Филип Хосе Фармър
Последният удар (20)

20

Очакваха да намерят свят, съживен от Дингстет. Вместо това, той беше все така мъртъв, както когато го бяха напуснали. И все пак известни разлики имаше. Изглеждаше като че ли някой бе пробил път със сила през стена. Новата дупка извеждаше в голяма пещера, където имаше живи растения, дори и животни. Имаше обаче и още нещо: столове, маси, съдове, прибори за хранене, кухня и баня. Сигурно тук бе живял Дингстет, макар да не се виждаха никакви следи от борба.

— Тук е бил Хрууз — заяви Кикаха — и е заловил Дингстет въпреки многото му капани. Никакъв финес и изтънченост — направо е минал през всички клопки, правейки ги на пух и прах. Това означава, че следващата ни спирка е светът на Хрууз.

— О, Елитрия! — обади се Уематол. — А как ще се доберем до там? И ще бъде ли разумно доброволно да му се навираме в ръцете?

— Не — отвърна Кикаха. — Изобщо не е препоръчително, ако държите да живеете вечно. Не мисля обаче, че ще имаме проблем да се прехвърлим там. Великата майка ни помага. Преди известно време тя ми разказа как бихме могли да го направим. Пътят ни натам е отворен.

Те се върнаха на последния белег на стената, отбелязващ мястото, където бяха пристигнали тук. Кикаха изсвири с Рога три пъти. Манату Ворцион бе нагласила нещата така, че трикратното изсвирване в тази точка трябваше да бъде сигнал за нея да отвори врата към света на Хрууз. Кикаха нямаше и най-малка представа как тя щеше да направи това — важното бе, че може да го направи. Тя беше готова да използва всичките си знания, трупани само за нея в продължение на хилядолетия.

След като предупреди — излишна предпазна мярка — спътниците си да бъдат нащрек, Кикаха ги повече през вратата. Попаднаха дълбоко под земята сред преплетени тунели, намиращи се далече от щаба на Хрууз. Използвайки детектора, който Манату Ворцион му бе изпратила чрез вратите преди няколко дни, Кикаха откри къде се намира възелът от врати и поведе групата нататък. Макар хрингдизецът да бе затворил комплекса, детекторът беше в състояние да долови остатъчните следи, а това беше достатъчно, за да се ориентират. Великата майка този път се оказваше на ниво.

Мислеха че ще бъдат посрещнати с клопки под формата на експлозии, смъртоносни газове, вериги от врати, извеждащи в пустинни светове. Нямаше нищо подобно. Хрууз изглежда бе допуснал, че никой не може да проникне при него, ако той не му отвори врата за вход. Те намериха и претърсиха жилищните помещения на люспестия и след като не го намериха там, изправиха се пред входа за командния му център.

Кикаха влезе пръв. Спря се, а другите се скупчиха край него. Всички гледаха петната засъхнала кръв по пода непосредствено пред главния пулт. Едва тогава Кикаха видя тялото на петдесетина стъпки от петната. Клифтън лежеше по лице. Изметнатата му ръка все още стискаше лъчемет. Изглежда Хрууз не бе успял напълно да го изненада.

Кикаха отиде при тялото, забелязвайки че подът между него и мястото с размазаните кървави петна беше чист. Коленичи и сложи пръст върху шията на Клифтън. Никакъв пулс. Не бе и очаквал, че ще има. Клифтън беше само по пола, сандали и колан с кобур на него. На задната страна на лявата му ръка имаше дупка с обгорени краища, а в долната част на гръбначния му стълб имаше друга подобна дупка. Беше прострелян два пъти с лъчемет, настроен да убива.

Обърна англичанина по лице. Двете дупки отпред съответстваха на онези отзад. Стана и каза:

— Хрууз изглежда страшно е бързал. Не е имал време да се отърве от тялото.

Той нареди на Уематол да отнесе трупа в някоя по-отдалечена зала и да го унищожи с бластерите на летателния си апарат. Тоанът сложи кислородната си маска и се захвана да изтегли тялото от командния център. Кикаха се върна при петната пред централния пулт. Наведе се да ги разгледа по-отблизо.

— Клифтън изглежда е успял да стреля няколко пъти преди да умре. Струва ми се, че Хрууз е ранен. Но не чак толкова сериозно, че не може да се движи.

Без да става, той разгледа края на петната. След малко възкликна:

— А! Ето следа от отпечатък на предната част на ходило. Не е човешко! Но не е и на Хрууз! Трябва да е на Дингстет! Той е стоял близо до Хрууз, когато се е водила престрелката.

