Филип Хосе Фармър
Последният удар (6)

6

— Не е задължително да знае с точност къде се намираме — уточни той. — Не бих казал, че е в състояние да ни следи изкъсо.

Той й разказа за подслушания разговор между Елет и гарвана, и колко безшумно и изненадващо го бе атакувало странното същество-мечка.

— Радвам се, че успя да се появиш в решаващия миг. Но все пак ми се струва, че щях да успея да му се изплъзна и да го убия с лъчемета.

— Недостатъчната ти увереност в собствените сили направо ме разплаква — усмихнато му отвърна тя. — Добре, сега тръгвам след гарвана. Ако го хвана, ще измъкнем останалата част от историята от него.

— Не го търси повече от двайсет минути. Ако не го заловиш преди това, няма да го хванеш никога.

Преди да тръгне обаче, тя изтича до малкия поток и се върна напълнила кожената си манерка с прясна вода. Изля я върху раните му, опря гърлото до устните му, за да му помогне да изпие остатъка, и стана.

— Толкова! Това би следвало да ти помогне да издържиш за малко.

После докосна устните му, направила кръг с палеца и показалеца и щракна с пръстите на другата си ръка — тоанският жест за въздушна целувка. Малко след това се скри между дърветата. Той остана да лежи, вперил поглед към яркосиньото небе. След малко бавно се надигна, опитвайки се да потисне болката. Макар да му се струваше, че всичко се върти около него, той не падна. Сега рамото го болеше повече от чатала. Долната част на гърба му се бе схванала и се усещаше, че скоро ще бъде още по-зле. Рамото му кървеше, макар и слабо, както и дълбоките рани от нокти в областта на корема и тестисите.

Добра се някак до трупа и го огледа подробно. Не можеше да се разбере мъжко ли е или женско. Първото нещо, което забеляза бе, че Анана го бе простреляла в челото, точно между очите. Макар ситуацията да бе изисквала бърза реакция, тя хладнокръвно бе решила, че трябва да го прониже в мозъка и го бе направила по забележителен начин.

Създанието бе седем стъпки дълго и представляваше хибрид между жена и мечка. Издължената меча муцуна отсъстваше, но челюстите излизаха напред като при мечките. Формата на челото подсказваше, че тя е високоинтелигентна. Структурата на устата и на зъбите говореше, че би имала затруднение с произнасянето на човешките звуци. Независимо от това колко добре можеше да говори, нямаше съмнение, че разбира тоанска реч.

Едва сега Кикаха си спомни някои истории, разказани му от хората-мечки — америндианско племе от второто ниво. Досега си бе мислил, че става дума за някакви полу-предания, полу-митове. Но те разказваха за същества, произлезли от съюза между първоначалната Велика мечка и дъщерята на първото човешко семейство. И наистина хората-мечки твърдяха, че човекомечката е произлязла от това семейство. Но най-ранните предци на това същество без никакво съмнение бяха направени в лабораторията на някой Повелител. Може би Джадауин, който бе живял на Земя-1 като Улф.

Различни мравки и насекоми-лешояди пълзяха насам, привлечени от миризмата на разлагаща се плът. Все още замаян, Кикаха влезе в гората, седна в самия край на полянката и опря гръб към извития корен на едно от дърветата-гиганти. Реши че е по-безопасно да наблюдава оттук. След малко на полянката се появи Анана и тревожно се огледа. Поведението й подсказваше, че е готова да се хвърли обратно сред дърветата, ако забележи нещо подозрително.

Той тихо подсвирна, имитирайки повика на малкия дървесен лемуроид. Тя му отговори по същия начин. Той стана вдървено и отиде при нея.

— Намерих гарвана, но вече беше мъртъв — отговори тя на незададения въпрос. — Една от гигантските невестулки го ядеше.

Размениха още няколко думи. Трябваше да решат как да действат. След това тръгнаха обратно за лагера. Идеята на Кикаха да шокират сестрите до такава степен, че те да си признаят съучастието в плана на Червения Орк, бе отхвърлена. Намерението му бе да постигне това като отреже главата на човекомечката и я хвърли в краката на жените. Но като размисли Кикаха се съгласи с аргумента на Анана, че е по-добре да не им издават, че са научили нещо. Поне засега.

Още преди да се приберат бяха измислили правдоподобна история, която да обясни раните му. Бил атакуван от голяма котка, но успял да й се изплъзне. Анана го подкрепяше на влизане в лагера. Не беше необходимо да се преструва, че страда, а и изглеждаше почти естествено когато се просна на тревата и застена от болка.

