Филип Хосе Фармър
Последният удар (21)

21

Събуди се от болка. Главата му, носът му, вратът му, долната част на гърба му и десния му лакът страшно го боляха. Краката му от хълбоците надолу бяха безчувствено изтръпнали. Но не чак толкова, че да не усети тежестта, която ги натискаше надолу. Всичко което можеше да види през предпазния шлем, който сега бе покрит с фин слой бял прах, бе покритият с плочки под. Точно пред него имаше голяма пукнатина. Носът му се бе ударил в предната част на шлема. Той облиза устни и почувства вкус на кръв.

В залата цареше тишина с изключение на едва доловимо стенание, идващо от някъде. Той извика. Отговори му тишина.

Опита се да се претърколи, но краката му бяха притиснати в пода. Докато се мъчеше да се освободи, видя чифт зелени ботуши да стърчат от купчина циментови блокове, размесени с парчета от други материали. И те, както всичко останало в залата, бяха покрити с бял прах. Но една част от тях не бе толкова замърсена, и там се виждаше, че са зелени. Ашателон единствен от всички носеше зелени ботуши.

Когато отпусна глава и я обърна надясно, той видя непосредствено пред шлема си метална греда от покривната конструкция паднала на един пръст от главата му. Откъснала се от гнездото, в което е била поставена, гредата вероятно го бе ударила през шлема. Силата на удара вероятно го бе запратила настрани и само по чудо бе избегнал да бъде смазан от гредата.

Започна да се бори с онова, което го натискаше със силата на гигант през краката. След малко се задъха и се почувства изтощен. Поне беше успял да се премести на няколко пръста разстояние. А може би само така му изглеждаше.

Почина си няколко минути без да помръдва и отново подхвана борбата. Спря едва когато видя огромните прашни светлосини ботуши на Манату Ворцион пред себе си. Гласът й изпълни шлема му.

— Не се движи, Кикаха. Сега ще се опитам да вдигна тази греда от краката ти.

Ботушите изчезнаха, След малко, след порой от изразителни думички и много пъшкане, тя задъхано призна:

— Не мога да го направя. Ще отида да намеря летателния си апарат някъде из този хаос и ще се върна с него, за да го използвам като кран. Помня, че някъде в него трябва да има въже.

Докато я нямаше, при Кикаха дойде Уематол. Той дрезгаво съобщи:

— Тя ми нареди да почистя боклуците около гредата. Стой спокойно, Кикаха. Нищо не можеш да направиш без нея.

— Да не мислиш, че не го знам — отвърна му Кикаха. Жадуваше за голяма чаша с ледена вода.

Чу някакво стържене и отново дълго пъшкане. След малко Уематол обясни:

— Има малка вероятност краката ти да не са счупени. Може би са били заровени под другите боклуци, когато гредата те е затиснала.

— Вече започвам да усещам нещо в тях — обади се Кикаха. — Изтръпването започва да преминава.

Гигантката долетя. Трябвало да разчисти маса отломъци преди да се добере до летателния апарат. Не беше нейният, но бе единственият, който бе успяла да намери. Тя помогна на двойника да приключи с разчистването върху и около масивната греда. След това прекара въжето под нея. Няколко минути по-късно успя да я повдигне достатъчно, за да може Уематол да издърпа Кикаха настрани. После се спусна на пода и слезе, за да прегледа Кикаха.

Краката все още отказваха да му се подчиняват. Той седеше, опрял гръб на купчина отломки, а Манату Ворцион опипваше краката му през панталона. След малко му съобщи, че не изглеждат счупени, но ще трябва пак да го прегледа, когато той се съблече. После допълни:

— Ашателон е мъртъв.

— Това ме изненадва. Той изглеждаше роден да оцелява.

— Времето се грижи никой да не оцелее.

Кикаха вдигна поглед към онова, което бе останало от тавана. Беше се запазила само външната му част, а рухналият върху пропадналата среда горен етаж я беше запечатал като тапа. Тук-там изглеждаше като че ли всеки миг ще се досрути. Надупчената от тях стена беше паднала навън в коридора. Докато разглеждаше пораженията, сградата леко помръдна и пукнатините в останалите стени се разшириха. Таванът в далечната част падна с грохот в облак бял прах и образува грамадна купчина на пода, издигаща се до самата дупка, през която всичко се бе изсипало.

