Филип Хосе Фармър
Последният удар (18)

18

На другата сутрин се беше възстановил напълно. Спомняйки си за емоциите, на които се бе поддал, той си помисли, че да си маймуна сигурно е доста забавно. Беше се постарал доста. Липсваше му само козина и бълхи по нея.

Както и да е, падането от еволюционната стълбица, макар и кратко, бе изиграло полезната роля на предупреждение. Вече много ставаха годините, през които бе живял в обстановка на силен стрес и непрестанна борба да се измъкне от почти фатални премеждия. Паузите межди приключенията му се бяха оказали прекалено кратки. Вярно че, че се бе старал и успешно бе поддържал върхова физическа и психическа форма, готов да се опълчи срещу самата вселена, ако се наложеше, изразходващ всичките си резерви докрай. Но някъде дълбоко в неговото същество безкрайните опасности, следващи една след друга, бяха поискали заплащането на висока цена. Изживеният шок след изтриването на паметта на Анана, последван почти веднага от заплахата да остане затворен доживотно, се бяха оказали онези един-два предупредителни нокдауна, свалили го на ринга.

— Само още съвсем малко — прошепна той. — Трябва отново да се върна във върхова форма, да си почина добре и после ще мога да се изправя срещу всекиго.

Някои от съкафезниците му продължаваха да страдат. Кумас отговаряше на опитите на останалите да го заговорят с изръмжавания. През целия ден остана опрял лице върху решетката. Пръстите му бяха побелели от силата, с която стискаше пръчките. Почти не яде. Ашателон ругаеше, бесенееше и не спираше да върви напред-назад. Уематол нещо си говореше. Само Хрууз и Червения Орк си бяха възвърнали самообладанието. Подобно на него и те бяха концентрирали мислите си единствено върху бягството.

Но как би могло да стане то възможно? За сетен път той опитваше да почерпи от досега неизчерпаемия си резервоар от изобретателност някакъв трик, който да му даде поне шанс за измъкване от тук. Всяка идея бе буквално помитана от урагана на реалността. В сравнение с Алкатраз^[1], този затвор бе като спринтьор, оттласнал се от стартовото блокче и пресякъл финиша, преди Алкатраз да е направил дори стъпка.

Изминаха трийсет дни. Дингстет ги посещаваше всеки следобед. Отделяше по няколко минути разговор с всеки затворник, с изключение на Кумас. Кумас се обръщаше с гръб към него и не продумваше нито дума.

Червения Орк се опита да го убеди да ги пусне. Но Дингстет винаги му отказваше.

— Заповедите на Зейзел са ясни: ако не е тук, аз трябва да задържа под арест всеки пристигнал, докато той се върне.

— Но Зейзел е мъртъв. Той никога няма да се върне.

— Така е. Но това няма значение. Не ме е информирал какво да правя със затворниците, ако той умре.

— Няма ли да преразгледаш решението си в светлината на променената ситуация?

— Просто не мога да направя това.

Кикаха внимателно изслуша разговора. А на следващия ден, докато усърдно тренираше в гимнастическата зала, без дори да мисли за проблемите си, в главата му неочаквано избухна страшна идея. Беше се зародила в подсъзнанието му и то изведнъж се озари като от фойерверк.

„Боже мой, това може да свърши работа“, каза си той. „Няма да е лошо да опитам. Зависи как е програмиран Дингстет“.

Когато на другия ден създанието мина с тромавата си походка между клетките, той се обърна към него по име.

— Дингстет! Имам за теб новини! Случи се нещо чудесно!

То се приближи до клетката на Кикаха, но не чак толкова, че да позволи да бъде хванато.

— Какво има?

— Снощи сънувах и ми се яви духът на Зейзел. Каза че се опитвал да се свърже с теб от земята на мъртвите. Но можел да направи това само по време на сън. А ти не сънуваш! — Това беше само основното предположение, на което се градеше идеята на Кикаха. Изглеждаше безопасно да допусне, че мозъкът на съществото не притежава и подсъзнание. — Поради тази причина, а също и поради факта, че аз редовно сънувам, Зейзел — искам да кажа, духът му — реши да ме използва като медиум, за да установи връзка с теб.