— Ще останем тук докато не се възстановя, за да мога да ходя — нареди той.

Нямаше как да разбере дали Елет и Она повярваха на историята му. Фактът, че бяха тоанки ги караше да подлагат на съмнение дори най-простото и директно твърдение.

Два дни по-късно вече можеше да ходи. Подобно на човешките същества във всички тоански вселени, с изключение на двете Земи, той притежаваше забележителната способност да се възстановява бързо. С изключение на няколко слаби белези, които също щяха да изчезнат, дълбоките му рани бяха заздравели. Единствената особеност бе, че се наложи да се храни значително повече от нормално. Бързото заздравяване изискваше повече гориво.

През това време Анана следеше сестрите в гората винаги, когато потърсеха усамотение.

— Очевидно е, че търсят контакт с гарвана и личи колко са разстроени от това, че той не се показва.

— Нека се поизпържат в собствената си пот — злорадо отбеляза той.

— Техните препирни и вечните им свади започват да ми действат на нервите.

— И на моите. Това са деца на десет хиляди години. Мразят се една друга, но усещат, че трябва да се държат заедно. Макар и може би единствено поради страха на всяка, че другата ще се почувства щастлива, ако няма кой да направи живота й ад.

— Повечето тоански двойки са такива — подчерта тя. — И при земните семейства ли е така?

— Често се случва. Той направи малка пауза и продължи: — Предполагам ти е известно, че и двете поотделно ми предложиха да се повъргаляме в тревата заедно.

Тя се засмя и го изненада:

— Поканиха и мен също.

Рано сутринта на третия ден събраха лагера и отново поеха към тривърхата планината. Два дни по-късно излязоха от величествената гора. Очакваха ги два дни ходене през необятната равнина. Прекосиха я без да им се случи нищо лошо, макар на два пъти да ги атакуваха саблезъби тигри, които по правило предпочитаха мамути, а веднъж стана обект на интереса на стадо птици, подобни на моа, известни тук като птицечовки. И тогава пристигнаха в полите на планината Ригсоорт.

— Ще пренощуваме там — каза Кикаха и посочи една местност по средата на склона на тривърхия планински масив. — Ако се напрегнем, утре късно следобед ще бъдем там.

Само Анана знаеше, че той не посочва мястото, където се намираше вратата. Той нямаше навика да разкрива пред непознати истинските си намерения. Заблудата, блъфа и дори коварството — това бяха стоки, върху които висеше един етикет „Кикаха“!

— Вратата се намира в голяма канара с формата на сърце, така ли? — уточни Елет.

— Така казах — късо отвърна Кикаха.

Същата вечер, точно преди да се мушнат под одеялата точно на входа на малка пещера, Анана прошепна:

— Ако наистина вярват, че са толкова близко до вратата, тази нощ могат да се опитат да ни убият.

— Съмнявам се. Мисля, че Червения Орк има други планове за нас двамата. От друга страна това едва ли би им попречило наистина да опитат. Аз ще дежуря пръв — и той я целуна по устните: — Спи спокойно.

След петнайсетина минути той се измъкна безшумно изпод одеялата и мина покрай заспалите сестри. Изкатери се по скалата на входа до върха й. Загърна се в одеялото, намести се по-удобно и се загледа в изгасващия огън вътре и телата на трите жени край него. От време на време се оглеждаше. Не преставаше напрегнато да се вслушва. Веднъж едро тъмно тяло се промъкна на петдесет стъпки под входа на пещерата, ритна няколко камъка и шумно ги събори надолу по склона. После изчезна. След това дългокрила птица — дали не беше летящо млекопитаещо? — се спусна изневиделица от небето, сграбчи в ноктите си малък гризач, който безпомощно изписка, после изчезна в тъмнината.

Нощни мисли се спуснаха в съзнанието на Кикаха сякаш огромен черен парашут се надипляше на земята.

Първият и най-често повтарящ се въпросителен образ бе този на Червения Орк.

Кикаха бе уверен, че Повелителя ги подтиква двамата с Анана към клопка. Не би имал съмнения в това, дори да не бе успял да подслуша разговора между Елет и гарвана. Досега той доброволно бе правил каквото се очакваше от него, макар да нямаше представа какъв точно е планът. Това че Червения Орк не се бе опитал да ги убие, беше индикация, че Повелителя иска да ги запази живи. И сигурно имаше нещо много специално на ум за тях. Може би жестоки физически изтезания или дълго пленничество, свързано с морален тормоз, а може би и двете.