— Може би трябва да се махнем оттук — предложи той.

Преди тя да му отговори Уематол се върна от огледа на коридора.

— Ние не сме на Земя-2!

Кикаха и гигантката запитаха в един глас:

— Как? Откъде знаеш?

— Видях част от небето през малък отвор в тавана на коридора. Мисля, че от покрива е паднала каменна колона и е пронизала всички етажи. Не се вижда много, но напълно достатъчно… Небето е зелено!

— Но това означава… — започна Кикаха.

— Означава — довърши вместо него Великата майка, — че Хрууз е хванал целият дворец, а може би и част от околността, в телепортираща врата и го е прехвърлил в тази вселена. За това е била необходима много енергия. А и известно време за подготовка. Сигурно го е сторил още преди да дойде в тази зала с Дингстет. Когато дворецът е минал през вратата, той се е озовал във въздуха — случайно или нарочно, не знам — и просто е паднал. Едва ли е бил на голяма височина, защото иначе всички щяхме да сме мъртви.

— Взе ми думите от устата — каза Кикаха. После се огледа. — Къде всъщност е Дингстет?

— Или е заровен под тези купища отломки или се е свестил преди нас и си е тръгнал. Може да е бил замаян. Но с тези рани едва ли е стигнал далече…

— Това създание е наполовина органична тъкан, наполовина електронни схеми. Потенциалът му за самовъзстановяване може значително да превишава нашия. Вижда ли се кървава следа, водеща навън от стаята?

— Не — отвърна му тя. — Но Дингстет беше непосредствено до теб, когато дворецът пропадна. Не е изключено да го е ударила същата греда, с която ти така щастливо се размина.

— А може да е по следите на Хрууз в търсене на отмъщение — предположи Уематол.

— С ръце, завързани на гърба? — скептично се осведоми гигантката.

— Анана! — сети се в този момент Кикаха. Опита се да стане, но краката му още не го слушаха. Доволен беше, че усеща как силата се връща в тях.

Жената и двойникът се спогледаха, но никой не каза нищо. Те знаеха какво си мисли Кикаха: Анана е някъде в сградата на двореца, отделена от всички в своя апартамент. Единственият достъп до нея е през врата, но стената, в която се намира вратата, е затрупана.

Същото се отнасяше и до Червения Орк. Но Кикаха не се безпокоеше за него.

Манату Ворцион обаче показа по-голяма загриженост за съдбата на тоана.

— Възможно е тази катастрофа да не ги е погребала — каза тя. — Нещо повече, не е изключено срутването на стените да им е дало възможност да напуснат стаите си.

— Това е малко вероятно — обади се Уематол.

— Но не е невъзможно. Както и да е, не можем да рискуваме с тези неща. Трябва да намерим Хрууз и да се убедим, че Червения Орк не се е изплъзнал на свобода.

— А няма ли да потърсиш и Анана? — попита я Кикаха.

— По-късно — отвърна Манату Ворцион. — Уематол, ела с мен. Съжалявам, Кикаха, но не можем да те чакаме да се възстановиш. Хрууз едва ли е останал в двореца по време на прехвърлянето му. По-скоро е използвал някоя друга врата, за да се върне в него след това. Едва ли би искал да изживее този шок. Честно казано, изненадана съм, че още не се е върнал в тази зала.

— Той сигурно е някъде наблизо и ни дебне в засада — предположи Уематол и неспокойно се озърна.

Великата майка реши, че трябва да свалят костюмите, защитните шлемове, раниците и кислородните бутилки.

— Само ще ни забавят, а и се съмнявам, че ще бъдем атакувани точно с отровен газ — обясни тя решението си. Двамата с двойника свалиха ненужното, после препасаха ремъците с оръжията. Съблякоха и Кикаха и му помогнаха да препаше своя колан. В допълнение към оръжията, той окачи на колана си и Рога на Шамбаримен.

Уематол свали миниатюрната радиостанция, която бе закрепена от вътрешната страна на шлемовете. Малките устройства лесно можеха да се пристегнат и на китките им.

Въздухът беше прашен и ставаше все по-горещ. Дворецът вероятно се бе приземил някъде из тропиците.

