Филип Хосе Фармър
Последният удар (4)

4

— Изглежда вероятно — каза Анана. — Но той може да е заложил резонансната верига от врати за един от многото си врагове. И да е подготвил този капан много преди аз и ти да се появим на сцената. Накрая, това може да е и неговият път за бягство при екстрени ситуации.

— Нищо не е сигурно докато не стане. Или както казва вашият тоански философ Манату Ворцион „Редът израства от хаоса, а хаосът има свой собствен ред“. Макар да не ми е съвсем ясно какво точно означава всичко това. Във всеки случай, изпълнен съм с подозрения.

— Че кога ли не си бил?

— Не бях докато все още живеех на Земята, но дори и там си бях бдителен. Но нещата, които ми се случиха след като се появих тук, ме накараха да имам доверие на много малко хора. А също ме научиха да премислям какво може да се случи при дадена ситуация много преди тя да е възникнала. Има две възможности: или гледаш на нещата от различни ъгли, или не живееш дълго. Това не е параноя. Параноята е състояние на съзнанието, при което подозираш или си сигурен в неща, които в действителност не съществуват или изобщо не би могло да ги има.

— Почти всеки Повелител е параноик. Това е нещо вътрешно присъщо за нашата култура, такава каквато е. Много от тях не вярват на никого… дори на самите себе си.

Кикаха се засмя и подхвърли:

— Добре, нека тогава тръгнем из страната Параноя.

И те потеглиха през равнината. Бяха непрестанно нащрек, поглеждаха към небето, към тревата пред краката им, към просторите, открили се пред тях. В тревата можеха да се крият както змии, така и дебнещи едри хищници. Нещо опасно можеше всеки момент да се появи в небето. Но в течение на целия първи час те виждаха само насекоми в тревата, а в далечината преминаха няколко стада слонове с четири бивни и четирироги антилопи.

И тогава в небето се появи черна прашинка. Летеше зад тях, но Анана не пропусна да я зърне при едно от честите си обръщания назад. Няколко минути по-късно вече се бе спуснала достатъчно, за да видят, че това е птица със силуета на гарван. Задържа се на тази височина, но продължи да лети в същата посока, в която те се движеха. А когато я видяха да кръжи, за да не ги изпревари, и после отново да поема все в същата посока, те заподозряха, че ги следи.

— Това може да е един от онези говорящи гарвани, изработени от Ванакс в биолабораториите и използвани за шпиониране и пренасяне на съобщения, когато той е бил за известно време Повелител на този свят — предположи Кикаха.

— Все повече и повече се уверявам, че Червения Орк ни наблюдава.

— Или някой друг.

— Бих се обзаложил, че е Орк.

Двамата с Анана спряха да си починат във високата до коленете им трева. Тя изглеждаше много интересно: сини стебла и стръкове с алени връхчета.

— Склонен съм да допусна, че може да е машина, изработена да прилича на птица — продължи след малко той. — Но ако е машина, тя е под управлението на Повелител. Това вече не е за вярване.

— Че кога ли сме се натъквали на друго, освен на неща, които не са за вярване?

— Изглежда е така. Но не винаги.

Той се отпусна по гръб в тревата, загледан към черната загадка в небето. Анана се бе подпряла на лакът и бе наклонила глава странично, за да наблюдава и тя птицата или каквото и да бе това.

— Хм, сега описва осморка. От тук изглежда като изправена. Напомня ми символа за безкрайност — сплескана осмица. Едно от малкото неща, останали в главата ми от основния курс по математика по време на първата ми година в колежа. Който така и не завърших. Става дума за колежа.

— Тоанският символ е къса отсечка със сочещи навън стрелки в двата края — отвърна му тя. — А ако свързващата ги линия е винтообразна, тогава това е символът за време.

— Знам.

В съзнанието му нахлуха спомени за Земята. Носеха се като безплътни духове в разноцветни одежди. През 1946 година макар да бе само на двайсет и осем години, той вече бе ветеран от Втората световна война и бе тръгнал на колеж с помощта, давана на уволнилите се войници. Малко след това вече бе запратен в една друга вселена… макар и не без активното му участие и в никакъв случай не против волята му. Въпросната вселена се бе оказала изкуствена — творение на Повелител — и в нея имаше една-единствена планета, а именно Алофметбин.

