Филип Хосе Фармър
Последният удар (19)

19

Червения Орк седеше, без да помръдва, фокусирал поглед малко над главата на Кикаха. Това че не отговори веднага, показваше, че много внимателно ще премери думите си.

Кикаха се опита да си представи какви мисли витаеха в главата на противника му. Нямаше никакво съмнение че Червения Орк отлично знае дали може да върне на Анана паметта й или не. Въпросът, който си задаваше в момента бе, дали да го излъже. Ако можеше да възстанови паметта й, той щеше да каже, че не може да го направи. Макар едно „не“ в този момент да би го направило доживотен затворник в килия без изход и без вход, нали Кикаха бе успял да намери как да избяга от абсолютно сигурните килии на Дингстет. А това, което един леблабий може да стори, без никакво съмнение е по силите и на Червения Орк.

Накрая той отговори:

— Не, не мога да й върна паметта. Дори ако изобщо бе възможно да се съхрани, тя би заела толкова много място, че това щеше да е възможно само в света на Зейзел. Дори не съм сигурен дали е възможно. Разрушаването е далече по-лесно от създаването.

— А, това вече сигурно е нещо, в което си експерт — съгласи се Кикаха. — Добре тогава. Отнел си паметта на Анана. Което е било направено на нея, може да се направи и на теб. Как ще ти хареса да се лишиш от своята памет?

Тоанът леко потрепери.

— Лично ще се погрижа да бъдеш върнат до състоянието, в което си бил на пет години — продължи Кикаха. — Ако мога да вярвам на информацията, с която разполагам, на тази възраст си бил обичливо момче. Така няма да ми се налага да те убивам — което искрено не желая да правя — и ти ще получиш своя втори шанс в живота. Няма да те заключвам в килия, но и няма да ти бъде разрешено да напускаш този дворец или мястото, където реша да те държа. И това ще продължи докато сам не преценя, че ще останеш на правия път и ще бъдеш добър човек… А може би още по-добре ще е да те върнем на тригодишна възраст, а? Дори и на две! Така ще можем по-лесно да те направим друг човек. Деструктивният ти инстинкт ще бъде насочен за съзидателни цели. Защото, знаеш ли, противно на това, което ти каза, понякога е по-лесно да градиш, отколкото да рушиш.

— Хилядолетия познание и житейски опит, загубени безвъзвратно — тихо каза сякаш на себе си Червения Орк.

Кикаха бе очаквал тоанът да изпадне в нов пристъп. Изглежда обаче първият го би изтощил много.

— Че не се ли случи същото на Анана?

Тоанът дълбоко пое въздух, погледна към тавана, после свали поглед върху Кикаха.

— Но ти нещо забравяш — напомни му той. — Само аз знам как се работи с машината за изтриване на паметта.

— Не съм го забравил — отвърна му Кикаха. — Има разрешение: ще ти инжектирам серум, след който ще ми разкажеш каквото пожелая.

— Това е безсилно срещу мен — усмихна се тоанът. — Тренирал съм мозъка си така, че никакви хипносеруми не могат да му въздействат.

— Тогава няма да се поколебая да ти причиня такава болка, че ще бъдеш щастлив да ми кажеш много повече неща, от малкото, което трябва да знам, за да задействам машината за изтриване на паметта. Случвало ми се е, макар и рядко, да изтезавам хора преди… само когато се налагало да спася човешки живот по този начин. Съмняваш ли се?

— Е, ти си човек на своята дума — опита се да го уязви Червения Орк. — Но чий живот ще спасиш сега, като ме подложиш на мъчения?

— Твоят — усмихна се злорадо Кикаха. — Добре… не се налага да те изтезавам. Просто имам още една карта в ръкава си. Никаква болка няма да ти бъде причинена… физически, искам да кажа. Хрууз ще може да се оправи с машината.

Беше ред на тоанът да се усмихне злорадо.

— Много, много отдавна предвидих възможността да се появи някой с интелекта на хрингдизеца. Така че… машината изобщо няма да се включи, ако не ме разпознае като оператор. Тя е в състояние да разпознае честотния спектър на гласа ми, както може и да изолира характерните само за мен интонации. Не е само това… Тя ще иска да провери отпечатъците от пръстите ми, ще анализира ретината на окото ми, ще „подуши“ тялото ми и ще поиска проба от кожата ми, за да се убеди, че в нея присъства моята ДНК. Ще очаква още паролата, която само аз знам, макар че точно нея може би ще можеш да изтръгнеш от мен чрез изтезание. Не се налага. Ще ти я кажа веднага. Само че няма ни най-малко да ти помогне.

