Филип Хосе Фармър
Последният удар (14)

14

Символите по стените можеха да образуват затворена верига и за свършват там, където започваха. Но можеха и да водят към центъра за управление. Той реши да тръгне навътре в сложния комплекс от тунели и пещери. Извървя малко повече от миля, когато спря. Светоизлъчващите клумби и лишеите започваха да стават кафяви. Поне половината от „осветителните тела“ бяха изпопадали от тавана на пода, а и останалите изглеждаха, като че ли няма да се задържат там още дълго. Ако това загниване имаше епидемичен характер, скоро всички тунели и пещери щяха да потънат в мрак, което от своя страна щеше да сложи край на производството на кислород от растенията.

Кикаха не бе от онези, които лесно се отказват от взетото веднъж решение. Той продължи напред, поставяйки знаци върху стените през стотина крачки. Гниенето тук бе обхванало всичко. Десет минути по-късно дори водата в потока спря да тече. След още пет минути улеят в центъра на пода бе само леко влажен. Ставаше ясно, че скоро дори тези следи от влага ще изчезнат в засилващата се горещина.

Полумракът около него се бе сгъстил до такава степен, че той виждаше едва на пет стъпки пред себе си. Отново спря. Какъв бе смисълът да упорства? Скоро този свят щеше да бъде мъртъв. Макар символите по стените все още да се движеха, това означаваше само, че гигантският компютър не е напълно умрял. Кой знае дали нямаше да работи докато все още има енергия. А това можеше да продължи още неизвестно колко хилядолетия.

Кикаха се обърна и започна да се връща към пещерата. За да е сигурен, че върви по същия път, трябваше да се придържа близко до стената с маркировката. След няколко минути бе принуден да извади фенерчето от раницата си. Прикрепи го към главата си с лента и закрачи по-бързо. Въздухът ставаше все по-тежък и беден на кислород, така че извади за всеки случай кислородната бутилка и я метна през дясното си рамо. После сложи маската върху лицето си и отвори вентила. От време на време спираше притокът на кислород и дръпваше маската настрани. Беше в състояние да върви не повече от няколко минути, преди да почувства нужда отново да я сложи.

Е, сега вече никой нямаше основания за безпокойство, че Червения Орк ще се добере до машината. Тази мисъл го накара да се чувства малко по-добре. Сега можеше да посвети всичките си сили на задачата да убие тоана и да спаси Анана.

Следвайки Х-овете той излезе обратно в голямата пещера. Знаците свършваха, защото не бе видял смисъл да маркира стената тук. Щеше да продължи към другата страна и да намери маркировката, която бе направил в изхода на тунела, от който бе дошъл. Вместо да обикаля покрай стената на пещерата, той закрачи право напред. Лъчът на фенерчето падаше върху мъртвите растение и костите на животни, някои от които бяха изключително любопитни. В следващия миг той спря.

Пред него се издигаше каменният трон. Но къде беше скелетът на Дингстет?

Той се приближи до празния трон, огледа се и светна наоколо с фенерчето. Лъчът изобщо не можеше да стигне до стените или тавана. Кикаха тръгна в посоката, в която помнеше, че бе хвърлил черепа. Но макар да огледа доста широк кръг, където би могъл да се е изтърколил, не намери нищо.

Свали кислородната маска.

— Дингстет! Дингстет! — извика той. Името отекна от далечните стени. Когато ехото заглъхна, той отново сложи кислородната маска и се вслуша. Чуваше само пулсиращата в ушите му кръв. Невидимият наблюдател обаче сигурно знаеше, че неканеният посетител бе разбрал, че не е единственото живо същество в Пещерния свят.

Кикаха изчака цели пет минути преди отново да извика името няколко пъти. Отново му отговори само ехото и пак настана тишина.

— Знам че си там някъде, Дингстет! — извика той. — Хайде, покажи се!

След малко отиде до грамадния стол и седна на него. Щом ще се чака, поне да бъдеше по-удобно, доколкото това бе възможно върху камъка. Даде си десет минути и зачака. След това трябваше да върви. Някой ден може би щеше да се върне с повече припаси и щеше да търси по-дълго и по-подробно. Тогава и Хрууз щеше да дойде с него, а той може би наистина щеше да бъде в състояние да направи нещо, за да съживи планетата.

