите — поправи я Кикаха и посочи пръстена: — Ами това, Клифтън? Как се сдоби с него?

— И как попадна в световете на тоаните? — допълни въпроса Анана.

Клифтън поклати глава.

— Това е най-странното нещо, което някога се е случвало на един землянин.

— Съмнявам се, че е възможно да има по-странен начин от този, по който аз попаднах в света на нивата — възрази Кикаха.

— Имах известни способности да рисувам — започна Клифтън. — Направих скица на духа на бълхата, следвайки описанието на мистър Блейк. Показах я на един приятел — Джордж Пю. И той като мен бе израсъл на улицата, джебчия, но едновременно с това пръдньодушец на един бижутер на име Робърт Скарбъроу.

— Какъв пък е сега този пръдньо…? — възмути се Кикаха.

— Прислужник — поясни Анана. — Който следва отблизо господаря си, когато той излезе на улицата.

После Клифтън продължи:

— Пю показа скицата на своя господар, мистър Скарбъроу, без да споменава откъде я има. Мистър Скарбъроу бил толкова запленен от нея, че се обадил на някой си Лорд Рейвън — свой клиент и богат шотландски благородник. Та, Лорд Рейвън толкова силно се заинтригувал, че поръчал изработването на пръстен, основаващ се рисунката, която Скарбъроу услужливо му оставил. Пръстенът бил изработен, но така и не бил предаден на клиента, защото го откраднали. — Клифтън направи пауза, за да вдигне пръстена и да му се полюбува. После продължи: — Приятелят ми Пю беше от бандата, която го открадна. Даде ми го да го скрия, понеже господарят му се съмняваше в него. Аз от своя страна не исках да имам нищо общо с него, макар че за да бъда искрен ще призная, че в главата ми се въртяха мисли как да остане завинаги в мен. Е, тогава още не бях толкова честен, колкото очакваха от мен да бъда богатите хора, при които живеех, но и ти едва ли щеше да бъдеш, ако беше на мое място и с моето минало.

— Не мога да ти бъда съдник — успокои го Кикаха.

— Пю ми спомена, че само той знаел в кого се намира пръстена за временно съхранение. После го убиха, докато се опитваше да избяга на полицаите. И така, въжделенията ми се сбъднаха — пръстенът остана мой. Не смеех и да помисля да го продам, преди да изтече много, много време. Полицаите разполагаха с достатъчно добро описание и всеки опит да се продаде можеше да завърши фатално… И тогава, в един хубав летен ден, се случи онова, което ме запрати буквално през глава из тези светове, за да се озова накрая пленник в тази дупка. Без да имам и най-смътна представа какви са плановете на Червения Орк по отношение на мен… на нас.

В далечината отекна тътена на гръмотевица. С неочакваността на танкова атака откъм запад се понесоха тъмни облаци. Само след няколко секунди чистото небе се скри зад тях и над отвора на дупката засвири вятър. Въздухът, нахлуващ в тясното пространство прогони лепкавата горещина и разхлади плувналото в пот голо тяло на Кикаха.

— Ще чуем останалото от историята ти по-късно, Клифтън. Сега трябва да се измъкнем оттук.

Анана нямаше защо да го пита за причината, която налагаше така бързо да се измъкнат. Тя добре си представяше какво може да стори един порой, изсипващ се в тази пропаст.

Кикаха беше обмислял идеята да използват лъчеметите, за да изрежат с тях канал от дъното на трапа под четиридесет и пет градуса към повърхността. Това би им дало някакъв шанс да се избягат. Но изведнъж се оказваше, че не разполагат с времето, което реализацията на този план изискваше.

Кикаха даде заповедите си. Двамата мъже се изправиха един до друг с лица близо до северната стена на трапа. Анана, която беше много силна и жилава, се изкатери по тях и стъпи с единия си крак на дясното рамо на Кикаха, а с другия — на лявото на Клифтън. Елет вече се бе успокоила достатъчно, за да им се притече на помощ. Най-лека от всички, но достатъчно атлетична, тя без никакво затруднение се изкатери на раменете на Анана. Тънкото въже от торбата на Кикаха беше омотано около кръста й. Няколко секунди по-късно тя им извика отгоре:

— Ръбът е прекалено плъзгав и не мога да се хвана здраво за него.

— А какво виждаш оттам? — попита я той. — Има ли нещо, на което да метна кука?

— Абсолютно нищо! — в гласа на Елет се долавяше нескривано отчаяние. Следващите й думи потънаха в грохота на ударилата наблизо светкавица. Тя изкрещя изплашено и падна назад върху Анана. В последния момент успя все пак да се извърти като котка и се приземи, пружинирайки на крака.

Анана слезе след нея и попита:

— Какво се опитваше да ни кажеш??

Отговорът на Елет отново бе заглушен от гръмотевица. Първите капки паднаха върху тях. Тогава тя извика:

— Видях страхотен порой да се изсипва върху склоновете на планината! Ще се издавим!

