Филип Хосе Фармър
Последният удар (15)

15

Кикаха се беше озовал на една от собственостите на Червения Орк — Земя-2.

Нямаше представа къде точно се намира в момента. Беше се прехвърлил с помощта на Великата майка в район, съответстващ на Калифорния от Земя-1.

— Червения Орк бе забранил на останалите Повелители да посещават която и да е от двете Земи — бе му обяснила Манату Ворцион. — Но, както ти е много добре известно, някои Повелители, включително Джадауин и Анана, са инсталирали врати и за двата свята и са били на тях… Преди много време и аз отворих няколко врати за бъдеща употреба, но досега не съм ги използвала. Ти ще се прехвърлиш на Земя-2, използвайки врата, която ще те изведе максимално близко до мястото, където смяташ, че Червения Орк има дворец. Много е възможно той да е открил тази врата и да е заложил капан в нея.

— Това вече престана да ме изненадва.

Малко преди той да пристъпи през глиндгласа, тя го прегърна. Главата му за миг се оказа заровена в долината между двете й гърди. О, какво неземно удоволствие.

След малко тя го пусна и го отдалечи на една ръка разстояние, което не беше никак малко.

— Ти си единственият мъж, който ме е отблъснал.

— Анана…

— Знам — кимна тя. — Но съм уверена, че накрая ще ме имаш.

— Сега не мисля за този край.

— От друга страна ти също си единственият на когото това може да се размине — засмя се тя. — Виждам, че си ми простил, задето те изложих на опасност, без да те предупредя. Върви сега и нека те споходи късмета на Шамбаримен.

Късметът на тази легендарна личност в края на краищата го бе изоставил, но Кикаха не възрази. Той пристъпи през огледалото и се озова в топла камениста пустиня, почти лишена от растителност. Зад него се издигаше канарата, в която бе вратата. Огледа се и видя само няколко лешояди, изсъхнали тревисти растения, камънаци, струпани на неправилни купчинки и слоеве от почвата, които изглеждаха като преобърнати. Къде и кога беше виждал пак подобно нещо?

Небето беше безоблачно. Височината на слънцето го накара да предположи, че местното време е към десет сутринта. Въздухът беше към 24°С.

Великата майка не се бе оказала в състояние да му каже на какво разстояние е вратата от областта, съответстваща на Лос Анжелис от Земя-1. Тя даже не знаеше в каква посока да му каже да върви.

„Както винаги аз трябва да решавам“, помисли си той. От друга страна нали точно това искаше.

Беше излязъл от вратата с лице на запад. В такъв случай юг се намираше отляво на него. Винаги му бе харесвало лявото — считаше го за посоката, която му носи успех. Ако установеше, че е тръгнал не накъдето трябва, щеше да се обърне и да опита в противоположната посока. Тръгна през камънаците. На няколко пъти се подхлъзна, но не падна. Спускаше се към по-равен участък. Мина покрай гърмяща змия, която честно го предупреди, че я приближава, тракайки с опашка. Звукът го накара да се почувства у дома си. И наистина, в определен смисъл той си беше у дома. Макар този дом никак да не му бе харесал, когато преди време бе попаднал в истинския Лос Анжелис на родната си планета. Много хора, много коли, много шум, мръсотия и гаден въздух.

Малко по-късно срещна огромен паяк-тарантула. Малките му и злобни очички му напомниха за някои от най-зловещите злодеи, с които се бе срещал из световете. И това му достави удоволствие. Тези срещи бяха развили умението му да оцелява и в известна степен той беше в дълг пред тези хора. Жалко че почти всички вече бяха мъртъвци. Нямаше как да им благодари.

Кикаха носеше широкопола сламена шапка, тъмна риза с разтворена на врата яка, кожен колан, широки черни панталони, черни чорапи и здрави туристически обувки. Лъчеметът беше в кобура на хълбока му, а пълната с вода манерка висеше отдясно на колана му. Раницата на гърба му беше пълна с неща, които той бе сметнал да необходимо да вземе.