По-късно той разбра, че тя е само една от хилядите вселени, създадени от древната раса на Тоаните — хора, които отричаха, че са хора. Но точно на тази планета той, Пол Янус Финеган — хожърът^[1], търсач на приключения, — се бе превърнал в Кикаха-Хитреца.

И откакто се бе пренесъл на света на нивата, редки бяха миговете, когато не бягаше от враговете си или не ги атакуваше. Наистина редки, защото той не обичаше да се отдава на отдих и разтуха. По време на кратките подобни периоди, които си позволяваше, той се бе оженил за дъщерите на един племенен вожд от любимото му второ ниво на планетата, което бе нарекъл за себе си Америндия^[2]. Или се забъркваше в опасни истории с жената или дъщерята на някой барон от третото ниво — Драхеланд.

Беше оставил след себе си километрична върволица от жени, скърбящи за него… е, докато не се случеше да се влюбят в следващия обърнал им по-специално внимание мъж. Но по-важното — беше оставил и пътека от трупове. Това беше, така да се каже, килватерът на Финеган.

Върна се на Земята едва през 1970 година и то съвсем за кратко. Бе роден през 1918-а, което го правеше 52-53-годишен. Но благодарение на всички богове, които и да бяха те, физиологическата му възраст бе само двайсет и пет години. Как ли щеше да се развие съдбата му, ако бе останал на Земята? Може би щеше да е получил научна степен по антропология и щеше да се е захванал сериозно с изучаване езиците на американските индиански племена. Но това би означавало също и да е учител. Щеше ли да издържи на напрегнатата научна работа, на необходимостта да публикува, на задкулисните академични игри, на безцеремонната саморазправа, на проблемите с администраторите, които гледаха на преподавателите като на отделни и при всички положения по-низши същества?

Да, можеше да замине за Аляска, където през 1946-а започваше активното заселване и борбата със суровата природа. Можеше също и да стане частен пилот и да кръстосва с малкия си самолет над джунглата, изпълнявайки опасни поръчки. Но дори и този живот след време щеше да му досади.

А може би щеше да стане собственик на магазин за мотоциклети и сервиз към него. И щеше да си остане за цял живот в родния Тер От или Индианаполис. Не, никога не би могъл да издържи на рутинната ежедневна работа, на вечните тревоги дали ще бъде в състояние да си плати утрешните сметки и на сивотата на подобно съществуване.

Където и да бе останал на Земята, той щеше да бъде лишен от изпълнения с приключения и екзотика живот, може би наистина малко бурен, който водеше из тоанските светове.

Прекрасната жена, отпуснала се до него в момента — не, не жена, а богиня, поетически казано — беше на хилядолетия. Но химическите „елексири“ на Повелителите я бяха съхранили на същата физиологическа възраст от 25 години.

— Защо приемаме, че гарванът е изпратен със зли намерения срещу нас? — проговори тя. — Не е ли възможно той наистина да ни следи, но да го е пратил Улф? Не е ли възможно те двамата с Хризеис да са избягали от затвора на Червения Орк и сега вече да са се прибрали в двореца на Улф? И да са заповядали на Окото да не ни изпуска от погледа си.

— Знам.

— Струва ми се, че напоследък ние двамата доста често използваме тази дума, не мислиш ли? — замислено каза тя.

— Може би е време да си починем по за дълго един от друг?

— Едва ли ще ни помогне — възрази тя. И поглеждайки го лукаво, допълни: — Знам.

После избухна в смях, отпусна се върху него и го целуна със страст.

Кикаха отвърна на ласката със същия плам. Но си мислеше, че те наистина бяха изолирани от другите човешки същества вече опасно дълго. Нуждаеха се от чужда компания, е, може би не непрекъснато, но достатъчно често, за да не се появяват тези търкания между тях, като сегашното.

