Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
More Than Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 24гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОСЛЕДНИЯТ УДАР. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.9. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [More Than Fire / Philip Jose FARMER (1993)]. Страници: 288. Формат: 20 см. Цена: 110.00 лв.

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

На Лин и Джулия Карл, Гари Улф и Дийд Уейл

1

— Това е! — каза Кикаха. — Знам, знам! Усещам как силите се събират във фуния, която направо ни изсипва в целта! Точно пред нас е! Успяхме накрая!

Той избърса потта от челото си. И макар да дишаше тежко, ускори ход.

Анана се вървеше зад него по стръмната планинска пътека. Прошепна няколко думи на себе си. И без това той не обръщаше никакво внимание на обезкуражаващите й, т.е. реалистични, забележки.

— Ще повярвам когато го видя.

Кикаха-Хитреца и Анана-Лъчезарната кръстосваха планетата на триногите вече петнайсет години. Не бяха тръгнали по следите на Свещения Граал, а за нещо дори още по-ценно: начин да се махнат от тази нещастна планета. Трябваше да има как. Но никой не знаеше пътя.

Кикаха бе устроен да гледа на нещата откъм хубавата им страна. Дори такава да липсваше, той бе в състояние да озари мрака със собствения си неизтощим оптимизъм. Веднъж бе казал на Анана: „Ако твоят затвор е цялата планета, тогава не е чак толкова голямо нещастие да си затворник“. А Анана простичко му бе отвърнала: „Затворът си е затвор“.

Кикаха носеше ключа за вратата, водеща към другите светове и към пълноводната река на живота. Този ключ се наричаше Рога на Шамбаримен[1] — древен музикален инструмент, който той държеше в калъф от еленова кожа, увиснал на колана му. По време на странстванията им по планетата той бе надувал Рога хиляди пъти. И всеки път се бе надявал, че невидимото „слабо място“ тъканта на стените, разделящи всеки две вселени, ще се отвори в отговор на простичката мелодия от седем ноти и ще стане видимо. Хиляди бяха тези места в стените.

Но до момента още не бяха попадали в район, където те съществуват. Но той знаеше, че всеки път когато свиреше с Рога, пукнатината в стените, изходът от огромния затвор, може да се намира някъде на стотина крачки от него — малко извън обхвата на действие на Рога. И както бе споделял, мисълта, че това е напълно възможно го караше да се чувства като собственик на билет за голямата печалба в ирландски конен тотализатор. Шансовете да спечели бяха много, действително много малки.

Ако съумееше да намери врата — изход, съзнателно направен от някой Повелител, и ясно маркиран като такъв — той щеше да спечели своята Голяма награда. Тукашните местни жители бяха чували слухове за врати, а може би за неща, които биха могли да бъдат врати. И тези слухове не бяха един и два, а много. Понякога Кикаха и Анана изминаваха стотици мили към първоизточника на подобни слухове. До момента наградата им беше само разочарование и… нови слухове, които ги запращаха по други пътища, понякога надалече. Но днес Кикаха изпитваше увереност, че усилията им най-сетне ще бъдат възнаградени.

Пътеката ги водеше нагоре през гора. Много от гигантските дървета миришеха на зелев сок смесен със сок от круши. Миризмата означаваше, че съвсем скоро връхчетата на клоните ще се трансформират в подобни на пеперуди, но все така растителни организми. Ярко оцветените създания щяха да се откъснат от изгниващите клонки. Неспособни да ядат, абсолютно непригодни за каквото и да е било друго, те щяха да излетят пърхайки надалече преди да умрат. И тогава, ако все още не бяха станали жертва на птиците в небесата и ако паднеха на плодородна почва, ситните семенца в телата им щяха да дадат началото на млади дръвчета, които щяха да поникнат да по-малко от месец.

Многото чудеса на тази планета донякъде облекчаваха принудения им престой на нея. Но колкото по-дълго останеха тук, с толкова повече време щеше да разполага най-големия им враг, Червения Орк, за да ги открие. Освен това Кикаха не можеше да спре да мисли за своите приятели Улф и Хризеис, които бяха пленници на Червения Орк. Беше ли ги убил вече или бяха съумели да му избягат?

Кикаха, който имаше земното име Пол Янус Финеган, бе висок, широкоплещест и мускулест мъж. Яките му бедра го караха да изглежда по-нисък. Имаше плътен загар, дългата до раменете му и леко вълниста коса бе бронзовочервена, лицето му бе като изсечено от камък, устата му бе широка и обикновено усмихната. Големите му широкоразположени очи бяха зелени като пролетни листа.

Макар да изглеждаше само двайсет и петгодишен, беше роден на Земята преди седемдесет и четири години.