— И? — попита Кикаха.

— А! Очакваш, че има още едно препятствие да се задейства машината. Е, прав си. Определен брой нейни блокове ще избухнат след известно закъснение, дори да успеете да я подкарате, без аз да съм операторът. Това ще унищожи самата нея, ще изпепели наоколо всичко на триста стъпки радиус и ще предизвика сериозни поражения на следващите триста.

— Това е много неприятно — отбеляза Кикаха. — Ти какво, да не си се безпокоил, че тази машина може да попадне в някога ръцете на двойниците ти, а?

— Разбира се, идиот такъв!

— Е, този идиот ще намери начин да се справи с проклетата ти машина — отговори уверено Кикаха. — Ти криеш една подробност от мен и тя е как машината те идентифицира. Става дума за анализ на някакъв признак, който те отличава от твоите двойници. Ще изтръгна това от тебе, ако ти причиня достатъчно болка. Това решение не ми допада, но, както казах, готов съм да се спря и на това разрешение на въпроса. Поне знам, че ще ми свърши работа.

— Да, така ще научиш, което ти трябва. Но тази информация няма ни най-малко да ти помогне. Машината ще експлодира дори ако използваш Ашателон или Уематол. — Червения Орк направи малка пауза, после продължи: — Синовете ми биха могли да бъдат оператори, ако не беше една непреодолима пречка. Ще ти кажа за какво става дума, защото не искам да съм между пръснатите на атоми от експлозията, а освен това става дума за нещо, което прави невъзможно да използваш тази машина за изтриване на моята памет. Това е нещо, което дори аз не бих могъл да променя. Ако аз съм онзи, чиято памет се изтрива, машината ще се взриви. Тя ще разбере, че съм аз, като провери възрастта ми. Двойниците ми са много по-млади от мен. Така че разликата във възрастта ще бъде очевидна.

— Че как така? — удиви се Кикаха. — Клетките на твоето тяло с подменят изцяло през седем години. Ти просто не можеш да бъдеш повече от седем години по-стар от двойниците си.

— Това я вярно. Но преди да започне да изтрива паметта ми, машината е я сканира. Точно това ще й помогне да разбере, че оригиналът съм аз, защото двойниците ми ще имат много по-малко спомени. И тази проверка е нещо, което не може да се избегне. Не мога да отстраня този блок, без да задействам системата, която ще я взриви. Това е една команда, която веднъж издадена, повече не може да бъде отменена.

Червения Орк стана.

— Изморих се. Върни ме обратно в килията ми.

Кикаха също се изправи.

— Желаеш да си тръгнеш в момент, в който аз истински се забавлявам?

Червения Орк стоеше в центъра на стаята, където чакаше да бъде телепортиран обратно.

— Послушай съвета ми, Кикаха! — извика той. — Наблюдавай Хрууз. Не му се предоверявай!

Кикаха си тръгна. Беше готов да признае, че е надхитрен. Ситуацията беше патова. Червения Орк можеше да бъде упорит до степен, опасна за живота му. Макар да му бе предложена сделка, много по-изгодна отколкото заслужаваше, той беше по-скоро готов да умре, вместо да загуби паметта си, т.е. скъпоценната си идентичност.

Кикаха отиде в центъра за управление — огромна зала, застлана с необичайно дебел килим, по който бяха изобразени различни математически формули. Хрингдизецът седеше на стол пред централния пулт, осеян с множество индикатори и превключватели. Завъртя се в стола и погледна към Кикаха.

— Изглежда или ще трябва да го убиеш, или ще остане затворен, докато сам не умре.

— Не ми харесва да го държа затворен. Той може да живее още хиляди години и няма никаква гаранция, че през това време няма да намери някакъв начин да се измъкне. А мисълта да го видя отново на свобода, направо ме ужасява.

— Моят съвет е да му спестиш терзанията.

— Терзанията ли?

— Да. Чувал съм, че понякога е много спокоен, в пълна хармония със себе си, когато чувства, че превъзхожда останалите хора. Тогава той може дори да е мил с тях. Вярва, че е истински бог. Но това чувство продължава само известно време. После започва да се измъчва от това, че не може да намери душевен покой и баланс. Че не може да накара хората да го обичат, макар това усещане да идва само от подсъзнанието му, така че той не го осъзнава. Под обич нямам предвид сексуалната любов. Живял е хиляди години, а не е намерил начин да бъде в мир със самия себе си, да не говорим за останалите. Те са го докарвали до полуда, защото той ги е принуждавал да го ненавиждат… И ето че сега има възможност да изтрие паметта си, да се освободи от лудостта си и да започне отново. Но въпреки страданието и нещастието си, той обича тази лудост. Не може да се откаже от нея просто така. Смята се за изключително силен и действително, в много отношения той е невероятно силна натура. И все пак е и онова, от което най-много се страхува — слабак.