Изтекоха две минути. През главата му мина мисълта, че и това е предостатъчно, понеже не беше напълно сигурен какъв е запасът му от кислород. Поизправи се в стола. Очите му се напрягаха да проникнат през тъмнината пред него. Строи му се, че дочува едва доловим смях. Стана на крака и бавно започна да се обръща. Преди да се завърти, нещо го удари отдясно. Заболя го, но не загуби съзнание. Скочи напред и изгаси фенерчето. След това изтича още десет крачки и се хвърли по корем.

Напрегнато се вслуша с лъчемет в ръката. Знаеше какво го бе ударило. Защото в мига преди да скочи настрани от стола беше зърнал с периферното си зрение изтъркулващият се в тъмнината череп на Дингстет.

Знаеше, че сега животът зависи от ушите му. След няколко секунди долови зад гърба си ново изсмиване, този път малко по-силно. Претърколи се странично няколко пъти и стана полуприклекнал. Който и да бе хвърли черепа по него, вероятно имаше възможност да вижда без светлина. Но и той можеше това. Свали раницата, разрови в нея, извади чифт очила и ги сложи. Завъртя малък диск върху фенерчето и се втренчи в призрачните образи, които виждаше.

Всъщност наоколо нямаше никакво живо същество. Единственото място, където то би могло да се скрие, бе зад каменния трон. Но нападателят му щеше да съобрази, че Кикаха се е досетил вече за това. Къде тогава би могъл да се скрие той… а може би тя? Водните канали бяха дълбоки колкото да покрият проснал се в тях човек. Най-близкият се намираше на около трийсет стъпки от него.

„Почакай малко“, наложи си Кикаха. „Онзи, който скача към заключението, често го приключват. Нападателят сигурно предугажда хода на мислите ми. Тогава би следвало да се крие зад трона. Чака готов да ме цапне по главата, когато мина покрай него, за да проверя дали не е в каналите. От друга страна… вече можеше да го направи досега! Защо ме замери с черепа и ме предупреди? Който и да е това, трябва да е тоан. Само някой от тях е в състояние да си играе с мен като котка с мишка. Но аз не съм мишка и тоанът вероятно много добре разбира това. Колкото е по-голяма опасността, толкова е по-забавно. Сигурно така си мисли. Е, нека му стане още по-забавно, а накрая ще видим кой ще се смее последен. От друга страна, напълно възможно е там да се крият повече от един Повелители. И ако играта започне да се развива срещу хвърляча на черепи, другарят му просто ще ме застреля… Но засега не може да го направи. Ще иска да се убеди, че с мен не са дошли още играчи“.

Той стана, завъртя се три пъти като чукохвъргач и запрати раницата си в посока на трона. Тя падна до него. Но никой не подаде глава, за да надзърне. В същия миг Кикаха превключи фенерчето от инфрачервена на видима светлина, надявайки се да изненада с това противника си и да го накара с нещо да се издаде. Един поглед му бе достатъчен да се убеди, че никой не се бе хванал на номера. Отново превключи на инфрачервена светлина.

Приближи се към двата канала предпазливо, често поглеждайки зад гърба си. Бяха празни, поне доколкото можеше да види на светлината на фенерчето. Но нападателя, или нападателите, можеха да се крият в тъмнината. Докосна превключвателя на лъчемета, намиращ се странично до дръжката. Без да поглежда към него го превключи на обхват около двеста метра. Извърна се ненадейно, натискайки спусъка през цялото време на обръщането. Лъчът, който през специалните очила за нощно виждане изглеждаше черен, описа кръг, разсичайки тъмнината. Ако някой бе поразен, той не извика.

В мига, в който завърши завъртането, той изтича към каменния стол. Едновременно с това отпусна спусъка. И без това беше изразходвал много енергия. Ако зад стола се криеше някой, той щеше да чуе тежките му стъпки и трябваше да вземе бързо решение.