Кикаха си спомни дните в Лос Анжелис, когато Орк и хората му правеха всичко възможно да заловят него и Анана. Сега му се струваше, че хората на Орк бяха проявили подозрителна неспособност да се справят със задачата.

Дали Орк просто не си играеше с него?

Изглеждаше вероятно. Едно от правилата на играта, която Повелителите играеха един срещу друг бе, че на противника винаги трябва да се оставя някакъв, може да е минимален, шанс да се изплъзне от клопката. Е, само при положение, че е достатъчно бърз и изобретателен. Да, също и ако има късмет!

Въпросният шанс по правило бе толкова нищожен, че много Повелители загубваха живота си още в самото начало на опитите да проникнат през хитро охраняваните врати на частните вселени на противниците им. До момента двамата с Анана не биха могли да се оплачат от късмета си. Враговете им, а не те, бяха загивали или биваха принудени да се спасяват с бягство.

Кикаха започваше да осъзнава, че досега Орк изобщо не се бе напрягал да ги залови или убие.

Но може би Орк вече се бе изморил от играта и бе взел решение да се отърве веднъж и завинаги от най-големите си противници.

Кикаха не смяташе да позволи това да се случи.

Но Червения Орк смяташе, а той не бе противник, който можеше да се игнорира. Той бе най-опасният измежду всички Повелители, а поредицата му от успехи бе направо забележителна. Никой друг измежду тоаните не можеше да се похвали със завземането на толкова много чужди вселени, нито с премахването на толкова много собственици на такива вселени. Никой друг не внушаваше такъв ужас. Наред с тази репутация, Анана, а и други бяха казвали пред Кикаха, че навремето Орк бил състрадателен и обичлив младеж. По тоанските стандарти, разбира се.

Но несправедливото и сурово отношение от страна на баща му Лос бе преобразило Орк в брутален и отмъстителен мъж. Такава бе общоприетата теория. Лично Кикаха се придържаше към мнението, че промяната към лошо е генетично заложена в Повелителите. Все пак, каквато и да бе причината, Орк се опълчил срещу баща си. След дълго продължила борба, по време на която били унищожени няколко планети в няколко вселени, той бе убил Лос. След това бе взел за сексуални партньорки майка си Енитармон и леля си Вейла. Подобен акт се считаше за нещо нормално сред Повелителите.

Много по-късно Енитармон била убита от Повелителка, опитала да отнеме вселената на Орк. Червения Орк я бе проследил, беше я пленил и я бе подложил на толкова зверски изтезания, че свикналите на всякакви жестокости и лишени от каквото и да е било чувство на милосърдие Повелители, били буквално потресени.

— Малко след това, не повече от хиляда години по-късно, които се равняват на петнайсет хиляди земни години — беше му казала веднъж Анана, — Червения Орк станал таен Повелител на двете Земи. Но това вече ти е известно.

— Да, знам за това — бе отвърнал Кикаха. — Знам също и че той е създал вселените на двете Земи.

— Знаеш го от мен. Когато ти го казах, аз смятах, че наистина Червения Орк ги е създал и че пак той ги е заселил с изкуствено създадени човешки същества. Но сега считам, че съм сбъркала. Разбираш ли, има една легенда, че двете Земи са творение на Повелител на име Орк. Но не нашия Червен Орк! Онзи Орк е бил измежду най-първите създали свои вселени. Бил е роден хилядолетия преди Червения Орк. Но е бил убит от друг Повелител. Двете Земи за дълго останали без Повелител. Тогава се появила Траса, която предявила претенции. Но Червения Орк, роден много след първия Орк, убил Траса и сам станал Повелител на двете Земи.

Кикаха вече се бе досетил:

— И онзи Орк бил взет за Червения Орк.

Тя бе кимнала:

— Точно така. Макар че може би е по-правилно да се каже „Нещо подобно“. С течение на времето и благодарение на нежеланието на Повелителите да поддържат някаква архива и най-вече поради рядкото общуване между Повелители от различни вселени, Червения Орк започнал да бъде идентифициран с Орк. Червения Орк е мой чичо, брат на майка ми, докато Лос и Енитармон са ми баба и дядо. Джадауин, когото ти наричаш още Улф, ми е природен брат…

— Не ме обърквай — спря я тогава Кикаха. — Продължавай с историята.