Ашателон също се наведе да види сам. След малко стана и отговори:

— Прав си. Но дали Дингстет е затворник или е с Хрууз доброволно?

— Силно се съмнявам, че точно Дингстет ще се присъедини към Хрууз по свое желание.

— Но защо Хрууз ще отвлича Дингстет? Ако Дингстет е изпълнил заповедите ти, всички данни за машината-създател са изтрити — каза Ашателон и се замисли. След малко извика: — Но разбира се! Мисля, че схващам. Изтрити са само данните в компютъра, ако Дингстет е възприел заповедта ти буквално. Но това не означава, че ги е изтрил и от собствената си памет!

Кикаха кимна мрачно.

— Издъних се! Трябваше да се досетя за тази възможност. Дингстет никога не би ми казал сам, че данните са дублирани и в неговата памет. Трябваше да го попитам директно. Но Хрууз се оказа по-умен. Кой знае, той може би е доловил пропуска ми още докато бяхме там. Но си е мълчал… по собствени съображения.

— Той умира да си отмъсти — каза двойникът. — И е готов сам да направи това, което Червения Орк планираше: унищожение на всички вселени без една!

— Не можем да сме напълно сигурни — отбеляза Кикаха. — Но най-вероятно си прав. Ще се върнем в двореца, но преди това ще се видим с Манату Ворцион. Ситуацията е крайно неприятна, но тя може да пожелае да се присъедини към нас. Мисля че Хрууз е вече в двореца. И ни очаква да го преследваме по петите. Може да сме го притиснали толкова силно, че да не е имал време да се подготви да ни посрещне както би искал. Да се надяваме, че е така. Както и да е, най-напред при Манату Ворцион.

Дори да се изненада от неочакваното им посещение, гигантката не го показа. Но след като научи за развоя на събитията, тя каза:

— Идвам с вас. Не съм напускала моя свят от много хилядолетия, но още не съм забравила да се бия. Трябват ми само няколко часа да се приготвя. Междувременно хапнете. Имате нужда и от храна, и от почивка.

Така и не се разбра с какво се бе занимавала през времето докато я нямаше. Но когато отново се появи пред тях, беше облечена като пожарникар: главата й се намираше в прозрачен глобус, а на гърба й имаше кислородна бутилка. Торсът й бе пристегнат със система от ремъци, на които висяха поне дузина оръжия, някои от които бяха съвсем непознати на Кикаха. Четирима слуги, пристъпващи зад нея, носеха подобни за гостите.

Тя наистина е като богиня на войната, помисли Кикаха. Никой древногръцки бог не би могъл да изглежда по-внушително. И веднага се почувства, че е поела командването в свои ръце. Това не се хареса на Кикаха, но той разбираше, че така е най-добре за всички. Пред хилядолетния й опит той изглеждаше като невръстно дете.

— Следвайте ме — заповяда тя. Гласът й идваше през разговорна уредба, монтирана в шлема. — Ще отидем на едно място, където съм била само аз. Ще сложите костюмите като стигнем там.

Всички се изкачиха по витата стълба в стаята й. Тя изрече кодовата дума. Огромното огледало, което тя наричаше глиндгласа, затрептя. Кикаха, който вървеше непосредствено зад нея, пристъпи през него и попадна в гигантска зала с множество врати. Нямаше време да се възхити на безценните произведения на изкуството, някои от които сигурно бяха на по двайсет хиляди години, нито да разгледа по-внимателно препарираните тела на мъже и жени, разпръснати в разнообразни пози, върху чиито лица бяха застинали различни емоции. През главата му мина смътната мисъл, че това биха могли да бъдат нейните врагове — намерили смъртта си по време на размирните времена. Какъв уникален спомен от миналото!

Тя ги изведе в коридор, дълъг поне четиристотин стъпки. Малко преди да стигне до края му, тя зави във високата арка на вход. Зад вратата се простираше необятен хангар, където бяха подслонени стотици летателни апарати. По нейна заповед мъжете навлякоха защитното облекло. Сега се разбра, че в кобурите, висящи на техните ремъци има само познати оръжия: лъчемети, ръчни гранати, ножове. Гигантката им показа как да поставят глобусите върху металните пръстени около шията и как да ги фиксират в това положение с ключалките. Вътре в глобусите имаше микрофони за комуникация един с друг. Кислородният апарат се управляваше много лесно. От момента, в който бяха сложили глобусите, те дочуваха гласа й само в слушалките.

