Филип Хосе Фармър
Последният удар (11)

11

Макар да знаеше от гигантката, че през първата отсечка от пътя му не го очаква нищо опасно, Кикаха беше готов за неочакваното. Беше приклекнал с лъчемет в ръка, когато изведнъж се озова в пълна тъмнина. Следвайки указанията на Манату Ворцион той направи три крачки напред. И примижа заслепен от ярка слънчева светлина. Пред очите му се простираше открита равнина — гледка, която също не го изненада, понеже Великата майка го бе предупредила и за нея. Той се поизправи, огледа се и прибра оръжието в кобура си.

Небето представляваше една необятна зора и по него пробягваха виолетови, зелени, сини, жълти и сиви ивици. Равнината беше покрита с висока възжълта трева и само тук-там се виждаха горички от дръвчета. Някъде в далечината голямо стадо от огромни черни животни мирно пасеше. Зад него се издигаше гладка пирамидална канара от мазен зеленикав камък с размери на къща.

Разполагаше с петдесет секунди да се премести от другата страна на канарата. Великата майка бе планирала този маньовър за да мистифицира евентуалните врагове, на които би хрумнало да се възползват от нейната система от врати. Той заобиколи тичешком скалата и видя потрепващото върху камъка петно. Но тук той попадна на нещо, което дори Великата майка не би могла да предвиди. Два звяра с размерите на тигър, с дълги източени муцуни и зъби на хищник стояха точно пред вратата. Те изръмжаха дружно, но не се преместиха.

Кикаха изрева и се затича срещу тях, извадил лъчемета. Едното от животните скочи встрани, но другото приклекна, готвейки се да скочи върху му. Лъчът го прониза през главата. Без да издаде звук, то се строполи на земята. Той прескочи трупа, от който се издигаше струя вонящ дим и се хвърли през вратата. В ушите му нахлу рев. Другият хищник изглежда се бе обърнал и го нападаше. Кикаха си представи как вратата се затваря точно в този момент и едрото тяло се забива в твърдата скала. Вместо това усети нещо да го тласва напред и блъсва в стената. Силата на удара го зашемети.

След неизвестно колко време се свести и напипа с ръката си лепкава течност. В ноздрите му нахлуваше миризма на невестулка. Но те долавяха и мириса на кръв. Той напипа устройството на китката си и натисна бутона. Блесна светлина и за миг го заслепи. Той видя че се намира в в малка каменна крипта, доста подобна на предишната. Съмняваше се, че е в същата скала, ако разбира се се намираше в скала. Стана и в този миг забеляза, че от големия хищник се бе телепортирала само предната част.

Отправи се към стената, през която току-що беше проникнал тук. Върху всички стени имаше потрепващи петна. Великата майка му бе обяснила, че две от тях са на фалшиви врати, които ще облеят натрапника с отрова, ако той избере да мине през тях. Кикаха скочи през безопасната врата, надявайки се, че срещата с хищниците не го бе забавила прекалено много. Озова се от другата страна, извика кодовата дума и мигновено бе прехвърлен върху метален сандък със страна шест стъпки и дълбочина шест пръста. Той висеше без никакви подпори на хиляда стъпки височина и под краката му се простираше гола каменна пустош. Небето бе синьо, а вятърът, който свиреше в ушите му, беше студен. Безкрайни редици от издялани исполински каменни бюстове се простираха се самия хоризонт и явно дори отвъд него. Манату Ворцион му бе казала, че едно време този свят принадлежал на Аратмийм-Наперченият. Повелителя — още преди много, много време убит от Червения Орк — си създал свят, една четвърт от който представлявала каменна пустиня, в която всяка скала и всеки скъпоценен камък били изваяни с образа му.

Беше доволен, че не е пристигнал тук по време на електрическа буря. Гръмотевиците и воят на вятъра биха могли да заглушат кодовата дума. Това може би не би било така трагично, ако металният сандък под него не бе програмиран да се обърне и да го изтърси от себе си в подобен случай.