— Извинявай. Сега Червения Орк искрено смята, че последните изкуствени вселени — тези на Земя-1 и Земя-2 — са негово дело. Разбира се, той не е нормален, но това не му пречи да действа изключително ефикасно. Честно казано, много малко Повелители могат да бъдат класифицирани като напълно нормални. Дългият живот разбалансира съзнанието на всички, освен най-стабилните.

— Такива като тебе — бе подхвърлил той, усмихвайки се.

— Да. Нека ти разкажа как стигнах до това заключение.

— Че прекалено дългият живот се оказва непосилно бреме за мозъка, той престава да възприема реалността и изпада в сферата на нереалното?

Тя се бе усмихнала и бе казала:

— Не, нямах предвид това, макар онова, което казваш, да е близко до истината. Една нощ, преди доста време, когато бяхме на планетата на трикраките, докато ти беше дълбоко заспал, но мен не ме ловеше сън, аз се замислих за Орк и Червения Орк. И изведнъж осъзнах каква е истинската история.

— Защо не ми я разказа още на сутринта?

— Защото това беше същата нощ, когато ни нападна племето Шлук. Помниш ли? Пробихме си път, но трябваше да бягаме два дни преди да се изплъзнем и от последния трикрак канибал. Бях забравила до този момент. Всъщност радвам се, че изобщо бях в състояние да си спомня. След толкова хиляди години мозъкът ми, както и при останалите тоани, съхранява избирателно само някои спомени. Сякаш капацитетът му се изчерпва.

— Тежка е участта на бога — бе подметнал Кикаха и пак й бе напомнил: — Няма значение. Давай истинската история.

— Както вече ти казах, версията която твърди, че първият Орк е направил двете Земи, сега не е особено популярна. Много от нас се придържат към другата версия, а именно, че те са дело на Червения Орк, а и неговите заявления в същия този смисъл затвърждават това впечатление. Но работата е там, че той просто не би могъл да го стори.

И тя бе направила толкова дълга пауза, че накрая Кикаха не бе издържал:

— Е, и?

— Има една история, която съм чувала от Повелители, които не са ми врагове… признавам, че те не са много на брой. Смята се, че тя идва от хвалбите на Червения Орк пред няколко от любовниците му, макар той да има репутацията на човек, който много не се разпростира върху личния си живот… Отнася се за времето, когато той бил заточен от баща си на Антема — Нежелания Свят. Лос предполагал, че синът му ще умре там, макар да съществувал нищожен шанс да оцелее и още по-малък да намери единствената врата, която можела да го изведе от там. Но ако по някаква чудо я намерел, тя щяла да го отведе в света на Зейзел, известен още като Пещерния свят. А от там вече нямало излизане. Поне така мислел Лос… Червения Орк намерил вратата и се телепортирал в света на Зейзел. А той, ако се вярва на собствените му думи, представлявал огромен компютър прорязан от безброй пещери и тунели, населени от животни и растения. И това чудо уж позволило на Червения Орк да го убеди, да го отпрати през врата, за чието съществуване Лос не подозирал. Но Червения Орк възнамерявал да се върне пак в този свят… след като убиел баща си. Това му отнело няколко хиляди години и само по себе си е цяла една отделна епопея… Причината, поради която чичо ми искал да се върне в Пещерния свят била, че в неговата памет се съдържала информацията за построяването на Създател-Унищожител.

— А!

— Знаеш ли за какво говоря?

— Но разбира се — бе отвърнал Кикаха. — Древните Повелители са използвали подобни машини за да създадат своите изкуствени вселени. С течение на времето и най-вече поради продължилата хилядолетия крайно унищожителна война на Повелителите срещу Черните звънари, всички такива машини били загубени или унищожени. Прав ли съм?

— Точно така е станало. Но Червения Орк разбрал, че данните се съхраняват някъде из паметта на онзи невероятен свят-компютър. Не бил в състояние да ги вземе първия път, но бил твърдо решен един ден да го направи. За негово нещастие и за наше щастие, не могъл да го стори. Съществото, управляващо Пещерния свят вероятно запечатало вратата. Червения Орк опитал да намери начин да проникне там, но не влагал постоянни усилия. Други неща, като например войната срещу Повелителите, отвличали вниманието му. Но аз мисля, че той вече почти се е отказал. Толкова пъти досега се е провалял в намеренията си.

— От онова, което знам за него, съмнявам се в това — бе отвърнал Кикаха.