След като повървя известно време, той спря. Разбира се! Сега знаеше къде се намира. Тези странни каменни образувания и канарите! Колко пъти ги беше виждал в уестърните! Това бяха скалите Васкец — един район, предпочитан за снимането на някои сцени. Значи трябваше да върви на юг, макар да не бе ясно какво разстояние ще трябва да измине. И той уверено се насочи в посока на 30-ия паралел.

Пред него се намираше онова, което на Земя-1 бе известно като района на Лос Анжелис. Географията беше същата като на Земя-1, но архитектурата и жителите бяха напълно различни.

Не след дълго стигна добре утъпкана пътека, по която личаха следи от колела. Пет мили по-нататък най-сетне дочу някакъв шум. Приближаваше зад гърба му. Обърна се и видя облак прах на половин миля от него. Вдигаше го отряд конници. Шлемовете им проблясваха под слънцето. Двамата начело на кавалкадата носеха знамена, развяващи се на дълги дръжки. Слънчевите лъчи, отразяващи се от наконечниците на копията, създаваха впечатление, че те са въоръжени с някакво фантастично оръжие. В гърлото на Кикаха заседна буца, защото той си спомни с тъга походите с воините от племето на хората-мечки, в които бе участвал на нивото Америндия в света на нивата. Както и рицарските двубои от нивото Драхеланд на същата планета. Ушите му дочуха пронизителния вой на бойни рогове.

Последното нещо, от което сега имаше нужда, бе да бъде задържан от някакви войници. Без съмнение облеклото му би събудило любопитството им. И ако го спряха за разпит, той нямаше да може да отговори на нито един от известните им езици. А в този свят подозрително изглеждащият чужденец можеше да разчита само на затвор.

Местността отляво на него бе равна, но на четиридесет стъпки се виждаше корито на река. Отдясно, поне на сто и петдесет стъпки от него, имаше хълмове. Той се затича към пресъхналото корито, надявайки се кавалерията да не го е видяла. И все пак щом той ги бе видял, сигурно и те го бяха видели. Лошо. Не оставаше нищо друго освен да бяга.

Скочи в коритото, мигновено се обърна в другата посока и погледна над ръба му. Главата му беше частично скрита от пелинов храст. След малко минаха знаменосците. И на двата аленочервени флага се виждаше фигурата на грамадна кафява мечка с крака, малко по-дълги от тези на гризли. И обратно, лицето й беше по-малко от лицето на гризли.

Може би гигантската дребнолика мечка, измряла на Земя-1, тук беше оцеляла.

Офицерите, които яздеха зад знаменосците, бяха гладко избръснати, нахлузили кръгли, украсени с черни пера шлемове с предпазители за носа и други, извити около шията. Екипировката им с нещо напомняше тази на древногръцките воини. Освен това носеха алени туники, извезани със злато. Краката им бяха голи нагоре, но обути в кожени сандали. На коланите им висяха ножници с широки кании за къси мечове. Ризниците, досущ като тези на испанските конкистадори, бяха прибрани в малки кошници зад гърба на всеки ездач. Горещината очевидно правеше невъзможно да бъдат носени без да е наложително.

Всъщност слънцето припичаше достатъчно силно дори и за шлемовете. Кикаха предположи, че военният устав изисква да не ги свалят, независимо от горещината.

Обикновените войници бяха въоръжени с копия и препасани на пояса дълги мечове. И те бяха гладко избръснати и мургави. Но докато офицерите бяха късо подстригани, косата на войниците бе дълга, черна, вълниста и свободна. Не бяха от средиземноморския тип. Лицата им бяха широки и с високи скули, клепачите бяха тежки, носовете — дълги. Само опитното око на Кикаха можеше да забележи едва доловими следи на индианска кръв.

В облака прах зад тях яздеше дружина стрелци с лъкове. Наброяваха към четиридесет. Следваха ги неясно колко мъже и жени, също ездачи и водачи на фургони, натоварени с припаси. Отличаваха се от останалите по изцапаните си жълти широкополи шапки. Разноцветните им туники бяха замърсени. Не бяха въоръжени. Нямаше никакво съмнение, че са индианци и сигурно бяха слуги или роби. Зад тях идваха още няколко дружини стрелци и копиеносци.

