Филип Хосе Фармър
Последният удар (5)

5

Двете жени изпищяха и подскочиха, сякаш бяха седнали върху хапещи мравки. Червенокосата обаче мигом се отърси от парализата си и се хвърли към лъчеметите в края на поляната. Само след няколко крачки спря и бавно се върна при Елет. Беше осъзнала, че не може да стигне до оръжието преди стрелата на Анана да я прониже.

— Она-Пекарката! — обяви Анана. — Помня те като най-съобразителната, най-хладнокръвната и най-опасната при схватка. Как можа да проявиш глупостта да оставиш оръжието си толкова далече?

— Много съм изморена — озъби се Она.

Сега Анана се обърна към блондинката:

— Елет-Точилото, известна още и като Елет-Воина! Твои бяха плановете, ти даваше идеята, така че в много отношение ти беше дори още по-опасна!

Блондинката вече не беше толкова бледа. Тя се усмихна и се поклони.

— Много по-малко опасна от тебе, Анана-Лъчезарната, Анана-Ловкинята!

— Она, ти и сестрите ти, Елет-Точилото и Ювет-Месачката — сега вече мъртва, — бяхте известни като милосърдните сестри на Ахейния. Сега ви наричат коравосърдечните! Но ти специално винаги беше най-милата измежду трите!

— Това беше много отдавна, Анана — отвърна Она.

— Баща ти, Уризен-Студения ви превърна от котенца в кръвожадни тигри. Омразата ви към него е добре известна. — Тя помълча и попита: — Знаете ли, че е мъртъв?

Отговори й Елет с каменно лице:

— Чухме новината. Но не бяхме сигурни, че е истина.

— И още не сме се убедили — поясни Она. — Това че и ти ни го казваш, не означава непременно, че баща ни е мъртъв. Но ако думите ти са истина, ние ще бъдем доволни.

— С допълнението, че ни е мъчно, че не ние сме го убили — намеси се и Елет.

По време на този разговор Кикаха бе обиколил незабележимо поляната, за да се убеди, че никой друг не наблюдава срещата. Макар да търсеше с поглед гарвана и подобното на мечка същество, той не ги видя. Нямаше и никакви следи от някой, който дебне в засада.

Когато двете жени го видяха да се показва, те трепнаха едва забележимо. Явно не бяха очаквали Анана да е самичка.

— Кой е това, Анана? — поинтереусва се Елет.

— Сигурна съм, че сте чували за Кикаха. Кикаха-Хитреца — убиец на много Повелители, мъжът ликвидирал последния от Черните звънари. Убедена съм, че помните предсказанието на Шамбаримен, че един леблабий ще унищожи Повелителите. Някой казват, че именно Кикаха е мъжът, за който Шамбаримен е говорил.

Елет захапа долната си устна.

— Да, знаем за леблабия, който до момента е преследван от късмета. Чу се още, че е твой любовник.

— Той е леблабий — усмихнато отговори Анана, — и е такъв любовник, за какъвто само можете да си мечтаете.

— Благодаря — обади се и Кикаха и широко се усмихна.

— Ти ли уби баща ни? — обърна се Елет към него. Тонът й подсказваше, че не е повярвала на Анана.

— Не — отговори Кикаха. — Бих искал да съм аз. Но беше Джадауин — Повелителя, известен още като Улф.

— Видя ли Джадауин да го убива?

— Не. Но лично Джадауин ми разказа, а Джадауин не лъже. Или по-точно казано, не би излъгал мен.

Анана избута сестрите си в най-отдалечения от купа с оръжията край на поляната. След това им нареди да седнат. Не ги претърси. Полупрозрачните им рокли правеха очевидно, че не притежават скрити оръжия.

— Умираме от глад — заяви Елет. — Готвехме се да опитаме супата. Както се е получила.

Кикаха надзърна в котлето.

— Само месо?! Много нездравословно. Защо не сте сложили някакви зеленчуци?