Мокасините от еленова кожа и колана бяха единственото му облекло. На колана висяха още стоманен нож и томахавка. На гърба му имаше малка торба и пълен със стрели колчан. В едната си ръка носеше дълъг лък.

Зад него пристъпваше Анана-Лъчезарната — висока, чернокоса, синеока и също така с бронзов загар. Произхождаше от народ, който се смяташе за божествен, а самата тя изглеждаше наистина като богиня. Но в никакъв случай не приличаше на Венера. Всеки ценител на класическата красота, видял стройното й тяло и невероятно дългите й крака, би се сетил за богинята на лова Артемида. Обаче богините не се потят, а от Анана се стичаше пот.

Тя също бе само по мокасини и колан. Оръжията й бяха като на Кикаха, но в допълнение носеше и дълго копие. На гърба й бе пристегната раница.

Кикаха си мислеше за местните жители, които ги бяха насочили към тази пътека. Те изглеждаха напълно сигурни, че Порталът за храма на спящия е на върха на планината. А неговите надежди бяха, че Порталът е „врата“. Местните, с които бе разговарял никога не се бяха качвали на върха, защото не притежаваха стоките, които трябваше да дадат на Пазителя на Портала, за да получат отговори на своите въпроси. Но разбира се познаваха някого, който познаваше друг, който със сигурност знаеше трети, който бе посещавал Пазителя.

Нищо чудно и това да се окажеше поредното разочарование. Но те не можеха да си позволят да игнорират какъвто и да е било слух или предание за нещо, което в крайна сметка би могло да се окаже врата на Повелител. А и освен това какво друго им оставаше да правят?

Преди малко повече от едно и половина десетилетие двамата с Анана бяха избягали от Невъзможния свят на Уртона в света на нивата. Тогава той бе напълно уверен, че скоро ще могат да направят онова, което трябваше да сторят.

Приключенията им на Невъзможния свят, света на постоянните промени, на нестабилността и на несигурността бяха изтощителни. Няколко седмици се оказаха необходими на Кикаха и Анана да си отдъхнат от тях в света на нивата. Едва след като се бяха повъзстановили потърсиха и намериха врата, която ги телепортира направо в двореца на Улф, който сега бе празен. Дворецът, издигнат на самия връх на монолита, представляващ света на нивата.

Бяха се въоръжили с оръжия на Повелителите — много по-съвършени от всичко, известно на Земята. После активираха вратата, която още преди това ги бе извела вече веднъж в една пещера в Южна Калифорния. Същата през която Кикаха се беше върнал за първи път на Земята след дълги години на отсъствие.

Но когато минаха през вратата той и Анана се озоваха на една планета от тази изкуствена вселена, известна като Уазис. Вратата се бе оказала еднопосочна клопка и Кикаха нямаше и най-малка представа кой им бе погодил номера.

Много пъти се бе хвалил той, че не съществува затвор или клопка, които биха могли да го задържат за дълго. Е, сега трябваше да си изяде думите обратно. И вкусът им сигурно щеше да бъде като на куришки от лешояд, посипани с пепел.

Вчера двамата с Анана бяха спрели на две трети от височината на планината, за да пренощуват. На заранта бяха продължили и вече трябваше да се намират доста близко до върха.

Пет минути по-късно той долови детски гласове. Две минути по-късно те излязоха на края на малко плато.

Селцето в центъра на платото по всичко приличаше на другите села в този район на планетата. Кръгла стена от високи и заострени колове заграждаше приблизително четиридесет дървени колиби с конични покриви. В центъра на селото се виждаше храм — двуетажна дървена сграда, увенчана с кръгла кула и множество дървени идоли вътре и наоколо.

Ако разказите на местните жители бяха истина, в храма трябваше да има врата. Говореше се, че сградата била издигната около вертикално съоръжение от „божествен“ метал. Тънките му пръти оформяли шестоъгълен отвор към света на боговете. А според някои предания, може би към света на демоните.

Местните също твърдяха, че шестоъгълникът стоял на върха на планината още преди да бъдат създадени от боговете. Боговете — или демоните — използвали този проход между световете дълго преди да се появят местните жители и щели да продължат да го използват дълго след като пак те изчезнели от лицето на земята.

Цаш пръв бе разказал тази легенда на Кикаха. Той служеше на божество, което едно време бе незначително, но започваше да става все по-известно и дори може би му бе съдено да стане номер едно на този остров с големината на земната Гренландия.

Цаш по-точно бе казал:

— Порталът към отвъдното е отворен. И всеки може да мине през него. Но той само ще се озове от другата страна на шестоъгълна врата и все още в нашия свят, освен ако не произнесе магическата дума. Но никой не би могъл да каже какво очаква знаещия думата от другата страна.

