Филип Хосе Фармър
Последният удар (10)

10

Манату Ворцион знаела отдавна за Червения Орк, за войната срещу баща му Лос, както и за битките с другите Повелители, след като бе убил баща си.

— Бях чувала и за теб, Кикаха. Много Повелители се страхуват от тебе. Идентифицират те с онзи леблабий, за който древното предсказание твърди, че щял да унищожи всички Повелители. Пророчествата са глупост, разбира се, но само до момента, в който започнат да се сбъдват. А Повелителите, въпреки всичкото си могъщество, са не само декаденти, ами и суеверни.

До момента Червения Орк не бе опитвал да напада нейната вселена. Вероятно знаел, че дори да избие всички останали Повелители, тя успешно ще му се опре с всичките древни оръжия, които притежава.

— Или по-точно така си мислех до неотдавна — поясни тя. — Но сега той разполага с Рога на Шамбаримен. Това може да му вдъхне смелост да се опита да ме нападне. От моите шпиони знам, че той отново мечтае да проникне в света на Зейзел, макар да се бе отказал от тази си идея още преди хилядолетия. Рога би могъл да му помогне най-сетне да успее. Носят се слухове, че на него му е известно за заровената там последна от древните машини за създаване и унищожение. И пак от моите шпиони знам колко често е заявявал Червения Орк, че в мига, в който сложи ръка на нея, той ще унищожи всички изкуствени вселени без една.

„Значи така!“, помисли си Кикаха. „Това било! А на мен ми каза, че му трябвали само някакви данни от Пещерния свят. А всъщност ставало дума за тази машина за създаване и унищожение, каквото и да представлява тя!“.

— Извини ме за прекъсването, Всемогъща майко — обади се Кикаха. — Но като те чух какво каза, не мога да продължа да мълча! Но най-вероятно сведенията ти не са съвсем верни. Машината не е там. Но за сметка на това, там са данните, с помощта на които тя би могла да се построи отново. Знам това лично от устата на Червения Орк. Искам да кажа, че той ми разкри това по заобиколен начин. Не знам дали става дума за данни, чертежи, схеми или описания. Но искам да те коригирам: Сигурен съм, че машината не е там!

Тя повдигна дебелите си черни вежди.

— Така ли мислиш? Не забравяй, че той е първият измежду всички лъжци и съвсем спокойно може да не ти е казал истината.

— Той си мислеше, че аз няма да му избягам и че нямам друг избор освен да се върна пак при него. Така че разкри пред мен повече неща, отколкото би посмял при по-други обстоятелства. Но съм съгласен, че е голям лъжец. Въпреки че не ми е удобно точно аз да го укорявам в това, след като сам му казах някои неистини. И се пак мисля, че в конкретния случай той нямаше основание да ме лъже.

Манату Ворцион не каза нищо близо минута. След това проговори:

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако говориш веднага. Започни с това как един землянин като теб попадна в света на нивата. Чувала съм фрагменти от историята. Може да са били преувеличения на истината. Затова искам да ми я разкажеш от самото начало до този момент, но моля те не я превръщай в епична сага. Нуждая се от сбит преразказ на най-същественото.

Кикаха постъпи както му бе наредила. Но когато стигна до срещата с люспестия странник, тя ахна. Очите й се отвориха широко и тя извика:

— Токинецът!

— Какво има?

— Продължавай, моля те! Какво се случи, след като го видя за пръв път?

И Кикаха й разказа как чужденецът, когото бяха мислили за мъртъв, бе започнал да е надига от саркофага си точно в мига, в който двамата с Анана се телепортираха от гробницата.

Тя стана на крака и нервно закрачи, размахвайки енергично ръце. Изглеждаше силно обезпокоена.

„Дори боговете могат да загубят сдържаността си“, мина през главата му докато я наблюдаваше.

— Токинецът! Токинецът! Това просто е невъзможно! — прошепна тя.

— Защо да е невъзможно?

Тя рязко се извърна с лице към него:

— Защото това бяха единствените същества от фолклора, родени от първобитни страхове и игра на въображението! Още когато бях малка, моите родители и робите в къщи ми разказваха истории за тях. В някои от тях токинците бяха представяни за нехуманоидна раса, предхождаща тази на тоаните. Според друг мит, те създали първите тоани и ги поробили. После тоаните се разбунтували и избили всички с изключение на един. Този единствен оцелял избягал в някаква неизвестна вселена и пак според преданието влязъл в нещо като анабиоза. Историята, оказала се доста страшничка за въображението на едно дете, продължавала с предупреждението, че той ще се събуди един ден, ще се съюзи с най-големия враг на тоаните и ще ги избие до един. А този най-голям враг щял да бъде един леблабий. Митът завършвал с описание на начина, по който умирал последния тоан и как леблабият ставал Повелител на всички светове… Според друг вариант на мита, той щял да се присъедини към племето на леблабиите и щял да им помогне да отхвърлят игото на Повелителите. Колко страшни бяха тези истории за децата! Но никога не съм предполагала, че този токинец може наистина да съществува…

— Не те излъгах — каза той. — Освен това бях много изненадан да видя образа на люспестия върху една от чашите по време на снощното пиршество.