— О, благодаря ви, доктор Фройд! — засмя се високо Кикаха.

— Кой?

— А, няма значение. Но макар и нехуманоид, ти определено знаеш доста неща за човешката психика.

— Убеден съм, че е невъзможно да съществува принципна разлика между две разумни същества, независимо от кои раси произхождат.

— Кой знае, може и да си прав. Както и да е… Направих на Червения Орк възможно най-щедрото предложение, особено като се има предвид всичко, което е сторил. А той не иска да го приеме. Така стоят нещата.

Хрууз извъртя поглед нагоре. Кикаха не знаеше какво означава този жест. Отвращение? Почуда пред лудостта на човешките създания?

После хрингдизецът проговори отново:

— Червения Орк се опита да събуди твоето подозрение към мен. Такъв е смисълът на препоръката му да ме наблюдаваш изкъсо. Надявам се, че не си обърнал сериозно внимание на тези глупости.

— О, естествено. Знам защо ми го каза. Подобни средства за напълно в стила му.

„Проклетият Орк“, мислеше си той. „Успя да измъкне от най-скритите ъгълчета на съзнанието ми онова, което си кротуваше там. Знаех, че е там — аз никога не бих могъл напълно да се отърся от вродената ми подозрителност — но просто нямах никакви причини да подозирам Хрууз в каквото и да е било. Трябва да изчистя главата си от това предупреждение… макар че, като се замисля, Манату Ворцион ми каза, че мога да вярвам на Хрууз безрезервно. Но сама призна, че няма никакви основания да направи тази забележка. С тази разлика, че не можеш абсолютно да се довериш някому, освен ако той е минал през огъня заедно с теб… а понякога дори и на него не можеш да се довериш.

Обикновено аз вдишвам подозрението заедно с въздуха. Но Хрууз има толкова впечатляващи основания да мрази от сърце Повелителите. Ни най-малко не се съмнявам, че ги мрази. Но дали не мрази и още някого? Хората например. Възможно ли е и той да е откачен в същата степен като Червения Орк, но да може да скрива чувствата си по-умело от него? Не, определено не мога в нищо да обвиня Хрууз. Нямам никакви основания за това.

И все пак дали той няма някаква скрита цел, която не би могла да ми допадне? Как да разбера какво наистина мисли и чувства? Мога да го заключа, мога да го изолирам от събитията. Но имам страшна нужда от него и ще бъде върховна несправедливост, ако го затворя без причина.

А! Ето една идея! Ще го помоля да се подложи на разпит контролиран от детектор на лъжата. Не! Той може да заблуди машината, а може и да е тренирал мозъка си като Орк да не се поддава на никакви серуми. Щом Орк е способен да го направи, Хрууз може да го стори два пъти по-лесно. На всичко отгоре метаболизмът му и реакциите му сигурно нямат нищо общо с човешките. Никаква машина не може да се справи с такъв като него. А и не мога да го помоля, без да го засегна дълбоко. Не, не мога да направя такова нещо. А може би трябва!“

Той погледна хрингдизеца и се запита какви ли мисли се въртят в тази глава на скакалец.

— Скоро ли смяташ да екзекутираш Червения Орк?? — попита го Хрууз.

— Още не съм решил. Трябва да бъде убит. Но така не искам да го правя… това ми е стара слабост… а трябва лично да го сторя, трябва моят пръст да натисне бутона, за да напълня килията му с вода, газ или каквото там се използва. Не мога да го прехвърля на някой друг. Така може да постъпи само страхливец.

— Е, според мен нещата не стоят чак толкова драматично — възрази Хрууз. Ти лично ли убиваш животните, които сервират на масата ти за ядене?

— Обикновено сам си осигурявам прехраната. Но в това, което казваш има някаква логика. Макар и не много, но има. Червения Орк не е животно, каквото и да разказват за него. Както и въпреки факта, че смяташе да ме убие и изяде, сякаш аз съм животното.

