Филип Хосе Фармър
Последният удар (3)

3

Покритият с люспи човек беше централната фигура в огромната стая.

Дали беше труп или се намираше в състояние на забавени жизнени функции можеше само да се гадае. Ясно бе обаче че е на сто или дори двеста хиляди години. Случайно попадналите в тази странна гробница Кикаха и Анана не разполагаха с начин да проверят автентичността му. Просто чувстваха, че гробницата е построена когато собствените им далечни предци още не са били родени. Атмосферата сякаш бе пропита с миризмата на безбройни хилядолетия.

— Чувала ли си някога за това същество? — прошепна Кикаха. После осъзна, че няма нужда да говори тихо и продължи на висок глас: — Имам чувството, че ние сме първите попаднали тук от момента, когато това създание е положено да почива.

— Не съм много сигурна, че сънят му ще е вечен. А на въпроса ти ще отговоря, че никога не съм чувала за това място. Нито за него. Не знам и името му, каквото и да е то. Но… — Тя поспря и продължи: — Моят народ е съхранил преданието за разумни, но нехуманоидни създания, които са предшествали тоаните. Говори се, че те са ни създали. Не се знае дали тези митове са оригинална част от праисторическата тоанска цивилизация или са обикновена измислица. Повечето тоани смятат, че ние сме се развили по естествен път, а не сме били създадени от който и да е било. Моите деди създадоха леблабиите — това сте вие. Цялото разнообразие от форми на живот, което ти е познато, е създадено в биолабораториите на моите предци, с цел да бъдат заселени изкуствените им вселени. Но ние сами да сме изкуствено създадени същества… о, не, никога!… Както и да е, митовете разказват за народа токина. Те приличали донякъде на това пред очите ни. Но токина били съвсем различни от нас. Говори се, че сме нахлули във вселената им и сме ги изтребили всички с изключение на един. Не знам. Легендите си противоречат по някои много интересни моменти.

В центъра на стаята стърчеше къса масивна колона, върху която бе поставен голям, прозрачен и ярко осветен куб. Съществото, чиито мъртви очи гледаха неясно накъде, висеше в куба.

— Една от ранните легенди разказва, че единственият оцелял след войната токина някъде се скрил. Затворил се в непристъпна гробница. След това заспал сън, от който нямало да се събуди до момента, в който световете ще се окажат застрашени от унищожение.

— Че какво го интересува него дали ще бъдат унищожени или не?

— Разказвам ти историята както е стигнала до мен, предавана поколения наред — обясни му тя. — Като знаеш толкова, обясни ми го ти! Откъде се е взел? Какво е това място? Легендата твърди, че той държи света под око. Я виж стените. На тях за изобразени картини от много вселени. Някои от тях ми се струват направо съвременни!

— Но как би могъл да държи света под око? Той е в безсъзнание или дори може би направо си е мъртъв!

— Откъде мога да знам? — разпери безпомощно ръце Анана.

Кикаха не отговори. Огледа куполовидната камера, която беше по-голяма от хангар за цепелини. Светлината идваше незнайно откъде, а наситено синия таван го заслепяваше. Въпреки това, като присвиеше леко очи, той виждаше хиляди преместващи се по периферията на тавана форми. Повечето от тях изглеждаха като букви на странна азбука или математически формули. Понякога му се струваше, че различава творения на изкуството, създадени от побъркан мозък. Но си даваше сметка, че подобно впечатление може да се дължи на собствената му нагласа да възприема нещата по определен начин.

По стените се преместваха хоризонтални ивици от бързо сменящи се цветове в най-различни нюанси. Между тях пробягваха тримерни сцени. Появяваха се за миг и веднага биваха сменяни от следващите. Кикаха се приближи до стените и се загледа в онова, което ставаше на нивото на очите му. Пред него се разгръщаха пейзажи и образи на разумни същества от различните светове, повече от които беше посещавал. Една от картините представляваше изглед от птичи поглед към Манхатън. Но в долния й край се виждаше двойка близнаци-небостъргачи, които се издигаха над „Емпайър Стейт Билдинг“.

Образите идваха и си отиваха бързо. Само след няколко минути очите го заболяха. Затвори ги за малко. Когато наново ги отвори, обърна се към централната атракция. Основата на гробницата беше кръгла и по нея се носеха все същите цветни ивици, но този път вертикални. Съществото вътре в куба беше голо и очевидно от мъжки пол. Тестисите му бяха в кръгла торбичка от синкава хрущялна тъкан, на чиято повърхност излизаха отвори за въздух. Пенисът му представляваше дебел цилиндър без препуциум, а от двете му страни излизаха тънки леко извити пипалца.