На дъното на сандъка, близо до края му, трябваше да има леко изпъкнала метална пластинка. Кикаха коленичи, легна по корем, пресегна се под сандъка, напипа пластината и я натисна. И се озова, точно както Великата майка му бе обещала, в тъмно място, заобиколен от всички страни от изключително гъста течност. Тя го притискаше от всички страни, изпълваше ноздрите му и напираше в ушите му. Не беше взел кислородна маска, защото по план трябваше да остане в тази клопка съвсем за кратко. Това не се отнасяше до враговете на Манату Ворцион, които не биха могли да знаят онова, което знаеше той.

Кикаха се пресегна с дясната си ръка и опипа близката стена, докато пръстите му докоснаха някаква издатина. Натисна я с длан и мигновено се освободи от най-странния капан, в който някога бе попадал. Беше разбрал, че капанът е заложен във вътрешността на масивна скала в света на Уут, където камъните представляваха необикновена комбинация между жива и нежива материя, така както е при вирусите. Бавно движещият се флуид в крайна сметка излизаше през пукнатините в скалата и капеше покрай гигантската канара. И от тази необичайна лава се раждаха — ако можеше да се нарече така загадъчния процес — малки топки, сплескани откъм дъното.

Местните жители боготворяха „майката“, така че взимаха „децата“ и ги поставяха в центъра на своите селища. Мъничките богове израстваха в камъни с големината на майката. На всичко отгоре тя бяха и предмет на оживена търговия. Селата, които имаха монопол над тях, ги продаваха на тези, които не разполагаха с такива. Много войни бяха пламвали, за да се защитят или заграбят запаси от най-ценната стока на тази планета.

В невъзможност да направи нещо друго, Кикаха остана, изчаквайки течността да се стече по него в малка локва до краката му. След това я прескочи и се озова на сухо място. Отправи се на изток. Манату Ворцион, която бе прекарала хилядолетия наред, използвайки шпиони и черпейки информация от врати, към които се бе подвключвала тайно, имаше смътна идея къде би могла да се намира вратата за света на Зейзел. Задача на Кикаха бе да открие точното й местоположение, но той поне знаеше в каква посока да го търси.

Тази задача не се оказа никак лесна. Все пак се намираше на Нежелания свят — една планета толкова претъпкана с опасни зверове, птици, растения и други форми на живот, че те само благодарение на някакво чудо не се бяха унищожили взаимно още преди много време. Загубвайки маса време в опити да ги избягва и да се защитава от тях, Кикаха бе пропит от чувство на възхищение пред способността на Червения Орк да оцелява. Десет дни по-късно, четири от които прекарани в криене от високо само пет стъпки, но простиращо се върху площ с размерите на малък квартал, животно, което се просмукваше през почвата и излъчваше отровен газ, Кикаха преодоля висок планински хребет. В краката му се простираше равнина, прорязана от река. До самата река се виждаха останките от гигантско квадратно гнездо, построено от неизвестни създания. Дори Манату Ворцион не знаеше какво представляват те. Както и да е, гнездото бе действително построено от подобна на цимент смес, която съществата правели в коремите си и изплювали за да изсъхне.

Лос бе поставил тук врата — единственият вход, доколкото бе известно на останалите — за света на Зейзел. Когато Червения Орк се върнал тук отново, той избил всички животни, живеещи в гнездото. А когато не успял да намери вратата, разрушил и самото него. Решавайки, че нищо неподозиращите създания са изтръгнали вратата от основата й и са я заровили на друго място, той претърсил основно близо сто квадратни мили площ. Използвал много чувствителни детектори на метал,които били в състояние да определят размерите и формата на всеки метален къс, намиращ се на до сто стъпки под земята. Но не открил вратата нито първият път, когато опитал, нито стигнал до успех при многото си следващи експедиции.

— Истината е — бе казала Великата майка, — че ние не можем да сме сигурни дали онези същества действително не са преместили и скрили вратата. А може това да е дело и на някой от Повелителите, макар това да не ми се струва много вероятно.

Кикаха се бе въздържал да сподели, че вече бе помислил и за тази възможност. Това можеше — както вече се бе случвало не един и два пъти — да я подразни и просто да го сдъвче и постави на мястото му. Понякога Великата майка бе особено Велика.

