Джордж Байрон
На прощаване с Нюстедското абатство ^[0]

О, Нюстед, ветрове в твоите бойници свирят;

        дом на моите деди, вече лъхаш на смърт;

твоите рози сред парка пустеещ умират,

        на бодили и бурени правейки път.

 

От бароните, бодили своите васали

        през Европа на поход в юдейската степ,

само гербът и щитът, при буря звъняли,

        са последните тъжни реликви във теб.

 

Няма пак да разпалва в гърдите ми пламък

        Робърт с арфата, както в далечните дни;

Джон от Хористан спи в Аскалонския замък^[1],

        на арфиста ръцете смъртта вледени.

 

Пол и Хюбърт лежат в долината на Креси^[2]:

        теза краля и Англия паднаха там.

Мои славни деди! Всеки славен и днес е,

        помним вашата гибел и подвиг голям.

 

А при Марстън със Руперт^[3] четирмата братя

        осветиха с кръвта си пролята пръстта —

на английския крал защитиха правата,

        предпочели, от вярност към него, смъртта.

 

Сбогом, сенки на храбрите! С вас се сбогува,

        тоя замък напускайки, вашият внук.

Тоя спомен сърцето му пак ще вълнува,

смелост той ще му вдъхва в чужбина и тук.

 

Ако взора му тъжен сълза замъглява,

        не от страх е смутен във прощалния час.

И потеглил далеч с дух, жадуващ за слава,

        няма никъде той да забрави за вас.

 

Той за вашата доблест и чест е достоен

        и заклева се горд, че ще помни за тях.

И живял като бас, станал истински воин,

        той праха си ще смеси със вашия прах.

 

1803