— Имат коне — прошепна на себе си Кикаха. — Аз имам нужда от кон. Значи ще се сдобия с кон. И все пак опасявам се, че и те като едно време в Дивия Запад имат практиката да бесят конекрадците. Но аз няма да крада кон за първи път! Надявам се, не и за последен.

Когато групата го подмина и прахът се спусна отново на земята, убеден, че войниците нямат намерение да се занимават с него, той се върна на пътя. Изчака един час, въпреки засилващата се горещина. Когато видя двама конници да се спускат от един проход между хълмовете отляво, той ускори ход. Двамата стигнаха до пътя, а той се намираше непосредствено зад тях. Извика им и те дръпнаха юздите на конете си.

Никога не бе виждал по-корави типове. Шапките им бяха като на коларите. Черните им, изцапани от храна бради стигаха до кръста им. Погледът в черните очи беше твърд и безкомпромисен, орловите лица бяха изгорели от слънцето и изглеждаха прекалено втвърдени за усмивка. Носеха мръсни сини туники, но бяха обути в истински ботуши, стигащи до коленете им. На гърбовете си бяха метнали колчани със стрели, лъковете им бяха с натегната тетива, а в каниите се виждаха дръжките на дълги мечове и дълги ножове.

Кикаха остави раницата си на пътя и извади малко кюлче злато. Вдигна го, посочи с другата си ръка по-близкото от двете животни и обясни:

— Давам това за един кон.

Естествено не го разбраха, но жестът му бе достатъчно изразителен. Тихо размениха няколко думи, обърнаха конете си към него и го нападнаха с мечове в ръка. Беше очаквал това, защото външният им вид ги издаваше, че са престъпници. Лъчеметът му, настроен на минимална мощност, ги събори от седлата. Той успя да улови юздите на единия кон и въпреки, че бе повлечен няколко метра, накрая го спря. Другото животно продължи да се носи в галоп. Захвърли всичките си дрехи без гащетата, обу миризливите ботуши и туниката на по-едрия от двамата и смушка коня. Беше взел още колчана и лъка му. Задържа своите гащета, защото те щяха да го запазят от претриване. Отдавна не бе яздил. Остави кюлчето на земята до падналите бандити. Не го заслужаваха, но… по дяволите, поне нямаше да му тежи.

Пътуването продължи по-дълго, отколкото бе очаквал, но не искаше да мъчи животното, а и трябваше да го напои и нахрани. С приближаването към града движението по пътя ставаше все по-оживено. Фермери с фургони пълни със селскостопанска продукция отиваха на пазар, а в насрещния поток се виждаха същите фургони, натоварени със стока. Веднъж подмина керван с роби, повечето индианци и индианки, завързани един за друг с вериги. Децата им бяха свободни и следваха родителите си. Макар да съжаляваше тези нещастници, той не можеше да направи нищо за тях.

Накрая стигна до проход, който водеше надолу към града, макар той още да не се виждаше. Вече бе успял да продаде малко злато срещу пари — кръгли медни и сребърни монети, различни по размер и стойност. На всяка от тях се виждаше ликът на някакво местно величие, а по периферията имаше изписани три думи, на непозната азбука.

Когато най-сетне видя градът, той му се стори голям. По-груба оценка населението му беше между сто и сто и петдесет хиляди души. Къщите ставаха все повече докато Кикаха напредваше към океана, чийто бряг все още беше на няколко мили в далечината. Тук-там между колибите и неугледните магазини се виждаше заградено имение с голяма къща. Улиците изглеждаха като прекарани по пътеките на пияни крави и това продължи някъде до средата на онова, което на родната му планета би било Холивудските възвишение. Оттам-нататък пътищата се изправиха и дори се оказа, че са павирани с големи дялани блокове.