Той се спусна и пресече равнината, подплашвайки стадо от подобни на бизони животни, след което стигна при руините. След Червения Орк не бяха останали дори парчета. Той бе унищожил всичко наоколо и не се бе успокоил преди да издълбае с бластерите си огромна дупка в земята. Дупката се бе запълнила с вода почти догоре.

Кикаха свали раницата си и я остави на земята. Развърза я и извади от нея устройство с формата на голяма пура, но поне два пъти по-голямо от най-голямата, която някога бе виждал. Някъде по средата на горната му част беше прикрепен цилиндъра на зрителна тръба. Насочи го към мястото, където личеше, че се бе намирала постройката. Погледна в окуляра и видя кръстчето на прицела и част от небето. Бавно го премести през терена, вдигайки го постепенно нагоре. И след малко видя просветване като от малка светкавица.

— Проклет да съм, ако не е това! — прошепна той.

Манату Ворцион му бе обяснила, че устройството представлява детектор на врати и на дефекти в стените на континуума, от който бяха изградени вселените. До момента, в който то не се озова в ръцете му, Кикаха дори не бе подозирал, че такова нещо може да съществува. Тя спомена, че устройството е на много хилядолетия и доколкото й е известно единствено по рода си.

— Предполага се, че и то е дело на Шамбаримен.

— Ти си много уверена в онова, на което съм способен — бе казал той. — Ами ако го загубя или ми го отнемат?

Тя бе свила рамене и бе въздъхнала:

— Пазих го толкова време за действително важен случай, за сериозна криза. Мисля, че моментът да бъде използвано е дошъл.

Значи тук се намираше вратата, а по-точно тук се намираше слабото място, останало след махането на металната рамка на вратата. Червения Орк не би могъл да знае за това, понеже не беше разполагал с детектора.

Кикаха остави детектора. Някъде там, може би на петдесет стъпки над земята, се намираше „пукнатината“ между двете вселени, видима само през инструмента. За да я достигне той трябваше да построи няколко платформи и стълби върху тях. Наоколо имаше достатъчно дървета, а и той разполагаше със сечивата, които можеха да му потрябват.

— Е, да се захващам на работа — прошепна той на себе си.

— Благодаря — чу се зад гърба му.

Кикаха мигом се извърна с ръка върху прибрания в кобура лъчемет.

На четиридесет крачки от него стоеше Червения Орк. Усмихваше се, а неговият лъчемет вече беше насочен срещу Кикаха. Зад него се виждаше летателен апарат с блестящ корпус и отметнат настрани капак на кабината.

— Не! — предупредително изрече тоанът.

Ръката на Кикаха замръзна. Подчинявайки се на жеста на Червения Орк той вдигна двете си ръце над главата. Сърцето му биеше с такава сила, сякаш всеки миг щеше да експлодира.

— Но как…? — започна Кикаха, после стисна зъби. Тоанът определено щеше да се възползва от случая да му обясни колко умно е действал.

— А сега много бавно свали едната си ръка, изтегли лъчемета с два пръста и го хвърли далеч от тебе — каза Червения Орк. — После хвърли търсача към мен.

Кикаха се подчини, оглеждайки за подкрепленията на тоана. Най-близкото им прикритие можеше да бъде малка горичка на стотина крачки от тях.

— Разбрах, че Манату Ворцион те бе отвлякла — започна Повелителя. — Отдавна знаех за поставения от нея капан и съзнателно те изпратих през моята врата, за да може да те отклони при себе си. Предполагах, че ще ти даде някакъв уред за откриване на вратата — е, признавам, че не знаех защо шестоъгълната рамка вече я няма — и че ти ще дойдеш тук, използвайки нейната система от врати.

Кикаха имаше много въпроси. Единият бе, разбира се, откъде Червения Орк знаеше, че точно Манату Ворцион ще се намеси. Но той нямаше да ги зададе. Най-важното бе, че ситуацията, в която се намираше в момента, бе по-лоша, отколкото бе считал за възможно.

— Не възнамерявам да те убия точно сега — проговори Червения Орк. — Почини си докато аз използвам нейното устройство.

