Джордж Байрон
На един дъб в Нюстед

Когато садих те дълбоко в земята,

аз исках да бъдеш по-траен от мен,

да трепкат по клоните тъмни листата,

бръшлян да обвива дъба извисен.

 

Така от пръстта на деди мълчаливи

през детството гледах те с горди мечти,

а днес те поливам със сълзи горчиви,

сред бурени, виждам, посърнал си ти.

 

Откакто съдбата далеч ме отпрати,

в дома на баща ми стои чужденец

и в негова власт е сега участта ти,

додето получа за зрелост венец.

 

А с мъничко грижи как би се изправил,

със рани зарасли как би разцъфтял!

Но никой не те е след мен съжалявал —

кога пришълците са имали жал?

 

Мой дъбе, не грохвай — о, нека измине

Земята два кръга по пътя си стар,

аз тук ще се върна във пълни години

За среща щастлива щастлив господар!

 

И ти ще живееш, достоен и мощен,

над бурена, който държеше те в плен,

че в тебе животът запазен е още

и пак ще си сложиш нов накит зелен.

 

А твоята зрелост когато настъпи,

смъртта ще ме скрие във пещерен мрак,

но ти, ти ще трепкаш с листата си скъпи

пред тебе е времето немощен враг.

 

Над гроба ми век подир век ще минава,

ти все ще си моят шумящ балдахин

и друг господар ще посрещаш тогава,

когато под сянката дойде самин.

 

Или със сина си пристъпи полека

и с шепот покаже му белия кръст.

О, вярвам, че те ще си спомнят навека

мъртвеца, положен във старата пръст!

 

И тук, те ще кажат, туптя му сърцето,

тук песните пя си, тук в младост цъфтя

и тук ще почива прахът му, додето

на времето дните стопи вечността.

 

1807