— Не знаем кои растения стават за ядене и кои са отровни — обясни Елет.

— Но всички тоани, независимо дали са мъже или жени, минават през курсове за оцеляване — каза той. — Би следвало да знаете, че…

— Не познаваме тази планета — поясни Она.

— Добре, можем да станем и да хапнем — каза Анана. — Когато стане време за вечеря, ще разполагаме с много по-добра храна. В случай, че останем с вас, разбира се. Което зависи само от това колко открити и откровени ще бъдете с нас. Така-а… чух достатъчно от разговора ви, за да приема, че Червения Орк е отговорен за това, че сте попаднали тук. Кажете ми…

— Червения Орк! — с омраза изрече Елет и се изплю на земята. — Ако има някой, който трябва да бъде убит…

— След продължителни изтезания — допълни Она. — Той уби Ювет преди няколко години и едва не уби и нас. Само заради него сме в тази окаяна пустош.

Анана ги остави да проклинат известно време, заканвайки се на Орк. След това ги прекъсна:

— Можете ли да ни разкажете с прости думи как се озовахте тук?

Стояха край котлето и първа започна Елет. Она се хранеше докато сестра й разказваше, после си смениха ролите. След като избягали от Червения Орк, те „забърсали“ Нитарм, в чиято вселена бяха намерили убежище. „Забърсвам“ беше евфемизъм, означаващ, че бяха убили Повелителя на Нитарм и неговото семейство. И понеже в онази вселена нямало мъже Повелители, взели си леблабии за любовници. Тоанските стандарти позволявали подобна практика, защото любовниците им били роби, а не равни на тях и освен това били периодично подменяни.

Обясниха, че там се чувствали щастливи. Единственото нещо, което им липсвало, за да бъде щастието им пълно, бил факта, че все още не можели да намерят и убият баща си. Тогава Червения Орк някак съумял да се изплъзне на клопките, които били поставили около двете врати, през които се влизало в онзи свят. Успял да ги изненада въпреки алармената им система.

В този момент Елет прекъсна Она.

— Колко пъти им казвах, че трябва да затворим всички врати и да останем там завинаги. Така никой не би могъл да завземе нашия свят.

— Да, малка страхлива сополанке! — отвърна й Она. — А как смяташе да пътуваш из другите светове, за да се убедиш, че баща ни е мъртъв?

— Не ме оскърбявай, нещастна лайнарке! — изстреля Елет заплахата си.

Останалата част от историята се оказа по-дълга, отколкото Кикаха бе готов да изслуша. Но той и Анана ги оставиха да бърборят с надеждата да разкрият нещо, което впоследствие би могло да се използва срещу тях.

Червения Орк щял да ги убие, ако не се намирали непосредствено до някаква врата за друг свят. Едва успели да сграбчат някакви оръжия, преди да избягат. Минали през цяла верига от врати и накрая се озовали в света на нивата. И оттогава се борили да оцелеят, докато търсели друга врата. Надявали се да попаднат на такава, която няма да ги телепортира в друг свят, а на върха на най-горния монолит, където знаели, че се намира двореца на Джадауин, после на Ванакс, след това пак на Джадауин. Дворецът-крепост. Били чували, че там в момента не живее никакъв Повелител. Така че планирали те да станат новите Повелителки.

Разказът им можеше да бъде и истина, но определено показваше неспособността им да се справят. Кикаха не вярваше изцяло на това впечатление, но знаеше, че Червения Орк е достатъчно изобретателен, за да победи и най-компетентния съперник.

— В такъв случай, вие бихте желали да се присъедините на наша страна в борбата срещу Червения Орк? — подхвърли Анана.

Те ентусиазирано се съгласиха.

— И за какво са ни те? — попита Кикаха на висок глас. — Не се нуждаем от тях! Всъщност те само ще ни затрудняват!

— Грешиш — възрази му Она. — Ти се нуждаеш от информация, а на нас са ни известни много неща за Червения Орк, за които дори не предполагаш.