Без да спуска поглед от врага си, той се наведе и взе търсача. После насочи лъчемета си към Кикаха. Трябва да го беше нагласил само на парализа, но когато лъчът се заби в гърдите му, той падна назад. Ефектът бе, като че ли бе отворил крепостна врата и една дузина мъже с таран в ръцете, го бяха забили в него. Светът помръкна и дъхът му секна. Искаше да се изправи, но това бе абсолютно невъзможно.

Когато се съвзе до степен да си поеме въздух и да се подпре на лакът, Червения Орк вече надничаше през окуляра. Миг по-късно той го свали от окото си и се обърна с елейна усмивка на нескрит триумф към Кикаха.

Ярка светкавица заслепи Кикаха и ушите му зазвънтяха от тътена.

Парчета кървава тъкан полепнаха по лицето и гръдния му кош. След малко димното кълбо около Червения Орк се разся. Лявата му китка и по-голямата част от ръката му бяха откъснати, главата и торсът му представляваха кървава картина, а самият Повелител лежеше не земята.

Кикаха се отпусна обратно на тревата и се загледа в светлосиньото небе. Просто не можеше да осмисли току-що случилото се. Той — човекът с хилядите живота, онзи, който никога не изпадаше в безиходна ситуация — беше озадачен. Трябваше сърцето му да престане да се блъска и болката в гърдите да го поотпусне, за да може отново да мисли.

На мястото на болката дойде гневът. Манату Ворцион го бе измамила. Беше го използвала като пешка, без да я е грижа, че той може да пострада или дори да загине. „Детекторът“ й се бе оказал фалшификат, предназначен да заблуди Червения Орк. Светлото проблясване, уж издаващо местоположението на дефекта в стената, бе програмирано да се появи няколко минути след изваждането на уреда. А нещо друго, по-сложно и той нямаше представа какво, бе взривило устройството, явно когато тоанът се приближеше в обхвата му на поражение. Това, че и приносителят му можеше да умре, явно не можеше да я спре.

Великата майка се бе оказала велика кучка.

— Можеше поне да ме предупреди — прошепна той.

Но вероятно тя не го бе направила, опасявайки се, че поведението му би могло да го издаде, ако той знае истинското предназначение на търсача. А на укорите му сигурно би отговорила, че Червения Орк представлява такава заплаха за всички вселени, за самото им съществуване, че всички средства, с които би могъл да бъде убит, са предварително оправдани.

„Не, не когато става дума за мен“, помисли си той. „Сега трябва да убия Манату Ворцион. Няма да тръгна да я търся, но ако някога случайно я срещна, ще я убия“.

И изведнъж простена. Сред потока образи, рисуващи картини на онова, което щеше да сполети Манату Ворцион, се появи лицето на Анана. Единствен Червения Орк знаеше дали Анана бе загинала по време на потопа, а сега той бе мъртъв.

Простенвайки отново, Кикаха се обърна настрани, за да се изправи.

— Боже Господи! — ахна той, без да се опитва да скрие шока си. Дори да искаше беше невъзможно, защото шоковете следваха един след друг. На не повече от десет стъпки от него стоеше Червения Орк. Държеше лъчемет, насочен към врага си и се усмихваше точно по-същия начин, по който се бе усмихвал до съвсем неотдавна убитият. Зад него се виждаше летателен апарат — точно копие на първия.

Кикаха се обърна в посоката, където само допреди малко беше стоял Червения Орк… там, където той още беше. Защото трупът не беше помръднал. Едновременно с това пред него стоеше и живият Орк. Това наистина беше много. И макар мозъкът му да отказваше да възприема бесния ход на събитията, тялото му се оказа в състояние да се изправи, макар и с мъка, на крака. Леко олюлявайки се, той проговори с дрезгав глас:

— Ти май наистина имаш девет живота!

— Е, не чак толкова, колкото има котката — меко възрази Червения Орк.

Кикаха направи безмълвен жест с ръка по посока на трупа, без да казва нищо.

