Пенчо Славейков
Поет

С оръжие в ръка бе заловен

той на Балкана и пред съд доведен.

Последен изпит беше него ден,

и неговия отговор последен.

 

„Вий питате какъв съм! Втори път,

чесъм поет ви вече отговарям.

Защо въстанах? — казах пред съдът,

но питате и аз ви пак повтарям:

 

Обичам аз полето, сладкий дъх

на неговите рожбици, цветята —

и привечер кога ги милва лъх,

и сутринта окъпани в росата.

 

Щом цъфнеха напролет те, при тях

от юг им птички идваха на гости.

Аз от дете с тез птички другарях,

че дивни бяха песните им прости.

 

Свободни песни… не като онез,

каквито ази пеях — и каквито

сте и от други чували до днес;

то бяха песни от сърце честито —

 

сърце свободно, сгряно от лучът

на божието животворно слънце,

и во което песните растът,

като в поле посеяното зрънце.

 

Такова слънце в моето сърце

не грееше: — то в мрачина бе клето…

И ази грабнах пушката в ръце

да извоювам слънце за сърцето.

 

Та песните, които то роди,

на радост рожби, радости да сеят.

Поета — тъй небото отреди —

да пей, свободни птички както пеят…“

* * *

Присъдата бе смърт. На другий ден,

преди зори, обесиха поета.

Ръмеше дъжд и вятъра студен

като въздишка стенеше в полето.

 

И неми бяха влажните листа

там на липата, дето той издъхна…

Откакто на бесило стана тя,

там песента на птичките заглъхна.