Минута по-късно всички се намираха в летателен апарат с прозрачен корпус и малки оръдейни кули отгоре и отдолу. Тя им показа постовете и как да използват големите лъчемети, монтирани върху въртящи се площадки по цялата дължина. Това позволяваше да се насочи поразяващата им мощ във всяка точка от пространството. Двама от тях бяха инструктирани набързо да използват оръдейните кули. Накрая Манату Ворцион им показа шестте едноместни летателни апарати, пристегнати през равни интервали.

— Те напълно приличат на тези, с които бяхте в света на Зейзел. Имайте готовност да ги използвате веднага щом се наложи.

После седна на пилотската седалка и показа на всеки поотделно функциите на малкото прибори за управление на пулта. След това те се пристегнаха във въртящите се столове зад бластерите. Уематол беше на долната кула, Ашателон на горната, а Кикаха седна зад бластера на опашката. Той би предпочел да е пилот или поне в горната кула. Но Великата майка имаше друг поглед върху нещата. Тримата мъже имаха на разположение десетина минути за да се запознаят подробно с механизмите за управление на оръдейните кули и мощния бластер на опашката. Едва тогава Манату Ворцион вдигна апарата от поставката и внимателно го насочи покрай стената към задната част на хангара. Вратата, през която се прехвърлиха, беше по-особена от обикновените телепортиращи врати — тя не трептеше и беше напълно невидима.

За миг се озоваха на височина, която според Кикаха бе не по-малко от пет хиляди стъпки. Слънцето беше ослепително ярко, синьото небе бе напълно чисто, а земята под тях бе покрита с безкрайни гори. Нищо не подсказваше къде се намират — можеха още да са в света на Манату Ворцион. Неочаквано се прехвърлиха под водата. Далече над главите им се виждаше слаба светлина. Минута по-късно отново летяха — този път в безлунна нощ.

Прародителницата на всички умееше да скрива следите си от евентуалните преследвачи.

Кикаха позна съзвездията. Беше ги виждал всяка нощ от двореца на Червения Орк. Летяха над Земя-2. Планът на предводителката им явно предвиждаше да нападнат отвън, а не отвътре.

В ушите му се разнесе гласът на Манату Ворцион.

— След две минути ще сме в двореца! Ако ви се отдаде шанс да заловите Хрууз жив, направете го! Той е съкровищница на знания, голяма част от които са ни неизвестни. Освен това е последният жив представител на своята раса. Може наистина да планира унищожението на всички живи същества по всички вселени. Не може да бъде осъждан за лудостта си, но и не може да бъде извинен… Ние, тоаните, не можем да го компенсираме за злото, което сме сторили на целия му народ. Но и не можем да допуснем чувството на вина или на съжаление към него да замъглява съзнанието ми. Ако се налага… убийте го!

Измина една минута. И тогава тя извика:

— Влизаме!

Нощното небе изчезна. Намираха се в добре осветена и просторна трапезария за охрана и прислуга. Около четиридесет трупа на стражи, разсечени от лъчите на бластер, лежаха безразборно разпръснати. Три от четирите камериерки, натоварени със задачата да изпращат храна и вода в отделенията на Анана и Червения Орк, бяха паднали убити до една маса. Прекатурените столове и недоизядената хвана в чиниите показваха, че изненадата е дошла по време на ядене. Десетината останали стражи, от които нямаше и следа, бяха или избягали, или някъде се криеха, или бяха убити на други места.

А в този момент алармените системи вече са предупредили Хрууз, че в двореца е дошъл неканен гост, мина през главата на Кикаха.

Отворът за вратата на трапезарията беше достатъчен летателният им апарат да се промъкне, едва не остъргвайки стените с издадените навън оръдейни кули. Стени, под и таван бяха почернели от изпепеляващите лъчи на лъчеметите. Корабът им се промъкна в поредната грамадна зала. И тя беше обгоряла. На пода се виждаха изпечените или разсечени тела на още петима стражи.

Кикаха дочу гласа на Манату Ворцион:

— Четвъртата прислужница вероятно е била оставена жива, за да може Хрууз да я разпита. Той очаква да научи от нея кодовите думи, които ще му дадат възможност да прехвърли на Червения Орк и Анана каквото пожелае.