Коментарът й върху употребата на думичката „знам“ говореше за една тъга, родена от очакването, основаващо се на интуицията. След като бе живяла много, много по-дълго от него, житейският й опит бе много по-голям. Беше живяла съвместно със стотици партньори измежду Повелителите и дори бе раждала няколко пъти. Най-дългата й връзка с мъж бе продължила не повече от петдесет години.

— Това горе-долу е границата за съжителство без изневери, когато става дума за семейство, което не остарява — бе обяснила тя веднъж. — Повелителите нямат търпението на леблабиите… повярвай, не използвам тази дума в оскърбителен смисъл. Но ние се различаваме в някои отношения.

— Доколкото знам има доста семейства, живели заедно в продължение на хиляди години — бе й възразил той.

— Не непрекъснато.

Тя нито го изморяваше, нито му дотягаше. Изглежда и той за нея бе същото. Но след като бе в състояние да се връща в спомените си на толкова много случили се неща, тя не можеше да си забрани да погледне и напред. И много добре разбираше, че все ще дойде един момент, когато двамата щяха да се разделят. И то за дълго, за много дълго.

Не, нямаше да допусне тази мисъл да отравя настоящето. Щеше да се занимава с този проблем, когато се изправеше пред него. А сега… наистина не знаеше какво да мисли за сегашната им ситуация.

Стана отпи няколко глътки от кожената манерка и каза:

— Ако Улф бе изпратил този Съгледвач, той щеше да му нареди да ни каже, че има за задача да ни държи под око. И освен това щеше да му заповяда да ни разкаже как да стигнем до мястото, където се намира сам той — Улф. Понеже това не стана, ясно е, че гарванът определено не е пратен от Улф. — После замълча за малко и попита: — Искаш ли да тръгваме? — Вече знаеше, че е най-добре да не й нарежда да го направи. Тя мразеше всеки опит за налагане от страна на друг. В края на краищата, макар да бе по-състрадателна и по-сантиментална от повечето представители на нейната раса, тя си оставаше Повелителка.

— Време е.

Метнаха на гърба си раниците и колчаните, и отново потеглиха. Кикаха си мислеше, че най-вероятно над тях се намира нивото Атлантида, върху което се издига много по-тесния и далече по-непристъпен от останалите монолит, на върха на който е построен дворецът на Улф.

Изминаха три часа. Те вървяха все към гората. Сега вече ставаше ясно, че след още един час ще стигнат до нейния край. Кикаха наложи по-високо темпо. Тя не го попита за какво се е разбързал. Вече знаеше, че той не обича да се задържа в равнината толкова задълго. Това го караше да се чувства изложен на опасности и уязвим.

След още пет минути Кикаха наруши мълчанието помежду им.

— Подозирам че никой досега не е минавал през онази врата за гробницата. Нещо ми говори, че ние бяхме първите. Нямаше никакви признаци за нечие друго присъствие преди нас. А и съм уверен, че онова нещо в гробницата или онези, които са го положили там, са взели много предпазни мерки. Как стана така тогава, че ние можахме да проникнем в това тайнствено място?

— А ти какво мислиш?

— Има някаква специална причина, че на нас ни беше разрешено. Подчертавам думата разрешено. Но защо точно на нас?

— Не можеш да си сигурен, че ние сме били първите. А още по-малко можеш да си уверен, че ни е било разрешено.

— Така е. Но ако някой друг някога е бил там, той или тя не са предизвикали отварянето на куба и, обзалагам се в това, не са ставали причина да започне възкресяването на люспестия човек.

— Дори и в това не можеш да си сигурен.

— Добре, но не мислиш ли, че само някой с Рога на Шамбаримен в ръка би могъл да проникне в гробницата?

— Възможно е — усмихна се тя. — да не забравяме, че люспестия е попаднал в онази гробница много преди да е бил изработен Рога. Той просто не е могъл да знае, че такова нещо като този Рог е възможно, както и че излъчваните от него честоти ще бъдат в състояние да отворят пътя за гробницата.

— А ти как би могла да си сигурна, че той не е знаел, че Рога ще бъде направен? Защо да не приемем, че още по негово време е имало устройства, подобни на него?

— Никой не може да надзърне в бъдещето — засмя се тя. — И освен това, какво значение има нашето проникване в онова място?