Анана, която се бе досетила защо Кикаха говори така, се обърна към него:

— Наистина е така, Кикаха. Те знаят за вратите, за привичките му, за скривалищата му. Нали така, дъщери на Уризен?

— Точно така — отговориха те в един глас.

— Добре тогава — въздъхна той. — Ние сме група, а аз съм водачът. Когато наредя нещо, то трябва да бъде изпълнено незабавно и без въпроси. Става дума за ситуации, в които се налага да се действа мигновено. Ако нещата не изглеждат спешни, тогава аз съм готов да дискутирам всякакви предложения.

Елет-блондинката погледна остро Анана.

— Но той е леблабий.

Анана сви рамене и поясни:

— Един път ние двамата подхвърлихме във въздуха плоско камъче, белязано от едната страна и той позна, че когато падне, тя ще остане отгоре. Бяхме се договорили предварително, че онзи който познае ще стане водач. В кризисни ситуации не бива да му се противоречи, нито да се подлагат на съмнение заповедите му… А що се отнася до това, че е леблабий… вярно, но какво от това? Той е по-добър мъж от всеки тоан, когото съм срещала досега. Трябва да се преборите с абсурдното си убеждение, че леблабиите задължително са по-низши от Повелителите. Подобно твърдение е истинска глупост! Опасна при това, защото кара Повелителите да ги подценяват. Едва когато удари смъртния му час Повелителя разбира колко неправ е бил. Особено ако преди това се е сблъскал с Кикаха!

Елет и Она не казаха нищо, но израженията на лицата им показваха, че изпитват непреодолими съмнения.

— Ще го разберете, но по трудния начин — успокои ги Анана.

Сестрите се развикаха, когато тя им прибра лъчеметите.

— Но как ще се защитаваме?

— Ще ви ги върнем, когато се убедим, че можем да ви имаме пълно доверие — отсече той. — междувременно можете да носите вашите секири, копия и лъкове. Тази нощ ще спим тук. Когато дойде сутринта, ще потеглим в тази посока.

И той посочи на запад.

— Защо точно натам? — запита Елет. — Сигурен ли си, че това е правилната посока? Ами ако…?

— Имам си съображения — прекъсна я Кикаха. — Ще разбереш, когато стигнем където трябва.

Истината бе, че отиваха към врата на това ниво, която щеше да ги прехвърли направо в двореца. Трябваха им дни, за да стигнат до мястото, а после може би още дни, докато я намерят. Районът, в който се намираше, беше огромен по площ, а той не бе напълно сигурен в точното й местоположение. Знаеше, че когато пристигнат там, двамата с Анана ще знаят дали могат да имат вяра на двете жени. Или сестрите щяха да бъдат мъртви. А може и те двамата с Анана да намереха смъртта си, макар да имаше силни съмнения по този въпрос.

Когато се спусна нощта, те се разположиха край малкия огън и легнаха да спят. Сестрите бяха хапнали добре или най-малкото много по-добре, отколкото бяха яли досега. Кикаха се бе разходил из гората и се бе върнал с най-разнообразни растения, които можеха да се ядат. Освен това бе застрелял голяма маймуна, която изпекоха на шиш.

Сестрите изпраха роклите си в близкия поток, изстъргаха мръсотията от телата си, макар да не спряха да се оплакват от студената вода. Дрехите им бързо изсъхнаха, прострени на пръчки, набити край огъня. Когато стана време за лягане, Кикаха застъпи първата смяна. Сестрите се завиха в тънките си, но топли одеяла. Анана също се уви в своето, сложи глава на раницата си, но за разлика от тях избра място в края на поляната. Кикаха се разположи на противоположната страна. След малко той навлезе в гората и тръгна на обиколка около полянката. Носеше два лъчемета в ръцете си, а трети бе запъхнал в колана си.