Лицето на Дингстет не беше способно да изрази удивление, но то някак пролича.

— И какво е това „дух“?

— Ти не знаеш за духовете?

— Знам за много неща, но е невъзможно мозъкът ми да съхранява всичкото познание. Когато ми се налага да науча нещо, аз казвам на планетарния мозък да ми даде информацията.

— Добре тогава, попитай го за духовете, привиденията и свръхестествените явления. Но бях почнал да ти разказвам за снощи. Зейзел…

Когато свърши историята, Дингстет късо заяви:

— Ще попитам планетарния мозък за тези неща.

И си тръгна по-бързо от обикновено. В мига, в който тялото му изчезна през вратата, Червения Орк извика:

— Кикаха! Какво…?

Но Кикаха вдигна пръст на устните си и леко поклащайки глава го спря:

— Ш-ш-т! Имайте търпение!

После неспокойно закрачи из клетката. Мислите му бяха като астероиден облак, носещ около планета. В центъра на планетата беше ядрото на идеята, която му бе хрумнала вчера. тя бе като ярка комета, зародила се в дълбините на подсъзнанието му и постепенно изплувала в съзнанието към ярката планета, в която се бе ударила и я бе осветила с пламъка на експлозията за момент.

„Трябваше да съм поет“, мислеше си той. „Слава Богу, че имах разума да не споделя с хората около мен образите и метафорите, които изникват съвсем неочаквано в главата ми! Щяха да ме спукат от подигравки!“

Идвайки на себе си и отърсвайки се от моментното чувство колко е изключителен — един недостатък, така характерен почти за всеки човек — той разтърси глава, за да прочисти мислите си. Въпросът сега беше какво да каже на Дингстет, когато то се върне и му заяви, че главата му е пълна с лайна.

Владетелят на Пещерния свят наистина се върна и то само след пет минути. Изправи се пред клетката му и заяви:

— Мозъкът ме информира, че всъщност няма такива неща като духове или привидения. Следователно ти си ме излъгал!

— Не, не съм! — извика Кикаха. — Кажи ми, кога е въведена информацията за свръхестествените явления в паметта на компютъра?

Дингстет помълча за няколко секунди. После отговори:

— Преди около дванайсет хиляди години местно време. Мога да ти кажа по-точно, ако желаеш.

— Видя ли! — възкликна Кикаха, сякаш това обясняваше всичко. — Тези данни отдавна са остарели! Междувременно науката установи, че онова, което на времето е било считано за свръхестествено, всъщност е факт. И действително съществуват неща като духове и привидения. Преди около две хиляди години един тоан на име Худини^[2] доказа, че има духове. Доказа още, че те могат да комуникират с нас, но и че ние по-рядко можем да комуникираме с тях. Духовете се появяват пред високочувствителни и надарени индивиди, като мен например, за да изкажат пред тях желанията си. Контактът, който осъществяват, е като еднопосочна врата: те говорят с нас. Ние не можем да говорим с тях! — Той се огледа. Всички, с изключение на Кумас, се бяха вкопчили в прътите на решетките и напрегнато гледаха към двамата: — Ако не вярваш на мен, попитай тях! Те ще потвърдят, че всичко, което ти казах, е истина! Така ли е, приятели?

Никой още не се бе досетил каква беше идеята му. Но бяха достатъчно интелигентни, за да се включат в играта, каквато и да бе тя. Единствен Кумас представляваше неизвестна величина, но когато Дингстет се обърна и към него, тоанът остана да лежи по гръб, загледан през решетката на тавана. Останалите се заклеха, че това, което Кикаха казва, че обществено достояние от много време насам.

— Всъщност — уточни Червения Орк, — същият този Худини доказа съществуването на духове по експериментално-психологически път. Можа на няколко пъти да ги види, макар и не напълно ясно. След това се разбра, че мъртвите се появяват и в сънищата.

Той вдиган поглед към Кикаха и в него ясно се четеше въпроса „Кой, до дяволите, е този Худини?“

Кикаха му отговори с вдигане на ръка, образувал буквата „О“ с палец и показалец, докато Дингстет бе обърнат с гръб към тях. Беше много доволен, че тоанът така бързо се ориентира.

