Джордж Байрон
Лох-на-Гар

Махнете се, паркове с рози уханни!

Да бродят там галени градски чеда!

Аз търся скалите, със сняг увенчани,

где има любов, где цари свобода.

Каледонийо, влюбен съм в твоите грамади,

там мълнии палят в небето пожар,

там вместо фонтани шумят водопади —

за твоите долини тъжа, Лох-на-Гар^[1].

 

Премина сред тях мойто детство щастливо;

там носех шотландска барета и плед;

през твоя лес боров вървях мълчаливо,

от спомен за вождове мъртви обзет.

Не се връщах вкъщи, преди да изгрее

звездата полярна със сребърен чар;

духът на легендите в мене живее,

които разказват във теб, Лох-на-Гар.

 

„О, сенки на мъртви! На мен ли шептите

и с вихъра ваши ли думи летят?“

Навярно духът на герой в тъмнините

препуска със вятъра в родния кът.

Когато край Лох-на-Гар буря затътне,

когато е зимата в своя разгар —

докарват фъртуните облаци мътни

и сенки блуждаят над теб, Лох-на-Гар!

 

Видение тъмно не ви ли разказа

Защо бас съдбата не би награди?

В Кълоден за смърт ориста би беляза.

Венци и победи не би отреди.

Щастливи геройската смърт би направи

и гроб са ви днес пещерите в Бремар^[2].

Шотландската гайда неспирно ви слави

и ехото пее за вас в Лох-на-Гар.

 

Напуснах те аз преди много години,

ще дойда пак — странника ти приюти!

На мене със своите голи долини

по-мил от полята английски си ти.

О, Английо! Твоята хубост е стайна

за мен, скитал там от чукар на чукар.

Магьосва ме вашта мощ дива, безкрайна —

о, стръмни и мрачни била в Лох-на-Гар!

 

1806