Интересуваха го едрите хищници, един от които можеше да се окаже грамадното, космато същество, което бе зърнал. Не изпускаше сестрите от око. Ако имаха намерение да ги атакуват, можеха да го опитат тази нощ. Но те не се помръднаха нито по време на неговата смяна, нито докато ги пазеше Анана.

Когато на сутринта сестрите пожелаха да отидат в гората, за да се облекчат, той настоя да го направят поотделно. Беше невъзможно да ги следи, ако тръгнат заедно и едновременно. Но от друга страна искаше да им даде шанс да се озоват за малко сами сред дърветата. Ако там някъде се криеше техен помощник, тя, той или то щяха да се опитат да влязат в контакт с една от двете сестри. Кикаха ги проследи, скрит зад дърветата.

Никой не се приближи до Елет, когато тя си мислеше, че се крие зад храстите. Но докато Она клечеше, един гарван излезе клатейки се иззад едно дебело дърво. Но не един гарван, поправи се Кикаха, а Гарванът — онзи, който непрекъснато ни следи. Той проследи голямата птица, която се приближи зад гърба на Она и после застана пред нея. Она не изглеждаше изненадана.

Казаха си нещо набързо и прекалено тихо. Кикаха беше много далече за да дочуе каквото и да е било. Но нямаше нужда от това. Ясно бе че има някаква конспирация. И все пак кой друг освен сестрите и гарванът беше замесен във всичко това?

След като птицата се скри сред дърветата, а Она се запъти обратно към лагера, Кикаха проследи гарвана. Птицата измина близо една миля преди да стигне до поляна, откъдето да излети. Кикаха отново набра от ядливите растения, после налови едри насекоми от вида, който знаеше, че представлява голям деликатес. Изпита перверзно удоволствие, настоявайки сестрите на всяка цена да ги опитат.

— В тях има няколко жизнено важни ингредиенти, които отсъстват в другите растения — убеждаваше ги той. — Повярвайте ми, аз знам най-добре.

— Нали не се опитваш да ни отровиш? — попита го Елет.

— Глупачке, той изобщо не трябва да си прави този труд, ако иска да ни убие — намеси се сестра й.

— Е, не бих казал, че е така — захили се Кикаха.

— Демон такъв! — извика Елет. — Дори само съмнението, че може да искаш да го направиш, ме кара да ми се повдига.

— Хубаво е, ако казваш истината — увери я Кикаха. — Стомахът ти има нужда да се поизпразни след всичкото това месо, което изядохте.

Она се изкиска и подметна:

— Само не го прави в котлето. Аз наистина съм гладна.

Кикаха изобщо не вярваше на Она, но му допадаше духа й.

По време на пътя този ден Кикаха попита Елет накъде се бяха запътили сестрите, след като бяха пристигнали тук през вратата.

— На никъде — отвърна му тя. — Разбира се, ометохме се от района около вратата, защото се опасявахме, че Червения Орк може да тръгне да ни преследва. След това потеглихме най-общо в посока на монолита. Взехме решение да се изкачим по него, ако не попаднем да врата на това ниво. Сега сме щастливи, че това ни се размина. Оттук изглежда много впечатляващ.

— Наистина е такъв, дори и нещо повече — увери ги той. — Има трудното за произнасяне име Дузвилнавава. Извисява се на шейсет хиляди стъпки. Но може да бъде изкачен. Правил съм го няколко пъти. Стената, която от това разстояние изглежда така гладка, всъщност е пронизана от пещери и е осеяна от неизброими корнизи. Там никнат дървета и други растения, които са ерозирали скалата до такава степен, че на места тя се рони под краката. Пещерите се обитават от хищници, които обикалят навсякъде. Там са също и многокраките змии, вълците-катерачи, скалните маймуни, гигантските птицечовки, отровните скокливци… Има и други, за които няма да споменавам. Дори ако се изкачите до платото на върха, очакват ви петстотин мили през необятна гора, в която опасностите следват на всяка крачка, а после следва равнина населена с не по-малко опасни хора и зверове. А след това ще се изправите пред последния монолит, върху който е двореца на Джадауин-Улф. Катеренето по него е почти невъзможно, а шансовете да се спасите от множеството клопки, заложени срещу натрапници, са минимални.