— А къде се намира тази врата? — бе поискал да узнае Кикаха.

А Цаш бе махнал с ръка на запад. Жестът му бе обхванал голяма територия, тъй като в онзи момент двамата се намираха в храм, построен върху една скала на брега на Източното море.

— Някъде там. Говори се че е в храм — макар да не знам на кой бог — издигнат на върха на планина. Но от друга страна всеки храм е на върха или на планина, или поне на висок хълм.

— Колко храма има в тази земя? — попитал го бе Кикаха.

— О, те са толкова много, че само боговете биха могли да кажат!

А после бе вдигнал двете си четирипръсти ръце над главата, за да извика:

— Не минавай през Портала дори да узнаеш магическата дума, която го отваря! Защото може да събудиш Спящия! Не прави това! Ще загинеш от Живата смърт!

— Каква е тази смърт? — поинтересувал се бе Кикаха.

— Не знам и не искам да знам! — бе извикал Цаш.

Кикаха бе задал още въпроси, но Цаш просто се бе потопил в молитви. Големите му очи бяха затворени, а устата под зеленикавата козина, покриваща цялото му лице, бе започнала да шепне нещо ритмично и повтарящо се.

Кикаха и Анана бяха поели на запад. Петнайсет години по-късно, качвайки се и слизайки от безброй възвишения, но неотклонно движейки се към Западното море, те бяха на поредната планина с храм на върха й.

Кикаха усещаше тръпката на възбуда. Той вярваше, че дълго търсената врата ще се окаже в сградата на храма. Въпреки непрекъснатата поредица от разочарования, той си позволяваше да смята, че мисията им е пред своя край. „Позволяваше“ може и да не бе най-точната дума. Защото не бе в състояние да контролира пристъпите на собствения си ентусиазъм. Те идваха и си отиваха както им бе угодно, а той бе само техен проводник.

Дори Анана да чувстваше нещо подобно, тя не го показваше. Хилядите години живот бяха притъпили в голяма степен устрема, с който предприемаше нещо. И все пак любовта й към Кикаха и споделянето на приключенията му бяха възкресили част от младежкия порив… по-голяма част, отколкото бе допускала, че може да е възможно. Времето бе издялало като с длето душата й. Но му бе трябвало цяла вечност, за да го постигне.

— Това е! — пак каза Кикаха. — Чувствам го с мозъка на костите си.

Тя го потупа по дясната буза.

— Всеки път, когато стигнем до някой храм, шансовете ни се увеличават. Разбира се само при положение, че на тази планета изобщо има врата.

Децата, лудуващи извън заграждението, с писък се втурнаха към тях. Кикаха прецени, че слухът за тях ги бе изпреварил. Иначе децата щяха пак с писък да се втурнат, но бягайки от тях. Но сега ги заобиколиха и започнаха да се тълпят, мъчейки се да ги докоснат, бърборейки несвързано, чудейки се на двуногите същества. Миг по-късно отряд въоръжени мъже прогони малчуганите. Веднага след това на входа на храма се появи жрец и размаха дървен жезъл в тяхна посока. В другия край на жезъла имаше аленочервена въртележка, която се въртеше от вятъра. По средата на дължината му се виждаше жълт диск, върху чиято повърхност бяха издълбани някакви свещени символи.

Зад жреца се подадоха двама по-низши свещенослужители, размахващи над главите си кречетала.

Всички аборигени бяха голи. Телата им бяха украсени с гривни и обеци ушите, носовете и устните. Главите и лицата им бяха покрити с къса зеленикава кожа. Само брадичката беше лишена от нея.

И всички бяха трикраки.

Ололотон — Повелителя създал преди много време предците им в своята биолаборатория — се бе оказал много жесток. Беше проектирал трикраките същества само като експеримент. Но след като бе установил, че те са напълно функционални, макар и малко бавни, той ги бе пуснал да се плодят по цялата планета. Те самите нямаха някакво общо име за себе си, но Кикаха ги наричаше уазиси. Много му приличаха на илюстрациите на съществото наречено Уазис в приказката на Джони Груел „Мишокът Джони и вълшебната пръчица“, която Кикаха бе прочел в детските си години.

— Поздрави, Кразб, Пазителю на Портата и най-свят от всички жреци на бог Афрест! — извика Кикаха на местния диалект. — Аз съм Кикаха, а това е жена ми Анана!