— Според мен то постави началото на верига от събития. А що се отнася до надзъртането в бъдещето, аз нямах предвид никакъв детерминизъм или ясновидство. Може би тук трябва да се говори само за вероятния развой на нещата. Не забравяй, че в онази крипта имаше устройства, контролиращи множество вселени. Струва ми се, че когато те засекат определена комбинация от събития, люспестият ще бъде събуден. А след това… след това наистина не знам.

— Да, не знаеш. И толкова.

— Окей, вероятно ти си права — съгласи се той. — Но ако се окаже, че правият съм аз, ще очаквам да ми целунеш крака и да бъдеш смирена и послушна до края на вечността, амин!

— Лицето ти почервеня! Сърдит ли си?

— Ти си толкова скептична, толкова преситена. И толкова всемогъщо уверена в себе си.

— Ще видим. Но ако се разбере, че си сбъркал, аз също ще очаквам да се държиш спрямо мен така, както очакваш ти от мен.

Известно време след това не си говориха. Докато прекосяваха последните няколко мили, делящи ги от гората, заобикаляйки стадо бизони, те на два пъти се обръщаха назад. Гарванът продължаваше да ги следи, но се бе спуснал вече много по-ниско.

— Няма съмнение, че е Съгледвач на Повелител — заяви Кикаха.

— Знам — отвърна му тя, засмя се и призна: — Май наистина ще трябва да си наложа да спря да използвам тази дума.

След малко влязоха под сянката на високите по над хиляда стъпки подобни на секвоя дървета. Земята под краката им пружинираше от нападалите изгнили листа. Това беше малко странно, понеже на тази планета отсъстваха всякакви сезони. Но когато видя няколко листа да политат надолу покрай могъщите стволове, той осъзна, че дървото само се отърсва от старите листа и ги подменя с нови. Имаше още няколко растения на Алофметбин, които правеха така.

Ниската растителност беше рядка, макар тук-там да се виждаха бодливи храсти, които ги принуждаваха да ги заобикалят. Множество малки, синеоки животинки, подобни на покрити с козина безкрили сови, го наблюдаваха от клоните.

Маймуни, птици, летящи и планиращи млекопитаещи крещяха, тръбяха и цвъркаха в клонака. Но непосредствено край хората се възцаряваше тишина, нарушавана малко след като те отминеха.

Веднъж зад един от дънерите надзърна невестулка с размера на малкия планински лъв от Скалистите планини, но се въздържа да ги нападне. Двамата разбраха за съществуването му само защото им се бе показал. Гълчавата непосредствено пред тях бе затихнала.

Кикаха и Анана вече бяха натегнали лъковете си. Беше невъзможно да предскажат какви опасни зверове или хора живееха в това сумрачно, но шумно място. За всеки случай бяха разкопчали и ножниците на ножовете си.

Извървяха близо миля, когато излязоха на поляна с диаметър към шейсет стъпки. Мястото бе останало разчистено благодарение на едновременното падане на две секвои. Съдейки по прогнилата дървесина, това се бе случило отдавна. Кикаха вдигна поглед точно навреме, за да види гарванът, който кацна на един клон недалече от поляната. Големите листа на паразитиращата растителност го скриха зад себе си.

— Окей — прошепна Кикаха. — Сега вече всякакви съмнения отпаднаха. Намира се пред нас, но може и да не знае за това. Може би очаква да минем покрай него, понеже досега се движехме почти по права линия без съществени отклонения. Но не знам как ни е проследил дотук.

Гарванът беше с размерите на плешив орел и не можеше просто да прехвръква от клон на клон.

— Дали не знае накъде отиваме? — запита се Кикаха.

— Как би могъл — отвърна му Анана. — Дори ние самите не знаем за къде сме тръгнали, освен най-общо посоката. А и гората тук е толкова гъста. Едва ли ни е проследил. О, сетих се! Ориентира се по тишината, която ни съпровожда.

Те се изтеглиха малко по-навътре под дърветата.

— Да понаблюдаваме оттук — прошепна той.