— Моят народ е съществувал много преди тоаните! — съвсем неочаквано проговори Хрууз. — Ние знаехме, че духовете съществуват дълго преди тоаните да научат за нашето съществуване!

Кикаха се надяваше двойниците да не се престараят в измислянето на „факти“, които биха могли лесно да бъдат разобличени и цялата измама да лъсне. Играта беше такава, че трябваше да се играе безкрайно хладнокръвно и страшно предпазливо. Когато Дингстет се извърна, за да изслуша изненадващо прозвучалата тирада на Хрууз, Кикаха направи знак на Ашателон и Уематол да говорят по-малко. Но веднага спря. Хрумна му, че Дингстет може да е монтирал невидими камери, които да заснемат цялата сцена.

Ако съществото прегледаше записите и в него възникнеха някакви съмнения относно интерпретацията на тези жестикулации, той трябваше да изсмуче от пръстите си някакво обяснение и за тях.

Уематол и Ашателон казаха на Дингстет, че вече от хилядолетия на всички е известно за съществуването на свят на духовете, които понякога действително влизат в контакт с отбрани хора по време на сънищата им. В обяснението им обаче прозвуча повече презрение към Дингстет, отколкото Кикаха би желал да чуе. Изглежда те просто не можеха да се противопоставят на непрестанните импулси да оскърбяват и унижават.

Дори да усети това, Дингстет с нищо не го показа. То се обърна към Кикаха и му нареди:

— Опиши ми Зейзел!

Лукаво същество. И не чак толкова тъпо, колкото можеше да изглежда на някого.

За да спечели време, през което да измисли убедителен отговор, Кикаха се престори, че не е разбрал:

— Какво искаш да кажеш? Да ти го опиша физически? Лицето му? Ръстът? Пропорциите на крайниците му спрямо тялото? Цветът на косата и на очите му? Малки или големи са ушите му? Колко голям е носът му и каква форма има?

— Да.

Кикаха пое дълбоко дъх, надявайки се по някакво чудо да почерпи отнякъде и въображение. После заговори толкова високо, че да го чуват и останалите.

— Хм… всъщност той беше забулен в мъгла, така че не можах да го видя в лице. Както вече ти споменах, мъртвите често се явяват в мъгла и не винаги чертите им се различават добре. Това явление е отдавна познато. Нали така, приятели?

— Да, разбира се!

— Няма никакво съмнение. Това е доказан научен факт.

— Самият Худини би го потвърдил, ако беше сред нас.

— Хрингдизците имат подобни наблюдения.

Кумас стана от купчината одеяла, прекоси пода на клетката и изкрещя:

— Вие всички сте побъркани! — след което легна отново.

— Той отхвърли всичките ви твърдения! — обърна им внимание Дингстет.

— Нищо подобно — отсече Червения Орк. — Мозъкът му бавно се спуска към лудостта. Не обърна ли внимание на думичката „всички“, с която включи и теб самия. Предполагам ти си наясно, че не си побъркан. Ние знаем за себе си, че също не сме побъркани. Следователно става дума за крясък на умствено лабилен човек, изрекъл твърдение, нямащо нищо общо с действителността.

— Подобно заключение изглежда логично — съгласи се Дингстет. — Аз знам със сигурност, че съм напълно рационален. — После се обърна към Кикаха: — И какво ти каза Зейзел?

— Първо ме поздрави. После изговори „Нис Затцел“. — Чу Уематол да изпъшква. Изглежда започваше да вярва, че леблабият наистина е откачил. — Нис Затцел. Не знаех какво би трябвало да означава това. И тогава се досетих, че той говори на тоански език от онова време. Казваше ми „Аз съм Зейзел“, по начина, по който би го казал в неговото време. За щастие езикът не се е изменил много оттогава досега. Можех да разбера почти всяка дума, която ми каза. А малкото, които не знаех, разбрах от контекста. И още нещо: думите му достигаха до мен малко изкривени и приглушени, за което мисля, че е виновна мъглата. Всъщност, както появата на духовете, така и тяхната реч, могат да се оприличат на минаването им през леко дефектна врата.

