Филип Хосе Фармър
Последният удар (13)

13

Макар Кикаха да се стараеше непрекъснато да бъде ангажиран с нещо, за да не мисли за Анана, тя не излизаше от главата му. А с нейния образ идваха тревогата и гневът. Тоанът сигурно вече бе приключил процеса на изтриване на паметта и сега тя сигурно си мислеше, че е на осемнайсет години.

Червения Орк щеше да й обясни, че е пострадала от амнезия и че той се е погрижил за нея. А можеше да й каже, че е била предадена на неговите грижи от баща й и едва тогава е пострадала от загубата на памет. И щеше да се постарае тя никога да не научи колко хилядолетия всъщност бяха изтекли между тези две събития.

И може би точно в този момент той се опитваше да я съблазни. Или, загубил търпение, бе решил да получи желаното насила. Кикаха се опита да изчисти от мислите си картините на двамата в леглото. Но това не бе толкова лесно като да дръпнеш щорите.

* * *

Изтекоха два месеца. На третия ден от третата седмица на третия месец (добър знак, ако човек вярва в тези неща) Хрууз покани Кикаха и Клифтън в стаята с много екрани на монитори. Огромното помещение беше потънало в мрак с изключение на примигващите светли точки по куполообразния таван и по стените. Сега те бяха много по-ярки, отколкото при първото им идване. Един-единствен насочен източник на светлина осветяваше Хрууз и пулта, пред който седеше. Когато те влязоха, той стана с изражение на лицето, което двамата вече се бяха научили да възприемат като усмивка.

Той потри ръце една в друга, повтаряйки жеста, с който хората изразяват радост или голямо задоволство.

— Добри новини! — поясни той. — Много обещаващи!

После забоде пръст в посока на тавана. Извивайки врат, Кикаха различи една голяма светла точка, която миналия път отсъстваше. Много линии се събираха в нея, започвайки от други по-невзрачни точици. Направи му впечатление и че една друга светла точка смени цвета си от бял на оранжев. Няколко от линиите, стигащи до нея, също станаха оранжеви. Една от тях стигаше до голямата точка.

— Оранжевата точка извежда в света на Зейзел… ако изчисленията ми са верни.

— Сигурен ли си в това? — попита Кикаха.

— Накарах компютъра да трасира всички линии, които виждате. От последното ви идване тук, към картата бяха добавени много нови точки и линии.

— Но ти каза, че си изключил всички врати, водещи насам, заради Червения Орк — напомни му Кикаха.

— Да, бях направил точно това. Но реших да поема риска, надявайки се Червения Орк да не открие новите врати, които отворих. Отварям ги за по няколко микросекунди е веднага ги затварям. Компютърът върши работата си през това време. Това, което виждате на дисплеите, е резултат от работата на компютъра за по няколко микросекунди, но извършена милиони пъти.

Кикаха се питаше какво точно бе накарало Хрууз да повярва, че е намерил вратата за Пещерния свят. Но точно преди да го попита, Хрууз продължи:

— Обърнете внимание на точката, която е много по-голяма от останалите. Виждате ли тънката оранжева линия, която я свързва с по-малката оранжева точка? Голямата точка всъщност е струпване от точки, разположени толкова близко една до друга, че се възприемат от окото като една точка. — Той вдигна поглед и отново се усмихна: — Голямата точка представлява нещо, за което мисля, че Тоаните изобщо не знаят.

— Това да не е онзи възел от врати, за които ми спомена преди два месеца? — попита Кикаха. — Чудех се какво ли означава това, но ти не каза нищо повече.

— Отговорът ти е достатъчен, макар опитът ти с вратите да е чисто практически. Но ти не си учен. Освен това, ако Червения Орк знаеше нещо за „въртящите се“ врати или по-скоро за мултиплексния режим на работа, той щеше да се възползва.

Хрууз каза нещо в пулта си и на картината на екрана пред него се смени. В центъра й се намираше голямата точка — струпването на врати, работещи в мултиплексен режим. Увеличението позволи на Кикаха да различи, че пред него е цяло съзвездие от отделни точки.

И отново Хрууз нареди нещо на острия си език. Картината на екрана се задвижи към центъра на струпването и над него се появи дума, изписана с малки хрингдизки букви.