От време на време попадаше на високи квадратни белокаменни сгради с двойни кубета, просторни входни веранди и колонади в градините. Те бяха буквално покрити със статуи на глави на троли и дракони, лъвове, мечки и… малко изненадващо, слонове. А може му мамути? В този район улиците не бяха павирани. Тесните канавки покрай тях бяха пълни с мръсна вода и воняха на канализация. Предполагаше, че още по-близо до океана всичко ще изглежда много по-цивилизовано, но нямаше време за подобни проучвания.

Този град притежаваше нещо равностойно на смога на Лос Анжелис. Димът от хилядите кухненски огньове тежко се стелеше над долината.

През цялото време докато спокойно яздеше по улиците, той не изпускаше от очи детекторът на врати. Но светлинният индикатор дори не мигна. Захвана се да провери по-подробно района на „Холивудските възвишения“. За разлика от същите на Земя-1, които бе видял през 1970 година, склоновете на тези бяха голи с изключение само на едно-две имения. Детекторът разкри наличието на няколко няколко светли петна над едно от тях — точно това на самото било. Тези петна можеха да бъдат само от врати.

Не можеше да бъде сигурен, но мислеше, че въпросното голямо бяло здание, увенчано с два куполообразни покрива, се намираше точно на мястото, където на родната му планета бе обсерваторията „Грифит“. И пак от някакво ъгълче на съзнанието си извади спомена за думите на някой от времето на пребиваването му в Лос Анжелис, който беше подхвърлил, че нагоре води път, който минава през живописен парк и свършва при обсерваторията. Имаше само един начин да провери дали паметта му не изневеряваше.

Трябваха му няколко часа да го намери, защото не искаше да пита местните жители. Н накрая излезе на черен път, който го изведе на павиран с големи бели плочи булевард. Той се отправяше към океана и обикаляше в основата на възвишенията. След малко откри, че от него тръгва нагоре друг път, отново черен. Без да бърза, Кикаха пое по него. Стръмният наклон щеше да бъде тежко изпитание за коня, ако го накараше да върви в тръс. Галопът тук бе немислим.

И докато пътуваше по тясната алея, извиваща се между високи дървета, той си изработи план какво да направи, когато стигне по-наблизо до имението. Макар Червения Орк да се появяваше тук не чак толкова рядко, той вероятно бе непознат за повечето от местните жители. Сигурно беше подкупил някои по-знатни граждани да закупят имота на негово име. Червения Орк може би дори не напускаше очертанията му. без никакво съмнение тук имаше солидна охрана, а всички входове представляваха капани за нежеланите гости.

Все пак тоанът може би не беше в дома си точно сега. Известно бе, че той притежава няколко имения на различни континенти от тази планета. Сигурно се телепортираше между тях, според това къде искаше да бъде в определен момент. Шпионите му го държаха информиран за развоя на събитията навсякъде, а и той сигурно следеше местната преса.

Макар да бе създател и скрит наблюдател и на двете Земи, Червения Орк бе възприел стратегията да се намесва минимално в делата на хората. Планетите бяха нещо като експериментални лаборатории. Той ги бе създал по образ и подобие на собствената си планета, напълно повтаряйки вече разрушения роден свят в геоложко и географско отношение. Това, разбира се, се отнасяше за самото начало — тогава, когато земляните се намираха в ранната каменна епоха.

Той бе създал изкуствени земни същества, беше използвал техниката на клонинга, за да бъдат началните условия еднакви, и бе населил с тях двете Земи. Групите бяха идентични в генно отношение и бяха започнали пътя си в съответстващи си географски области. Началното им ниво бе също еднакво — примитивно, а и съответните племена бяха започнали с еднакъв език. Това означаваше, че племената, заселени в Алжир на Земя-1 и същата географска област на Земя-2, говореха на един и същи език.

Червения Орк бе наблюдавал развитието на племената на двете Земи за един период от около двайсет хиляди години. Някои тоани смятаха, че става дума по-скоро за трийсет хиляди, но само Червения Орк знаеше с точност. Колкото и да бяха, пред очите му бяха минали предисторическата епоха и цялата история на хората от двете планети. Но не беше посветил цялото си време само на наблюдение. По-скоро идваше за кратко ту на едната, ту на другата и опресняваше впечатленията си. Или пускаше в ход поредната си мръсна афера.