Кикаха скръцна със зъби. Люспестият можеше да изпрати по този начин екплозиви или отровен газ. Размерите на телепортиращите врати, използвани основно за храна, правеше тази възможност реална опасност. Ако разполагаше с достатъчно време Хрууз сигурно би намерил начин и да ги разшири до степен да телепортира човешко тяло. Това в никакъв случай не можеше да бъде непосилна задача за него, стига да решеше, че тези хора са му необходими за нещо.

Дори само обмислянето на тези възможности го накара да се изпоти. Той изпъшка. Богатото въображение можеше да бъде както божи дар, така и наказание.

— …което може да е направил, преди да поднови разпита си на Дингстет — говореше Манату Ворцион. — Така че сега може да разполага с данните, необходими му да построи машината за създаване, макар да не е изключено все още да се опитва да ги изтръгне от Дингстет. Всичко зависи от колко време е тук и каква е ситуацията в момента.

Корабът мина през поредната зала. Следите по стените и тавана показваха, че Хрууз сигурно бе нахлул тук с апарат с размерите на техния. След малко влетяха в нова широка, висока и дълга зала. Червения Орк явно бе строил със замах, макар че рядко даваше приеми. В центъра на тази зала се виждаше летателен апарат доста подобен на този на Манату Ворцион. Разликата бе, че неговият корпус бе заоблен отпред и отзад, а дъното му бе плоско.

— Хрууз е продължил нататък пеша, защото коридорите са прекалено тесни за неговия кораб — обясни гигантката. — Не е искал да губи време, пробивайки си път със сила.

Тя спусна корабът им на пода. Долната кула беше изтеглена навътре, а Уематол я напусна. Когато корабът застина неподвижно точно зад този на люспестия, тя нареди:

— Освободете едноместните летателни апарати.

А докато мъжете ги освобождаваха от нишите в стената на корпуса, тя се залови да разгледа кораба на Хрууз. Не се забави много. След малко се върна при останалите и обясни:

— Вратата му изглежда е заключена. Ето какъв е планът ми. Разделяме се на две групи, за да извършим разузнаване. Кикаха, ти и Ашателон отивате към по-близката зала. Уематол, идваш с мен в по-далечната. Оттам се стига до командния център, ако ти, Кикаха, си ми описал правилно вътрешното разположение. Свържи се с мен веднага, ако ти потрябва помощ.

Тя им каза кодовите думи, които отключваха двете врати на нейния кораб, както и тази за включване на централното захранване. Всеки, който изпаднеше в ситуация, в която се налагаше да търси спасение на кораба, трябваше да го направи без колебание и после да действа според ситуацията. Никой не биваше да има никакви проблеми с управлението му. Всички механизми и уреди бяха ясно надписани и с достатъчно прости функции.

Кикаха пое заедно с Ашателон и го предупреди:

— Знаеш ли, Хрууз може вече да се е омел от тук. И ако го е сторил, той вероятно е оставил бомба, достатъчно мощна, за да пръсне всичко това на атоми.

— Ти умееш да внушиш кураж като никой друг, Кикаха — отговори тоанът. — Защо не запазиш за себе си своите радостни предчувствия?

Кикаха се изсмя, макар и не с обичайния си ентусиазъм.

В следващите двайсетина минути не особено старателно претърсване, те посетиха всички стаи и минаха по всеки коридор на първия етаж в източната част на двореца. Кикаха докладва по радиото за резултатите. Веднага след това в слушалките му се разнесе гласът на Манату Ворцион. Тя обясни, че двамата с Уематол се намират на втория етаж и в момента се непосредствено пред вратата на командния център.

— Намерихме и четвъртата прислужница. Тялото й лежи в коридора. Покрито е с малки следи от изгаряне, очите й са изгорени, а главата й е отрязана. Явно е била жестоко изтезавана, преди да му каже каквото е искал да знае. Удивително смела жена, макар че е постъпила крайно неразумно, опитвайки се да опази тайната. Можеше поне да си спести болката. — Тя помълча и завърши: — Мисля, че е най-добре и вие да дойдете тук. Ще ви изчакам, преди да вляза в командния център.

Когато Кикаха и партньорът му се добраха там, бластерите на Манату Ворцион вече бяха изрязали вратата на центъра от стената. Тя беше паднала напред и лежеше в залата. Повелителката се бе захванала да изрязва голям кръгъл отвор на трийсет стъпки странично на вратата. Диаметърът на дупката бе достатъчен, за да мине през него летейки на апарата си.