— Надписът се отнася за вратата от възела, извеждаща в две точки — както вие ги наричате „пукнатини“ — в стената на света на Зейзел. Обърни внимание, че дефектите са много по-тъмни от активните врати. Единият дефект е на мястото на някога активна врата, а другият е „изтъняване“ в стената, съществуващо още от времето, когато тази вселена е била създадена. Предполагам, че вратата е била затворена от съществото, което сега управлява Пещерния свят. Това създание — ти спомена, че се казвало Дингстет — не само е затворило вратата, но е преместило и остатъчния дефект. Това издава големи познания и значителни енергийни ресурси. Дори машините, с които аз разполагам, са безсилни да направят това. Те обаче са достатъчно добри, за да открият, че дефектът е бил преместван. Гледай внимателно. Аз ще увелича така, че да се види по-добре.

Той каза нова дума. Появи се много тънка линия. Единият й край се намираше в слабата точка, а другият опираше в друга, още по-слабо светеща точка.

— Това са следите от извършената операция — обясни люспестият. — На картата има хиляди точки. Но само за тази съществува път на преместване и, още по-точно, следи от подобен път. Ясно е какво е предприел Дингстет: той е затворил капана в еднопосочната, през която Червения Орк е пристигнал в неговия свят. След това я е преобразувал за кратко в двупосочна, колкото да унищожи шестоъгълната й рамка. Идеята е била да не напуска своя свят, защото лъчите на бластера, с които е разрушил структурата при него, са свършили същата работа и в другия край… След това отново я е направил еднопосочна и я е преместил в друго място — едно постижение, което надхвърля възможностите на днешната тоанска технология. Това обяснява защо Червения Орк не я е намерил в Нежелания свят. А ти вече си разбрал, че светлата остатъчна диря, видяна през устройството на Манату Ворцион, е напълно фалшива.

— Това е чудесно! — възкликна Кикаха. — А какво ще кажеш за еднопосочната врата, през която Дингстет е извел Червения Орк от Пещерния свят?

Хрууз вдигна ръце с дланите нагоре в напълно човешки жест.

— Тя е затворена и дефектът в тази точка е непроходим в нито една от посоките. Съмнявам се, че детекторите на Червения Орк притежават разрешаващата способност, необходима за да се локализира този дефект. Може би това обяснява неуспеха на опитите му да открие входа, както и пътя на преместването му. Макар вратата за кратко да е станала двупосочна, онова създание явно разполага със средство да заличи следите от съществуването на двупосочна врата. Но ти ще трябва да отвориш повторно изхода, когато попаднеш там.

— Ще се справя! — уверено заяви Кикаха. — Да започваме!

— Не чак толкова бързо. Ето това е машината, която ще отвори… по-скоро трябва да отвори входа, затворен от Дингстет.

Хрууз каза нещо и от стената под пулта за управление изпълзя някакво чекмедже. Той извади от него черен метален куб с ръб около четири пръста. На горната му стена имаше оранжев бутон, долната бе извита, а от едната страна висеше каишка.

— Ключът за вратата на Пещерния свят — обяви Хрууз. — Единственият друг ключ е твоят Рог на Шамбаримен.

Той повдигна черния куб.

— Наследих това от един приятел… голям учен… който бе убит няколко дни след като ми го даде. Доколкото знам това устройство е уникално за всички вселени… Пристегни го на китката си. Без него няма смисъл да ходиш където и да е.

Подготовката за пътуването отне два дни. Ерик Клифтън настояваше да тръгне с Кикаха. Хрууз заяви, че шансовете на Кикаха да успее в своята мисия са минимални. Според него, Клифтън само рискуваше да загине заедно с Кикаха. От друга страна, Клифтън му бе необходим със знанията си за вселените на Повелителите, от които Хрууз имаше нужда, за да се бори успешно срещу тях.

— И освен това — призна веднъж Хрууз пред Кикаха, когато Клифтън отсъстваше, — ще се чувствам много самотен, макар той да не е хрингдизец.

Изгарящия от нетърпение Кикаха трябваше да изчака настъпването на подходящия според Хрууз момент за влизане през мултиплексера на вратите.

— Възелът всъщност изобщо не се върти, това беше само удобна аналогия — обясни той на Кикаха. — Потеглянето ти трябва да стане в прецизно избран момент. Разполагаш с интервал от двайсет секунди, за да проникнеш във възела и да избереш вратата, която ще те прехвърли през дефекта на стената в света на Зейзел. Закъснение от десет микросекунди може да те изпрати на съвсем друго място.