— Надявам се скоро да разрешиш тази своя дилема — отвърна хрингдизецът. — Трябва да ти кажа, че мисля да се завърна в своя свят и да остана там за известно време.

В съзнанието на Кикаха изплува предупреждението на Червения Орк като ръка, която дърпа струните на арфа. Музиката — или по-скоро дисонансът — отекваше с високите ноти на подозрението. Пак Червения Орк, по дяволите! Вместо да реагира остро, Кикаха просто попита:

— Защо?

— Както знаеш, опитвам се да разбия защитата на компютъра на Червения Орк. Това ще ми даде достъп до различни сфери на неговите интереси. В базите данни може да има информация как да направим нова машина за изтриване на паметта, например, и как да работим с нея. Успеем ли да разберем това, ще можем да изтрием неговата памет обратно до възрастта, която изберем и да избегнем грозната необходимост да го убием. Но има и по-съществена причина. Той може да ни лъже, казвайки, че не е съхранил паметта на Анана. Тя може да се окаже някъде в компютъра. И ако е така, ще можем да й я върнем.

Кикаха бе толкова възбуден, че всякаква сянка от съмнение в искреността на мотивите на Хрууз изчезна като подплашено ято птици. И наистина, какви доказателства имаше той, че Хрууз планира нещо зловещо? Абсолютно никакви. По-скоро обратното: досега хрингдизецът бе оказал безценна помощ в конфликта с Червения Орк. И въпреки страшния си външен вид, той беше много приятна личност.

— Наистина ли вярваш, че е възможно? — попита той.

— Разбира се, че е възможно. Не можем да си позволим да игнорираме каквото и да е, независимо какви трудности трябва да преодолеем, за да се сдобием с тази информация. Полученото познание може напълно да изкупи разходите на време и усилия.

— Бих могъл да те целуна! — извика Кикаха.

— Можеш да го направиш, ако ще ти достави удоволствие.

— Трябваше да кажа, че само изпитвам подобно желание — уточни Кикаха. — При това говорех емоционално, така че фразата ми не трябва да бъде разбирана буквално.

— Както и да е — продължи хрингдизецът. — Налага се да отида до моята планета. Там разполагам с огромен обем информация, част — наследена от моите предци, друга част — открадната или взета от тоаните. Сигурно има много неща, за които даже не предполагам, че притежавам. Пак повтарям, напълно възможно е да открия начин не само да разбия защитата на Червения Орк, но и да построя нова машина за изтриване на паметта. Кой би могъл да каже? И още нещо… нашият приятел Ерик Клифтън сигурни вече се чувства доста самотен. Ще ти го върна обратно, за да си почине в човешка компания.

— О, Боже! — каза Кикаха.

— Какво? — не разбра Хрууз.

— Нищо.

— Забелязах, че когато вие хората кажете „нищо“ в контекста на разговора, то обикновено трябва да се разбира като „нещо“.

— Доста точно наблюдение — призна Кикаха. — Но в случая просто ми мина действително странична мисъл. Нещо, което бях забравил да направя. Това е.

Подозренията му по отношение на хрингдизеца се бяха оказали като плик с боклук, хвърлен от плажа в океана. Вълните го бяха отнесли навътре, почти извън погледа му, но после приливът го бе поел, беше го захвърлил срещу него и го бе съборил на земята.

— Колко деликатно от твоя страна е да се замислиш за чувствата на Клифтън — каза той. Но аз бих предпочел да го задържиш още известно време.

— Защо?

Кикаха беше затруднен. Мислите му сякаш заекнаха. Но секунда по-късно той проговори:

— Клифтън не би могъл да ти помогне с нищо техническо. Но може да ти бъде полезен в други неща. А що се отнася до компанията… струва ми се, че и ти имаш нужда от такава. А Клифтън те харесва. Освен това знам, че очаква да научи от теб много неща, защото всяка твоя дума е като откровение за него. Той е интелигентен и бързо усвоява.

„Неубедително, много неубедително!“, призна той сам на себе си. „Но е най-доброто, което мога да измисля. Надявам се да не събудя в него подозрения, че го подозирам!“

— Добре тогава — неочаквано се съгласи Хрууз. — Да остане. И аз го харесвам, така че компанията му ми е приятна. Помислих, че може да му се е приискало да бъде сред свои и само заради това предложих да ти го върна. — Той помълча и до върши: — Благодаря ти, че си се загрижил за моята самотност.