— Доволен съм да чуя това, което ми каза. Нис Затцел. Да, ти не си тоан, следователно не би могъл да знаеш древния език.

Кикаха реши оттук-нататък да не цитира, а да преразказва предполагаемите думи на Зейзел. Той знаеше от древния тоански само няколкото думи, които Анана го бе научила някога. Беше доволен, че си спомни онзи техен разговор от преди толкова време.

— И какво стана после? — интересуваше се Дингстет.

Кикаха отговори бавно, внимавайки мислите му да не изпреварват езика с повече от няколко думи.

— Той каза, че е научил много неща от другите духове и Върховния Дух, който управлява техния свят. Призна, че е започнал да разбира колко грешки е допуснал докато е бил сред живите.

„Не се увличай“, дръпна юздите си Кикаха. „Говори малко, но по същество. Колкото по-малко неща кажа, толкова по-малка е вероятността да изрека нещо, което може да ме издаде“.

— Казано накратко, той сподели с мен, че не може да влезе в контакт с тебе по друг начин, освен възползвайки се от услугите на някой човек, който е отворен за свръхестественото. Случайно се натъкнал на мен. Отнело му известно време и голям разход на енергия да ми се яви, защото му пречело, че съм разстроен от затварянето ми тук. На края ми поръча да ти предам, че трябва да бъдем освободени и третирани като гости, но Червения Орк да бъде наблюдаван внимателно, понеже е опасен. Нареди да те предупредя никому да не даваш сведения за машината за създаване. Трябва да унищожиш тези данни и да ни пуснеш да си вървим. — Той помълча малко и продължи: — Освен това ми каза, не, направо настоя, да ми предадеш Рога на Шамбаримен, който си взел от Червения Орк. Той е моя собственост и както Зейзел се изрази, аз никога съм нямало да злоупотребя с него.

Червения Орк пребледня и лицето му се изкриви в злобна гримаса. Но не смееше да каже нищо, за да не даде повод на Дингстет да не го пусне. От друга страна Кикаха трябваше да включи и него в списъка на онези, които трябваше да бъдат освободени. Ако не го стореше, Червения Орк щеше да го разобличи като нагъл лъжец.

— Зейзел заповяда да изтриеш всички данни за машината, защото тя представлява голяма опасност за всяко живо същество във всяка вселена. Трябва да направиш това незабавно. Трябва освен това да се убедиш, че изтритите данни не могат по никакъв начин да се възстановят. Искаше да каже, че нищо не бива да остава в паметта на планетарния компютър. Никой никога не бива да може да ги извлече от него!… След това трябва да ни пуснеш от клетките и да ни разрешиш да се телепортираме от този свят. Зейзел изрично нареди да не се връщат оръжията на Червения Орк и че всички бластери трябва да се демонтират от летателния му апарат. Ние трябва да отлетим до вратата на нашите апарати. Всички ще напуснем едновременно и ще се прехвърлим в двореца на Червения Орк на Земя-2.

Червения Орк го гледаше яростно. Той много добре разбираше смисъла на условията, които Кикаха изброяваше.

А междувременно Кикаха завърши:

— Зейзел не ми каза защо държи на това. Сигурно имаше някакви основания, но така и не ги сподели с мен. Но аз съм убеден, че е за добро. Мъртвите знаят всичко.

Дингстет не проговори няколко минути. Очите му го гледаха без да помръдват като статуя. Единствената разлика бе, че примигваха. То не помръдна нито на косъм, както би направило всяко живо същество. Затворниците, отново с изключение на Кумас, не сваляха поглед от него.

— Дали ще се хване? — прошепна Кикаха на себе си.

Измислицата му не би имала никакъв ефект спрямо всеки тоан и повечето земляни. Но създанието пред него не беше нито мъж, нито жена, то дори не беше човек и досега не бе имало никакво вземане-даване с Homo Sapiens — върха на еволюцията, когато ставаше дума за извъртане на истината.

