Джордж Байрон
На романтиката

Ти, златен блян великодушен,

кралице на детинска радост,

повела в танца си въздушен

редици лъчезарна младост,

най-сетне чара твой забравям,

не бродя с тебе из мъглите

и твоите земи оставям

на Истината за земите.

 

И все пак трудно се напускат

мечтите на души невинни,

де призрачни лъчи се спускат

и всички нимфи са богини,

де ярките бои не стихват

между фантазии игриви

и щом жените се усмихват,

усмивките не са фалшиви.

 

Но мога ли все да лудея

по твойта облачна позлата,

да виждам в всяка дама фея,

Пилад^[1] — във всеки свой приятел?

Не, за жената вече зная,

че винаги в лъжа се врича

и че приятелят накрая —

пред мене — себе си обича.

 

Сега властта ти аз отритвам,

далеч оттеглям се, разкаян,

с измислени криле не литвам,

не слушам твоя глас омаен.

Глупак съм бил, за да се влюбвам

по поглед някакъв разискрен,

по стон един да се погубвам,

да се топя по плач неискрен.

 

Лъжлива вече ми се струваш,

презирам пъстрата ти врява,

де сред Изкуственост царуваш

и сред Чувствителност болнава,

де сълзи глупави изпръскват

нашарените ти олтари

и истинската скръб отблъскват

зарад измамите ти стари.

 

Ела сега във траур цяла,

с венци от бурен увенчана,

поток съчувствие изляла,

от хиляди въздишки пяна;

и хорът ти от горски деви

тук пажът мъртъв ще оплаква,

че пя той твоите напеви,

но повече не те очаква.

 

Вий, нимфи, винаги готови

да леете сълзи трагични,

пламтящи в приказни огньове,

трептящи в страсти фантастични,

ще жалите ли вий, кажете,

изменника, далеч отминал?

Поне със песен почетете

незрелия певец загинал!

 

Прощавайте, свещта догаря,

часът дойде, сърца честити!

Бездънна пропаст се разтваря

и в нея вие ще лежите!

Забрава чака там безбрежна,

с води катранени и пълни.

Вас с вашата кралица нежна,

уви, тя бързо ще погълне!

 

1806