Двете планети бяха един експеримент, доказващ разходимостта в историческото развитие. Макар в самото начало племената и условията, в които ги бе поставил, да бяха еднакви — и тук ставаше дума не само за расови особености и състав, а също и за езици, обичаи, та дори и имена — разликите след двайсет хиляди години бяха огромни.

Кикаха нямаше време да установи в детайли как тези хора се бяха отклонили от пътя на населението на Земя-1. Нищо чудно Червения Орк да разполагаше със шпиони, които вече дебнеха за пристигането му. Едно беше сигурно: тоанът оставяше много малко неща на случайността и правеше всичко по силите му да не бъде изненадан. Кикаха прецени за най-разумно направо да приеме, че слухът за пристигането му вече е стигнал до Червения Орк.

Добре, нека да бъде така.

По средата на пътя той стигна до висока каменна стена, която го пресичаше и продължаваше настрани по склоновете. Една дузина въоръжени мъже стояха на входа. Той обърна коня си и се отправи обратно към града. Там успя да уреди да се грижат за коня му срещу скромно заплащане. Собственикът на конюшнята не правеше впечатление на особено любопитен. Толкова много бяха чужденците в града, че нямаше нищо необичайно да срещне един от тях тук, макар и малко встрани от централната част.

А може би Червения Орк го бе предупредил да се прави на безразличен.

Кикаха се върна в основата на възвишенията и навлезе сред дърветата малко встрани от извиващият се нагоре черен път. Изчака да падне нощта, дремна, хапна от собствените си припаси и пи малко от водата в манерката. Макар теоретично погледната да бе имунизиран срещу всяка болест, той не искаше ненужно да рискува с местната храна и вода. Стори му се, че времето е спряло, но накрая все пак настана полунощ. Небето се бе заоблачило. Той си сложи специалната лента през челото и закрепи на нея прибора за нощно виждане. Започна да се изкачва нагоре през дърветата все така встрани от пътя. Не след дълго отново излезе на стената. Макар да бе висока десет стъпки, въжето с кука на края му помогна да я преодолее практически безшумно.

Яхна стената странично, изтегли въжето при себе си и извади от раницата си устройството за откриване на датчици, дадено му от Хрууз. Огледа внимателно района непосредствено около себе си. Но уредът не регистрира нищо. Това означаваше само едно: ако тук имаше датчици, в момента те не бяха активни. Но напълно възможно бе да има голям брой пасивни датчици, замаскирани като камъни или скрити под кората на дърветата. Това беше без значение. Неговата цел се намираше напред и нагоре.

Спусна се от другата страна и с едно дръпване освободи куката. Намота въжето и го закачи на каишка за колана си. Започна да се изкачва по практически вертикалния в това място склон. След малко излезе на не чак толкова стръмен участък. Отново завъртя уредът на Хрууз в полукръг. Светлинният индикатор, монтиран така, че да не се вижда отстрани, не светна.

Преодоля по същия начин нова стена и пак погледна през уреда. Едва сега индикацията светна. Остави го насочен в правилната посока, за да му даде време да установи каква е работната честота на датчиците. Когато анализът завърши, той завъртя един диск отстрани, нагласявайки го на същата честота. После натисна скрит бутон. Индикацията веднага угасна. Малкото устройство беше компенсирало по пасивен път излъчваната от датчика вълна, така че сега никой не регистрираше неговото присъствие тук. И все пак алармената система в дома на Червения Орк сигурно за кратко се бе активирала.

В съзнанието на Кикаха се мерна поетична картина: той беше като в малко кану, борещо се срещу течението на реката на несигурността и неопределеността, което пропуска вода от всички страни, а греблото му всеки момент може да се счупи. Но дори кануто да потънеше, Кикаха щеше да изплува и да да продължи нагоре.