И точно както бе очаквал, не след дълго видя голямата черна птица да се спуска по спирала надолу и да каца на един от клоните на падналия гниещ гигант. Оттам скочи на земята с разперени за равновесие криле и се запъти към тях. Кикаха разбра, че беше кацнал само за да открие къде се намират те двамата. Сега сигурно щеше да се скрие и да се вслуша.

Но в момента нито ги виждаше, нито ги подушваше поради неподвижния въздух. Кикаха и Анана бяха имали късмет да го зърнат преди да ги е засякъл.

Кикаха вдигна пръст на устните си и после много тихо прошепна в ухото на Анана:

— Има зрение на ястреб и обоняние на куче. Да вървим. Няма да се крием. Нека ни следва, докато не решим да го заловим.

— Ако е изпратен от Повелител, това означава, че някой се е нанесъл в двореца на Улф.

— Ако го е направил ще му трябва голям късмет, за да се изплъзне на всички капани.

— Много „ако“.

Кикаха посочи с пръст голямата черна птица и после докосна устните си. После съзнателно стъпи на сух клон. Острото изпращяване накара гарванът да се извърне рязко и бързо и непохватно да закуцука към храстите откъм срещуположната страна. Нямаше никакво съмнение, че след като го подминеха, той щеше да се върне на поляната и да я използва за засилване, за да излети. Но ако видеше, че хората вървят бавно, може би щеше да ги последва на крака. Въпреки че гарваните не обичаха подобни разходки.

Мислейки си, че ги е засякъл, без да бъде разкрит, той щеше да се изпълни със самоувереност, така характерна за гарваните. Но в тази вселена, както и другите, разбира се, самоувереността често ставаше причина да ти натрият носа в земята.

— Трябва да го заловим жив — заяви Кикаха.

— Знам.

— За Бога! — изпъшка той на английски. После я видя че се усмихва и разбра, че просто се бе закачала с него.

Прекосиха поляната бавно, оглеждайки се в двете посоки и дори често поглеждайки назад. Ако не се държаха предпазливо, гарванът щеше да се досети, че те се преструват на безгрижни, за да подлъжат скрития наблюдател.

Дори не заобиколиха шубраците, където го бяха видели да се скрива. Без да проговорят нито дума минаха на няколко стъпки от него. Кикаха погледна към храстите, но не видя птицата. Сега беше момента, ако желаеха да го направят, внезапно да се затича към храсталака. Анана щеше да го последва миг по-късно, но щеше да се отправи към отсрещния храст. Гарванът щеше да избяга, но нямаше да има време да разпери криле, нито да се скрие отново.

Анана също не каза нищо. Чакаше да види как ще постъпи Кикаха. Но той просто мина покрай храстите и навлезе отново в гората. Не беше нужно да й казва, че ще се престорят, че не знаят за близкото присъствие на птицата. Нека да ги следва. Все някога щяха да узнаят защо го прави.

И в този миг той трепна и едва не спря. После изсумтя.

Анана забеляза смяната на ритъма в походката му и чу подтиснатото му възклицание. Вместо да се огледа и така да предупреди онова, което го бе стреснало, че знае за присъствието му, тя продължи да гледа право напред. И само тихо попита:

— Какво беше?

— Бих искал да знам — отвърна й той. — Видях… там отдясно… само за миг… нещо като човек, но нехуманоидно. Не съм съвсем сигурен. Може би е игра на въображението. Но изглеждаше почти като човек и беше мъжко. Беше много висок и прекалено космат, за да бъде човек. Единствено…

Тя изчака няколко секунди и го подпита:

— Е?

— Нещо в лицето му. Не знам какво точно. Не беше съвсем човешко. Имаше нещо… мечешко ли беше? Бил съм навсякъде по тази планета, но нито съм виждал, нито поне бях чувал за такова същество. От друга страна площта на тази планета е по-голяма от площта на Земята. Може би просто не съм се срещал с хората, които знаят за неговото съществуване.

Тя си позволи да погледне наляво, после надясно.

— Не виждам нищо.

Той леко се подаде зад дървото, после пак се скри обратно.

— Опитай небрежно да се приближиш към онова дърво.

Тя тръгна в посоката, в която й бе кимнал да върви. Едва сега обърна внимание, че животните по клоните на петстотин стъпки над нея се бяха смълчали. Досега смяташе, че това се дължи на тяхното придвижване.