Едно от нещата, които би трябвало да занимават в последните дни Червения Орк, трябва да беше мисълта как да намери Кикаха и Анана. Гордостта на тоана сигурно бе сериозно наранена след като те двамата успешно му се бяха изплъзвали толкова дълго. Нищо чудно в момента да бе изпаднал в един от така характерните за него пристъпи на ярост. И дано Бог помогнеше на хората покрай него… както и на тези, които бе изпратил да открият и заловят Кикаха и Анана. Макар че всички тези хора едва ли можеха да се нарекат светци. Каквато и неприятност да ги сполетеше, те напълно я заслужаваха.

Той вече сигурно бе разбрал, че двамата му най-големи врагове са били на планетата Уазис. Но не му бе известно къде точно се намират в момента. А може би вече знаеше?

Орк най-вероятно ги бе следил отблизо по време на цялото им пребиваване на Земята. Но сигурно бе изпуснал дирята, след раздялата им на невъзможния свят на Уртона. И едва ли бе преставал да ги търси през всичките петнайсет години, които те двамата прекараха на Уазис.

Интересно в какво все пак се бе занимавал тоанът през това десетилетие и половина.

И кой бе загадъчният непознат, облечен в английски костюм от деветнайсетия век, когото бяха зърнали за кратко в летящия дворец на Уртона.

Къде най-сетне бяха Улф и Хризеис?

И тогава в съзнанието на Кикаха изплува образът на спящия странник с лице на насекомо. Той беше върхът на всички загадки! Защо бе започнал да излиза от съня си точно когато натрапниците от едно много по-късно време бяха тръгнали да напускат крайно любопитната му гробница? И благодарение на какво необяснимо стечение на обстоятелствата бяха попаднали те в онази стая, която без никакво съмнение бе строго охранявана от онова, което бе натоварено със задачата да я опази?

Кикаха не вярваше нито че те се бяха „натъкнали“ на нея, нито че пробуждането случайно бе съвпаднало с тяхното присъствие там. Той бе убеден, че дори случайностите, ако човек се разровеше по-дълбоко из тях, можеха да разкрият породилите ги причинно-следствените връзки.

В този момент дойде Анана, за да застъпи своята смяна. Двамата разговаряха шепнешком в продължение на близо десет минути. Кикаха отиде да спи в пещерата едва когато се уточниха какво ще правят на следващия ден. Сънят му обаче не беше дълбок. Така, в редуване да пазят, нощта отмина. Беше отново негов ред, когато сивотата, която ги обгръщаше, започна да просветлява, оповестявайки, че слънцето бе заобиколило планетата.

Сестрите не бяха ставали през нощта, макар непрекъснатото им въртене да показваше, че им бе трудно да намерят удобна поза върху твърдите камъни.

Плиснаха малко вода върху лицата си, изядоха набързо повече от скромната закуска и се пръснаха зад различни камъни, за да се погрижат за естествените си нужди. Върнаха се отново в лагера, събраха малкото си вещи и потеглиха. Кикаха вървеше начело. Още не бяха изминали и половин миля, когато Елет поиска да спрат.

— Това не е пътят, по който ни каза, че ще вървим!

— Аз само посочих мястото, където трябва да се доберем — поясни Кикаха. — Не съм казвал, че ще вървим направо. Маршрутът, който съм избрал, е много по-лесен.

След нови два часа сестрите се оплакаха, че заобикалянето е прекалено голямо.

Накрая Кикаха спря пред огромен скален монолит от червен гранит. Основата му беше само на няколко стъпки от края на скалата, върху която стояха. Блестяща черна каменна полусфера излизаше от каменната твърд на десетина стъпки от основата й. Изглеждаше като огромно гюлле, изстреляно отблизо в монолита.

— Това ли е вратата? — посочи Елет каменната колона.

— Не — отвърна й Кикаха.

— Къде е тогава? Наблизо ли сме?

— Това не е вратата, но самата врата е в скалата.

Той развърза кожената торба, висяща на кръста му, и извади от нея сребристия рог.

Елет разтвори широко очи и шумно пое въздух.

— Рога на Шамбаримен!

Она бе прекалено смаяна, за да издаде дори звук. После двете заговориха без да се изчакват на висок глас. Кикаха им даде около минута и после нареди да млъкват.

Вдигна Рога до устните си и изсвири мелодията. В мига в който и последната от седемте ноти заглъхваше, в основата на канарата се появи арка, висока седем и широка пет стъпки. Тя потрепваше, сякаш бе направена от топлинни вълни. На Кикаха му се стори, че погледът му прониква до другата страна и там има нещо огромно и черно. Това, разбира се, беше просто илюзия.