Слухът за странните двуноги и тяхната мисия бе стигнал до ушите на Кразб още преди много месеци. Въпреки това протоколът изискваше от него да се преструва, че нищо не му е известно и да зададе множество въпроси. Обичаят също повеляваше Съвета на старейшините и шаманите да покани двамата чуждоземци на чашка и много приказки, с цел бавно и по заобиколен начин да се стигне до онова, което го бе довело тук (сякаш уазисите наистина не знаеха), което щеше да остави достатъчно време за песни и танци, изпълнени от различни групи.

След три часа посветени на традицията, жрецът попита Кикаха и Анана какво ги води насам.

Кикаха му каза. Но това наложи дълги обяснения. Дори и след тях Кразб все още не разбираше. Подобно на всички аборигени, той не знаеше нищо за Повелителите и изкуствените джобни вселени. Явно отдавна оттеглилия се в небитието техен Повелител така и не се бе разкрил пред поданиците си. А с това ги бе принудил да създадат собствена религия.

Но макар Кикаха да не успя да направи ясно всичко за Кразб, той поне схвана, че Кикаха търси Портал.

— Има ли такав в твоя храм или не? — попита направо Кикаха. — Анана и аз сме влезели в повече от петстотин храма за тези петнайсет години, откакто обикаляме. Ние сме на ръба на отчаянието и сме готови да се откажем от по-нататъшно търсене, ако в твоя храм няма Портал.

Седящият на земята до момента Кразб грациозно се надигна — едно истинско постижение за трикрако същество.

— Двукраки странници! — обяви той тържествено. — Дългият ви поход свърши! Портала, който търсите, действително е в храма и е много прискърбно, че не сте дошли направо тук още преди петнайсет години! Щяхте да си спестите толкова време и безпокойство!

Кикаха отвори уста, за да възрази срещу несправедливостта на тази забележка.

— Спокойно! — сложи ръка на рамото му Анана. — Ще трябва да му играем по свирката — продължи тя на тоански. — Каквото и да каже, усмихвай се и се съгласявай.

Устните на уазиса се опънаха, а кожата, където трябваше да се намират веждите му, се дръпна надолу.

— Наистина има Портал — заяви той. — Иначе защо щяха да ме наричат Пазител?

Кикаха не му каза, че вече се бяха срещали с двайсетина жреци, всеки от които се титулуваше „Пазител на Портала“. Без наоколо да има каквато и да е врата.

— Изобщо не сме се съмнявали в истинността на думите ти — увери го Кикаха. — Можем ли, о, Пазителю, да видим Портала?

— Разбира се, че можете — успокои го жрецът. — Но вие сигурно сте изморени, мръсни и гладни след изкачването ви дотук, макар че вече не би трябвало да сте жадни. Боговете ще ни се разсърдят ако не се отнесем към вас с гостоприемството, което скромните ни възможности позволяват. Ще бъдете изкъпани и нахранени и ако сте изморени, ще спите, докато забравите за умората.

— Вашето гостоприемство вече доста ни задължи със щедростта си — увери го Кикаха.

— И въпреки това — заяви Кразб — още не е достатъчно. Как ще измием срама от лицата си, ако вие ни напуснете и разкажете в другите села за нашата низост и неспособността ни да бъдем щедри?

Така падна нощта. Празненството продължи под пламъка на факлите. Двамата се мъчеха да не покажат колко им е досадило всичко. Накрая, дълго след полунощ, заваляйки думите си, Кразб обяви, че е време всички да лягат. Тъпани и рогове утихнаха и веселбарите, които още се държаха на крака, залитайки се разотидоха по колибите си. Един дребен служител, представен им като Уигшаб, ги съпроводи до отделената за тях колиба, каза им да легнат на купчината одеяла и преплитайки крака изчезна в крака.

Убедил се, че Уигшаб го няма, Кикаха излезе навън да види каква е ситуацията. Кразб явно бе забравил да определи пазачи. С изключение на пияните, търкалящи се по земята, наоколо не се виждаше нито един уазис.

Кикаха пое въздух дълбоко. Вятърът беше прохладен и приятен. Повечето от факлите бяха прибрани, но четирите оставени да горят на стените на храма, осветяваха нощта достатъчно, за да им покажат накъде да вървят.

И Анана излезе. Също като Кикаха тя бе пила съвсем малко.

— Чу ли Кразб, когато спомена за цената, която се заплаща, за да бъдеш допуснат до Портала? — обади се тя. — На мен ми прозвуча злокобно.

Бележки

[1] В тази шеста книга от цикъла (издадена 16 години след петата) Фармър използва както името Шамбаримен (познато ни от книгите досега), така и Шамбаримем. Може само да се гадае дали става дума за обикновено недоглеждане. В превода е запазена старата версия — Бел.пр.