Той видя двамата да се отдалечават с летателния апарат. В него имаше две седалки една зад друга, а леката метална конструкция даваше възможност още да се закрепи малък двигател, оставяше място за неголямо багажно отделение и позволяваше да се монтират два въртящи се бластера. Великата майка пилотираше, а Уематол седеше зад нея. Кикаха имаше задачата да лежи зад купа отломъци и да охранява. Детекторът му за врати беше в малка торбичка, висяща на колана му. Манерката беше до него, а лъчеметът в ръката му трябваше да му помогне да се погрижи за Хрууз или Червения Орк, който и да се появеше пръв. Макар да мислеше, че зад него не може да се появи никой, той от време на време се оглеждаше и назад. Купищата развалини можеха да крият зад себе си някой отвор в стените, откъдето да може да се влезе.

Беше тихо с изключение на рядкото поскърцване, разнасящо се от различни части на руините. Всеки нормален би трябвало да се махне оттук преди всичко да се е срутило, мислеше си Кикаха. Но от друга страна, никой нормален не би се озовал в тази каша. Още изпитваше остри болки по цялото тяло.

Изглеждаше малко вероятно Хрууз да подслушва тяхната радиочестота, но най-добре беше да не рискуват. Бяха се договорили да използват радиото само в случай на абсолютна необходимост.

Чувстваше се напълно безпомощен. Макар обикновено да беше доволен, че най-сетне е сам, сега копнееше да чуе човешки глас. Съзнанието, че дворецът всеки момент може да се срути до основи и да го погребе под себе си, караше времето да се разтегля като нажежена до червено жица. Ако станеше прекалено тънка, щеше да се скъса. Това щеше да се случи в мига, в който държащите се по някакво чудо над главата му парчета от горния етаж, щяха да пропаднат пред зейналата дупка в тавана.

Ставаше все по-горещо и той се бе изпотил. За щастие безчувствеността на краката му изглежда най-сетне бе изчезнала напълно. И макар все още да го боляха, той се изправи на тях. Цялото му тяло трепереше, но силите му се възвръщаха. Отпи, без да икономисва, от манерката, която Манату Ворцион му бе оставила. Няколко минути по-късно напусна залата. Беше безполезно да стои тук. И то в момент когато Хрууз може би броди наоколо, въоръжен бог знае с какво.

Първоначално придвижването му се бе сторило лесна работа. Макар останките от коридора да се бяха събрали в голяма купчина, издигаща се наполовина до тавана, той все пак успя да се промуши в свободното пространство между върха на купа и самия таван и да се спусне от другата страна. Сноп бледа светлина нахлуваше през дупката, за която Уематол беше споменал. Кикаха погледна, за да се увери сам. Не беше лъжа — небето наистина бе зелено.

От другата страна на коридора имаше стая с размера на две бални зали в императорски дворец. Но в нея цареше пълен хаос. Пред Кикаха стояха най-разнообразни препятствия: парчета гипсови отливки, натрошена дървения, счупени и само паднали мраморни колони, остри късове от мрамор и статуи с размери, надвишаващи естествените. Много от отломките и изместените плочи стърчаха в пукнатини на пода подобно на оръдия в руините на крепост. Но освен тях се виждаха изпочупени крака на маси и столове, облегалки, извити метални и издънени дървени чекмеджета, натрошени бутилки, чиято изтекла течност придаваше на въздуха остра миризма, усукани и изпочупени полилеи, огънати рамки на картини със грозно зейнали дупки в тях. Прескачането и заобикалянето на всичко това го изтощаваше. Отново се изпоти. Потта му разми белия прах, покриващ цялото му тяло и проникнал дори в косата и се стичаше, щипейки в очите му. Помисли си, че изглежда като блед призрак с червени очи.

От време на време изваждаше детектора на врати и го включваше. Индикацията се задейства около една дузина пъти. Но не можеше да извади Рога и да отвори вратите. Хрууз можеше да е наблизо и да го чуе.

Великата майка бе казала, че двамата с Уематол ще изследват северозападния край на двореца. Там щели да се разделят и всеки да продължи търсенето поотделно. Когато решаха проблема с люспестия, щяха да се намерят един друг, използвайки радиото. Кикаха се насочи към същата североизточна част на двореца, но беше принуден да поеме по заобиколен маршрут. Въпреки неспирното катерене и спускане, краката му не се изморяваха, а напротив — наливаха се със сила.