Хрингдизецът беше построил деветоъгълна метална рамка, очертаваща мястото, където Кикаха трябваше да стъпи. Един час преди това Кикаха си сложи кислородна маска, пристегна на гърба си кислородна бутилка, защити очите си с чифт тъмни очила, нарами раница с припаси и пристегна на лявата си китка часовник с монтирано в него устройство за отваряне на дефекта. Кикаха, който обичаше да дава свои имена на всичко, го нарече „отварачката“. Върху горния му капак се намираше оранжев бутон.

Ерик Клифтън дойде да се сбогува със съпланетянина си.

— Нека Бог бъде с тебе — пожела той на Кикаха, докато му стискаше ръката. — Това е война срещу дявола, така че ние сме обречени да я спечелим.

— Бог сигурно ще спечели срещу Сатаната — съгласи се Кикаха, — но колко жертви ще паднат, за да се стигне дотам?

— Ние няма да бъдем между тях.

Индикаторът на стената примигваше с хрингдизки цифри, отмервайки оставащото време. Кикаха вече се бе научил да ги разчита. Две минути преди това той провери хрингдизкия часовник на дясната си китка. Беше синхронизиран с часовника на стената. Застана пред деветоъгълната рамка и когато останаха само трийсет секунди се приготви да влезе в нея. Макар Хрууз да го бе уверявал, че няма да срещне никого, Кикаха разкопча кобура с лъчемета.

— Готови — предупреди го ненужно Хрууз. — Остават двайсет секунди!

На Кикаха се стори, че думите му едва бяха заглъхнали, когато чу отсечено на тоански:

— Скачай!

И Кикаха скочи. Мина през деветоъгълника и за миг загуби ориентация. Тялото му сякаш да разтегли в далечината. Усещаше краката си издължени. Ходилата му като че ли се преместиха на двайсет стъпки от гърдите. Ръцете се отдалечиха на десет стъпки от раменете.

Едновременно с това изпита шок, като че ли бе паднал в ледените води на Северно море. Притъпените му сетива се свиха в почти невидими точки. Хрууз изобщо не го бе предупреждавал за подобни ефекти… но дали сам той знаеше какво ще се случи? Кикаха съобрази, че отсега нататък съдбата му е само в неговите ръце.

Обгърна го сумрачна зеленикава светлина. Бързо преохладените му ходила подаваха смътни сигнали, че са стъпили на под, който той не можеше да види. Нито различаваше някакви стени около себе си. Сякаш бе попаднал в невидима мъгла.

В този момент се появи сияние. Той закрачи в тази посока, ако „крачене“ беше точната дума. По-скоро май загребваше през някаква плътна маса. Беше загубил представа колко секунди бяха изминали от момента на пристигането на това място — ако това изобщо бе „място“. Не си струваше да губи време да поглежда часовника си. Или беше дошъл навреме или не.

Зеленикавото сияние се засилваше. Източникът от другата страна — ако тук можеше да се говори за „друга страна“ — вече бе по-наблизо. Тази светлина трябваше да идва от вратата, която му бе необходима.

И тогава светлината започна да отслабва. Кикаха напрегна сили да ускори ход. Дяволите да го вземат! Спомняше си как му се бе струвало, че двайсет секунди са безкрайно много време, за да се дотътри до някаква си врата! Сега те се бяха превърнали в един непостижимо кратък миг. Започваше да усеща, че стомахът, дробовете му и сърцето му започват да се деформират също като крайниците. Изведнъж му се повдигна.

Ако повърнеше в маската, това щеше да сложи край на всичко.

Светлината беше навсякъде около него. Съвсем бавно — или поне така му изглеждаше отстрани — той протегна ръка към „отварачката“, дадена му от Хрууз. Тя също изглеждаше деформирана. Дясната му ръка се размина с нея. Почувства че го обхваща паника, чиито студени вълни започнаха да се надигат от… от онова, което ражда паниката изобщо. Не разполагаше с много време да натисне бутона. Поне така му се струваше. Някакво вътрешно чувство му подсказваше, че ако не го направи бързо, разрешеният интервал от време ще изтече.

Пресегна се през гърдите и напипа лявото си рамо, макар и това да не стана веднага. Колко ли секунди още му оставаха? Усети на ръба на осезанието си, че пръстите му докосват ризата. Плъзна ги надолу, виждайки с очите си как ръката му се движи зигзагообразно като онази билярдна щека от филма на У.К.Фийлдс, чието име не си спомняше. Някак изненадващо и за самия него средният му пръст се озова върху бутона. Странно защо той имаше вдлъбната горна повърхност. Въпреки съмненията си, че това е бутонът, който му трябва, Кикаха го натисна.