Изминаха стотина крачки, когато той проговори:

— Онова пред нас.

Беше една от гигантските секвои. Кората й блестеше сякаш в нея имаше хиляди късчета слюда.

— Надявам се да е само едно — каза той.

Нагласи стрела на тетивата и се насочи да заобиколи дървото от лявата страна на необятния ствол. Тя тръгна надясно. Всеки, който се криеше зад дънера, щеше да се окаже заклещен между двама им.

Но когато заобиколиха, оказаха се един срещу друг. Макар животното да не бе оставило в Кикаха впечатлението, че има лапи с нокти, той погледна нагоре по ствола. Нищо не висеше на него, а дори катерица не би могла да се изкатери с такава скорост до високо разположените първи клони. Анана отстъпи няколко крачки, за да обхване с поглед по-голяма част. Дървото обаче бе толкова огромно, че част от него оставаше невидима и за двама им. Той каза на Анана да остане където си беше, но да продължи да гледа нагоре, и заобиколи тичайки дънера. Също не сваляше поглед от ствола. Но не видя нищо.

Върна се при Анана и каза:

— Изглеждаше прекалено тежко, за да се изкатери нагоре, дори да имаше нокти по една стъпка. Но исках да се убедя за всеки случай.

Тя му посочи нападалите листа. Той вече ги гледаше. Стъпките по тях бяха толкова много, че не можеше да се разбере дали съществото се бе приближавало към дървото или се бе отдалечавало.

Кикаха пое дълбоко въздух през носа си. Долавяше се слаба миризма на мускус.

— И аз я усещам — каза тя. — Може би трябваше да заловим гарвана. Той би могъл да знае нещо за това същество. Всъщност той би могъл да работи за него — после помисли и допълни: — Или то за него.

— Предлагам да поизчакаме преди да заловим птицата.

Продължиха с бърза крачка. От време на време поглеждаха назад, но не видяха нито птицата, нито „мечката“. След няколко минути усетиха миризма на горящо дърво. Без да продумат се насочиха в посоката, откъдето идваше, ръководейки се по засилването й. Прекосиха плитък поток. А когато чуха гласове забавиха ход и започнаха да внимават да не настъпят сухи клонки. Гласовете се засилваха. Бяха женски и Кикаха прецени, че говорят само две жени. Направи знак на Анана и тя тръгна да заобиколи. Щеше да остане скрита и да се намеси само ако той имаше нужда от помощ. И обратното.

Той легна на земята и много бавно запълзя напред. Не искаше да бъде издаден от шумоленето на сухите листа. Спря зад висок храст между две дървета. Надзърна през основата на храста и видя малка полянка. В центъра й гореше огън, а на хоризонтална пръчка, заклещена върху два чаталовидни клона, забити в земята, висеше малко желязно котле. Кикаха подуши врящо месо.

До огъня стоеше блондинка, чиято красота се забелязваше въпреки разрошената коса и изцапаното лице. Говореше на тоански. От другата страна на огъня бе клекнала червенокоса жена. Тя не отстъпваше на блондинката по красота и бе също така чорлава и мръсна.

И двете бяха облечени в дълги до глезените рокли, които напомниха на Кикаха за илюстрациите на облекло, носено от древните гъркини. Материята беше тънка, прилепваща и съвсем не непрозрачна. Някога одеждите сигурно бяха бели, но сега по тях бяха полепнали тръни, виждаха се петна от кръв и пръст.

В далечния край на полянката лежаха две раници и купчина тоански одеяла, тънки като хартия, но способни да запазят топлината. Върху купа бяха нахвърлени три леки секири, три тежки ножа и три лъчемета, които изглеждаха като пистолети, крушовидно разширени в края на цевта.

Пак там лежеше заклан млад елен. Над него не кръжаха мухи, защото на Алофметбин такива нямаше. Но всякакви пълзящи насекоми вече бяха нападнали трупа.

Кикаха поклати глава. Жените не бяха особено предпазливи, а следователно и не много умни. Никой не захвърляше личното си оръжие надалече. А дали това не беше клопка?