Когато най-сетне стигна до извисяващата се купчина отломки в далечния край на залата, той изглежда се беше поотклонил от правата линя. Манату Ворцион и Уематол вероятно се бяха изкачили на горния етаж през отвор в тавана. После сигурно бяха намерили подобна възможност да стигнат и до третия. За Кикаха нещата не стояха толкова просто — той даже не виждаше входа за следващата стая. Полезрението му се ограничаваше от най-близката купчина боклук.

Той започна да се катери по нея, но от време на време пропадаше надолу. Свличащата се маса правеше шум. Близко до върха на купчината имаше отвор към нещо като тунел. Той изглеждаше като че минава през купа и стената, която по някакво чудо все още беше права. Кикаха използва малкото си фенерче, за да освети вътрешността на тунела, който се бе образувал по необяснима прищявка на разрушителната стихия. Две грамадни мраморни колони, паднали почти успоредно една на друга, но под малък ъгъл надолу, бяха пронизали стената, дупката в която бе запълнена от по-дребни отломки. Колоните не бяха плътно залепени, така че между тях имаше известна междина, която му позволяваше бавно да напредва. Този, издигащ се под ъгъл от десет градуса, „коридор“ беше частично запълнен, но все пак проходим. Придвижваше се, като освобождаваше място пред себе си, прехвърляйки отломъците зад гърба си. В другия край на тъмния тунел се виждаше светлина, не особено силна, но много по-ярка от полумрака, който цареше вътре. Кикаха чувстваше, че ако се измъкне в другата зала, той ще се озове на място, където дебнещият наоколо враг не би могъл да го очаква. И той още по-енергично пое напред.

Макар да се стараеше да не вдига много шум, беше невъзможно да бъде безшумен. За миг си представи Хрууз как чака от другата страна, готов да простреля всеки, който излезеше от тунела. Не. Ако люспестият беше там, той щеше да стреля в мрака на тунела още при първия шум и щеше да разреже надве врага си. Освен това той, Кикаха, нямаше избор — той просто не можеше да спре и да се върне. А и откъде накъде щеше да го чака там люспестият? Та той нямаше представа за съществуването на този тунел.

Когато подаде предпазливо глава от другия край на дългия трийсетина стъпки коридор, Кикаха установи, че се намира близо до върха на цяла планина отломки. По-голямата част от тавана на тази зала бе пропаднала и доколкото можеше да се разбере през дупката, дори част от третия етаж беше проникнала тук. Той внимателно огледа развалините в краката си. Ако изобщо имаше някой тук, той можеше да бъде само зад големия куп в далечния край на залата.

Стиснал лъчемета в ръка, той внимателно се плъзна по гръб. Едва не изруга, притеснен от шума, който правеше. Когато стигна до дъното, издраскан, ожулен и кървящ от множеството малки рани, които на всичко отгоре го сърбяха от набилия се в тях фин прах, той изчака да види дали няма да бъде атакуван. Никой не се възползва от удобния момент. Кикаха закрачи, преодолявайки няколко по-малки купчинки, а после откри зад втората планина от отломки дупка в стената. Беше достатъчно голяма, за да пропусне през себе си танк с размерите на „Шърман“. По-скоро изглеждаше като че ли точно такъв танк я бе направил. Не можеше да си обясни по силата на какъв физически парадокс останалата част от напуканата стена още стоеше права.

Надникна през дупката, после мина през нея. Над главата му имаше отвор, през който бяха пропаднали почти всички етажи. Тук долу, светлината бе колкото пред зазоряване. Но там горе беше много по-светло. Виждаше се много по-голям къс от зеленото небе, отколкото преди в коридора.

И небесата в света на Нивата бяха със същия цвят. Възможно ли бе Хрууз да е телепортирал двореца в този странен свят, оформен като Вавилонската кула? И ако наистина го беше направил, тогава защо? Или… Не, безполезно да бе прави предположение от този тип.

Куп греди и камънаци стърчаха от купа отляво на него. И в този момент той различи нещо да помръдва. Безформената маса, покрита с бял прах, можеше да бъде на човек. Той се взря по-внимателно и разбра, че тялото е с гръб към него. Но това можеше да е хитрост. Който и да бе това, можеше да го е чул и да се е престорил на труп или на смъртно ранен човек. И като чуеше приближаващите се стъпки на Кикаха, щеше да се обърне и да го застреля от упор. Може би.