— Двойници, получени чрез клонинг: плът от плътта ми, гени от гените ми — обясни Повелителя. — Отглеждам ги от малки и сам ги възпитавам. Тъй като в известен смисъл представляват мен самия, те са заредени с моята енергия, с жаждата ми за власт, така че трябва междувременно да се грижа, да не им дам възможността да се възползват от малко необичайната ситуация. Не бих се обърнал с гръб към нито един от тях. Понеже са надарени с моя интелект, макар да не са така добре образовани и да им липсва моя жизнен опит, те са склонни да изиграят ролята на примамки, но едновременно с това са готови да продадат живота си максимално скъпо. Четирима от тях вече бяха пожертвани, включително този тук, но аз отмъстих за първите трима. — Той поспря, усмихна се и завърши: — Разбира се, може би дори в този момент ти разговаряш с един от тях, а не с истинския Червен Орк.

— Как дойде тук? Как разбра, че аз съм пристигнал?

— Е, Манату Ворцион не е единствената, която има своите малки тайни. Ти ми кажи какво се случи тук. Предполагам онова устройство изобщо не е могло да открива дефекти и единствената му функция е била да ми откъсне главата, ако може. Ти сигурно също си се замислил над голямата вероятност експлозията да засегне и теб и главата ти да литне заедно с тази на двойника. Аз обаче гледам с подозрение на очевидните неща. Няма никаква пукнатина, нали?

— Няма.

— Знаех, че няма — усмихна се Червения Орк. — Опитвах вече тук с Рога и нищо не се случи. Ако можех да предвидя този развой на събитията, когато те изпращах, щях да те предупредя, за да не губиш моето и твоето време. Тръгвай пред мен към самолета — посочи той с лъчемета.

Кикаха се подчини. Питаше се къде ли е Рога сега. Най-вероятно някъде в летателния апарат. Изведнъж се случи същото, което вече се бе случило, когато Червения Орк го бе заловил на върха на скалата. Той усети леко бодване отзад и се събуди в непозната стая, представляваща куб със страна двайсет стъпки. Не беше вързан и беше гол. Не се виждаха никакви мебели, подът беше незастлан, липсваха врата и прозорец. В единия ъгъл на пода имаше дупка с очевидно предназначение. Изглеждаше чиста и от нея не идваше никаква миризма. Прохладен въздух галеше тялото му, подаван вероятно през дюза в стената горе при тавана.

Гърдите още го боляха. Когато погледна надолу видя дълъг синьочер оток. Но главата му бе чиста и емоционалният шок бе отминал. Чувстваше безсилие и това го изпълваше с гняв.

За да се освободи от сковаността в мускулите и да забрави за скорошните си вълнения, той се захвана със серия физически упражнения, изпълнявайки ги толкова енергично, колкото му позволяваше болката. След това закрачи напред-назад, очаквайки следващия ход на Червения Орк. Сигурно бяха изминали часове, когато леко изкашляне зад гърба му го стресна. Обърна се и видя Червения Орк или един от двойниците му с лъчемет в ръката. Кикаха започваше да мисли, че оръжието направо е присадено там. Повелителя вероятно бе влязъл през врата в стената, докато Кикаха се бе намирал с гръб към него.

— Обърни се — късо нареди тоанът.

Кикаха го стори. Горната и долна половини на стената пред него се разделиха. Горната се скри в тавана, долната — в пода. По заповед на Повелителя Кикаха се отправи по открилия се пред него много дълъг и много широк коридор, в стените на който нямаше никакви врати или прозорци. Коридорът зави и отново продължи все така безкраен. Там обаче имаше врата висока дванайсет стъпки, пред която стояха двама стражи, въоръжени с копия. Квадратните им стоманени шлемове и изпъкналите им кираси бяха позлатени, а късите им поли бяха аленочервени и избродирани с фигурките на малки женски сфинксове. Никога преди Кикаха не бе виждал нито подобно въоръжение, нито такива дрехи. Стражите направиха по крачка настрани, но копията им бяха готови да се забият в Кикаха. Вратата зад тях се плъзна странично в стената.

Следвани от стражите двамата с Червения Орк влязоха в огромна зала, натъпкана с лабораторно оборудване, чието предназначение в по-голямата си част бе непознато за Кикаха. Тръгнаха по тясна, дълга близо половин миля, пътека, която минаваше покрай безброй маси и някакви големи машини. Когато стигнаха до стената, Червения Орк нареди на Кикаха да спре. Тоанът изрече бързо кодовата дума, но Кикаха я дочу и запомни за случай на нужда.