— Кикаха и Ашателон, направете подобен отвор от другата страна и на същото разстояние от вратата като този.

Те се захванаха със задачата. Малко по-късно чуха трясък от падането на нова част от стената навътре в залата. Скоро след това Кикаха заби летателни си апарат в кръга, който той и двойникът на Червения Орк бяха изрязали. Силата на удара щеше да го изхвърли от седалката, ако не бе пристегнал предвидливо с коланите преди това. Ходът му се оказа успешен — в стената се отвори втора дупка.

Надникна предпазливо през нея, пазейки се от лъчемет или граната. В голямата зала се виждаха множество екрани на монитори и цели панели с контролни индикатори. Освен това вътре имаше и много машини, почти без изключение непознати за него. Той докладва какво вижда в неговата част от залата. Не се виждаше жива душа, но обясни, че няма друг начин да се убеди, освен да навре глава в отвора и да огледа всичко. Изпита облекчение когато Манату Ворцион му забрани дори да помисля за такова нещо. Тя саркастично се поинтересува дали е готов да му отрежат главата само за да докаже колко е смел.

След това продължи:

— В тази част от залата, която виждам, няма никого. И датчиците ми не долавят източник на човешка топлина вътре. Не мога обаче да изключа възможността той да е скрит зад някаква преграда. Когато дам сигнал, влизаме едновременно пред двата отвора. Както вече споменах, бих предпочела само да го раним, но това най-вероятно ще се окаже невъзможно. — Тя предупредително вдигна ръка във въздуха. После извика: — Сега!

Кикаха стъпи върху педала на ускорителя. Летателният му апарат се стрелна с такава скорост през дупката, че гърбът му залепна във високата облегалка. В мига, в който премина през стената, той вдигна и завъртя носа така, че описа остър завой надясно. Главата му едва не обърса тавана, който се извисяваше на четиридесет стъпки от пода. Изправи машината и превключи на обратен ход. Забавянето бе толкова рязко, че тялото му опъна с все сила коланите напред.

Ашателон бе влязъл по подобен начин, но наляво и сега спря точно пред Кикаха. Двамата бяха толкова близко един до друг, че носовете на апаратите им едва не се докосваха. Ашателон трябваше да спре по-ниско от Кикаха, но бе изпълнил маневрата недостатъчно прецизно. Нямаше време за укори. Кикаха бе зает оглеждайки за Хрууз. Но не го откри.

Миг по-късно изсумтя, когато видя Дингстет проснат по лице зад масивна машина, поставена само на няколко стъпки от задната стена. Ръцете му бяха завързани на гърба. Пред машината минаваше кървава следа и свършваше под тялото му.

Хрууз явно беше напуснал залата малко преди преследвачите му да нахлуят в нея, а може и да се беше телепортирал неизвестно къде. Противниците му очевидно го бяха прекъснали по време на разпита и той беше застрелял Дингстет.

Едновременно с останалите Кикаха се приближи към конзолата, зад която лежеше Дингстет и слезе от апарата. Манату Ворцион нареди на Уематол да охранява откъм коридора пред командния център. Не искаше Хрууз да ги изненада като се върне през някоя друга врата. След това и тя дойде зад конзолата. Двамата мъже надничаха зад гърба й. Кикаха обръщаше Дингстет по гръб.

Когато я усети да застава зад него, той вдигна поглед.

— Прострелян е в рамото и в крака — обясни той. — Пулсът му едва се долавя.

— Хрууз се е изнесъл оттук преди малко — каза тя. — Кръвта на Дингстет е още прясна.

Кикаха понечи да се изправи. Странно чувство на загуба на ориентация мина през тялото му. Стори му се че плува във въздуха. Сякаш се намираше в свободно падащ асансьор. Съумя да се изправи и погледна през шлема на гигантката. Изненада се от нескритата уплаха върху лицето й. Тя отвори уста, но преди да успее да каже нещо, невероятен грохот я спря.

В следващия миг подът ги удари през краката. Кикаха се заби в него, а той се огъна и разтвори покрай падналото му тяло. С някакво независимо действащо ъгълче на съзнанието си той зърна търкалящата се конзола да запраща настрани Ашателон, който част от секундата преди това бе стоял до нея. После нещо го удари в гърба и Кикаха загуби съзнание. Последното нещо, което запомни, бе дълбок тътен, последван от раздиращ слуха звук на помитаща всичко пред себе си лавина и сред целия този хаос тъничкия му глас, който немощно изписка.