Той избърса потта от челото си и отпи дълбока глътка от манерката. Беше я изпразвал на няколко пъти, но не бе проблем да я напълни от многото бистри потоци, спускащи се отгоре. После навлезе в гъсталаците, препречващи последните метри преди да зърне през детектора на Хрууз сияние на горния етаж на голямата къща. Малко необичайно, но напълно обяснимо, на партера нямаше нито един прозорец. Подобно на всички големи къщи в долината тук, и тази бе иззидана от големи бели каменни блокове.

Кикаха свали очилата за нощно виждане и се огледа. Долината бе потънала в мрак с изключение на няколко пръснати нашироко светлинки. Той тръгна към източната страна на къщата. Теренът тук бе равен, а посипаната с чакъл пътека, която се извиваше между цветните лехи. На четиридесет стъпки от къщата започваше морава. Поглеждайки детектора от време на време, Кикаха стигна до ъгъла и надникна зад него. Няколко факли, затъкнати в специални ниши на предната стена, осветяваха широка веранда. По периферията на верандата се издигаха седем колони, украсени с издялани в камъка фигури.

Високата осем стъпки арка на входа се охраняваше от двама копиеносци.

Потрябваха му само две минути да ги елиминира с лъчемета си, после върза ръцете им на гърба, стегна глезените им и залепи широка лепенка скоч-лента през устата им. Голямата желязна врата беше без ключалка. Понеже успешно се противопостави на опитите му да я отвори с бутане, той заключи, че сигурно е залостена с резе от вътрешната страна. Лъчеметът с лекота разсече вратата и масивното дървено резе.

Единственият шум бе съскането на разтопен метал и изтракването на резето и металната скоба, при падането им зад вратата. Няколко секунди по-късно Кикаха пристъпи в ярко осветена стая, която можеше да побере под покрива си платноход със средни размери. Осветлението явно използваше познатата му тоанска технология, понеже не се виждаше никакъв открит източник. От отвор в стената близо над главата му полъхваше хладен въздух.

Никой не се появи да се противопостави на натрапника. Все пак Кикаха огледа внимателно приземния етаж и след като не намери никой на него, се изкачи по широко стълбище на втория етаж. Там намери залата, в която беше изтрита паметта на Анана. Но и тук нямаше никой. Третият етаж се отличаваше от долните два само по сиянието, което бе забелязал още на идване. До момента бе открил общо десет врати. Червения Орк явно обичаше да разполага с изход за бягство под ръка.

До таванския етаж, над който се издигаха видимите от долината куполи, се стигаше през скрити отвори в тавана на третия етаж. Не очакваше да намери тук нещо по-интересно, но се изненада. Под двете кубета се криеше по един летателен апарат. Ако Червения Орк не успееше да стигне достатъчно бързо до някоя от телепортиращите врати, той разполагаше с един последен ресурс за бягство. Кикаха влезе в кабината на единия апарат и си припомни значението на всеки един от многото индикатори на пулта. Когато се увери, че ще може да се оправи, той включи двигателя и натисна бутона, който задействаше механизъма за отваряне на купола. Капакът се плъзна на една страна и над главата му се показа облачното небе.

Летателният апарат се отлепи от пода и се насочи към отвора. Кикаха смяташе да се върне по въздух на платото Васкец и оттам да се прехвърли в света на Манату Ворцион. Беше абсолютно сигурен, че всички врати в този дом са опасни и никога не би посмял да използва коя да е от тях. Започваше да се притеснява, че Червения Орк се е досетил за идването му тук. Беше наистина удивително как тоанът не бе сложил взривно устройство, което да вдигне всичко във въздуха, когато влезе неканен гост.

Кракът му натисна педала за ускоряване. Апаратът се стрелна напред и тялото му се залепи за облегалката. Би трябвало да излети малко по-предпазливо, но чувството за опасност го караше да бърза.

Тази бързина го погуби. От друга страна може би тя нямаше никакво значение.

Във всеки случай когато видя потрепващата светлинна завеса, простираща се почти веднага зад отвора, вече беше много късно да спре.

— Хванах се! — изви той.

Апаратът мина през завесата, която всъщност бе телепортираща врата, програмирана да се включи при приближаване до нея.