Кикаха намери малък заслон в руините, прицели се внимателно и стреля веднъж в непосредствена близост до главата на фигурата. Това би стреснало всеки, който не притежава абсолютен контрол над нервите си. Но фигурата не трепна. Кикаха изпълзя от дупката и много бавно се приближи по дъга към корниза, под който лежеше фигурата. Когато доближи на двайсетина стъпки от нея, той видя, че това не е нито Хрууз, нито Червения Орк. Беше Дингстет. С развързани ръце.

Съществото беше спряло да кърви. И не бе оставило след себе си кървава следа. Кикаха все още не смееше да се приближи направо. Придвижи се още малко, но остана скрит наполовина зад купа отломки. Наведе се напред и докосна тила с цевта на лъчемета си. Създанието простена.

— Дингстет! — обади се Кикаха.

То промърмори нещо неразбираемо. Той го изтегли изпод корниза и го обърна по гръб. Прахът по кожата му не можеше да скрие множеството черни петънца. Следи от изгаряния? Понеже не беше в състояние да разбере неясния му говор, Кикаха се огледа, после се отпусна на колена и сложи ухо на устата на Дингстет. Макар тази позиция да го правеше особено уязвим, той остана в нея.

— Аз съм… Кикаха — каза той с тих глас.

— Хрууз… не повярва, че… — прошепна то.

— Какво? Не те чувам.

— Кикаха! Хрууз… когато казах… че нямам данни… в моя мозък… ме измъчва… не повярва… отвлече ме… но… Зейзел… би се гордял…

— Ще повикам помощ — успокои го Кикаха. — Може да се позабави, но…

Той спря. Очите на Дингстет бяха отворени. Пълната с диамантени зъби уста вече не помръдваше.

Трябваше да наруши радиомълчанието. Манату Ворцион би искала да знае за това. Той веднага й се обади и тя веднага му отговори. След като изслуша какво се бе случило, тя каза:

— Все още съм там, където ти казах, че отиваме. Ще изпратя Уематол да те потърси. Ако не те намери до десет минути, ще се върне при мен.

Щом Уематол трябваше да го открие до десет минути, той явно щеше да дойде по въздух. Изминаха дванайсет минути и понеже Уематол го нямаше, той го повика по радиото. Двойникът не отговори.

За сметка на това веднага се обади Манату Ворцион:

— Изглежда нещо му се е случило. Давам му още две минути.

Петнайсет минути по-късно той спря, за да даде на изморените си крака малко почивка. Когато се почувства по-силен стана и продължи напред. Малко по-късно излезе на голяма площадка. Тя също беше посипана с части от пропадналия покрив. Слънцето прежуряше през отвора в тавана, но вече беше подминало зенита си. Лъчите му проникваха през единия край на стаята, където една вита стълба покрай стената по някакво чудо бе останала неразрушена. Горната й част, лишена от перилата, стърчеше от върха на голяма купчина. Кикаха се изкатери там, не без подхлъзвания и с доста шум. Изработена от някакво твърдо дърво, стълбата изглеждаше стабилна. Той бавно се изкачи по нея, спирайки и оглеждайки се на всяко стъпало.

Когато му оставаха само двайсетина стъпала, наложи се бързо да седне и да се хване на ръба й. Някъде наблизо нещо се стовари с шум, като че ли се изсипваше цяла Ниагара от твърди предмети. Стълбата се разтресе с такава сила, че едва не се откъсна от стената. Със стържещ звук тя се отдели от горната площадка. Наклони се навън, после се люшна обратно навътре и с трясък се заби в стената. Няколко от каменните блокове в зидарията се разместиха, а един-два дори паднаха. Изглеждаше, като че ли стената ще се разпука на парчета и ще падне заедно с него на стълбата. Или, че клатенето и удрянето на стълбата в стената ще я откъсне и повлече в руините трийсет стъпки под краката му.