Накрая Дингстет каза:

— Щом Зейзел нарежда, ще бъде сторено. Как бих искал да мога да сънувам, за да се обръща директно към мен!

За миг, но наистина само за миг, Кикаха го съжали. Може би в него имаше повече човешки неща, отколкото им бе разкрил досега. А може би то просто искаше да бъде по-близко до хората.

Щяха да бъдат освободени след час и щяха да бъдат прехвърлени в пещерата, където бяха останали летателните им апарати. Но за изпълнение на инструкциите на Зейзел трябваше повече време, отколкото Кикаха бе предполагал. И както често ставаше в живота, случи се непредвидимото. Хрууз бе първият, който трябваше да бъде прехвърлен на мястото, където го Дингстет беше оставил летателните апарати. След него идваше ред на Кумас, после на Червения Орк. Кикаха бе пожелал този ред на телепортиране, за да не стане така, че Червения Орк първи да попадне в склада. Трудно можеше да се предвиди какво точно би направил изобретателният мръсник, ако останеше макар и за миг сам или трябваше да се справя само с двойниците си. Но Хрууз беше достатъчно силен, за да се погрижи да не настъпят изненади.

Хрингдизецът изчезна от клетката си. Дингстет имаше проблеми да уговори Кумас да се подчини на заповедите му. Кумас лежеше върху одеялата, както обикновено обърнат с гръб към него. Накрая Дингстет каза:

— Мога да те накарам да направиш онова, което искам от теб. Но това означава да ти причиня силна болка.

Половин минута Кумас не реагира по никакъв начин. После стана все със същото лишено от изражение лице и с безжизнен поглед в очите. Дотътри се до центъра на клетката и стъпи в кръга. Дингстет насочи единия край на малкия уред в ръката си към кръга и натисна бутона. Сигналът вече бе задействал процеса, но трябваше да минат пет секунди, за да се активира вратата.

Кумас сигурно внимателно ги беше броил. Миг преди да изчезне, той помръдна встрани и стъпи с крак извън кръга.

И след това изчезна. Кракът, от който бликаше кръв, остана да стърчи в клетката. След малко падна.

— Самоуби се! — изрева Червения Орк.

Останалите мълчаха потресени. Сигурно и Дингстет бе изпитал някакъв шок, но това не му пролича. Просто попита:

— Защо ли постъпи така?

— Нали ти казах — отговори му Кикаха. — Клетият нещастник беше побъркан.

— Не разбирам тази нестабилност, изкривената сложност и честите откази при човешките същества.

— И ние не ги разбираме — прошепна Кикаха.

Дингстет отложи почистването за след заминаването на „гостите“. А може би изобщо нямаше да се занимава с това. Прехвърли и останалите в пещерата с личните им вещи, но направи това през различен кръг от този, който бе смятал първоначално да използва. Когато излезе от кръга, Кикаха видя тялото на тоана в друг, съседен на неговия кръг. Хвърли му един поглед и започна да се приготвя за път. Не му отне много време. Когато всички седяха на седалките, Дингстет произнесе кодовата дума и отвори изхода за пещерата. Част от стената се плъзна странично в скалата и те излетяха в тунела. Дингстет вече им бе дал указания как да стигнат до вратата, използвана от Червения Орк за идване в Пещерния свят. Червения Орк летеше зад двойниците си, а Хрууз и Кикаха зад него.

Двайсет минути по-късно бяха стигнали до вратата. Кикаха слезе от апарата и извади от раницата си лента за завързване. Преди Червения Орк да успее да реагира, двойниците му и Хрууз го бяха сграбчили. Ако трябваше да се справя само с Ашателон и Уематол, той сигурно би им се измъкнал, но Хрууз беше нечовешки силен. Подчинявайки се на съвета на Кикаха, подшушнат му на ухо докато още бяха в склада, той изви ръцете на Повелителя на гърба му, а двойниците го хванаха за краката. Дингстет, който без съмнение ги наблюдаваше през системите на планетарния мозък, сигурно се питаше какво ли означава всичко това. Кикаха ловко пристегна китките на Орк на гърба му.