— Не знаехме тези подробност — призна Елет, — но предполагахме, че изкатерването на планината няма да е голямо удоволствие. Точно затова търсехме врата, макар да допускахме, че дори да видим такава, е напълно възможно да не я разпознаем. Повечето са маскирани в канари и така нататък. Но би могло да има и немаскирани. Човек никога не знае.

Досега Кикаха не бе изваждал Рога на Шамбаримен от кожената торба. Ако сестрите разберяха, че го носи със себе си, те нямаше да се поколебаят да убият него и Анана, за да им го отнемат. Но наближаваше моментът, когато щеше да се наложи да го използва открито.

Веднъж дневно, докато останалите почиваха, той или Анана се качваха на върха на някое високо дърво и оглеждаха околността. В по-голямата си част гледката представляваше поклащащи се върхове на дървета. Но далече в посока на монолита се виждаше тривърха планина. Това беше тяхната цел. В основата й имаше грамадна скала с формата на сърце, чийто връх бе забит дълбоко в земята. Там беше вратата, която можеше да ги прехвърли в двореца на Повелителя на Алофметбин. Макар Кикаха отдавна да бе забравил кодовата дума, която я активираше, той разполагаше с Рога — универсалният ключ за всички врати.

Ако гарванът ги следваше, той старателно се криеше. А от подобното на мечка създание нямаше и следа. Кратката му среща с него сигурно бе случайна, макар Кикаха да не вярваше в случайности.

Не следващия ден, по време на обедната почивка, той отиде в гората под предлог, че има нужда, но се скри да наблюдава оттам. Не след дълго Елет също напусна лагера, уж по същата причина. Но вместо да избере подходящо дърво, зад което да се скрие, тя навлезе дълбоко в гората. Следваше я от разстояние. Когато я видя да спира на малка полянка, той се спря зад един храст.

Елет остана за известно време озарена от слънчев лъч, проникнал по някакво чудо през короните на дърветата. Изглеждаше като преобразена, сякаш действително бе станала богинята, която тя сама вярваше, че е. След малко гарванът се измъкна иззад един от храстите. Кикаха бавно запълзя нататък, така че да може да чуе какво щяха да си говорят. След няколко минути безкрайно предпазливо обикаляне по полуокръжност, той спря зад изпъкналия корен на едно гигантско дърво.

— …повтаря, че не трябва да ги убивате, без значение какви възможности за това ще ви се открият и колко голямо ще е изкушението, докато не ви отведе до вратата — нареди гарванът.

— И кога ще стане това? — попита Елет.

— Не ми е казал нищо по този въпрос, но твърди, че оставало още малко.

— Какво значи „още малко“? — настояваше тя. Търпението й се бе изчерпало. — Ден? Два дни? Седмица? Живеем отвратително. Сестра ми и аз жадуваме за покрив над главата, топлина, чисти дрехи, горещ душ, нещо хубаво за ядене, един дълъг сън и много, много потентни леблабии.

— И аз не знам какво означава „малко“ — отговори гарванът. — Трябва да направите каквото ви се заповядва. Иначе…

— Да, знам. Разбира се, че ще продължим да му се подчиняваме. Предай му това… ако имаш връзка с него.

Гарванът не каза нищо.

— Какво прави оромотът? — наруши мълчанието тя.

Кикаха не знаеше какво е „оромот“. Щеше да пита Анана.

— Следва ви, за да може да ви защити. Няма да се намеси, докато не прецени, че ви застрашава сериозна опасност от онези двамата.

— Ако това се случи — каза Елет, — може да се окаже твърде бавен. А може и да пикае някъде в решителния момент.