— Имаме десет секунди преди да се затвори! — каза той високо. После махна с Рога: — Всички вътре! Веднага!

Двамата с Анана извадиха лъчеметите си и сбутаха сестрите към вратата. Елет се развика:

— Не! Не! Откъде да знаем, че това не е клопка, която си ни поставил!

После се обърна с намерение да избяга. Анана протегна крак и я спъна, а после я срита в задника, когато тя опита да се изправи на крака.

С ужасена физиономия на лицето Она се запрепъва към вратата, но в последния миг скочи встрани и опита да се шмугне покрай Анана. Тя обаче я повали с отсечен саблен удар през шията.

Елет също се затича, вдигнала полите на дългата си дреха, но в един момент се спъна и се просна по лице на земята. И отказа да стане, въпреки заплахите на Кикаха, че ще я разсече с лъчемета.

Трептенето по повърхността на канарата беше изчезнало.

Двамата с Анана се раздалечиха, за да покрият по-сигурно сестрите с оръжията си.

— Напълно ясно е, че вие двете не искате да минете през вратата — заключи Кикаха. — Макар само до преди малко да изглеждахте напълно решени да останете с нас. Интересно на какво се дължи това разколебаване?

Елет стана и се опита да изтърка мръсотията от бялата си дреха.

— Нямаме ви доверие — обясни тя.

— Не става за извинение — сряза я с висок глас Анана. — Нас обаче ни интересува истинската причина за опита ви да избягате. Май знаете какво ни очаква там, нали? Надявали сте се, че ще ни вкарате в капан?

— Паникьосахме се!

— Да — потвърди Она, подсмръквайки неубедително, — изплашихме се.

— От какво — поинтересува се Анана.

— Страх ви е, че Червения Орк ще ви залови заедно с нас, ще забрави за помощта ви и ще убие и вас — изръмжа Кикаха. — Така ли е?

Колкото и изненадана да бе Елет, тя с нищо не го показа. Она обаче примижа сякаш я бе зашлевил през лицето с мухобойка.

— Червения Орк ли? — остро попита тя. — Какво общо има той с всичко това? — тя се обърна и посочи с ръка мястото, където се бе отворила вратата.

Кикаха се приближи до нея така, че носовете им едва не се допряха. И й отговори още по-високо:

— Подслушах разговора на Елет с гарвана Уейскам. Така че знам всичко! Всичко!

Сестрите не отговориха нищо. Споменаването на името на гарвана доказваше, че той наистина е в течение на нещата.

— И защитникът ви — жената-мечка — продължи той, — е мъртва. Анана я застреля.

— А… значи не те е одрала голяма котка! — поусмихна се Елет. — Била е…

— Не разбрах името й — отговори Кикаха. — Да, тя се опита да ме поразкъса. Но Анана я уби, преди аз да го направя.

Елет не каза нищо, но Она опита да се оправдае:

— Нищо не можехме да направим! Ние…

— Млъкни! — изкрещя внезапно Елет. — Те нищо не знаят! Не разбираш ли, че се опитват да те накарат да проговориш?

— Ето какво ще ти предложа, Она — намеси се Анана. — Разкажи ни всичко… но аз имам предвид всичко, без да спестяваш каквото и да е, и аз ще те пощадя. А що се отнася до Елет…

Тя насочи лъчемета си към Она.

— Започвай!

Но вместо нея отново проговори Елет. Гласът й бе твърд като диамант и изобщо не потрепваше.

— Ако проговорим ще умрем! Ако не проговорим, пак ще умрем! По-добре е да мълчим. Она, абсолютно ти забранявам да казваш дори дума!

— Да не си мислиш, че Орк ще дойде да ни спаси? — подигра я сестра й. — Че ще се появи, ей така, в последната секунда? Май няма да може да го направи. И освен това, той не дава за нас пукната пара. Мисля че…

— Достатъчно! — прекъсна я Анана. — И двете казахте достатъчно, за да бъде присъдата ви напълно ясна. Не че имахме нужда да говорите, за да се убедим докрай във вината ви. Елет, ти ще говориш първа. Ако скриеш нещо и после Она разкрие, че си опитала да ни излъжеш, ще умреш! И то веднага!

Елет се огледа, сякаш очакваше, че Червения Орк ще се спусне от планината, за да я спаси. Но никакъв спасител не се виждаше, а Елет беше достатъчно практична, за да осъзнае, че такъв изобщо няма да се появи. Затова започна да говори.