Като ги видя, Анана изсумтя неопределено, после се обади:

— Питам се…

— Какво?

— Женската от неговия вид, с която се е съвокуплявал, сигурно е разполагала с едно допълнително усещане за секса, имам предвид за удоволствието от секса. Вярно е, че тези пипалца могат да имат и чисто репродуктивно предназначение. Но ми се струва, че те биха докосвали партньорката по начин, който изобщо не мога да си представя.

— Никога няма да разбереш — каза й той.

— Може би. Не забравяй, че неочакваното се случва точно толкова често, колкото и очакваното. Това е истина най-малкото докато съм покрай тебе.

Съществото бе високо към седем стъпки. Тялото му доста наподобяваше по структура човешкото и дори четирипръстите крака и петпръстите ръце изглеждаха напълно хуманоидни. Масивните му мускули бяха като на горила. Кожата беше кожа на земноводно — люспите бяха зелени, червени, черни, сини, оранжеви, пурпурни, лимоненожълти и розови.

Гръбначният стълб, назъбен като на динозавър, се извиваше в горния си край, така че дебелата шия бе наклонена напред.

Седем зеленикави плочи, които можеха да бъдат както от кост, така и от хрущял, покриваха лицето. Очите бяха тъмнозелени и разположени да обезпечат стереоскопично зрение, макар да бяха много по-раздалечени отколкото при човешкото лице.

Костна плочка точно под челюстта го правеше да изглежда като лишено от брадичка. Лишената от устни и леко отворена уста беше като на гущер. От нея висеше език, които наподобяваше розов червей.

Носът и останалата част от лицето над него образуваха плавна извивка. По средата на главата изникваха къси, плоски и червеникави на външен вид листа, които се спускаха по тила до основата на дебелия врат. Дали под тях имаше костни плочи, не се разбираше.

Малките ушички бяха напълно човешки, макар и разположени много назад.

— Нали не предполагаш, че това може да е последният токина? — запита Анана.

— Разбира се, че не! Това е само едно съвпадение! — отговори си тя сама.

Останаха смълчани и продължиха да разглеждат. След малко Кикаха се обади:

— Невъзможно е да намерим каквито и да е било отговори тук на въпросите ни тук. Би трябвало да останем за дълго, а нямаме нито храна, нито вода и още по-малко инструментите, с които бихме могли да постигнем нещо. И все пак, заслужава си да постоим още малко.

— Трябва да напуснем това място — проговори и Анана, — а не знаем как да го направим. Предлагам да се захванем с този проблем.

Провизиите им позволяваха да преживеят четири дни, ако ги икономисваха. Нямаше къде да се облекчават, но един от ъглите в огромната крипта щеше да им свърши работа. На Кикаха му се струваше, че това е равносилно на оскверняване на това място, но после си каза, че подобен сентимент е напълно лишен от основание.

— И какво ще правим, ако се случи нещо, което може да наложи да се махнем оттук веднага? — попита тя.

Кикаха се замисли за известно време и се съгласи:

— Окей. Права си.

Отиде до мястото, където бяха попаднали тук и наду Рога на Шамбаримен. Както често му се случваше, мелодията събуди в съзнанието му образи на приказни животни, чудни растения и екзотични хора. Истината бе, че тя рядко пропускаше да изпрати тръпка по нервите на онези, които я чуваха и да извика от дълбините на техните съзнания неща, които никога преди не си бяха представяли.

Последната нота увисна във въздуха като маска пеперуда, решила да открадне още няколко секунди за краткия си живот. Пред Кикаха се образува присветкващ правоъгълник широк пет и висок десет стъпки. Стената в това място изчезна. Той гледаше към каменен под и каменни стени. Вече му бяха познати и то не от отдавна. Точно от онази стая се бяха прехвърлили тук двамата с Анана. Това може и да бе изход, но той предпочиташе друг такъв. Защото този щеше да ги вкара отново във верижно свързаните телепортиращи врати.

Пет секунди по-късно стаята изчезна. По стените на криптата отново се понесоха образи от други вселени.

— Намери друга врата, ако можеш — посъветва го Анана.

