Филип Хосе Фармър
Последният удар (22)

22

Кикаха едва не се вцепени от изненада — нещо, което му се бе случвало много рядко в живота му, — но бързо се съвзе. Хвърли се върху човека пред него, мушвайки в лицето му с тънкото си като писалка фенерче.

Тоанът извади дългия си кинжал и се надигна. Кикаха сграбчи китката на ръката с кинжала. В същото време другата му ръка застрашително се насочи към лявото око на нападателя. И щеше да го прониже до мозъка, ако тоанът не бе извърнал леко глава. Фенерчето се плъзна по външната страна на окото му, разсече кожата и се плъзна без да му навреди повече. Кикаха пусна вече безполезната вещ и изви лявата китка на Повелителя. В същото време изви тялото си настрани, за да не му даде възможност да забие коляно в слабините му. Но макар да се опита да извие китката със сила, която би трябвало да я счупи, той успя да я завърти само на половин оборот, което не беше достатъчно. Този мъж действително беше силен. И все пак кинжалът издрънча на земята.

Кикаха се изви назад и дръпна с все сила противника си напред, премествайки баланса на тялото си така, че да го завърти в дъга. Но той го изненада, като не се противопостави. Позволи на Кикаха да го засили като чукохвъргач и да го запрати встрани от себе си. Излетя на десетина стъпки, падна, ловко се претърколи няколко пъти върху земята и пъргаво скочи на крака като пантера.

Кикаха се бе опитал да развие атаката си още по време на падането му. Повелителя се хвърли за лъчемета си, който се оказа скрит между две малки купчинки. Кикаха мигновено смени посоката си, за да му попречи. Повелителя се наведе и тичешком взе оръжието. Кикаха го настигна, скочи и заби двата си крака в хълбоците му. Мъжът изненадано извика и падна. Но не изпусна оръжието, а само се плъзна напред по лице.

Макар и Кикаха да бе загубил равновесие и сам да бе паднал на пода, той бързо се изправи. Повелителя се обърна. От дълбоките драскотини по лицето, гърдите и корема му се стичаха струйки кръв. В следващия миг той вдигна лъчемета. Миг преди да натисне спусъка, ножът на Кикаха зловещо избръмча. Острието му се заби на близо инч в левия бицепс на мъжа и той изпусна лъчемета. Хвана дръжката на кинжала с дясната си ръка и го изтегли. После се изправи на крака с изумителна лекота. Наведе се и посегна с ранената лява ръка за лъчемета.

Изревавайки разгневено, Кикаха скочи напред и отново заби едновременно и двата си крака, този път в гърдите на своя противник точно в мига, когато той се изправяше. Лъчеметът успя да стреля само веднъж и виолетовият му лъч разсече полумрака. Остра болка опари лявата китка на Кикаха. Миг по-късно оръжието отново издрънча на пода и се плъзна по него. Въздухът излезе от дробовете на Повелителя със свистене и той залитна назад. Кинжалът излетя от другата му ръка, когато той замахна с нея, опитвайки се да запази равновесие. Не можа и падна по гръб.

Кикаха беше съумял така да се извърти след удара, който беше нанесъл, че вместо да падне по гръб, се приземи приклекнал. Но реши, че не бива да губи време в опит да вземе кинжала. Надявайки се да се справи с врага, докато още беше на земята, уязвим срещу почти всякаква атака, той се затича към него. Повелителя скочи на крака, сякаш повдигнат във въздуха от невидима ръка. Държеше нещо и го запрати в посока към Кикаха.

За миг Кикаха загуби ориентация. Мозъкът и тялото му престанаха да чувстват. Камъкът беше излетял от тъмнината и без да му остави никакво време за реакция, се бе забил в челото му. Кикаха спря атаката си. Някакво непокътнато ъгълче на съзнанието му регистрира падналия в краката му окървавен мраморен отломък. Фактът, че ударът не го бе оставил на място убит или най-малкото загубил съзнание, говореше, че и силите на Повелителя се бяха изчерпили. А може би засилването не се беше получило.

Състоянието му беше тежко. В допълнение към това, намираше се в по-неизгодна ситуация, понеже Повелителя беше вдигнал от пода кинжала. Но и той дишаше на пресекулки, а от раната на ръката му течеше струйка кръв.