Голяма част от стената се превърна в прозорец. Кикаха неволно извика. От другата страна на стената се виждаше Анана. Беше напълно разсъблечена. Седеше завързана за стол, а главата й бе фиксирана от специална скоба. Очите й бяха затворени. Над главата й имаше нещо, което на пръв поглед наподобяваше за сешоар. Беше с гигантски размери.

Той рязко се извърна и изръмжа:

— Какво й правиш?

— Мислех, че ще си изпълнен с радост, че е жива. Защото, ако я бях оставил на онзи скален корниз след потопа, сега със сигурност щеше да е мъртва. Беше със счупена ръка, три пукнати ребра и леко мозъчно сътресение. Сега, само благодарение на изключителните ми медицински умения, е в чудесна форма. Трудно може да ти угоди човек, Хитрецо.

— Какво й правиш?

Повелителя неопределено махна с ръка:

— Това което виждаш, леблабий, е процес, създаден от мен и експериментиран многократно, когато се опитвах да се освободя от неизбежната скука, спохождаща всеки безсмъртен. Подчертавам, машината пред теб не е някакво древно съоръжение, което случайно е попаднало в ръцете ми. Аз сам я изобретих.

Той замълча, но Кикаха не проговори. Ако Червения Орк очакваше някакво избухване от негова страна, щеше да се разочарова.

— Погледни я, Кикаха! — проговори пак Повелителя с по-остър глас. — И се сбогувай с онази Анана, която познаваше!

Неохотно Кикаха се обърна пак към прозореца.

— Машината снема паметта й. Прави го бавно, понеже изпълнен бързо процесът може да повреди мозъка, а аз не искам смахната любовница!

Кикаха леко потръпна, но това беше всичко.

— Работейки по един час дневно в продължение на десет дни машината ще изчисти всичката й памет до момента, когато тя е била приблизително на осемнайсет години. И когато процесът приключи, тя ще вярва — и това в известен смисъл ще бъде вярно, — че се намира на родната си планета и че родителите й, родствениците й, още са живи. Ще бъде все едно, че се е върнала назад във времето, без да има и най-малък спомен за хилядолетията, минали откакто е била осеманйсетгодишна.

За миг Кикаха не можа да проговори, а когато го направи, гласът му беше дрезгав.

— Тя няма да ме помни.

— Разбира се. Няма да помни и мен. Но аз ще й се представя и с течение на времето тя ще склони да се любим. Мога да накарам всяка жена да ме обича.

— И какво ще стане, когато тя научи истината?

— Това няма никога да се случи — изсмя се Червения Орк. — Аз ще се погрижа за това. Е, разбира се, когато й се наситя, ако някога…

— И с мен ли ще постъпиш така? Или планираш нещо по-болезнено?

— О, бих могъл да изтрия и твоята памет до момента… да кажем, до момента, когато си бил студент на Земята и си проникнал с неволното съдействие на Ванакс в света на нивата. От друга страна, бих могъл да те изтезавам, докато не започнеш да ме молиш с писъци да те убия. Всеки може да бъде докаран до това състояние, подозирам дори и аз самият. На трето място, ако се съгласиш да убиеш Манату Ворцион и успееш да го сториш, можеш да си спечелиш свободата. Но преди това трябва да довършиш мисията си, чиято цел бе да се намери път в Пещерния свят. Ако се справиш с тези две задачи, че получиш като подарък запазването на спомените ти. Което без съмнение ще ти причини голяма болка, защото това значи, че ще запазиш и спомените си за Анана.

Кикаха не бе изправен пред сложен избор. Но не искаше да каже решението си на Червения Орк, докато не бъде принуден да го стори. В момента можеше да мисли само за Анана.

Ако някога се измъкнем и отново се съберем, мислеше си Кикаха, аз ще направя всичко необходимо тя отново да ме обикне. И ще й разкажа за съвместния ни живот в най-големи подробности.