— Естествено — отговори й той и бавно тръгна покрай стената, свирейки мелодията. Следващата врата се отвори едва когато бе изминал половината път по периферията. Пред него се издигаше огромна скала. Наоколо и отвъд нея се виждаше равна пустиня и синьо небе.

Не знаеше в коя вселена може да се намира този пейзаж. Спокойно можеше да бъде и някъде на същата планета, на която бяха в момента. Беше общоизвестно, че вратите можеха да телепортират и само на няколко крачки.

Останалата част от обиколката се оказа безполезна. Той се премести двайсет стъпки навътре и започна втора обиколка по концентрична окръжност. Неочаквано стоящата недалече от него Анана го извика:

— Ела тук! Току-що видях нещо много интересно!

Отправи се към нея. Тя стоеше и гледаше към едно място върху стената, от което образите сякаш изскачаха и после обратно се прибираха.

— Показа ми Червения Орк! — обясни тя. — Червения Орк!

— Разпозна ли къде се намира?

— Би могло да бъде на всеки от поне хиляда свята. Зад него се виждаше водна площ, но тя можеше да бъде както езеро, така и море. Стори ми се, че стои изправен на ръба на някаква скала.

— Продължавай да следиш за него — предложи Кикаха. — Аз ще направя още една обиколка по по-малка окръжност. Но ме интересуват и други картини с участието на Орк. Или изобщо нещо познато. О, открих още една врата. Но тя извежда в пустиня. Едва ли ще се възползваме от нея, освен като последна възможност.

Тя кимна, без да откъсва поглед от картините.

Преди да бе успял да се обърне, за да продължи с търсенето, той мерна за кратко центъра на Лос Анжелис. Беше „Бредбъри Билдинг“. Последваха двайсет картини от напълно непознати места.

И тогава пак за миг се появи пейзаж от света на Уртона, от който двамата с Анана бяха успели да се измъкнат. Една планина бавно се издигаше от равнината, а реката в основата й се разля, защото дъното й се изравни с нивото на земята.

Какъв ли бе смисълът от тези картини, след като тук нямаше никой, който да ги види?

Много въпроси и никакви отговори. Практическият подход изискваше да престане да си ги задава. Но макар да бе прагматик по натура, той не спираше да се пита.

Затвори и втората окръжност и спря. Рога не бе успял да отвори нови врати. И не бе видял нови познати му картини. Разбира се нищо не можеше да каже за онези, които минаваха високо над главата му по извитата повърхност на стената.

Той трепна когато Анана извика:

— Отново видях Червения Орк!

Но преди да успее да стигне при нея, картината беше вече изчезнала.

— Готвеше се да мине през една врата! — поясни тя. — Беше все на същата скала край морето, но се отправяше към врата. Изправен шестоъгълник!

— Едва ли прави точно това в момента. Това, което виждаме, може да е запис отпреди години.

— Може да е така, може и да не е.

Кикаха започна трета обиколка с Рога по още по-малка окръжност. Когато свърши, не бе открил нови врати. И Анана не бе видяла опасния им враг за трети път.

Беше се отправил към гробницата в центъра, за да я изследва малко по-подробно, когато тя изруга на тоански:

— Елитрия!

Кикаха се извърна моментално и видя последните две секунди от минаващата картина. Тя показваше вътрешността на голямата камера и почти половината от гробницата с тялото в нея. Виждаха се двамата с Анана вдигнали поглед нагоре.

— Ние! — изръмжа недоверчиво той.

След няколко секунди на размисъл тя каза:

— Не би следвало да ни изненадва. Толкова много места се контролират, че е напълно естествено и това да е сред тях. Нали трябва да се разбере по някакъв начин, че тук някой е успял да проникне. И натрапниците сме ние.

— Никой нищо не се е опитал да ни направи.

— До момента.

— Продължавай да гледаш — настоя той. После се приближи до гробницата и опипа в основата й за някакви издатини или скрити дупки. Но ако имаше някакви органи за ръчно управление, те не бяха в колоната.

Кубът се противопостави на всичките му опити да го повдигне или поне отмести настрани.

Тогава отново поде обиколка покрай стените. В продължение на близо час се стара да разгледа всеки квадратен инч от основата до където му стигаше погледа. Дори натисна всеки от информационните дисплеи, за да провери дали зад тях не се скрие нещо. Надяваше се, че някое от натисканията ще предизвика отместване на стена или отваряне на ниша, но нищо подобно не се случи. Очакваше този негативен резултат. Не беше логично да постигне нещо по толкова елементарен начин, но беше длъжен да опита всичко. Налагаше се изводът, че ако имаше някакъв център за управление, той не се вижда. И не е леснодостъпен.