Кикаха избърса с неуверена ръка кръвта от челото и клепачите си. Трябваше му още малко време да възстанови и дишането си и пак можеше да атакува.

— Червени Орк! — каза той, поемайки си въздух на големи глътки. — Как успя да избягаш? Какво стори на Уематол преди да му отнемеш ботушите, лентата и кинжала?

— Заблудих те, нали? — успя да се усмихне Повелителя.

— Не за дълго.

— За мен беше достатъчно дълго. Преди да научиш как се измъкнах от килията, ще ми разкажеш ли какво става тук?

Беше очевидно, че Червения Орк се опитва да отложи с още малко продължението на схватката, за да си поеме дъх. Кикаха нямаше нищо против. И той можеше да се възползва от краткия отдих. А и изведнъж осъзна, че е време да се обади на Манату Ворцион. Тя щеше да долети веднага. Разбира се, ако успееше да го намери. Но когато повдигна ръката, на която беше пристегната радиостанцията, той установи, че устройството вече не е там. На негово място имаше дълбока рана от изгаряне. Единственият изстрел на Червения Орк с лъчемета беше попаднал върху каишката и бе отнесъл малко кожа заедно с нея. Истински късмет, че не бе прерязал и китката му.

Загубата на радиото не влошаваше положението му. Той не се нуждаеше от помощта й и щеше да бъде безкрайно разочарован ако тя, а не той, убиеше Червения Орк.

Дишането му започваше да става по-равномерно.

— Хрууз пренесе целия дворец в друга вселена — обясни накъсо той. — В света на Нивата, доколкото мога да се ориентирам. Останалото лесно можеш да съобразиш. Сега е твой ред.

Докато разговаряха той се бе огледал, надявайки се да види къде се бе плъзнал лъчемета. Не го видя.

— Така ли — проточи Червения Орк. — Това било, значи. А хрингдизецът още жив ли е?

— Не. Успя ли и Анана да избяга с теб?

— Не знам. Мога да говоря само за себе си. Аз можах да изпълзя от моята килия, след като всичко наоколо се срути. Загубих доста кожа, провирайки се през невероятно тесни дупки. После видях Уематол да лети наблизо. Скочих върху него от една купчина отломки и го съборих от апарата. Той за нещастие продължи да лети. По време на схватката ми с Уематол, лъчеметът му изпадна през една дупка в пода и после не можах да го намеря. Извих му врата, обух ботушите му, сложих си лентата и взех кинжала. Заблудих те достатъчно дълго, за да се приближиш наблизо. И ето ме пред тебе, готов да сложа последна точка на сагата за Кикаха.

— Ще видим какво ще стане. Какво те кара да вярваш, че можеш да ме победиш? Ти си по-низш от мен, макар да си Повелител, а аз — леблабий.

— Какви глупости говориш? — извика Червения Орк.

— Та нали именно ти трябваше да ме използваш, за да получиш достъп до света на Зейзел, след като си търпял провал след провал в продължение на хилядолетия. И пак аз бях онзи, който измами Дингстет и го уговори да пусне всички ни. На тебе ти липсваше въображение да се сетиш да историята с духа на Зейзел. Не бях ли аз онзи, който пожали живота ти и те заключи в килия в този дворец? Още щеше да си в нея, ако Хрууз не бе объркал всичко с това телепортиране на целия дворец. Какво тогава те кара да смяташ, че си по-добър от мен?

— Ти си леблабий — потомък на раса изкуствено създадени от нас, тоаните, хора. Създадени в нашите лаборатории! — изкрещя Червения Орк. — И си по-низше същество от мен, ако не заради друго, най-малкото поради това, че ние направихме твоите предци по-низши от нас. Направихме ги по-малко интелигентни от нас, не така силни и не толкова бързи! Да не ни смяташ за идиоти да създадем равни на нас същества?

— Е, това което казваш, може правилно да отразява положението на нещата в самото начало — отвърна му Кикаха. — Не знам дали си чувал, но има едно нещо, наречено еволюция. така че ако аз съм по-нискостоящо от теб същество, кака стана така, че убих толкова много Повелители и се измъкнах от всичките им клопки и капани? Защото ме наричат „Хитреца — Убиец на Повелители“?