— Може би — ухили се Кикаха. — От друга страна може да се окажем в състояние да изплуваме оттук.

Гласът му прозвуча с повече оптимизъм, отколкото чувстваше.

— Червения Орк едва ли би ни затворил тук само и само за да се удавим! — извика Елет.

— Че защо не? — учуди се на твърдението й Анана.

— Кой знае дали не е пропуснал възможността от порои — усъмни се Кикаха. — Може да е избрал това място по някакви специални съображения, но да не е минавал насам по време на силен дъжд.

В дупката се бе спуснала тъмнина, може би не чак толкова гъста колкото в полунощ, но все пак доста по-плътна отколкото при здрачаване. Вятърът се бе засилил и бе станал чувствително по-студен, макар да бе ясно, че все още не е задухал с пълна сила. Внезапно върху тях се стовари водна струя. Над главите им се запреплитаха шпагите на ослепителни светкавици. Няколко минути по-късно през ръба на дупката започна да се стича вода. Нивото бързо се покачи до глезените на Кикаха.

— Елитрия, Господарке на Сребърните стрели, спаси ни! — извика Елет.

Висока вълна студена вода се преля в дупката и събори всички на пода. Преди да успеят да се изправят на крака, втора по-голяма вълна ги удари безмилостно. Миг по-късно нахлу и третата — предвестница на предстоящото наводнение.

Кикаха беше забит в стената. Едва не загуби съзнание, но си наложи да изплува нагоре, макар да не бе напълно сигурен къде точно се намираше може би спасителното „нагоре“. Когато ръката му се удари в камък той разбра, че бе плувал надолу. А може би и хоризонтално, така че бе стигнал до отсрещната стена.

Някой се блъсна в него. Опита се да го улови, но пръстите му изпуснаха тялото. След това стихията го понесе и заблъска без посока. Загуби представа за времето. И точно когато помисли, че или трябва да поеме глътка въздух в дробовете си, или те ще се пръснат, главата му изплува на повърхността. Успя да поеме живителната глътка миг преди отново да бъде всмукан надолу. За част от секундата бе зърнал някаква грамада отдясно, нещо по-тъмно от тъмнината, която го обгръщаше.

„Трябва да е планината“, мина през главата му. „А това означава, че съм изплувал от дупката“.

Отново заплува в тъмнината. Ако междувременно не се бе преобърнал във водата, би трябвало да се издига към повърхността. Шансовете му да оцелее бяха нищожни, понеже всеки миг можеше да се забие в склона. Продължи да се бори и неочаквано дори за самия него главата му отново изскочи отгоре. В следващия миг една вълна го плесна през отворената уста и я напълни с вода. Кашляйки до задавяне той успя да изхвърли обратно погълнатото.

Беше напълно безсмислено да вика. Гръмотевиците трещяха наоколо и сякаш проклинаха земята. Никой не би могъл да го чуе, а дори да го чуеше, какво от това?

Едва сега осъзна, че е заплашен от електрически удар. Светкавиците се забиваха във водата. В кратките им проблясъци успя все пак да се ориентира, че течението го носи покрай каменна стена, толкова висока, че дори светкавиците не можеха да осветят върха й.

Дочу накъде напред тътен, по-оглушителен дори от този на гръмотевиците. Водопад? Миг по-късно той прелетя през ръба и се понесе надолу без дори да знае от каква височина. Когато удари разбеснялата се на дъното река и бе понесен от водите й, той бе толкова замаян, че практически не осъзнаваше какво се бе случило. Когато се окопити разбра, че се намира в горната част на огромен водовъртеж, истински Малстрьом. Стихията го завъртя веднъж, после втори път, след това той се удари в нещо твърдо.

Когато пак се свести, разбра, че горната половина на тялото му лежи върху някаква скала. Краката му бяха още в потока, който немощно се опитваше да го увлече със себе си. Светкавиците продължаваха да раздират тъмнината, но удряха далече от него.

Остана така да кашля и да се дави. Когато възстанови дишането си изпълзя, надмогвайки болката, нагоре по каменния склон. Лицето, краката, коленете, ребрата, дланите, лактите, бедрата му и дори члена му го боляха сякаш някой го бе одрал с нож. Болката беше прекалено силна, за да може да изпълзи достатъчно нависоко. Претърколи се по гръб. Околността за миг се освети от поредната светкавица. Намираше се върху триъгълна каменна плоча, която беше потопила върха си в бушуващата река. В горната си част плочата преминаваше в издигаща се Бог знае докъде каменна стена.

Отново се обърна, простена от болка, седна и погледна нагоре. Следващата светкавица услужливо освети част от стената над него. Беше на някакви си петдесетина крачки. Стичащият се по нея поток, който в началото на дъжда сигурно е бил опустошителен, сега представляваше обикновен ручей.