И мигновено се озова в тунел, запълнен със сумрачната светлина, предхождаща пукването на зората. Вече не му се повдигаше, ръцете и краката му като ластици бяха възстановили нормалните си размери. Студът отстъпи място на усещане за топлина. Дори дишаше по-лесно. Вече не помнеше дали не бе задържал дъх в онова невъзможно място. Часовникът му твърдеше, че бе пребивавал в онази псевдопространствена или може би извънпространствена област цели осемнайсет секунди.

Завъртя вентила на кислорода и свали маската и бутилката. Веднага почувства, че въздухът около него не помръдва. Беше горещ и тежък и оставяше впечатлението, че отдавна е умрял. Той положи маската и бутилката на пода, за да маркира точката, през която бе влязъл в този свят и се огледа. Тунелът минаваше през гладка кристалинна скала и беше достатъчно широк, за да позволи на двайсет души да маршируват през него в редица. В центъра на пода се виждаше плитък объл улей, в който течеше вода. Някакъв плътен мъх покриваше на големи петна стените и тавана. Призрачната светлина идваше от зеленикави клумби по тавана, стените и пода. Тук-там висяха изсъхналите скелети на странни насекоми със шестоъгълни тела. Не се виждаше какво би могло да причини смъртта им.

Но най-странното нещо в този тунел бяха фигурите, които бавно се движеха в колона по една върху всяка от стените. Бяха черни, високи не повече от четири пръста и съвсем малко над нивото на очите. Когато стигнеха по покрита с мъх част от стената, те изчезваха, но по-нататък пак изплуваха по голите места. Можеха да бъдат някакви йероглифи или символите на необичайна азбука. Изглеждаха му смътно познати, напомняйки с нещо трудно определимо за гръцкото, славянско, арабско и китайско писмо, но не му говореха нищо определено.

Неподвижният въздух го подтискаше. Реши да надраска голям Х върху стената, за да маркира началото. После прибра кислородната маска и бутилката в раницата си.

Добре… Но накъде да тръгне?

Срещу течението на потока бе една от възможностите, точно толкова добра, колкото и другата. Освен това натам пълзяха и символите.

Цели пет часа вървя по тунела в тишина, от която ушите му заглъхнаха. Единственото живо нещо около нещо бе светещият мъх. Не беше изключено клумбите по стените да бяха по-висша форма на живот. На всеки половин час той спираше, за да драсне на стената поредният Х. Въздухът оставаше неизменно горещ и плътен и той трябваше да потиска желанието си да надигне манерката. Въздържаше се, защото тя можеше да му потрябва за случай на истинска криза.

Вече се бе убедил, че наистина е в света на Зейзел. Макар тоанските легенди да не навлизаха в големи подробности при описанието му, те определено разказваха за тунели като този, в който се намираше. Изпитваше някакво опиянение, че бе постигнал онова, което се бе оказало непосилно за копелето. Не, той тепърва щеше да се разправи с него.

Когато наближи началото на шестия час от пристигането му тук, той стигна до разклонение. Без никакво колебание Кикаха пое по лявата половина. Беше свикнал да гледа на лявото като на щастлива посока — не, това нямаше нищо общо с предразсъдъците относно дясното — и беше готов да се обзаложи, че избраният път ще го отведе право в сърцето на тази планетарна пещера. Получи доказателство за правотата си, когато се натъкна на първия от многото животински скелети. Те буквално затрупваха пътя му. Някои изглежда бяха загинали вкопчени в битка, толкова преплетени бяха костите им. Обезпокоен той се затича. Тук се бе случило нещо лошо.

Няколко минути по-късно той прекрачи последните кости и излезе в гигантска пещера. Беше осветена от клумбите, които тук бяха разположени много по-нагъсто, отколкото в тунела. Но тяхното осветление не му даваше възможност да надникне дълбоко в пещерата.

Потегли надолу по някакъв склон и след известно време стигна до равното дъно. Както и в тунела, то бе осеяно със скелетите на различни видове птици и животни. Тук обаче имаше достатъчно клонки и парченца, които подсказваха за наличието на далече по-разнообразна флора от тази, на която се бе натъкнал до момента. Предположи, че животните бяха яли от мъртвите или умиращи растения. Но се бяха изтребили преди да изядат всички растителни остатъци.