Радостно възбуден той извади Рога от раницата му и изсвири седемте ноти. Без никакво забавяне в стената се появи трептящото петно на готова за използване телепортираща врата. Хрууз запрати продължаващият да мълчи Червен Орк, през нея. Минута по-късно всички бяха в двореца, в който се намираше и Анана.

Трябваше им известно време, за да се справят с охраната, която ги атакува в мига, в който видя завързания господар. Но схватката не продължи дълго. Няколко точни изстрела с лъчемет убиха двама-трима, а останалите се разбягаха.

Скоро обаче те се прегрупираха и заеха отбранителна позиция. Изглеждаше като че ли групата на Кикаха ще трябва да превзема двореца обратно стая по стая. Вместо да се бави по този начин, Кикаха извика командира, който се бе скрил зад барикада от мебели в един от салоните. После заедно с Ашателон и Уематол поговори с него и стигнаха до споразумение. Командирът се консултира със своите заместници и няколко от обикновените войници. Всички тези приказки отнеха повече от час, но в резултат охраната се закле във вярност пред Кикаха и двойниците. Никой не обичаше Червения Орк и не се вълнуваха особено кой им плаща, а Кикаха удвои заплатите им и намали наполовина работното им време.

Той бе крайно доволен от това развитие на нещата.

— Омръзна ми около мен да се пролива кръв. Няма значение дали това е необходимо или може да се избегне — започнах да настръхвам от това. А да не забравяме, че някои от нас можеха да загинат, ако тези юнаци се бяха опълчили както трябва. И един от убитите можех да бъда аз самият.

Уематол и Ашателон не се доверяваха особено на охраната. За да избегнат въоръжен бунт или убийства от засада, те избраха няколко от стражите. Обещаха им големи суми, ако те се съгласят да шпионират другарите си и да докладват кои са евентуалните подстрекатели и кои са заговорниците. Действайки зад гърба на Кикаха те наеха и няколко души, които да следят шпионите на Кикаха. Той разбра за това по-късно, когато един-двама от тях го информираха. Те явно го правеха за пари и Кикаха се постара да не ги разочарова.

Той нае други войници и част от прислугата, за да следи ходовете на двойниците. Но не знаеше кого ще наемат те за същата цел. Това можеше да бъдат неговите хора. А Ашателон и Уематол сигурно имаха шпиони, с които да се следят взаимно.

Ситуацията беше абсурдна и той много се смя. Ако нещата продължаваха в същия дух и със същото темпо, скоро всички в двореца щяха да работят като двойни, тройни, а защо не и четворни агенти.

След като се убеди, че от страна на стражата не го грози пряка опасност, той посети Анана. Тя седеше на шезлонг в градината до басейна, който бе достатъчно голям, за да бъде малко езеро. Слънцето се намираше в зенита на Земя-2 и я галеше с лъчите си. На ниска масичка до нея имаше висока чаша, пълна с ледени кубчета и тъмна течност. Макар откъм басейна да се разнасяше веселата врява на играещите си във водата нейни камериерки и компаньонки, тя не изглеждаше щастлива. Не се усмихна и не го покани да седне, когато той й се представи.

— Предполагам — започна той, — че Уематол вече ти е казал истината. Изпратих него да стори това, защото не допускам, че би повярвала на моето обяснение за случилото се и мисля, че дори не би пожелала да ме изслушаш. Но аз действително съм готов да ти повторя отново какво ти стори Червения Орк и нещо повече, мога да добавя подробностите, които Уематол съзнателно изпусна.

Гласът й прозвуча глухо и тя изобщо не вдигна поглед към него:

— Изслушах го без прекъсване, макар с мъка да се сдържах да не му изкрещя в лицето, че е лъжец. Не искам да слушам и твоите лъжи. Сега те моля да си вървиш и никога повече да не идваш при мен!

Вместо това той дръпна един стол и седна срещу нея.

— Не, няма да го направя. Уематол ти каза истината, макар че, като истински тоан, това трябва да му е причинило известна болка.

Той страстно желаеше да я вземе в ръцете си и да я целуне.

Сега тя го погледна в очите.

— Искам лично да говоря с Червения Орк. Нека той ми каже истината.