— Ако токинецът се е надигнал от съня си и сега е кой знае къде, какво ли смята да прави?

— Единственото, в което може да си сигурна сега е, че тази раса действително е съществувала и в момента поне един неин представител е жив. Но по никакъв начин не можеш да знаеш дали той е настроен приятелски или враждебно.

Но вътре в себе си усещаше, че част от детските й страхове още са живи.

Тя седна отново, наклони се към него и го стисна силно за китката. Кикаха примижа, усещайки как за миг костите му се извиват в невъзможна посока. Силата й беше като на горила. Той определено не би искал да има неприятности с нея, най-малко от всичко физически сблъсък.

— Този люспест чужденец представлява неизвестен фактор. И като такъв представлява опасност, поне докато не научим за факти, които говорят за обратното. Разказа ли и на Червения Орк за него?

— Не. Никога не бих ми казал нещо, което би могъл да използва по какъвто и да е било начин.

Тя отпусна захвата си. Кикаха искаше да разтрие китката си, но знаеше че никога няма да покаже пред никого, та дори това да беше богиня, че го е стиснал така, че да му причини болка.

— Добре. В такъв случай разполагаме с едно предимство. Другото е, че Червения Орк не знае къде си в момента. Така че когато отново потеглиш за Пещерния свят…

— Да потегля отново ли?

— Но, разбира се. Мислех това за напълно ясно. Нали му даде дума, че ще го направиш?

— Няма никакво значение дали съм му дал дума или не съм. Той знае, че ще се върна при него, защото ми подхвърли, че Анана е жива и е негова пленница. Аз силно се съмнявам, че тя е оцеляла след онзи кошмарен потоп. Но не мога да си позволя да повярвам в това си убеждение.

— Ти така и не успя да ми разкажеш премеждията си до края.

Той свърши с скока си през отворилата се в тунела врата, която тя бе поставила пред тази на тоана.

— Ти си необикновен човек, макар че можеш да се похвалиш с късмет, на който биха завидили мнозина. Някой ден този ти късмет може да се изчерпи. И тогава…

Те продължиха да разговарят за други неща. Кикаха отпиваше от питието. Към края на разговора им той бе преизпълнен с надежда повече от обикновено, което бе забележително само по себе си, като се имаше предвид, че си беше непоправим оптимист.

Богинята се изправи и го погледна отгоре-надолу. Изражението на лицето й му подсказваше, че тя изпитва нещо като обич към него. И той самият чувстваше нещо повече от обич към нея.

— И така, отиваш да търсиш света на Зейзел. Ще разполагаш с едно предимство пред останалите му търсачи, понеже аз знам за съществуването на врата, за която едва ли някой друг подозира. Онова, с което мога да ти помогна не е малко, но мисията ти е изключително трудна. Ще се опитам да те държа в обхвата на глиндгласа, но не съм сигурно колко успешно ще бъде това. Ще останеш тук още няколко дни, за да отпочинеш, да натрупаш още малко сили и да обсъдим заедно и най-малките подробности от плана, който ще следваш. Изглеждаш му малко уморен. Сега си лягай и стани, когато почувстваш, че ти се иска.

— Понякога ми се налага да ставам, колкото и да не ми се иска.

Тя се усмихна и отговори:

— Ако не бъркам, искаш да кажеш нещо повече от онова, което се съдържа в думите ти.

— Такъв е стилът ми.

— Съвсем не си стеснителен за леблабий.

— Съществуват известни съмнения, че съм леблабий… искам да кажа, че съм чист леблабий. Може и да съм наполовина тоан, но не бих казал, че държа да науча това със сигурност. Нещата са такива, каквито са и аз съм такъв, какъвто съм.

— Ще говорим за това друг път. Свободен си.

„Тя май наистина ме поставя на мястото ми“, помисли си той. „Е, добре, и аз май прекалих с алкохола. Но дали всичко може да се обясни само с него?“

В съзнанието му за миг се появи образът на Анана. И той почувства, че му се доплаква.

Тогава тя го потупа по рамото и каза:

— Тъгата е цената, която плащаме, за да живеем. — Замълча за малко и допълни: — Сълзите са помогнали на малко хора в труден момент. Но има неща, за които знам със сигурност, че могат да облекчат скръбта.

Тя не каза нищо повече. Той се качи в стаята си и се приготви да си ляга. Когато се зави с одеялата почувства, че ще заспи трудно. И въпреки това бяха изминали само петнайсетина минути преди да се унесе. Събуди се трепвайки и бръкна за лъчемета, който беше оставил под възглавницата. Шум ли беше? Или някакъв глас? Нещо го бе събудило. Вече държеше лъчемета в ръка. И тогава различи женски силует в отвора на лишената от врата арка на фона на меката светлина, проникваща откъм коридора. Беше толкова висока, че можеше да бъде само на Манату Ворцион. Ноздрите му доловиха слаб аромат. Точно той изглежда го бе извадил от съня му, защото неговият нос бе като часови, изправен срещу врага. В миризмата имаше нещо приятно, но това не бе парфюм от шише. Напомняше му за рукнали потоци, за тежка пара, издигаща се над блатата… да, последният образ беше малко странен, но доста точен. Миризмата бе като от разгонена женска, но много по-силна от всичко, с което някога се бе сблъсквал.