Зад облегалката се издигна глава с поставени очила. Още преди гръдният кош да стигне нивото на горния ръб на стола, лъчеметът вече излъчваше. Натискайки отново спусъка, Кикаха се хвърли на пода. Камъкът до рамото му димеше. Но неговият лъч беше минал през шията на тоана. В това нямаше никакво съмнение.

Той стана и описвайки широка дъга се насочи към стола. Макар сам да чуваше собствените си стъпки, съмняваше се, че и падналият ги чува. Според него той не би могъл да чуе дори изстрел с оръдие край ухото си.

През цялото време докато отиваше към стола, той не отслабваше вниманието си. Ако имаше и друг скрит враг, сега бе моментът той да стреля. От друга страна, той можеше да лежи в тъмнината ранен, макар и не чак толкова лошо, че да е постоянно изваден от строя.

След като се убеди, че лъчът бе минал пред шията на мъжа, Кикаха свали очилата от главата на трупа. Както и бе очаквал, лицето бе на Червения Орк. Но истинският Червен Орк сигурно бе изпратил двойник вместо себе си. Кикаха щеше да разбере само ако някога се натъкнеше на някой, който признаеше, че е истинският Червен Орк.

Кикаха сам разбираше, че това е много малко вероятно някога да се случи. Все пак, този тук не носеше със себе си Рога. Би ли го оставил Червения Орк? Не, едва ли. По всяка вероятност убитият беше поредният двойник. Но ако бе така, как бе проникнал той тук без да използва Рога? Едно от възможните решение бе Червения Орк да го използва, но да изпрати напред двойника си. Другата възможност… той беше тръгнал с него и сега се криеше някъде в тъмнината.

Малко бяха напълно сигурните неща на този свят.

Той взе лъчемета на мъртвия си противник и го вдигна така, че внимателно да го разгледа под лъча на фенерчето. Настройката беше парализа от сто метра разстояние. Това означаваше, че идеята бе Кикаха да бъде временно изваден от строя, но не и убит. Който и да бе това, той явно бе опитал да се забавлява. Когато му омръзнеше, той сигурно щеше да парализира Кикаха и да го отведе в щаба на Червения Орк като пленник.

Действайки бързо, но поглеждайки често зад гърба си, Кикаха взе кислородната бутилка на мъжа, лъчемета, комплекта батерии за него, лампата, предназначена също като неговата да се пристяга на челото, храната и манерката. Не прахосвай, за да не бъдеш похарчен и ти! Докато напускаше пещерата. натоварен с двете раници, той се питаше дали Червения Орк не се е скрил точно в този тунел и не го дебне от засада.

Кикаха спусна очилата над очите си, превключи на нощно виждаше и ускори ход. Дългото пътуване мина без премеждия. Никой не изскочи внезапно пред него. Нито някой го следваше.

Изпотен и все още напрегнат, той стигна до последния знак Х, отбелязващ мястото, където бе пристигнал в този свят. Изправи се до стената и изрече кодовата дума, която Хрууз му беше казал. Не би могло да се каже, че очаква с нетърпение минаването през студа, мъките и ужаса на мултиплексера. Но за негова изненада това му бе спестено. Той пристъпи през стената и моментално се озова в гора.

Огледа се и простена. Дърветата приличаха на онези, които бе видял при прехвърлянето си в света на Манату Ворцион. Преди да успее да осмисли изненадата, беше заобиколен от няколко едри мъже с бронзова кожа, дълга права черна коса, чипи носове и черни очи с тежки клепачи. Дългите им копия бяха застрашително насочени към него.

— Ей, аз съм приятелят на Великата майка! — извика той преди да бе станала грешка. — Не ме ли познахте?

Макар да бе очевидно, че го познават, те не казаха нищо. Смушкаха го да върви с тях през гората. Час по-късно излязоха на поляната с голямото дърво, в което живееше Нашата господарка. Съпроводиха го до двореца вътре до слабо осветения шести етаж. Там го оставиха пред висока врата.

— Сега можеш да влезеш — обади се Манату Ворцион през нея. Той бутна полираните абаносови крила навътре. И примижа, заслепен от силната светлина, бликнала отвътре. Едва след малко можа да различи голямата кръгла маса, поставена в самия център на луксозно обзаведенета стая. Богинята седеше на солиден тапициран стол с лице към него. От едната й страна седеше Ерик Клифтън, а от другата — Хрууз.

