Пенчо Славейков
По жътва

Постатта поведе сръчно бяла Неда;

Стаменко по нея сили да преваря —

Неда шеговито изпод вежди гледа,

той и тъй, усмихнат, неи отговаря:

 

„Бързай, бяла Недо, облог с тебе бия —

не те ли спреваря, давам, душо блага,

пръстен на ръката, нанизи на шия,

и сърце придавам — придан тебе драга.“

 

Бърза бяла Неда, жъне и отваля,

а сързе й трепка, като птичка плаха…

Слънцето отскочи вече на копраля,

морните жетвари на похапка спряха.

 

Само бяла Неда сърпът не оставя,

по̀чив и похапка — кой за тях ти мари…

„Да му мисли, който о̀блог се залавя!“ —

Стамена подкачат охолни другари.

 

Слънце спря на пладне. Ветрец не подухва

и омара трепка над поле. На за̀вят

морната дружина седна да пладнува;

само те двамина сърпи не оставят.

 

Двайсет пъти вече по̀стат подновиха —

нито той настига, нито тя остая…

В слепи очи бие кръв младежка лихо,

погледи примрежа слънчова замая.

 

Щом да отмалнеят сили заморени,

младо сърце пак ги с порив нов подйема…

Падна вечер. Неда дружките засмени

дразнят: „Зор голям е — по сведа голема!“

 

Ясно слънце зайде зад балкан далечен,

над полето лъхне преднощна прохлада,

да привърши всякой своя труд уречен

старий драгоманин виком заповяда.

 

Стаменко и Неда, както в зори ранни

почнаха, така се настигнали спряха…

Охолни жътвари, около им сбрани,

право се в очите Стаменку присмяха…

 

„Пръждома̀! Не о̀блог — аз шега си бия!“ —

бледе той извика, устни стиснал ядно…

Люшка се и възнак бяла Неда падна —

остра дума, остър нож в сърце проби я.

 

Стекоха се дружки с вик от изненада,

милват я, с водица пръскат бледо чело.

Всуе… Млади дружки дружката си млада

понесоха мъртва плачешком към село.