— А, няма нищо — махна с ръка Кикаха. Хрингдизецът определено не се държеше като някой, който иска да се отърве от Клифтън, за да не му пречи на някакви планове. От друга страна, ако Хрууз замисляше нещо коварно — защо ли би го направил? — той с лекота можеше да убие Клифтън, който не би могъл нищо да подозира и би станал лесна жертва.

— Бих желал да се върна незабавно, за да се захвана с тези изследвания — каза хрингдизецът. — Просто изгарям от нетърпение да се справя с това предизвикателство.

Той натисна един бутон на пулта пред себе си и стана от стола. И изведнъж стаята сякаш се изпълни със статично електричество. Хрууз продължаваше да се усмихва, от което лицето му не ставаше по-малко зловещо. Всъщност това изражение никога не се променяше и беше като застинала маска. Пипалцето на края на езика му неспокойно потрепваше, позата му недоловимо се промени. „Сякаш е лъв, подушил миризмата на своя съперник“, помисли Кикаха. „И е готов да защити територията си и да нападне натрапника“.

Но хрингдизецът проговори с напълно спокоен глас.

— Ти си прекалено подозрителен. Долавям, че по някаква необяснима причина вече си настроен враждебно към мен. Още не мога да разчитам точно човешките лица, нито да интерпретирам безпогрешно определени интонации в гласа, но ми се струва, че ти… как да се изразя?… ме подозираш в нечисти намерения. Прав ли съм?

— Прав си — призна Кикаха, изтегли лъчеметът от кобура и го насочи към Хрууз. — Може да бъркам, че се съмнявам в намеренията ти. Ако е така, ще се извиня. Но залогът е прекалено висок, за да поемам подобен риск с теб. Така че ще постоиш затворен докато не реша какво да мисля за теб. Ще ти обясня всичко по-късно. — Той направи знак с лъчемета. — Знаеш къде са вратите за специалните клетки. Ще вървя непосредствено зад тебе. Не опитвай някоя лудория. Едно съмнително движение и ще се убедя, че си виновен.

— В какво? — обади се Хрууз.

— Върви, върви.

И те тръгнаха към вратата. Вместо да се отправи по права линия към нея, Хрууз изви няколко стъпки наляво.

— Спри! — заповяда с висок глас Кикаха.

Хрингдизецът направи още две крачки, наистина спря и понечи да се обърне. Кикаха държеше пръст върху спусъка. Беше нагласил излъчваната мощност на стойност, значително превишаваща тази за парализиращ удар по човек. Знаеше че съпротивителните сили на Хрууз са много по-големи от тези на хората.

Преди да е завършил извръщането си, Хрууз измърмори нещо на родния си език. И в следващия миг изчезна.

Цели няколко секунди Кикаха остана като вкаменен от изненада. После излезе от вцепенението си и се плесна по челото.

— Кодовата дума! Това мърмореше! О, Господи! Всичко е било предварително подготвено! Какъв замисъл! А-а, рядко ме преметват, но този път…

Хрингдизецът беше поставил врата в средата на един от двата кръга на символа за вечността — подобен на цифрата осем, — изобразен върху мокета на пода. Озовавайки се в зоната на действие на вратата, той бе изрекъл паролата за нейното задействане и сега вероятно се намираше в подземната крепост на своята планета.

Клифтън беше обречен. Хрууз щеше да го убие веднага.

Кикаха се приближи до пулта за управление и обяви обща готовност. След това заповяда на Ашателон и Уематол да му се обадят от най-близкия пункт за връзка. Минута по-късно образите им се появиха на два от екраните пред него. Разказа им какво се бе случило. Новината ги разтревожи. Уематол, който се отличаваше от брат си по зелената лента върху челото, попита:

— Какво смяташ, че ще направи?

— Нямам представа — призна Кикаха. — Вижте какво! Той може всеки момент да се появи отново тук през една или друга врата. Може ли някой от вас да препрограмира този център така, че тук да има само една еднопосочна врата. Това би трябвало да го спре, ако опита да се върне.

— И двамата знаем как да го направим — успокои го Уематол.

— Тогава хващайте се на работа и го направете!

Ашателон, който носеше аленочервена лента на челото и ботуши в същия цвят, се появи пръв. Малко по-късно в залата влезе и брат му. Още задъхан Ашателон каза:

— Хрингдизецът може да е поставил врати навсякъде из двореца.

— Знам това, но не можем да контролираме всички стаи. Или можем?

— Да, но това ще ни отнеме известно време. Ако го направим, трябва да затворим сега съществуващите врати. Това би означавало, че не би могъл да изпращаш храна на баща ми, например. Не мисли, че съм загрижен да не умре от гладна смърт.