— Ти вече си убил твоя последен Повелител! — изръмжа Червения Орк. — Отсега нататък мен ще ме наричат „Убиеца на Кикаха“.

— Има една стара земна поговорка: „Голям залък хапни, голяма дума не казвай!“. Приготви се да ти напъхам и залъка, и думата в устата — предупреди го Кикаха.

Той виждаше, че Червения Орк се приближава към един от прословутите си пристъпи на ярост, който със сигурност щеше да изкриви способността му за обективна преценка. А може би той само се преструваше, че побеснява от ярост, за да се почувства противникът му по-уверен.

— Знаеш ли, доволен съм, че кинжалът е в теб! — каза му Кикаха. — Това ще ти даде необходимото предимство, за да бъде схватката малко по-равностойна!

— Жалък леблабий! — изкрещя тоанът.

— Колко още ще стоиш там и ще ме замерваш с думи като десетгодишен сополанко? — осведоми се със студен глас Кикаха. — Хайде, опитай! Атакувай ме! И ще видиш какво ще получиш!

Червения Орк изкрещя и се хвърли срещу Кикаха, който неочаквано се наведе и вдигна мраморният къс, който го бе ударил в челото. Изви тялото си като професионален бейзболен питчър^[1], за какъвто се бе подготвял още в колежа. Беше се прицелил в гръдния кош на тоана. Но Червения Орк замахна с кинжала и камъкът улучи острието. Оръжието излетя от ръката му. Нямаше съмнение, че и я бе парализирало, макар и за кратко. Възползвайки се от моментното си предимство, Кикаха изрева боен възглас и скочи върху него. Червения Орк опита да избегне атаката, но Кикаха се заби с цялата си тежест в противника си, обхвана с двете си ръце дебелата му шия и го принуди да залитне назад. Тоанът се опита да направи „меча лапа“ — удар с отворени длани през ушите на врага, който спуква тъпанчетата и предизвиква силна болка. Кикаха наведе глава и ударът се получи по темето на черепа му. Главата му звънна, но той притисна тоана още по-плътно до себе си и му нанесе удар с глава (така и не разбра кой остана по-замаян след него), след което впи зъби в шията на Червения Орк.

Тоанът падна назад по гръб и пое удара с Кикаха върху себе си. Това наклони за момент везните на страната на Кикаха. Въздухът буквално излетя, изсвирвайки навън от гърдите му, и за известно време той трябваше да решава сложната задача да се бори с Кикаха и едновременно с това да възстанови дишането си. Кикаха усети, че идва неговия ред да изпадне в пристъп на ярост. Пред очите му падна червена пелена, макар че не бе изключено това да бе неговата кръв или тази на тоана. Въпреки временното затруднение, в което бе изпаднал, Червения Орк успя да се превърти на пода заедно с вкопчения в него Кикаха и така двамата се претърколиха, докато телата им не опряха в една от близките купчини. Кикаха бе забил зъби във вратната вена на Повелителя и стискаше челюсти с все сили. Не разчиташе да я прегризе. Не беше острозъба човекоподобна маймуна, за да направи това, но можеше да спре притока на кръв.

Тялото му притискаше лявата ръка на Червения Орк към себе си толкова силно, че в продължение на няколко секунди той не можа да я изтегли. Но дясната му ръка беше свободна и той я вдигна над главата на Кикаха, с извит показалец. Пръстът се заби дълбоко в дясното око на Кикаха и после той го дръпна към себе си. Окото на Кикаха изскочи и увисна на очния си нерв. До момента не бе усетил другите си болки — яростта му ги правеше да изглеждат незначителни. Но тази болка прониза червената пелена, която се бе спуснала над него.

Въпреки това той не изпусна вената от зъбите си. Тогава Червения Орк заблъска главата му с ръба на дланта си. Това замая Кикаха до такава степен, че той разтвори челюсти и се изтърколи настрани. Някак смътно усети, че очният нерв се бе скъсал. Когато спря да се търкаля, изчовърканото му око — сплескано и с изтекла очна течност — го гледаше безизразно на няколко инча от другото му око.