— Често съм бил изненадван — започна той, — но този път направо ме сразихте. Как, по дяволите, попаднахте вие двамата тук?

— Седни — направи жест с ръка тя. — Яж. Пий. И ни разкажи за приключенията си в Пещерния свят. При други обстоятелства бих ти разрешила да се изкъпеш и да си починеш преди вечеря. Но всички тук сме силно заинтригувани какво си открил.

Кикаха седна. Столът беше удобен и той изведнъж се почувства адски изморен. Глътка жълто вино от дървената чаша изгони изтощението и му вдъхна нови сили. Той започна да яде и да разказва.

Свърши с думите:

— Това е. Червения Орк може да отива там. Не знам доколко това ще му свърши някаква работа. А как точно е намерил пътя, просто нямам представа.

— Очевидно е — отговори му Хрууз, — че е трасирал по някакъв начин пътя ти от моето място до света на Зейзел. Не мога да кажа, че тази новина ме радва. Налага се изводът, че той разполага със средства за проследяване, каквито преди не е имал. Поне доколкото на мен ми е известно.

— Той може да се промъкне дори и тук — намеси се Манату Ворцион. — Особено след като притежава Рога.

— Съмнявам се, че има устройството, което използвах на нежелания свят — каза Кикаха. — Е, добре, това е моят разказ. А вие тримата… как се намерихте?

— Идеята беше на Хрууз — обясни Великата майка. — Той ми изпрати Ерик Клифтън като свой пратеник, за да ми предложи да се съюзим срещу Червения Орк.

— И пренастроих изхода от Пещерния свят така, че да се прехвърлиш направо тук — допълни Хрууз.

— Оставил си света си без охрана? — удиви се Кикаха. — Та Червения Орк може…

— Да опита да проникне там — каза вместо него Манату Ворцион. — И все пак той няма представа, че светът на Хрууз е неохраняван точно сега. И освен това Хрууз постави няколко клопки.

Макар лицето на Хрууз да не беше човешко, досадата на него беше почти очевидна.

— Мисля, че Кикаха зададе въпроса си на мен и пак от мен очакваше отговор.

Гигантката разтвори очи малко по-широко.

— Съжалявам, ако съм те обидила, но не такова беше желанието ми.

Кикаха се усмихна. Между двамата съюзници се забелязваха признаци на известно напрежение. Манату Ворцион бе свикнала да прави точно каквото си наумеше. В това се включваше прекъсването на говорещи хора. А Хрууз съвсем не беше свикнал с него да се отнасят като с по-нископоставен. Той може би още не беше осъзнал, че за Манату Ворцион всички останали бяха по-низши същества. Та не беше ли тя Нашата господарка, Великата майка, Прародителницата на всичко? Не се ли отнасяха всичките й поданици със страхопочитание към нея? Дори Червения Орк се бе въздържал напоследък да я атакува! И то само защото тя първа бе отпочнала бойните действия.

— Ако случайно не вземам думата без да ми е дошъл редът — обади се Кикаха, стараейки се гласът му да не прозвучи саркастично, — искам да изкажа мнението, че най-добрата ни защита срещу Червения Орк, е да го атакуваме. В никакъв случай не бива да го изчакваме да нападне този свят или някой друг. Трябва да тръгнем срещу него с всичко, което разполагаме.

— Добра мисъл, само малко позакъсняла — сряза го тя. — Ние вече решихме, че това е най-добрата ни стратегия. И сме единодушни, че ти си най-подходящ да бъдеш нашето острие.

— О, свикнал съм да ме използват като пушечно месо — отговори й той. — Всичко започна с Втората световна война — говоря за Земята, когато бях младеж — и оттогава не ми е оставало време да си поема дъх. Но няма да допусна да бъда най-обикновена пешка! Настоявам за пълноправно членство във военния съвет. Мисля, че съм си го заслужил.