Мина му мисълта, че междувременно скритите камери фиксират всичките му опити.

Тази мисъл го наведе на друга. Как беше възможно на тези монитори да се извъртат картини от толкова много места, пръснати из толкова много светове? Това определено не бе по силите на земната техника, но дори Повелителите не разполагаха с подобна. „Камерите“ из тези светове сигурно бяха неоткриваеми. Някакви постоянно действащи силови полета или нещо подобно. И предаваха информацията си тук използвайки принципа за мигновеното пренасяне, заложен в телепортиращите врати.

А ако се записваха в някакви архива, то тя сигурно бе невъобразимо огромна. Дали не бе скрита в недрата на тази планета?

Просто не знаеше.

Но зад всичко това не можеше да няма никаква цел.

— Кикаха! — извика го Анана.

— Какво? — изтича при нея той.

— Мъжът, облечен в средновековни дрехи от осемнайсети век — каза тя с възбуден глас. — Онзи, който зърнахме в летящия дворец на Уртона. Току-що го видях!

— Разбра ли къде се намира?

Тя поклати глава, но отговори:

— Не беше в къща. Вървеше през една гора. Дърветата можеха да бъдат земни или от света на нивата или на кой да е от сто други свята. Не видях никакви животни или птици.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — прошепна той на английски. После отново се огледа и довърши: — Не мисля че можем да постигнем още нещо тук. А и не можем просто да седим и да чакаме за поредната кратка поява на Червения Орк на странника или, дай Боже, най-сетне на Улф и Хризеис.

— Но някой ден може пак да дойдем тук, нали?

— Ще го направим. А сега, да тръгваме. Не исках да се връщам обратно в кулата на замъка, но нямаме друг избор.

Двамата се върнаха при мястото, откъдето бяха влезли в тази тайнствена крипта. Той вдигна Рога и изсвири. Въздухът затрептя и тя отново видяха стаята, която бяха напуснали не толкова отдавна. Анана мина първа, а Кикаха веднага след нея. Нещо го накара да се обърне и да погледне в криптата.

Видя че кубът е изпълнен с разноцветни лъчи, които се стрелкаха непостижимо бързо за окото. Оранжево сияние обвиваше трупа, който бавно се спускаше към основата на куба.

— Почакай! — извика той.

Но картината бавно избледня. В последния запечатал се в съзнанието му образ капакът на куба бавно се повдигаше.

Нямаше време да обяснява на Анана защо отново надува Рога. Но този път не се върнаха в огромната крипта. Озоваха се на друго място.

Беше отчаян. Напълно възможно бе никога вече да не намерят пътя към гробницата.

Независимо от това той не спираше да свири с Рога докато минаваха по веригата. В един момент се озоваха в равнина покрита с висока трева. В далечината се виждаше гъста гора, а зад нея се издигаше скален откос толкова висок, че върхът му се губеше във висините. Масивът се простираше наляво и надясно. Небето бе ярко зелено, а слънцето жълто и светло като земното.

Успяха да изтичат извън обхвата на вратата преди да ги изстреля нататък по резонансната верига. Просто скочиха като подплашени зайци и побягнаха. Веднага бяха познали къде се намират.

Бяха във вселената на планетата, наричана Алофметбин. В превод на английски „Свят на нивата“. Най-обичаната планета във всички вселени. Необятната скала пред тях бе само единия от петте действително колосални монолити, които изграждаха вертикалните части на тази оформена като Вавилонската кула планета. Те се намираха на върха на единия от монолитите, но още не знаеха на кой точно.

Когато спряха да бягат, Анана проговори:

— Не ти ли се стори, че тази врата се забави подозрително дълго? Разполагахме с достатъчно време да се махнем от нея, а досега подобен шанс не ни се бе открил в нито един момент.

— И на мен ми направи впечатление — отвърна й той, — но бихме ли могли да бъдем сигурни? Все едно че пътувахме с влак, който е забавил ход достатъчно, за да скочим от него.

Тя кимна, за да покаже, че го е разбрала. Лицето й беше мрачно.

— Мисля, че някой е нагласил нещата така, че да слезем именно тук.

— Червения Орк!