Гледката му вдъхна нови сили. Изправи се в същото време, когато стана и Червения Орк. И го нападна моментално. Червения Орк се обърна, за да отблъсне атаката. Но полетя назад, защото главата на Кикаха се бе забила в корема му. Кикаха падна заедно с него, но протегна ръка и сграбчи тестисите на тоана. И докато Червения Орк се извиваше в агония, Кикаха стана и скочи върху падналия си противник с двата крака. Няколко ребра изпукаха и тоанът изпищя.

Това трябваше да сложи край на схватката. Но Червения Орк не бе онзи, който можеше да бъде спрян от силна болка и няколко контузии. Докато се бореше с болката, ръката му машинално се стрелна и сграбчи Кикаха за глезена. В следващата секунда той дръпна със сила, каквато изглеждаше невъзможно, че още може да притежава. Кикаха падна назад, но се изви в последния момент, за да не се сгромоляса направо по гръб. Така че полетя върху пода с рамото напред. Червения Орк бе успял да се полуизвърне, а ръката му продължаваше да стиска крака на Кикаха със страхотна сила. Кикаха седна, избра един от пръстите и го изви до упор назад. Костта изпука, тоанът отново изпищя и пусна крака му. Кикаха се изправи на колене и заби юмрук в лицето на тоана. Хрущялът изпращя. От ноздрите му потече кръв. И въпреки това, подчинявайки се на някакъв инстинкт, той автоматично замахна и улучи с юмрука си брадичката на Кикаха. Ако Червения Орк не бе загубил толкова сили, точното му попадение би нокаутирало Кикаха. Сега само главата му отново звънна. Когато замайването му попремина, той видя, че Червения Орк за пореден път става на крака. После, клатейки се, се изправи над Кикаха.

— Не можеш да ме победиш — изграчи той. — Ти си леблабий, а аз съм Червения Орк.

— Голяма работа. Аз пък съм Кикаха.

Гласът му прозвуча неубедително, но той се претърколи настрани, а тоанът залитайки го последва. Червения Орк спря, когато видя кинжала на пода, после отиде до него и го вдигна.

— Ще ти отрежа топките, както отрязах онези на баща ми — каза той — и ще ги изям сурови, точно както изядох неговите.

— Лесно е на думи — отвърна му Кикаха. — Не разбираш ли, че онова, което си сторил на толкова много хора, но особено това, което направи с Анана, винаги ще ми дава сили да те нападам, независимо как ще се опиташ да ме спреш.

— Добре, време е да приключваме с тази история, леблабий. Глупаво е да ти давам надежда, че някога ще можеш да ме победиш. Сега ще умреш.

— Някога. Но не сега.

— От това няма да избягаш — помаха с кинжала тоанът.

Гледайки изкривеното от агонизираща болка лице на своя враг и присвитата му поза, Кикаха си помисли, че би могъл да обикаля около Червения Орк, докато той падне от изнемощение. Страхуваше се обаче да не падне той сам пръв.

В този момент ръката му неволно докосна торбата, в която носеше Рога. В гнева си напълно бе забравил за него. Извади го и го хвана за единия край като тояга. Шамбаримен едва ли си бе представял някога, че инструментът ще бъде използван точно по този начин. Но щеше да свърши работа. Кикаха бавно пристъпи към Повелителя.

— Ще се говори, че си използвал нож, за да убиеш невъоръжен човек — каза той.

— Искаш да го хвърля, така ли? Но нали никой така и няма да стане свидетел на тази схватка. Жалко наистина. Тя би трябвало да се увековечи в ода. Може би така и ще стане. Но имай предвид, че аз ще съм този, който ще разкаже на другите как се е развила схватката.

— Винаги си бил най-обикновен страхлив лъжец — въздъхна Кикаха. — Добре, използвай кинжала. Уверявам те, името ти няма да се забрави. Ти ще останеш в историята като единственият човек в историята, убит от Рога.