Гарванът издаде звук, който прозвуча като неудачна имитация на човешки смях. Когато свърши, каза:

— Е, това вече е риск, който се налага да поемете. И това е много по-добро за вас, отколкото другото, което със сигурност ще ви се случи, ако се провалите. На ваше място не бих и помислял да го предам, като разкажете на Кикаха и Анана какво става или опитате да застанете на тяхна страна.

— Дори не ми минава през ума! — увери го Елет.

Гарванът отново се изсмя и подхвърли:

— Ама разбира се, че не! Само когато прецените, че имате значителен шанс да победите! Просто помнете какво ще ви стори, ако му измените!

— Има ли още нещо, което имаш да ми казваш? — попита с каменно лице Елет. — Ако нямаш, махай се от очите ми, гадна воняща черна птицо!

— Нищо повече. Но не мисли, че ще забравя обидата! Ще си отмъстя.

— Глупак! Та ние няма да останем в този свят! Махай се сега по дяволите!

— Е, вие тоаните също не миришете особено приятно.

Гарванът се обърна и изчезна в гората. Елет изглежда се подвоуми дали да го последва. Но и тя се обърна и се скри в гората. В мига в който Кикаха се увери, че не може да го види, той стана на крака и се затича към края на полянката. След това забави ход и продължи направо. Не след дълго видя гарвана. Той беше намерил открито пространство и се отправяше към паднало дърво, което наполовина лежеше на полянката, наполовина в гората. Гарванът скочи на ствола, изкачи се, помагайки си с нокти, към горната част и започна да се изкачва по нея. Явно планираше да скочи от края, който се извисяваше на близо трийсет крачки над земята и да се изтръгне с енергично махане на крилата над дърветата.

Кикаха извади лъчемета от кобура. Оръжието беше нагласено на половин мощност. И точно когато птицата се хвърли от най-високия клон на падналото дърво, той се прицели и натисна спусъка. Едва забележим ален лъч проряза въздуха и отсече част от дясното крило на гарвана. Той изписка и падна.

Кикаха изтича покрай дървото. Птицата удряше с криле по земята и грачеше. Той я хвана за шията и я задуши. Когато движенията й загубиха енергичността си, той я отпусна. Тя остана да лежи, отваряйки клюн за въздух, вдигнала крака нагоре и вперила погледа на огромните си черни очи в него. Ако гарваните можеше да пребледняват, този щеше да е бял като Снежанка.

Той направи недвусмислено движение с лъчемета.

— Как се казваш, гарго?

Птицата с мъка се изправи на крака.

— Ще ти допадне ли името Стамун?

— Име като име. Но кое е твоето? — повтори въпроса си Кикаха. После пристъпи наблизо и пъхна цевта на лъчемета до главата на птицата. — Не мисля, че моментът е най-подходящия за остроумничене. А и не се славя с голямо търпение.

Докато изговаряше тези думи, огледа набързо околността. Човек никога не знае какво може да припълзи наблизо.

— Уейскам — отговори гарванът.

— Кой изпраща посланието до Елет?

— Аурк!

Кикаха възприе това като израз на изненада, примесен с известна доза объркване.

— Чул си ни?

— Да, тъпако. Разбира се, че ви подслушах.

— Ако ти кажа, ще ме оставиш ли да живея? Без да ме измъчваш?

— Ще те пусна да си вървиш — обеща му Кикаха — и изобщо няма да те докосна.

— Може да не ме докоснеш и пак да ме изтезаваш — настоя птицата.

— Добре тогава, няма да ти причиня никаква болка — каза Кикаха. — За разлика от Повелителите, на мен това не ми доставя никакво удоволствие. Но недей да мислиш, че ще ми попречи да те накарам да говориш, ако се наложи? Така че по-добре започвай!

Гарванът беше обречен да бъде убит или да умре от глад. Никога не би могъл пак да лети без половината си дясно крило. Но птицата още бе в такъв шок, че не бе осъзнала това. А може би беше в състояние подобно на Повелителите да регенерира своите крайници.