Върху близката стена странните фигурки продължаваха непонятния си нескончаем парад.

Според онова, което бе чувал, целият този свят представляваше един гигантски компютър. Зейзел бе създал някаква флора и фауна, за да украси и разнообрази по някакъв начин необятните си пещери. Но и те, и компютърът, се бяха провалили в замисъла му да запазят желанието да живее и той се бе самоубил.

Къде беше обаче операторът на това необикновено място, единственото разумно същество тук, самотният крал, изкуственото създание, което Зейзел бе оставил да надзирава тази объркваща вселена?

Кикаха извика няколко пъти с цел да предупреди Дингстет, в случай, че се намираше наблизо. Гласът му отекваше, но никой не му отговаряше. Той сви рамене и се отправи към отсрещния край на пещерата. Когато след време се обърна назад, отворът на тунела, през който бе влязъл тук, вече не се виждаше. Сенките го бяха скрили. Един час по-късно той стигна от стената на огромната подземна кухина и се изправи пред шест отвора на тунели. Избра крайният ляв. След трийсет и две минути излезе на ново разклонение. Картината пред очите му бе същата: кости и растителни остатъци разпръснати по пода.

Върволиците от символи пълзяха по стените и изчезваха в тъмнината пред него. Компютърът беше все още жив. Най-малкото изглеждаше като че ли продължава да работи.

Никъде не бе видял нещо, което да напомня на пулт за управление. Това означаваше, че компютърът се управлява чрез говор. Но той нямаше и най-малка представа как да му зададе въпроси, а необичайните символи по стените бяха нечетими. Не би се учудил, ако се окажеше, че Зейзел е създал свой език за управление на машината. Ако бе така, мисията на Кикаха бе завършила с пълен провал. И дори нещо по-лошо — той се бе загубил тук със запас от храна само за дванайсет дни… и то при положение, че се хранеше крайно икономично.

„Ако намеря Дингстет или ако той ме намери, всичко ще е наред“, помисли си той. „Разбира се, само при положение, че се съгласи да сътрудничи“.

Дингстет може би обаче вече не можеше да помогне на който и да е било, включително и на себе си. Кикаха намери останките му в един стол, издялан в скалата, и на пода пред стола. Костите трябваше да се неговите. Принадлежаха на двукрако същество, което беше твърде различно от Homo Sapiens. Сред тях се виждаха малки пластмасови органи, от които все още стърчаха проводници. Черепът, паднал в скута на останките от скелета, определено не беше човешки.

„Какъв късмет да попадна точно на това място толкова скоро след пристигането ми тук“, удиви се на себе си Кикаха. „В края на краищата, тръгвайки за тук, аз заложих на вероятността, че ще намеря Дингстет. Можех да извървя хиляди мили из този лабиринт, без да се натъкна на нищо интересно. Но ето че съм тук, където исках да попадна. И то почти веднага след пристигането ми“.

Погледнато от друга страна, това може би не беше чак толкова голям късмет, защото единственият, който можеше да му разкрие как да получи данните за машината, вече не можеше да проговори и никога нямаше да може.

Кикаха не можеше да разбере каква точно бе причината за смъртта на Дингстет. По черепа и костите определено отсъстваха следи от всякакво насилие. Дали лишеният от цел живот не бе станал причина да свърши със себе си? А може и Зейзел да го бе конструирал, залагайки му някакво време на живот. Каквото и да го бе убило, то бе оставило след себе си свят, който бавно се търкаляше надолу.

— Просто не знам! — извика високо Кикаха. После изви от чувството на безпомощност и безсилна ярост, сграбчи черепа и го запрати с всичка сила напред. Това с нищо не му помогна, но поне част от яростта му се изпари. Гласът и крясъкът му се върнаха, отразени от далечните стени. Този свят сякаш беше решил във всичко да има последната дума.

Побесняваше от мисълта, че смъртта на Дингстет по никакъв начин не гарантира, че информацията за Създателя-Унищожител е погребана завинаги. Може би, ако Червения Орк се намираше тук, щеше да бъде в състояние да задейства компютъра. Той бе учен и достатъчно интелигентен, за да измисли начин да влезе в комуникация с него. Но Кикаха определено нямаше да го чака да дойде, ако това някога станеше.

И като удари, макар и не много силно с юмрук облегалката на каменния стол, извика високо:

— Не, още не съм победен!