Историята бе в общи черти онова, което Кикаха бе очаквал да чуе. Сестрите не бяха избягали от Орк, когато той нападнал двореца им, както бяха разказали при срещата им. Беше ги заловил, преди да се доберат до някоя врата. Вместо да ги убие, Червения Орк ги бе принудил да станат негови оръдия в плана му да залови Кикаха и Анана.

Когато чу това Анана изсумтя и я прекъсна:

— „Принудил“? Наложило се е да принуди вас, коравосърдечните дъщери на Уризен, да станете наши врагове?

— Никога не сме твърдели, че сме ваши приятели — оправда се Елет. — Но и никога не бихме решили сами да тръгнем след вас.

— Да, прекалено сте лениви за това — съгласи се Анана.

— Не ни обясни защо смята, че сте тук — продължи разказа си Елет. — А и ние не бяхме в положение да му задаваме въпроси за методите му на действие и резултатите, които постигаше с тях.

Повелителят не бе успял да установи къде точно се бяха намирали двамата на Уазис. Но бе намерил единствената врата, съществуваща на тази планета. Същата, до която Кикаха и Анана се бяха добрали след дълги странствания. Онзи шестоъгълник в Храма на триногите бе просъществувал на мястото си от много време. Орк го бе пренастроил да води на друго място, после го бе включил в резонансната верига и се бе захванал с други дела.

— Той каза, че вратата в крайна сметка щяла да ви изведе в определен район в света на нивата. А когато алармената система се задействала — но наистина не знам къде се намира тя — той щял да разбере, че някой е минал по веригата. Е, разбира се, никой не би могъл да му гарантира, че не е задействана от някой друг Повелител. Но той спомена, че вероятността това да сте вие двамата била над деветдесет процента.

— Интересно защо е бил толкова сигурен, че ще оцелеем след всичките му клопки? — обади се Кикаха.

— Явно е имал високо мнение за способността ви да се справите. Всъщност, той даже ви направи комплимент. Сподели, че ако изобщо някой може да мине по цялата верига, това сте именно вие.

— Сигурно защото притежавам Рога на Шамбаримен.

— Не, той не спомена за това.

— Знам, че не го е направил. Ако знаехте за този факт, вие двете щяхте да се изкушите да му измените и със сигурност бихте рискували всичко за това голямо съкровище.

— Прав си — призна Елет.

После Повелителят или някой негов слуга ги бе прехвърлил по някакъв начин в центъра на гората, където Кикаха и Анана ги бяха намерили. Сестрите били в безсъзнание по време на цялото пътуване от техния свят до този.

— Мога да ви уверя, че в гората няма врата — поясни Кикаха. — Знам това със сигурност. Разглеждал съм схемата на съществуващите врати в двореца на Улф. Трябва да ви е прехвърлил на друго място на планетата и после да ви е транспортирал по въздуха до тук.

— Не може ли да съществуват врати, за които да не знаеш? И не би ли могъл Орк да отвори тук нова врата?

Кикаха само сви рамене.

Жените се бяха свестили сред дърветата. В продължение на четиридесет и пет дни се борили да оцелеят. Орк им бе дал само най-необходимото — толкова, колкото биха успели да вземат със себе си, ако наистина бяха успели да избягат от него.

— Бяхме загубили надежда, че ще се доберете до нас — разказваше Елет. — Нямаше никаква сигурност, че ще оживеете преминаването по веригата или че ще ни намерите точно където сме. Но Червения Орк — дано изживее изтезанията на Интиман! — не се вълнуваше, че можем да умрем от глад или да станем жертва на хищниците! Бяхме взели решение да изчакаме още пет дни. И ако не се появяхте, щяхме да се отправим към двореца на Джадауин.

— Благородна амбиция — отбеляза Анана. — Но шансовете ви да изкачите двата монолита са минимални.

Елет нямаше какво да добави към историята си. Само допълни, че двете със сестра й не знаят защо Червения Орк иска от тях да ги отведат двамата до вратата. Она потвърди думите й.

Кикаха и Анана се отдалечиха, за да се посъветват насаме.

— Допускам, че наистина не знаят — сподели той. — Не виждам защо Червения Орк би им казал. Но ми е интересно да науча откъде знае за наличието на тази врата.

— Аз пък не съм сигурна, че той знае за нея. Може би ни следи накъде вървим. И ще ни удари едва когато ни види да отваряме вратата.

Тя вдигна поглед към върховете на планината, огледа склона и равнината.

— Или ако не сам той, тогава някой, който работи за него — предположи Кикаха.