Макар да се бе вкопчил в края й, люшкането неудържимо го увличаше към външния край на стъпалата. Още няколко тласъка и той щеше да излети във въздуха, дори стълбата да не паднеше. Най-лошото бе, че сега виждаше само пред себе си. Прахът, излетял във въздуха след последното срутване, влизаше в очите му и задръстваше ноздрите му.

Изведнъж всичко утихна. Като изчака да отминат и няколкото последни конвулсии на стълбата, Кикаха започна отново да е катери на четири крака. Конструкцията се беше отделила от стената, но все още нямаше наклона на Кулата в Пиза. Поне засега. Колкото повече се изкачваше той, толкова повече се отклоняваше върхът й от перпендикуляра и толкова по-силно ставаше скърцането.

Вече се налагаше да се качва наклонен надясно, за да компенсира левия наклон на стъпалата. Хванал се с две ръце за най-горното стъпало, той бавно и предпазливо се изправи, пазейки равновесие, подвил десния крак повече от левия. Пред него се разкри гледка от втория етаж, сякаш някакъв титан бе изтръгнал стените на куклена къщичка. Подът беше извит по средата, поддал се под тежестта на изсипалите се върху него отломъци. Всеки момент щеше да се срути. Налагаше се да прескочи без никакво засилване близо осем стъпки празно пространство между стълбата и пода. Трябваше да се реши на това веднага.

Другата възможност бе да слезе по стълбата, която се крепеше само благодарение на някакво вече продължаващо доста дълго време чудо.

Той прибра лъчемета обратно в кобура. Трябваха му и двете ръце, за да се хване за края на пода, ако не съумееше да преодолее със скок междината до него. При нормални обстоятелства подобен скок с нищо не би го затруднил и нямаше никакво съмнение, че щеше да се приземи на пода и с двата си крака. Огледа се още веднъж, приклекна и пружинирайки отскочи напред. Тласъкът се оказа повече от достатъчен за стълбата. Тя се огъна, поддаде, пречупи се и горната й част падна, за да се забие в купищата долу.

Макар полюшването на стълбата да бе направило скокът му малко по-дълъг, отколкото бе очаквал, Кикаха все пак достигна до края на пода. За миг коремът му бе на едно ниво с него, после той полетя надолу. Пръстите му се вкопчиха в неравния край и гърдите му се забиха в ръба. Той разпери мигновено лакти, за да се задържи по време на очакваното залюляване на тялото. После се изви с котешка пъргавина, преметна десния си крак и се изтегли през ръба.

Дишаше тежко и би дал всичко, за да може да легне по гръб за минутка и да възстанови силите си. Но дървото под него се огъваше застрашително и той долавяше недвусмислените вибрации, които ясно показваха какво ще се случи в най-скоро време. Може би подът, претоварен от огромната тежест, се бе крепял малко под точката на пречупване и добавената тежест на тялото му бе капката, която бе предостатъчна.

Той се изправи с мъка на крака и изтегли лъчемета си. Бързо се отправи към най-близката врата в северна посока и в този миг чу оглушителен трясък. Подът изведнъж се продъни. Кикаха едва не се плъзна по стремително увеличаващия се наклон, но успя все пак да скочи в отвора на вратата буквално в последната част от секундата. Изминаха още няколко ужасни секунди, по време на които той едва не бе повлечен от устремилата се надолу лавина. През отвора на вратата полетя цяла планина боклуци и я запуши с изключение на тесен процеп в горния й край. Кикаха се просна по корем върху наклона с цел да увеличи съпротивлението на тялото си и загреба с ръце отломките, които се носеха в посока на изчезналия под. Огромен облак прах се издигна зад гърба му и го заслепи.

Без сам да знае как Кикаха успя да се изкатери през купа, задръстил вратата. Имаше чувството, че тича по земя, която бяга под краката му в противоположната посока. Когато се плъзна в основата на купа от вътрешната страна, той изведнъж се озова по лице на пода в някаква стая. По-голямата част от отломките вече бяха полетели там, откъдето той бе дошъл. И съвсем изненадващо той усети, че седи на прага на вратата и краката му се клатят под него. Подът на стаята, която бе очаквал да стане негово убежище, също пропадаше.