Тя бавно пристъпи към него.

— Остави настрани лъчемета, Кикаха.

Той го положи на пода и зачака. Сърцето му биеше както бие с копита жребеца на прага на конюшнята. Тя леко се отпусна на колене, после легна странично на Кикаха. Тялото й беше като току-що извадено от нажежена фурна.

— Осемдесет години изминаха откакто родих последното си дете — прошепна тя. — И пак осемдесет години изминаха откакто не съм срещала мъж, чието дете бих желала да износя, макар че в леглото ми са лягали забележителни любовници. Но ти, Кикаха, който никога не изпадаш в безизходно положение, ти — неизлечим авантюристе, ти ще ме дариш с дете, което да обожавам и да отгледам с любов. Знам, че събудих в теб силна страст. Но по-важното е, че ти си един от много малкото, който не се изплаши от мен.

Кикаха не бе съвсем уверен в последното. И все пак след като през целия си живот се бе борил със страха, той щеше някак да превъзмогне и този, който наистина не бе особено голям.

Помисли си за Анана, макар че отливът на кръв от главата му и пренасочването й за немисловни цели направи образът й не така болезнен както преди. Ако беше мъртва, тя не би следвало да му пречи да бъде интимен с други жени. Но той не знаеше дали тя е мъртва, а двамата се бяха заклели да си бъдат верни. И щяха да се съобразяват с тази клетва, освен ако обстоятелствата не ги разделяха за дълго или не ги принудеха да я забравят за известно време. Как щяха да постъпят в такъв момент зависеше изключително от личната преценка на всеки от двамата.

Устата й докосна неговата, а лявата гърда на Манату Ворцион… каква ти гърда, направо беше цяла планета… се отпусна върху корема му.

Аз съм в нейната власт. Съдбата ми зависи от това дали ще реши да ми помогне в битката срещу Червения Орк. Съдбата на много вселени е заложена. Ако й откажа сега, това може непоправимо да наклони везните в полза на Червения Орк. Не, това са глупости, разбира се, но кой знае дали тя изгаря от ентусиазъм в желанието си да ми помогне. Освен това, един гост не може да си позволи да оскърби домакинята. Това е проява на лоши маниери.

А най-важното, призна той в себе си, че на мен ми се иска да го направя.

После въздъхна и проговори:

— Наистина страшно съжалявам, Велика майко. Но Анана и аз се заклехме в абсолютна вярност един към друг. Така че колкото и силно да те желая, а повярвай ми, пожелавал съм през живота си по-силно само Анана, аз няма да направя това.

Тя замръзна и след малко стана. Погледна го отвисоко и отговори:

— Ще уважа клетвата ти, Кикаха. Макар дори в този полумрак да виждам, че не съм ти безразлична.

— Тялото не винаги може да се противопостави на това, което разумът му заповядва.

Тя се изсмя и каза:

— Добре знаеш тоанските поговорки. Възхищавам ти се, Кикаха. Верността е рядка добродетел, особено когато аз съм изкусителката.

— Наистина е така. Затова тръгни си преди да съм се размекнал повече, отколкото трябва.

* * *

Три дни по-късно Кикаха и Манату Ворцион стояха изправени пред сребристия екран на нейната глиндгласа. Кикаха бе напълно облечен и добре въоръжен с различни оръжия. В раницата му имаше храна, вода и медикаменти. Главата му бе пълна със съветите на Великата майка.

Тя се наклони близо до устройството и прошепна кодовата дума. Повърхността му мигновено затрептя и сякаш леко се разшири. Кикаха погледна внимателно, но не видя нищо.

Манату Ворцион се обърна към него, прегърна го я обятията си, притисна го към гърдите си и го целуна по челото.

— Ще ми липсваш, Кикаха — прошепна тя в ухото му. — Дано успееш в своята мисия. Ще се постарая да не те изпускам от погледа си, но това може да не продължи дълго.

— Е, беше ми повече от приятно — отвърна й той. — Най-малкото което мога да кажа е, че научих много неща. А и ти ми оказа голяма чест.

Тя го пусна. Той пристъпи към вратата. Тя леко го докосна по тила и прекара връхчетата на пръстите си надолу по гръбначния му стълб. Някаква сладостна тръпка пролази през тялото му. Почувства се като че ли е получил благословията на богиня.

— Ако изобщо има някой, който може да спре Червения Орк, това си единствено ти — каза тя.

Зачуди се за миг дали наистина тя мислеше така. Но сам той беше напълно убеден, че това е истината. Оставаше малкото съмнение дали най-доброто на което бе способен, щеше да се окаже достатъчно за задачата.

После направи крачката, която го прехвърли през трептящата светлинна завеса.