— В името на Елитрия! — възкликна той малко по-силно и по-нетърпеливо, отколкото би желал. — Защо да си губим времето с него, когато той е способен само да лъже!

— Сама мога да позная дали ще ми каже истината или не.

— Но това просто е нелогично. И е абсолютно ирационално!

Опитваше се да овладее гнева си, но беше объркан и се чувстваше безсилен.

— Няма да позволя на един леблабий да ми говори по този начин! — отсече тя с леден глас. — Независимо, че съм във властта му.

— Аз… — той затвори уста. Оправянето на нещата щеше да бъде много трудно и щеше да постави на изпитание способността му да се самоконтролира и да бъде деликатен. — Извинявам се — каза той вместо онова, което беше започнал. — Знам каква е истината, затова ми е толкова трудно да гледам, как се оставяш да те заблуждават. Добре. Разрешавам ти да говориш очи в очи с Червения Орк.

— Но ти ще ни наблюдаваш и ще ни подслушваш, нали?

— Обещавам ти никой да не ви наблюдава.

— Тогава сигурно ще ни запишеш. След това ще изгледаш лентата и така няма да си ме излъгал.

— Не. Обещавам. Обаче…

— Какво?

— Мисля, че няма да ми повярваш. Но Червения Орк може да те убие, ако не си охранявана.

— Той? — изсмя се тя презрително. — Да ме убие?

— Повярвай ми, познавам го много по-добре, отколкото ти го познаваш. Той може да си отмъсти и на двама ни, като ти извие врата и веднъж за винаги те отнеме от мен.

— Но аз никога не бих могла да те обикна, леблабий. Как тогава би могъл да ме отнеме от теб?

— Разговорът ни се развива в порочен кръг. Ще ти дам онова, което искаш. Ще бъдеш в една стая с Червения Орк и нито човек, нито машина ще ви наблюдават, подслушват, или пък записват. Но между теб и него ще има прозрачна стена. Няма да поема никакъв риск, когато става дума за този човек. Това е решението ми и то е окончателно.

Хрууз не беше човек. Той щеше да контролира ситуацията. В буквалния смисъл на думата, той не беше нито човек, нито машина. „Но мога ли да постъпя така?“, терзаеше се Кикаха. „Никога досега не съм я лъгал. По същата причина няма да пусна в ход и плана, който имах. Да сложа или Ашателон или Уематол на мястото на баща им и да накарам този двойник да играе ролята на разкаял се и достоен за доверие Червен Орк… да, това също се изключва. Но изкушението е толкова силно, че направо ме боли да се откажа от толкова елегантно решение!“.

Анана с нищо не показа, че му е благодарна за разрешението да говори с Червения Орк, колкото дълго желае. Оказа се, че разговорът им продължи два часа. Когато напусна стаята на срещата, тя ридаеше. Но в мига, в който зърна причакващия я Кикаха, тя съумя да се овладее и дори се престори, че нищо не се е случило. Никой тоан не показваше „слабост“ пред един леблабий. Вместо да отговори на въпросите му, тя бързо се затвори в стаята си.

Червения Орк беше задържан в стаята, в която бе разговарял с Анана. Кикаха влезе в нея и седна на нейния стол. Беше още топъл и той изпита усещането, че я е докоснал.

После погледна в упор тоана, който посрещна погледа му без да трепне.

— Ти спечели този рунд — призна Кикаха. — Голяма работа. Но не се заблуждавай, че ще се измъкнеш от всичко това жив. Само аз ще реша как. Имаш някакъв шанс да отървеш кожата, но не искам да те лъжа: противна ми е мисълта да убия хладнокръвно човек или да наредя на някому да извърши убийство, с което аз не бих искал да си цапам ръцете. Повярвай ми, двойниците ти изгарят от желание да те измъчват дълго, преди да те отърват от живота. И недоумяват защо не им позволявам да го сторят.