Кикаха се изтегли настрани от ръба, скочи на крака и спринтира нагоре по увеличаващия наклона си под. Другият му край изглеждаше закрепен за стената отсреща, но това едва ли щеше да продължи дълго. Прескачайки плъзгащите се срещу него късове мазилка и зидария и заобикаляйки на скорост по-големите от тях, той се мъчеше да се добере до входа на стаята, от другата страна. Но не успя. Оглуши го нов трясък и той полетя в стаята под краката му. Инстинктивно се приземи на крака, изтърколи се по поредната грамада от отломки и спря, напълно замаян и останал без дъх, проснат върху задната част на облегалката на един диван. Беше истинско щастие, че не бе погребан под руините.

Пропадналият под бе рухнал край него. Съвсем за малко се бе разминал за пореден път със смъртта. Но се чувстваше като умрял.

Загуби престава за времето. Едва когато дойде на себе си осъзна колко много места по тялото му го болят и това го удиви. Все пак стана. Продължаваше да стиска лъчемета в ръката си, а и торбата с Рога необяснимо как все още висеше на колана му. Тръгна напред през спускащия се върху всичко облак прах. Кашляше му се, но потисна това чувство. И изведнъж чу прокашляне някъде пред себе си.

Застина на място. Смътно различима фигура се движеше сред праха някъде пред него. Изглеждаше като увиснала във въздуха на няколко стъпки от пода. Уематол в летателни апарат? Вместо да го извика, Кикаха се скри зад малък куп и насочи лъчемета си към обекта. Никога не приемай нищо за дадено — това беше правилото, което рядко си бе позволявал да забравя.

В другата стая се чу изтрополяване. Нов облак прах обви фигурата, така че тя почти изчезна. Кикаха напрегнато се взря към мястото, където я бе зърнал. Очите го смъдяха и сълзяха. Ако това не беше Уематол, трябваше да бъде Манату Ворцион. А може и да бе Хрууз, ако бе успял отнякъде да намери летателен апарат.

Зачака. Измина цяла минута. Тогава се разнесе изненадващ втори трясък. Последваха четири не толкова силни удара. Облакът се сгъсти, ако това изобщо беше възможно. Кикаха хвана носа си с два пръста и задиша през уста, за да не кихне. Но усещаше, че някъде дълбоко в носа му се заражда кихавица, която няма да може да потисне. В същия миг някой в другата стая силно кихна. Последваха звучни издухвания на носа.

Въпреки че героически се съпротивляваше до последния момент Кикаха кихна също.

Макар в този момент изобщо да не му бе до предпазни мерки, в последния момент той напипа с ръка голям къс от зидарията. Хвърли го с всички сили вдясно от себе си. Ако отломъкът издаде някакъв звук, Кикаха така и не го чу. Собственото му изкихване заглуши всичко в ушите му. Противно на очакванията му не последва никаква реакция. Нито се чу глас, нито лъч от лъчемет разсече облака.

Не можеше да чака докато въздухът се изчисти. Противникът му — ако това беше противник — можеше да разполага с детектори на човешка топлина, или да бе сложил очила за нощно виждане. Най-сетне той можеше да се вдигне във въздуха толкова високо, че да види всеки в залата, когато прахът се спуснеше на пода.

Кикаха запълзя енергично настрани от купчината, зад която се бе скрил, опитвайки се да го направи безшумно и придържайки се максимално близко до пода. „Най-доброто, което мога да направя“, помисли си Кикаха, „е да скоча и да избягам от тази стая максимално бързо“. Но той добре разбираше, че не може да направи това, заради шумът, който щеше да вдигне и опасността да се препъне в невидимите препятствия по пода. На всичко отгоре не знаеше в каква посока се намира изходът.

Когато почувства, че пред него има нова купчина отломки, той приклекна зад нея. По дяволите радиомълчанието! Обади се. Манату Ворцион се отзова веднага, макар и с доста по-тих глас от обикновено.

— Какво искаш?

— Още ли си на същото място? — прошепна Кикаха. Питам, защото тук има някой, който се придвижва във въздуха почти до мен. Прахът ми пречи да разбера кой е.

— Не съм аз. А Уематол би ти отговорил, ако можеше. И все пак преди да стреляш увери се, че не е той.

— Край.

Кихаха опипа слепешката с ръце и събра няколко по-едри къса гипсови отломки. Хвърли ги в праха пред себе си. Но неизвестният не пожела да стреля по източника на шума. Може би вече се бе издигнал нависоко и сега чакаше да види целта си.