Червения Орк не каза нищо. Той пристъпи към Кикаха с ножа. Мушна с него, но Рога го удари през китката. Все пак Червения Орк не го изпусна. Той отново атакува с него и този път острието проникна в гърдите на Кикаха. Раната се оказа много плитка, защото Кикаха съумя за хване ръката с кинжала а с другата нанесе кънтящ удар по главата на Червения Орк. Повелителя изтръгна със сила ръката си, отстъпи за няколко секунди и отново нападна.

Този път използва свободната си ръка, за да се пази от Рога. И пак мушна с дясната. Кинжалът разсече предмишницата на Кикаха, но той свали Рога и го вдигна рязко, забивайки разширения му край в брадичката на Червения Орк. Макар явно да бе замаян от удара, Червения Орк успя да прекара острието на кинжала през рамото на Кикаха и да разреже ръката, държаща Рога. Кикаха го изпусна и той издрънча на пода.

Червения Орк бързо пристъпи напред, за да се възползва от ситуацията. Кикаха отстъпи.

— Сега можеш да избягаш — каза дрезгаво тоанът. — Това е единственият начин да ми се изплъзнеш. Не се заблуждавай, няма да е за дълго. Ще те открия и убия.

— Имаш прекалено високо самочувствие за един пребит човек — отбеляза Кикаха.

Той се наведе, за да вземе познатия му окървавен къс мрамор. Изправи се, но установи, че му се вие свят. Беше загубил прекалено много кръв, беше получил и прекалено много удари по главата. Но и Червения Орк не беше в по-добро състояние. Победителят щеше да се определи от това, кой щеше да припадне пръв.

Кикаха грижливо избърса кръвта от мраморния къс в панталоните си и го вдигна пред очите на Червения Орк, за да го види добре.

— Използван е два пъти — веднъж от тебе, веднъж от мен. Да видим какво ще се случи третия път. Съмнявам се, че отново ще можеш да отразиш удара.

Червения Орк премигна и приклекна в класическата боза на батър, приготвил нож вместо бата.

— Едно време, като дете на Земята — продължаваше все така спокойно да разказва Кикаха — можеш да хвърля топката с такава силя, че тя летеше като метеор. Но можех и да хвърлям по траектория. Един скаут веднъж ми каза, че имам вроден талант и съм кандидат за първа дивизия. Но аз имах по-други планове. Е, и те се провалиха, защото пристигнах в света на Нивата, а после посетих и други вселени на Повелителите. Така-а… нека сега да видим дали един земен спорт ще се окаже достатъчно добър за нещо повече от това да се извади от игра батъра.

Той изви тяло, съзнавайки че отдавна не е тренирал и че грубият мраморен къс няма нищо общо с леката бейзболна топка. Липсваше му и сила. Но можеше да посъбере малко. Все пак, нали се намираше само на десетина стъпки от Червения Орк.

В следващия миг мраморният къс излетя от ръката му. В същия миг Червения Орк се отпусна на колене и се наклони встрани. Но камъкът вместо да полети към целта на Кикаха — гърдите на Червения Орк — се отклони от желаната траектория. Секунда по-късно се заби в челото на Червения Орк, точно над линията на косата. Както се беше наклонил, тоанът падна настрани и изпусна кинжалът. Очите и устата му бяха отворени. Тялото му не помръдваше.

Кикаха вдигна ножът, без да изпуска от поглед противника си. После го ритна с крак в ребрата. Тялото помръдна, но само защото бе ритнато.

Той се наведе и с грубо движение събу панталоните на мъжа в краката си. Хвана го за тестисите и се приготви да го отреже. Можеше да се опита да ги изяде сурови. Не знаеше дали е способен на такова нещо. Но въпреки пълното изтощение, гневът му не се бе уталожил. Тоанът трябваше да си плати за онова, което бе възнамерявал да стори на врага си.

В този момент над главата му се разнесе гласът на Манату Ворцион:

— Кикаха! Ти не можеш да направиш това! Ти си по-добър! Не си дивак като него!

Кикаха погледна Великата майка с останалото си око. Тя седеше в летателния си апарат. Образът беше размит. Изглежда и останалото му око не беше добро.

— Така ли мислиш? — озъби се той. Дочу собственият си глас да идва сякаш от далече. — Я виж по-добре!

И го направи с един замах. В следващия миг светът около него се сви в точка и мракът на нищото нахлу, за да запълни празнотата.