— Не е ставало и дума да не бъдеш равнопоставен — веднага се намеси тя. — И все пак от хилядолетия насам е известно, че военните съвети имат само консултативна роля. Армията трябва да има единствен водач — генерал, който да взема бързи решения и чиито заповеди да се изпълняват безпрекословно, макар понякога войниците да се усъмняват в тяхната разумност… Ти, Клифтън, нямаш нужния военен опит. Ти, Кикаха, си по-същество единак, човек на действието, великолепен, може би дори ненадминат, в ситуации, в които са замесени малко хора. Ти, Хрууз, си неизвестна величина, макар оцеляването ти след гибелта на целия ти народ, да говори силно в твоя полза. Едва ли подлежи на съмнение и това, че си истинска съкровищница на научно и технологично познание. Но истината е, че ти не познаваш хората, тяхното минало, да не говорим за тяхното настояще. Нямаш и опит като военен предводител. — Тя въздъхна дълбоко и завърши: — Това прави изборът на вашия водач единствен и очевиден. Аз притежавам всичко, което ви липсва, заедно с онова, което вие притежавате.

Останалите не проговориха една дълга минута. После Кикаха обясни:

— Пет пари не давам за това да бъда генерал. Това не е моят стил. Но настоявам с мен да не се отнасят като с фигура, готова да бъде принесена в жертва на шахматната дъска. Когато съм в акция, аз сам ще вземам своите решения — верни или не, — независимо дали са срещу дадените ми заповеди. Обикновеният войник е единственият, който най-добре знае какво трябва да се направи в конкретната обстановка. — Той пое дълбоко дъх и погледна Манату Ворцион право в очите: — Нещо ме дави в гърлото. Сигурно е кост, която ще трябва двамата да извадим.

— Очаквах нещо подобно — отговори тя. — И ако си беше замълчал, нямаше да те уважавам толкова.

— Щом е така, ще обясня на Клифтън и Хрууз какво ме яде отвътре. Ти ме изпрати в нежелания свят да открия вратата за света на Зейзел. Даде ми и устройство, с което да го направя. Но не ми каза, че „детекторът“ е фалшив, нито че е заредена бомба със смъртоносно действие. Ти знаеше, че тя ще експлодира след определено време. И…

— Не. Тя щеше да експлодира само когато Червения Орк или някой от двойниците му се приближеше на определено разстояние от нея. И при всички положения след определено време. Не знаех индивидуалните особености на биополето му, нито точната му маса. Но използвайки твоето описание определих приблизителното му тегло. Съмнявам се, че съм допуснала грешка, по-голяма от няколко фунта.

— И освен това не те интересуваше, че и аз мога да загина, нали? — избухна Кикаха.

— Не, това силно ме вълнуваше. Поради тази причина бомбата беше нагласена така, че да не избухне докато онзи, в чийто ръце попадне, не се отдалечи на определено разстояние от тебе. При всички положения извън зоната на поражение.

— Но ти не си знаела със сигурност дали онзи, който я вземе от мен, ще бъде Червения Орк или не!

— Който и да е той, най-вероятно щеше да е твой враг.

— Е, добре — бавно изрече Кикаха и не толкова яростно, — предполагам, че очакваш да ти се извиня, че съм те заподозрял в незаинтересованост дали ще умра, стига Червения Орк да хвърли топа.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Това е идиом за „умирам“.

— А-а. Не, не искам никакви извинения. Няма за какво. Ти просто не си знаел всички факти…

— Всъщност знаех доста малко — промърмори Кикаха, — а най-правилно ще бъде да се каже, че не знаех нищо.

— Налагаше се да те изложа на определена доза опасност. Смятах, че си свикнал с това. В края на краищата, оказа се, че си се отървал само със зашеметяване. — Тя погледна към другите: — Съгласни ли сте, аз да бъда генералът в тази война?

— Аргументите ти са логични — сви рамене Хрууз. — Аз просто нямам какво да кажа срещу тази теза.

— Благодаря ти, че ме попита — неловко проговори Клифтън. — Кой съм аз да поставям под съмнение правотата на великите?

— Кикаха?

— Съгласен.

— Добре! Ето какъв смятам, че трябва да е следващият ни ход.