— Освен това — допълни Уематол, — Хрууз може да е отворил врати дори в стените. А защо не и по таваните.

— Първата ни грижа е подът на тази зала — настоя Кикаха. — Хайде сега да свършим работата.

Те седнаха пред пулта. Кикаха извика командира на охраната и му разказа за някои от случилите се неща.

— Искам да разпределиш хората си в патрулиращи групи, които да обикалят денонощно. Дежурства на три смени. Ако хрингдизецът се появи… застреляйте го!

Съмняваше се, че Хрууз ще се върне тук скоро. Подозираше, че люспестият ще замине за Пещерния свят или поне ще се опита да го направи. Хрууз държеше на информацията за Създател-Разрушителя точно толкова, колкото и Червения Орк. Или поне така изглеждаше логично. Кикаха просто не знаеше по каква причина. Можеше само да предположи, че и хрингдизецът е способен да унищожи всички вселени без една. Това би го направило най-самотното от всички разумни същества, живели някога. Може би и той разполагаше със средства да се размножава чрез клонинг или да преструктурира някои от двойниците си в същества от женски пол. Това би му дало шанс за внасяне на известно генетично разнообразие.

По-нататъшните разсъждения на тази тема бяха напълно безполезни. Сега приоритетите бяха по-различни.

Той изпрати запис на съобщение до Манату Ворцион и извика куриер, който да го отнесе до вратата, която осъществяваше връзката с нейния свят. Тя можеше да измисли някаква идея, която би им била от полза при атаката на света на Хрууз. Кикаха не искаше пасивно да седи и да чака хрингдизецът да ги нападне. Светкавична атака бе неговото мото. Когато куриерът се върна и съобщи, че записът е бил успешно изпратен, двойниците вече приключваха с установяването на еднопосочна врата в командния център.

— Тя с нищо няма да повлияе на работата на останалата техника тук — увери го Уематол.

Когато се убеди, че тук повече няма какво да се направи, Кикаха отиде в апартамента на Анана. Там се влизаше през врата, дублирана с огромен контролен екран. Кикаха я извика. Екранът оживя. Той я видя да върви напред-назад непосредствено зад вратата. „Като пленена тигрица“, помисли си той. „И дори още по-красива. Мрази ме и е в състояние да ме убие, ако й се отдаде такава възможност“. Тази мисъл едва не го задави. Кой би могъл да предположи, че ще дойде ден, в който неговата любима би дала всичко, за да може да го разкъса на парчета?

Поиска разрешение да влезе при нея. Тя спря да крачи и се извърна, а лицето й бе изкривено от гняв:

— Докога ще продължаваш този цирк на вежливост и загриженост за мен? Нали ти си господарят тук? Можеш да направиш всичко, което пожелаеш!

— Точно така — съгласи се той. — Но никога не бих ти причинил нещо лошо… засега. Известно време ще отсъствам. Сега нямам време да ти обяснявам ситуацията подробно, а и каквото и да ти кажа, ти няма да промениш отношението си към мен. И все пак някой ден може би ще разбереш защо постъпвам така.

Беше дошъл с намерение да влезе при нея и да й каже някои неща очи в очи. Но сега промени решението си. Отиде пред друг екран на стената и се обади на Ашателон и Уематол.

— Планът се сменя — извести ги той. — Ето какво трябва да направите веднага. Прехвърлете Анана в затворнически апартамент номер три. Изпратете й четири доверени жени от прислугата, прехвърлете достатъчно хранителни припаси и вода за нея и Червения Орк. Освободете с изключение на петдесетима души от охраната всички останали в платен отпуск. Тези, които оставите тук — а те трябва да са измежду най-доверените ви хора, — ще дежурят денонощно. Като приключите с това, затворете двореца, залостете вратите, заключете прозорците на долния етаж. Давам ви два часа и трийсет минути за всичко това. След това ми докладвайте. Бъдете готови да тръгнем за света на Зейзел.

Двойниците понечиха да възразят, че времето е малко, но той завърши с „Направете го!“ и изключи екранът. Десет минути по-късно изпрати ново съобщение до Манату Ворцион с намерението да я държи в курса на събитията. После лично се убеди, че Анана е изпратена в затворническия апартамент, от който не можеше да се избяга. Когато изтече времето, което бе дал на Ашателон и Уематол, те се появиха на едноместни летателни апарати.

— Да вървим — каза Кикаха и вдигна Рога до устните си.