Червения Орк произнесе друга кодова дума. Стената възвърна непрозрачността си. Четиримата се отправиха назад пред трите коридора, но този път влязоха в просторна стая, обзаведена пищно в стил, който Кикаха предположи, че е на местните жители. Двамата с тоана седнаха в удобни кресла, разположени един срещу друг от двете страни на голяма маса от полирано розово дърво, в което се виждаха тънки зелени жилки. Мъж и жена внесоха храна и питиета, после единият застана зад Кикаха, а другият — зад Червения Орк.

— След като свършим, можеш да се изкъпеш, нахраниш и починеш — поясни Повелителя. — Сега по същество! Предполагам, взел си решение да опиташ да изпълниш двете мисии, за които ти споменах. От това ще имаме полза и двамата. Поне аз на твое място определено бих взел такова решение. Все пак докато човек е жив…

— Аз ще бъда жив — заяви Кикаха.

— Знам това. Да хапнем нещо?

— Изобщо не съм гладен. Мисля, че ще се задавя още на първата хапка.

— Ами, понякога коремът има решаващата дума. Добре тогава. Ще можеш да ядеш и по-късно в твоята стая. — Тоанът замълча докато дъвчеше, преглътна и отпи малко вино, преди да продължи: — Опиши ми преживелиците си с великанската курва.

Кикаха се подчини, разказвайки почти всичко. Спести само думите на Великата майка за люспестия чужденец. Червения Орк можеше да знае част от случилото се в дома на Манату Ворцион. Никой не можеше да каже каква система за подслушване би могло да има инсталирана там.

Когато Кикаха свърши, Червения Орк проговори:

— Не исках да я забърквам в моите дела. Поне засега. Но тя сама се забърка, като те отвлече от мен. Между другото, тя не те е прехвърлила в гората, защото е била загрижена за теб и е искала да ти даде време да се адаптираш към нейния свят, преди да се срещнете. Направила го е единствено с цел да се предпази. Ако ти бях имплантирал малка атомна бомба и я бях нагласим да избухне когато се пристигнеш при нея, подобно забавяне щеше да я спаси. — Той се засмя и продължи: — Но аз не мога да направя това. Говоря за атомните бомби. За целта би трябвало да съм готов да посветя значително време, да проуча къде може да има информация за изработването на такава бомба, да се посветя на добива на необходимите ми метали, да построя реактор… схващаш какъв е проблемът, нали? — Той избарабани с пръсти по масата и отново заговори: — Два дни трябва да ти стигнат да се възстановиш. След това, готов или не, потегляш. И този път ще те прекарам през серия врати, за които съм сигурен, че Манату Ворцион дори не подозира.

Кикаха още не се бе отърсил от скръбта си, когато пристъпи през избраната от Повелителя врата. Пред втората врата намери време да зареди лъчемета си. За трийсет минути премина през пет врати. Една от тях се намираше в пещера високо в планината. Преди да се телепортира и през нея, той зърна за миг долина, през която се провираше река. После се озова в малко село, над което се издигаше замък. Извика радостно, защото гледката му бе позната. Това беше имението на барон фон Криц — негов враг от времената, когато Кикаха се бе подвизавал из Драхеланд в света на нивата — вселената, което обичаше най-много от всички. Миг по-късно вече беше на съвсем друго място.

Но не онова, което Червения Орк му бе описал. Намираше се в килия без прозорци, но с тежка врата. Отсъстваха всякакви мебели. Имаше тоалетна, умивалник с чинийка за сапун, няколко хавлиени кърпи на закачалката и купчина одеяла в ъгъла.

И още нещо имаше в тази килия: затворник, когото Кикаха позна веднага, въпреки че той бе напълно гол.

Ерик Клифтън!

Англичанинът стоеше в един от ъглите и видимо бе объркан.

Преди който и да е било от двамата да успее да продума, Кикаха усети че изпада в несвяст. Клифтън вече бе паднал на колене и лицето му бе безжизнено. Когато се свести Кикаха установи, че лежи на пода. Подобно на съкилийника си и той беше абсолютно гол. Лъчеметът, кобурът, коланът и дори раницата ги нямаше.

Изправи се на крака с мъка. Клифтън започваше да се размърдва. Кикаха погледна през солидните решетки на вратата и ахна.

Пред вратата на килията стоеше люспестия.