„Отново късметът на Кикаха“, помисли си той. „Някой ден обаче…“

Изправи се на крака и клатейки се закрачи през невзрачния водопад под каменната стена. Там седна отново. След малко пороят и светкавиците се отдалечиха от каньона. Необяснимо как, въпреки студа и влагата, той заспа. Когато се събуди вече беше ден. Минаха часове и слънцето се подаде зад ръба на високата сякаш до самото небе пропаст. Стори му се, че е дори още по-дълбоко отколкото докато беше в дупката.

— Анана! — извика той без особена надежда.

Оборудването му и повечето му оръжия бяха изчезнали. Все още разполагаше с колана си и окачения на него лъчемет. И торбата с Рога на Шамбаримен не се бе откъснала по някакво чудо. Усмихна се злорадо, защото истината бе, че беше готов да се раздели дори с ножа си и лъчемета, но да запази Рога.

Когато слънцето стигна зенита си, той вдървено се изправи на крака. Бурята беше разхладила въздуха, но още утре топлината отново щеше да стане трудно поносима. Трябваше по някакъв начин да се изкатери до върна на бездната. Мина няколко пъти по цялата височина на основата на каменната стена. Когато намери поредицата пукнатини, издатини и растения, които да му помогнат, той започна да се катери нагоре. Ръцете го боляха, а четири от пръстите му бяха със смъкната кожа. Скърцайки със зъби и стенейки от болка, той се изкачи на около осемдесет стъпки над реката. Пороят беше престанал да се стича отгоре по стената. На петдесетина стъпки над себе си той видя края на голямо гнездо, което се издаваше навън от тесен перваз.

Може би в него имаше яйца, които ставаха за ядене.

Когато накрая се добра до гнездото, разтреперан и отмалял, видя, че то беше направено от стръкове и клонки, слепени с някаква отдавна изсъхнала субстанция. Вътре се мъдреха четири бледоморави яйца, всяко към два пъти по-голямо от кокоше. Огледа се, за да се увери, че майката не е наблизо. После прободе яйцата с върна на ножа си и изпи каквото бе останало от жълтъците им. След това разчупи черупките и намери ембрионите на малки пиленца. Изяде и тях сурови, отделяйки само главичките и крачетата.

Почина си малко и се изправи с намерение отново да закатери нагоре. В същия момент се разнесе пронизителен писък. Рязко се извърна. Мама Птица се бе върнала у дома и бе толкова разярена, че пусна подобния на заек труп, с който бе долетяла. Телцето падна, но той не го видя да потъва в реката, защото бе зает да се бори за живота си. Небесносинята птица, малко по-голяма от плешив орел, се стовари с цялата си тежест в него. Той заби ножа си, но не преди клюнът й да разпори ръката му, а ноктите й да се забият дълбоко в гърдите му.

Малко преди това си бе помислил, че едва ли е възможно да изпитва по-силна болка. Оказваше се, че е сбъркал. Възможно бе.

Оскуба птицата, изкорми я и изяде част от нея. Прекара остатъка от деня и цялата нощ на тесния перваз. За щастие нощният въздух бе топъл.

* * *

Дванайсет дни по-късно стигна до върха на пропастта. Беше ял няколко пъти, но не много. Въпреки регенеративните способности на тялото му, все още го измъчваха десетки синини и ожулвания. Но те бяха скорошни.

Изтегли се на мускули, но не без да провери неколкократно, че горе няма никаква опасност. Там легна по гръб, дишайки дълбоко. Няколко минути по-късно се изправи.

Летателният апарат сякаш се материализира от въздуха и може би наистина бе така. Беше сребрист и блестящ. Представляваше цилиндър, затворен с по един конус откъм двете му основи. Под прозрачния похлупак в по-близкия до Кикаха край се виждаше кабина, която стигаше до средата на цилиндъра. В двата края стърчаха радиално по два метални пръта с предназначение да стабилизират апарата, когато се намираше на земята.

Летящата лодка кацна и предната част на прозрачния капак се вдигна. Мъжът от предната седалка слезе и закрачи към Кикаха, който бе успял да се задържи изправен на разтрепераните си крака.

Пилотът беше висок и мускулест, лицето му бе красиво, вълнистата му коса се спускаше до раменете и беше бронзовочервена. Беше облечен в халат на черни и бели райета, който стигаше почти до глезените му. На обшития с много скъпоценни камъни колан висеше кобур. Беше празен, защото лъчеметът вече се намираше в ръката на мъжа.

Той се усмихна широко, разкривайки ослепително белите си зъби.

После проговори на тоански:

— Кикаха! Ти наистина си забележителен човек, щом успя да оцелееш! Изпитвам към теб уважение, толкова дълбоко, че ми се иска да ти отдам чест и да те оставя да си вървиш по пътя! Но…

— Ти си пълен с най-различни „но“, Червени Орк — отговори Кикаха. — Да не говорим за другите по-гадни неща, с които си пълен…