Тоанът помълча известно време преди да му отговори. После каза:

— И аз не го разбирам. Що се отнася до вероятността да избягам оттук… на твое място не бих бил чак толкова сигурен. В много отношения ние двамата с теб, Кикаха, доста си приличаме, въпреки че ти едва ли бе пожелал да го признаеш дори само пред себе си. Но да не си губим времето с това. Доколкото разбирам намека ти, готов си да ми отвориш вратичка за спасение. Но само да я открехнеш, което за мен не е истинска свобода. Няма да ме убиеш, но ще ме държиш жив в килията или поне ще се постараеш да ме задържиш жив, защото един ден аз ще се самоубия от скука и отчаяние. Така ли е?

Кикаха мълчаливо кимна.

— Тъп леблабий! — изрева тоанът със страшна сила. Цялата му кожа неочаквано почервеня и лицето му се изкриви от страшна злоба. Той размаха юмрук срещу Кикаха и се изплю срещу разделящата ги прозрачна стена. В ъгълчетата на устата му бързо се образуваха малки мехурчета, откъснаха се и на тяхно място се появиха нови. Очите му също се наляха с кръв, артериите на челото му изпъкнаха като кобри, надигнали качулките си. И той заблъска с глава по преградата.

Кикаха бе скочил от изненада още при първия изблик на ярост и бе отстъпил несъзнателно крачка назад. Но сега се приближи плътно и внимателно се вгледа отблизо в тоана. От челото му течеше кръв и капеше по пода. Прозрачната преграда също беше изплескана в червено. Червения Орк изглеждаше червен с голямо „Ч“. Макар да бе спечелил прозвището си, заради пролятата от него кръв на много хора, той също бе известен сред вселените и с пристъпите си на необуздана ярост. Случваха се рядко, защото самоконтролът му беше железен. Но когато се случеха, свидетелите се ужасяваха.

„Този човек“, помисли Кикаха, „е самото олицетворение на яростта!“

И ако наистина този човек като дете е станал баща на човешкия род… Кикаха почувства как целият настръхва. И макар само най-възрастните все още живи Повелители да си спомняха най-важните събития от онова далечно минало, Червения Орк не бе забравил детските си години, омразата към баща си, силната любов към майка си, мъката, когато тя беше убита. Не беше забравил и нито едно от изживените разочарования през всичките хилядолетия, изтекли оттогава досега. Многото му победи не бяха излекували нито една от тези рани.

Наблюдавайки безсилно опитващият се да се добере до лицето му побеснял тоан, Кикаха се запита защото този човек не се бе опитал да потърси избавление в някоя система за психотренинг. А може би беше опитвал, но без успех.

Червения Орк се търкаляше по пода, удари се в стената, върна се в обратна посока и се удари в другата. Вече не крещеше. От цялото му тяло се стичаше кръв и оставаше следи по пода.

Изведнъж той спря да се търкаля. Легна по гръб и тежко задиша през уста като риба, извадена на сухо. Беше разперил ръце и крака в подобие на грубо „Х“ и втренчено гледаше към тавана.

Кикаха търпеливо изчака гръдният му кош да спре да се повдига и спуска. После спокойно попита:

— Свърши ли пристъпът ти?

Макар да не му отговори, Червения Орк стана на крака. Макар и изцапано с кръв, лицето му беше спокойно. Той заби поглед в Кикаха и след минута също така спокойно отговори:

— Знам каква сделка ще ми предложиш. Ако искам да остана жив, ще трябва да разкажа на Анана какво съм й сторил.

Кикаха кимна.

— Трябва ми време да помисля.

— Добре — каза Кикаха. — Имаш десет секунди.

За миг му се строи, че Червения Орк ще избухне в нов изблик на ярост. Той силно стисна устни, а очите му налудничаво проблеснаха. Но после пое дълбоко въздух и се усмихна.

— Имах предвид по-скоро нещо като седмица, за да взема решение. Добре тогава… Не, няма да кажа на Анана истината!

— Не съм и допускал, че ще се съгласиш — спокойно отговори Кикаха. — В такъв случай имам второ предложение. Ако го приемеш, ще се спасиш от доживотния затвор. Но това зависи само от отговора ти на моя въпрос. Съхранена ли е паметта на Анана? И ако е съхранена, можеш ли да й я върнеш?