— Който и да е това, той може да се намира на стотици мили от нас. На отсрещния край на равнината или високо над главите ни в малък самолет. Една самонасочваща се ракета е достатъчна, за да не остави от нас и следа.

— Едва ли ще ни взриви — замислено каза Кикаха. — Иска ни живи. Ситуацията в която се намираме е типично хамлетовска. Има толкова много „ако“, че ако се заловим изчерпателно да ги анализираме, няма да можем да направим нищо. Според мен трябва да предприемем нещо веднага… и да сме готови да посрещнем евентуалните неприятности.

Той отново изсвири с Рога. Анана смушка сестрите, които напразно се опитаха енергично да протестират, през потрепващата арка на вратата. После само мина веднага след тях. Кикаха прибра Рога в торбата и скочи последен през вратата. От другата страна имаше полусферична стая. Подът и стените бяха покрити с непрозрачна светлинна завеса. Под краката си обаче усещаше гола и твърда скала.

Она изпищя и се хвърли покрай Кикаха. Той протегна ръка да я хване. Тя се отдръпна като ужилена и се хвърли през светлинната пелена. Горната половина на тялото й беше изчезнала в нея, когато трептенето престана. От нея остана само част от робата й, дългите й крака с част от хълбоците и локва кръв. Елет изкрещя и се разрида на висок глас.

Без никакво предупреждение те се озоваха на друго място — нещо като трап, издълбан в скалата. Леко приклекнал Кикаха се озърна, готов мигновено да използва лъчемета си. Погледът му огледа онова, което ги обкръжаваше. Не се виждаше нищо, което би могло да изисква незабавно действие в нападение или защита. В другия край на ямата стоеше някакъв мъж, но той бе вдигнал високо ръце в ясен жест на миролюбие.

Кикаха отмести погледа си от него, за да довърши огледа на новия затвор, в който се бяха озовали. Представляваше квадратна дупка със страна дванайсет стъпки и поне десет в дълбочина. Над главите имаше парче синьо небе. Самото слънце не се виждаше, а сенките на огромната скала встрани от тях бързо се насочваха към отвора на дупката.

Самата дупка беше може би на дъното, а може би и върху склона на бездънна пропаст. Двете й стени се издигаха под трийсет градуса спрямо хоризонта и по тях се забелязваха множество дупки и первази. Тук-там по склоновете се виждаха нарядко пръснато дребни дръвчета, които излизаха под четиридесет и пет градуса спрямо стените на пропастта. Широки петна зеленикав мъх покриваха части от скалата.

Горещината извличаше влагата от тялото му като с магическа пръчка. Кикаха прецени, че околната температура клони към четиридесетте.

Нямаше никакво време за губене. Той извади Рога от торбата и го наду. Седемте ноти отзвучаха, но в стените на каменната клетка не се появи никаква врата. Нямаше никакво съмнение, че Червения Орк ги бе заловил в капана си.

Прибра отново Рога в торбата и се обърна към мъжа в другия край. Беше висок, красив и изглеждаше като на двайсет и пет години, макар че сигурно се бе родил поне преди век и половина, а може би и по-отдавна. Дългата му коса бе кестенява и здраво стегната в опашка. Кройката на дрехите му бе в стила на Повелителите отпреди много време. Нямаше никакво съмнение, че бяха направени в някоя от тоанските вселени. Нишките на материята, от която бе изработено сакото му, трептяха в зелено, червено, бяло, синьо и жълто, сякаш бяха цветни тръбички. Някога бялата му риза беше с твърда яка, отворена на шията. Панталоните му бяха от масленозелен плат и завършваха пристегнати на глезените му. Аленочервено триъгълно парче покриваше слабините му.

На средния пръст на лявата му ръка имаше тежък сребърен пръстен. Той обвиваше пръста три пъти. Макар да бе зърнал пръстена още в първия миг след като бе погледнал мъжа, едва сега Кикаха можа да го разгледа по-подробно. Изненада се. Пръстенът беше във формата на люспестия странник. Подобната на насекомо глава на пръстена приличаше във всичките си детайли на главата на загадъчното същество от подземната гробница.

— Ето че пак се срещнахме — каза мъжът на английски и се усмихна. Но Кикаха за пръв път чуваше такова произношение. — Казвам се Ерик Клифтън. На вашите услуги съм. И аз подобно на вас съм пленник на Червения Орк. Всъщност предполагам, че този отвратителен Повелител ви е довел тук против волята ви.