Това нямаше значение. Едва ли щеше да оцелее в гората достатъчно дълго, за да й израсне ново крило.

— Ще говоря, ако ме отнесеш обратно във вашия лагер и ме храниш, дотогава когато отново ще мога да летя. И ако тогава ме пуснеш. Не че моят живот ще струва нещо особено, когато Червения Орк разбере, че съм го предал.

Гарванът беше в състояние да мисли по-ясно, отколкото Кикаха бе очаквал. Освен това фразата за възможността да полети в бъдеще, показваше, че Окото на Повелителя притежава способността да регенерира своята плът.

— Обещавам да се грижа за теб — каза той, — така че започвай най-сетне да говориш.

— И ще ме защитаваш от коравосърдечните дъщери на Уризен? Онези кучки ще се опитат да ме убият!

— Ще направя каквото мога.

— Добре, това е всичко, което бих могъл да поискам от тебе. Ти имаш репутацията на хитрец, но се говори, че думата ти е твърда като черепа на Кеткит!

Това не говореше нищо на Кикаха, но смисълът бе ясен.

— Говори! Но да бъде по същество!

Уейскам отвори клюн. От него се разнесе изпискване. С периферното си зрение Кикаха забеляза нещо неясно и движещо се. Той скочи настрана и едновременно с това започна да се обръща. Лъчеметът му изстреля пурпурния си лъч, но не улучи нападателя. Нещо, изглеждаше като лапа, но се движеше с бързина, от която очертанията му се размиваха, го удари през дясното рамо. Той падна на земята и го проряза остра болка. Цяла секунда му трябваше да избистри главата си.

Подсъзнанието му обаче не бе пропуснало да поеме контрола и той инстинктивно се претърколи настрани. Нещото изръмжа като зараждаща се гръмотевица. Кикаха продължи да се превърта по тревата, после опита да се изправи на коляно. Нещото се придвижи към него с непостижима бързина. Кикаха вдигна лъчеметът. Замах на лапата го откъсна от ръката му и тя изтръпна. В следващия миг създанието се хвърли върху него.

Острите му зъби се впиха в рамото, но не проникнаха дълбоко в плътта. Дъхът му беше горещ, но в него отсъстваше тежката миризма на месоядно. Миг по-късно челюстите се разтвориха, но Кикаха усети, че лапата се провира под чатала му и го вдига във въздуха.

Веднага след това осъзна, че лети във въздуха и че болката в слабините надминава тази в рамото. После падна на земята и загуби съзнание.

В бавно разсейващата се мъгла черният надвесен над него предмет постепенно доби очертания и започна да се трансформира в познатите любими черти и блестящата черна коса. Лицето й беше загрижено и тя плачеше.

— Кикаха! Кикаха!

— Тук съм — дрезгаво се обади той. — Пак на земята, но все още цял, мисля.

Опита да се изправи. Коленете му се подгънаха. Отново приседна назад и замаян се огледа. Съществото лежеше по гръб и беше неподвижно. Гарванът никакъв не се виждаше.

— Ти се появи в буквално последната възможна секунда. Какво направи. Проследи ли ме?

Личеше й че започва да се успокоява, но не чак толкова, че да се усмихне.

— Нямаше те прекалено дълго за обикновено изпикаване. Подуших, че става нещо друго. Това са глупости предполагам, но съм си развила някакво усещане, което се задейства когато нещата не са наред. Както и да е, тръгнах по следите ти и дойдох тук в мига, в който онова нещо те хвърли във въздуха като смачкано късче непотребна хартийка. И го застрелях.

Кикаха не я укори, че бе убила възможен източник на полезна информация. Може би наистина бе преценила, че няма друг избор.

— А птицата?

— Изобщо не я видях. Имаш предвид гарвана, нали?

Той кимна едва забележимо.

— Както и подозирахме, сестрите работят за Червения Орк. Не бих могъл да кажа дали доброволно или насила.

— В такъв случай Червения Орк знае, че сме тук!