Това трябваше да е Хрууз.

Той се изправи и тръгна към далечната стена. След няколко крачки скочи настрани. Нещо мокро бе паднало на лявото му рамо. Той опипа мястото с дясната си ръка. Трябваше да приближи пръстите си до очите, но видя потъмнял от нещо прах и почувства лепкава течност.

Да не валеше кръв?

Вдигна поглед нагоре. Прахът вече беше започнал да се спуска. Не след дълго щеше да види какво имаше там, където допреди малко бе имало само таван. Още повече, че там бе и по-светло.

Той отново тръгна, после пак спря. Чу тих стон. Вслуша се внимателно за миг и пристъпи пробно крачка-две напред. И веднага отскочи като пружина настрани. Нещо тежко се удари в пода пред него. Бавно и колкото можеше безшумно той се приближи към мястото, откъдето се бе разнесъл удара. Не бе изключено да бе някакъв номер, но Кикаха се съмняваше в това. Ударът много приличаше на падане на човешко тяло върху под. Камък или дърво биха издали много по-различен звук. А ухото му безпогрешно бе доловило нещо меко и податливо — звукът на смазана плът и натрошени кости.

Накрая видя какво беше. Наистина се оказа Хрууз. Беше паднал по гръб, а очите му бяха отворени. Изпод тялото му излизаше струя кръв, сякаш Смъртта бе постлала червено килимче за своя клиент. Здравият череп се бе спукал. Приближавайки с всички предпазни мерки се към трупа Кикаха видя, че лявото му бедро бе превързано със широк бинт. Кракът бе изцапан от стеклата се от раната кръв. Изглежда Клифтън наистина бе успял да простреля люспестия, преди да загине сам. Хрууз се бе превързал набързо преди да отвлече Дингстет и да нападне замъка. Сигурно е изгарял от желание за мъст. Не е могъл да чака миг повече — просто е трябвало да атакува, независимо от раната си. Изглежда постепенната загуба на кръв бе отслабила дори неговия организъм до степен да падне от летателния си апарат.

Последна точка в полза на Клифтън.

Обади се да съобщи на Манату Ворцион новините.

— Много жалко, че не успяхме да го заловим жив — въздъхна тя. — Истинска съкровищница на знания и последен от своята раса при това. Но от друга страна изпитвам облекчение, че вече не представлява заплаха за нас. Между другото вече виждам пейзажа около двореца. Сега мога да ти кажа, че Хрууз е телепортирал не само сградата, а и поляните и градините наоколо. Картина на пълна разруха наистина. Предполагам, че Хрууз е телепортирал себе си и Дингстет на място извън двореца. Съмнявам се, че е съжалявал, че не е вътре в момента на приземяването му. След това е влязъл, за да приключи с всички ни.

— Вече можем да потърсим Анана и Червения Орк — напомни й Кикаха.

— Разбирам желанието ти — отговори му тя, — но първо трябва да намерим Уематол.

Поговориха още няколко минути. Тя му съобщи, че започва търсенето от североизточния край на двореца. Той трябваше да се насочи към нея с единствената задача да открие двойника. Щяха да поддържат непрекъснат радиоконтакт и през пет минути да се информират къде се намират в момента.

Кикаха изключи връзката. Летателният апарат се рееше петдесет стъпки над главата му. Просто нямаше как да се добере до него. Сви философски рамене и отново започна да се катери и спуска през планините отломки. Накрая намери изход, който не беше изцяло затрупан с боклуци. Близо до центъра на следващата стая видя човек, подпрял се в полумрака на паднала и счупена колона. Насочи фенерчето си към мъжа. Беше Уематол, който не помръдваше, а очите му бяха затворени. Дори слоят прах не можеше да скрие аленочервените му ботуши и лента през челото. Гръдният му кош бе покрит от прах, просмукан с кръв. Лъчеметът му не се виждаше и единственото му оръжие бе кинжалът в канията.

— Уематол! — извика Кикаха.

Гласът му отекна от стените. Двойникът не помръдна.

Кикаха вдигна радиото до устните си, после реши да провери в какво състояние е Уематол, преди да се обади. Приближи се до тялото, наведе се и го повика по име.

В следващият миг десният крак на Уематол изби лъчемета от ръката на Кикаха.