Той се обърна и погледна зад гърба си, после вдигна поглед по дължината на двете дървета, но нито чу, нито видя нещо обезпокоително. Разбира се, гарванът можеше да се е стаил някъде сред листата. Той се обърна обратно към жените и остана известно време заслушан в разговора им.

Макар да не изглеждаха на повече от двайсет и пет години, те вероятно бяха на по няколко хиляди. Говореха на същия архаичен тоански, който понякога и Анана използваше, когато беше възбудена. Кикаха разбираше езика с изключение на някои думи и фрази.

В този момент говореше блондинката:

— Не можем да оцелеем дълго в това ужасно място. Трябва да намерим врата.

— Казвала си това хиляди пъти, Елет — обади се червенокосата. — Повдига ми се като го чуя.

— На мен пък ми се повдига да не чувам нищо практично от теб, Она — сопна се спътничката й. — Защо не измислиш как да се махнем оттук или поне да дадеш някакво предложение как да намерим врата?

— Ще повърна от детинските ти хленчове и крясъци — каза Она.

— Повърни тогава. Поне ще направиш нещо, вместо да седиш на задника си и да се оплакваш. А и дори да повърнеш това място едва ли ще замирише по-неприятно.

Она стана и надникна в котлето.

— Май е станало, макар все още да не знам да готвя.

— Че кой знае? — обади се Елет. — Това си е работа за робите. Защо трябва да знаем нещо за нея.

— О-о, в името на Шамбаримен! — възкликна Она и разтърси глава с такава сила, че косата й се развя като пелерина. — Не можем ли да направим нещо вместо на бърборим за неща без значение? Какви сестри сме само? Един ден Повелителки, а на следващия едва ли не роби!

— Е, поне не е необходимо да се безпокоим, че ще надебелеем — отвърна Елет и се засмя.

Рижата я погледна с тежък поглед.

— Опитвам се да разведря обстановката — обясни Елет. — Трябва да поддържаме духа си висок, защото иначе така ще натежее, че ще се просмуче през пръстите ни в земята. И или ще умрем или ще се превърнем в леблабии. Ще ни изяде някой звяр или, което е по-лошо, ще ни заловят леблабиите, ще ни изнасилят и ще прекараме следващите сто години като съпруги на някой тъп, прост, мръсен, вонящ, сополив, налагащ жена си дивак. Те ще са нашите Повелители.

— Ха, ти наистина знаеш как да повдигнеш духа ми — възкликна Она. — Но що се отнася до мен, аз ще се самоубия, вместо да се оставя в ръцете на леблабий.

— Е, ситуацията няма да е безнадеждна. Бихме могли да избягаме, да намерим врата, да открием Червения Орк и да си отмъстим, като го убием. О, след съответните изтезания, естествено. Знаеш ли, мисля си да му изям топките, точно както той е изял тези на баща си. Добре сготвени и със съответната гарнитура, разбира се, а не сурови, както е направил той.

— Като отворихме дума за канибализма — каза Она, — може би и ние ще опрем до него, преди да сме открили как да се измъкнем от тази каша. Защо не вземем да решим коя ще бъде изядена и коя ще се нахрани?

— Престани това!

Но и двете избухнаха в смях. Кикаха познаваше Повелителите достатъчно добре, за да изпитва известни съмнения дали Она наистина се шегува. Защото когато дойдеше гладът, едната от тях действително щеше да убие и да изяде своята спътница.

Той продължи да слуша още известно време препирните им, но не научи повече. Единственото, което разбра със сигурност бе, че затрудненото им положение се дължеше на Червения Орк и че те бяха избягали от него с няколкото вещи, които се виждаха на полянката.

След малко двете жени се смълчаха, загледани в котлето. Вече бяха готови да започнат да гребат от задушеното еленско с импровизирани лъжици от кора на дърво.

Изведнъж от отсрещната страна се появи Анана. Тя държеше лъка с поставена стрела и личеше, че е готова да го използва.

— Привет, коравосърдечни дъщери на Уризен и Ахейния! — изрече тя тържествено. — Вашата братовчедка Анана ви поздравява с мир! Какво ви доведе насам?